Translate

30 май 2009

ДОДЪРЖАВНА ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ И ИЛИРИЯ

Политическо общество и първобитна периферия. Военната демокрация и йерархичните модели на обществено развитие. Проблемът за Микенска или орфическа Тракия. Общество и институции.

Историята на балканските цивилизации започва с блестящите егейски култури, сред които са критската, егейските и микенската. Но преходът към политическото общество започва най-рано в днешните български земи и онези наши територии, отнети в резултат от империалистическите войни, които сега принадлежат към българското културно-информационно пространство от Мраморно и Егейско море до южното адриатическо крайбрежие, Приднестровието и Унгария. На тази огромна територия по времето на новокаменната епоха, след началото на VІІІ хил. пр.н.е., започва развитието на цивилизацията. Тук се осъществява и формирането на индоевропейската езикова група, която първа достига до създаването на неолитните сечива и оръжия от камък и след това до първите предмети от метал, от мед и злато.
Естествено, при периодизацията на историята често се говори и пише за европоцентризъм, като под това се разбира водещото място на европейските държави и създадените от тях колонии в световната история. Този процес е несъмнен, но трябва да се отчита, че ходът на историята е непрекъснато развиващ се, че водещо място заемат последователно контактуващите една с друга култури и цивилизации. В най-дълбоката древност, след развитието на новокаменната, меднокаменната и бронзовата технологии на Балканите, центърът на световното водещо културно и политическо развитие се измества в Предна Азия, Североизточна Африка и Китай, където възникват първите истински цивилизации или първите истински разделени на класи политически общества. Следва нов процес на усилване на цивилизациите от индоевропейския “мост” на Балканите, източносредиземноморските острови и М. Азия, в резултат от който се появяват егейските цивилизации, а по-късно хетската, асирийската и др. цивилизации, основани на използването на бронзовата и на желязната технология и на впрегатната сила на конете, използвана за военни цели и за трудова дейност. Центърът на древните цивилизации непрекъснато се разширява в досег с първобитната родовоплеменна периферия, която не само че усвоява високите технологии на своето време, но и ги развива. В резултат от това производителните сили на първобитното общество надвишават тези на политическите общества поради многобройността на способното на труд свободно население, а това на свой ред води до създаването на държави на по-високо технологично ниво и с по-малка необходимост от използване на зависим човешки труд в крайната му форма на принуда – робството.
Този процес протичал не само при прехода между големите обществени формации, известни като първобитно, робовладелско, феодално и капиталистическо общества, но и вътре в самите тези общества. Затова едни от тях били по-силно развити, но с по-примитивни методи на принуда, които били използвани за развитие на прогресивните форми на организация на пазара – занаятите, търговията и социалното устройство, а други били само търговски съучастници на тези развити центрове. От негръцките цивилизации само Македония в резултат на грандиозните военни успехи на Филип ІІ и на Александър Велики, и в резултат от ограбването на покорените народи, достигнали до развитието на водещите древни страни. В останалите – тракийски и илирийски държави, нивото на стопанско развитие не надвишавало това в Елада, Македония или Рим.
В науката съществуват хипотези за развитието на цивилизация в Тракия още преди ІV хил.пр.н.е. Изследователите траколози след Ал. Фол считат, че най-ранната тракийска цивилизация възниква през V хил. пр.н.е. Те намират доказателствата за това в тракийския орфизъм – според тях учение за ранна държавност от недемократичен тип, монархичен тип, с патриархална дисциплина и суверенно управляващи царе.
Идеите за ранна тракийска държавност при това от орфически тип (по името на легендарния тракийски певец Орфей) - представят развитието на обществото като исконно промонархично, при това етнически определено като тракийско още през V хил. пр.н.е. Теоретично формирането на етническа група към V хил. пр.н. е. на Балканите е възможно, но за подобна хипотеза са необходими доказателства, с които авторите й не разполагат.
Интерпретацията на Варненското златно съкровище от каменно-медната епоха като свидетелство за класово, т.е. политическо разделение на обществото още към V хил. пр.н.е. са също без доказателства – както на теоретично ниво, така и като конкретен анализ. Различията между бедните и богатите във времето на родово-племенното общество, преди създаването на държавата, също са значителни. Тези различия, които са създадени в рамките на непризнаващия по обичайното си право имуществено, междуличностно и др. неравенство, по-късно довеждат до узаконяването им от държавата. Докато не бъде представен критерий по конкретен материал за различията между късното родово и ранното държавно общество, наложената в съвременната тракология след Ал. Фол представа (че ако едно общество бъде открито в процес на държавообразуване, то трябва да бъде наречено държавно, за да се знае посоката, в която се развива) ще остава само пример за неудачна проблемна ситуация. Процесът на държавообразуване може и често е оставал незавършен в историята на не едно общество. Не всички тракийски, македонски или илирийски племена достигат до създаване на държава, независимо от еднаквата материална култура и обществено развитие в преддържавния им период.
В историческата наука от времето на изследванията на американския етнолог Л. Х. Морган през ХІХ в. дискусиите за характера на преходния период към държава преминават през три периода. Първият е времето на противопоставяне на принципите на демократичното и републиканско общество на САЩ на монархична и консервативна Европа, която защитава идеята не за първоначално изборна, а за извечна монархична власт. Вторият е свързан с опита да се разбере характерът на най-ранните политически общества след теорията за обществено-икономическите формации на К. Маркс и Ф. Енгелс, по-конкретно т.н. Азиатски начин на производство. Третият е свързан с компромисната идея за Раннокласовите общества, която включва дискусиите от предходните два периода във формулировки без конкретно историческо съдържание, просто по принципа на ранните общества, за които е трудно доказването, че са държавни, класови и политически.
Понятието военна демокрация не се приема от монархистите-привърженици на идеята за извечна царска власт, от привържениците на авторитарните форми на управление, капиталистически или социалистически. Те не приемат демократизма, характерен за родовоплеменното общество, тъй като той предизвиква несменяемото им управление като политическа класа с принципите на периодичното народно избранничество. Не се приема и от тези, които считат, че са “живели и израснали с военната демокрация” и като я смятат за остарял модел, приемат модерното понятие раннокласови общества.
На военната демокрация, която развиват след американеца Л. Х. Морган немските теоретици К. Маркс и Ф. Енгелс, са противопоставени като модели на преход към политическо общество и държава съсловно-кастовият, съсловният, военно-йерархичният, аристократичният и други модели. При всички тях остава неразбрано отчетеното от американския етнолог господство на аристокрацията в последния период на родовоплеменния строй към държава, преди да е узаконено от последната, както и датировката на явлението от Ф. Енгелс като власт, която е първоначално изборна, след това търпяна и накрая узурпирана, преди да стане наследствена и монархична, при която бащата се наследява от сина си.
В историческите изследвания, посветени на най-ранните тракийски общества у нас, доминира тезата за двусъставните съсловно-класови, микенски или орфически тракийски държави. Като мнение, разглеждано в множество публикации, тя остава теоретично уязвима, тъй като представя поляризираното до абстракция разделение на обществото на две класово противопоставени сили – царе и аристократи срещу не свободни селяни. Подобно обществено състояние не се среща в нито едно политическо и държавно общество, тъй като процесите на съсловно, класово и политическо разделение са далеч по-сложни и еднакво бедните, както и еднакво богатите не могат да имат изравнени състояние, обществен статут и политически позиции без поне една трета група на свободни хора, част от които обедняват и губят права и статут или забогатяват и се присъединяват към богатите и знатните или се попълват от освободени зависими хора за които подхожда римското понятие “освобожденци” – латинското “либертини”.
В предложената от Ал. Фол и приета от Д. Попов, и др. формулировка за Микенска или Орфическа Тракия съществуват следните основни принципи-изводи, с които някога хипотезата на първия от тях е утвърдена като теза:
1. Противоречията, предшестващи класовото общество, се появяват в недрата на родовия строй и не стоково-паричните отношения, а те разделят обществото на аристократи и владелци в некласическите общества. Класическите са гръко-римските или античните.
2. Антична Тракия е разделена на царе-жреци, богове – собственици и неимотни селяни-владелци.
3. В Тракия не съществуват демократични обществени институции.
4. В Тракия и подобните на нея общества в древността не съществуват свободни хора освен царя.
5. Земята е в царска върховна собственост и е управлявана чрез царска икономика.
6. Царете-жреци, царете-жреци и богове, царете-учители, са прародители-шамани и демиурзи, които водят идеологически и поучаващ разговор с подчинените си зависими селяни какво трябва да правят и защо не могат да са свободни.
7. Този разговор се води в безписмено общество, защото писмено не било необходимо за микенския или орфически тип общества.
Така защитената теза за Орфическия тип общества, моделът на който като съхранена езическа традиция се предлагаше като отговор на дискусиите за раннокласовите общества, е колкото стройна като теория на теократично монархично общество, толкова и противоречаща на конкретните исторически извори, които старателно се избягват или обезсмислят. Подобен подход, според мен, е неправилен, защото съществуващите писмени извори са много и изискват разгърната интерпретация и доказателствен апарат. Такова е съобщението на Диодор в “Библиотека” от І в. пр.н. е., в което, чрез митологичен разказ за бог Дионис, за митичните царе Ликург, Ойагър и Орфей и за менадите (вакханките), последователки на Дионис, известен и с името Вакх, се обяснява неизвестната дълбока древност. Трудността при анализа на митологичните сведения идва от това, че те са обяснителни, като се мъчат да разгадаят миналото с помощта на по-късни интерпретации, които са винаги повлияни от съвремието си. Така в древността походът на Ал. Велики стои в основата на легендата, че и Дионис е проникнал в Индия, а самиат Александър е сравняван с Дионис.
Логиката на седемте основни аргумента на микенско-орфическата хипотеза, която се отклонява от отговор на поставени научни въпроси, остава недоказуема:
Тезата за разделените не от стоково-парични, а от съсловно-класови аристократично-общинни противоречия не отговаря на основните археологически свидетелства, които показват разпространение на домонетни форми в Тракия не само в причерноморските, но и във вътрешните й райони. Търговските контакти между Тракия и прилежащите Средиземноморски райони са много древни, мидата спондилос от варненското енеолитно съкровище например показва наличие на търговия далеч преди появата на добре организираните тракийски (Орфически) държави. Златото и мидите – герданни украшения, свидетелстват за стоково-парични отношения – те се срещат в богатите, а не в бедните гробове. “Бащата на историята” Херодот съобщава, че траките купували жените си за много пари – и това е ново свидетелство не само за дълготрайност на стоково-паричните отношения на Балканите и в Тракия, но и за широкото разпространение на тази особеност.
В хипотезата за микенска или Орфическа Тракия царете са представени като върховни собственици, а селяните като безимотни владелци. Не става ясно имат ли някаква собственост аристократите. Според Ал. Фол собственик бил дори прогоненият от племето на тините техен владетел Севт и траките може би само са се мислели за собственици, докато собственик бил прогоненият владетел. Собствеността обаче е единство на владеене, ползване и разпореждане, а прогоненият със сила Севт, син на Месад не е владеел нито една от функциите на собствеността. По собствените му думи, предадени от Ксенофонт в “Анабазис”, водел кучешки живот, който най-малко съответства на собственик на племенни земи, освен ако отношението на изследователя не е пристрастно.
Идеята, че в Тракия не съществуват демократични обществени институции, също противоречи най-сериозно на изворите. Сведения за народно събрание в Тракия се срещат както в съобщенията на Омир за множеството мъже тракийци, които дарили скъпоценна чаша на троянския цар Приам, или посрещнали на о. Лемнос бог Хермес, така и в сведението на Демостен за обсадените траки, които свикали народно събрание със същото име, както атинското – еклесия, и за траките, обсадени от римляните в крепост (по съобщение на Тацит в “Анали”), които свикали общо събрание.
Идеята, че в Тракия не съществували свободни хора, също противоречи на конкретните извори. В споменатите съобщения на Омир от “Илиада” множеството тракийци, или “дружелюбни мъже синтии”, не са представени като зависимо население, щом като множество подаряват скъпоценни предмети при дипломатически мисии или посрещат според представите на древните богове. Ксенофонт съобщава в “Анабазис” за свободно живеещи траки, които нямали даже аристократи, а мъже, известни с възраст и авторитет, а в “Гръцка история” и за “безцарствени траки”. Отново Тацит съобщава за траки, които водели суров живот високо в планините и се подчинявали на царете си само по желание.
Сведения за върховна царска собственост в Тракия не съществуват. Погрешно е разбрано сведението на Псевдоаристотел в “Икономика”, че цялата земя на траките по съвет на зетя на цар Котис, Ификрат, била в състояние да дава по три медимна, около 150 кг. зърно, и всичкото то, без производителите да отделят за себе си, било предавано на царя като данък.
Не съществува нито едно сведение на античен автор, в което тракийски цар да е определен като бог или цар-шаман-демиург. Интерпретираният като цар-бог жрец при племето на киконите Марон, въпреки вижданията на Ал. Фол и Д. Попов, е представен от Омир само като жрец-иереус на Аполон. Орфей никога не е бил цар, за да се развиват видяните от някои изследователи шамански черти като царски. Прародителските черти на боговете, или демиургичните им функции, както и волята им, са били обичайни явления според древните, за да се определят само като царски – което всъщност е вариант в интерпретацията на идеята за царя-бог, представена отново от Ал. Фол в търсенето на отговор на сериозни теоретични проблеми.
Представите за безписмени тракийски общества, поради осъзнатата необходимост, идеологическите внушения и разговори да се водят на таен език между аристократите, и да се опростяват за безправните общинници-несобственици, противоречи на намерените тракийски надписи от с. Езаро, от Кьолмен, и на надписите на гръцки и латински. Със същото отсъствие на логика безписмени биха могли да бъдат наречени и прабългарите, защото пишели на своя и на гръцки език с гръцки букви.
Отсъствието на конкретни и на теоретични аргументи в полза на тезата за Микенска, или орфическа Тракия, и продължителното в години отклоняване от научни дискусии и полемични мнения, показва, че тази теория остава с характер на хипотеза, чието защитаване тепърва ще предстои, ако, разбира се, това е възможно.
Това, което може да се приеме със сигурност, е, че към времето на егейските бронзови цивилизации родово-племенна Тракия е била достоен съсед, съперник и съюзник на критяните, микенците, обитателите на егейските острови, на троянците и това намира отражение в Омировия епос. Гордите индианци от произведенията на Х. Лонгфелоу или Ф. Купър, както и наследството на родовоплеменните североамериканци не се нуждаят от цивилизация, или политическо общество, за да бъдат признати като фактор в световната история и във формирането на англоамериканската и френскоамериканската култура. Аналогичен е и проблемът с формулирането и ревностното отстояване на тракийска цивилизация като съвременник на егейските без сериозни доказателства, преди появата на най-ранните държави на долонките и одрисите. Подобно поставяне на проблема предизвика негативните оценки и отказ от участие в тракологични конгреси на видни микенолози като. австрийския изследовател Ф. Шахермаер през 80-90 г. на ХХ в. в България. Всъщност, на конгресите по микенология в света не участват представители на “тракийската микенология”, а и тезите и хипотезите им не се срещат в микеноложките изследвания. На свой ред, българските изследователи с изследвания по микенология в чужди списания не намират място в палео-тракологията, търсеща място като раздел на микенологията.
Общественото устройство и институциите на додържавните племенни общности на Балканите били военнодемократични. Затова антични автори (като Страбон в съчинението си “Библиотека”), през І в.пр.н.е. съобщават не за тракийски или илирийски царства, а за племена, т.е. за додържавни организации: “Южно от Истър обаче, чак до Гърция живеят илирийските и тракийските племена, както и смесените с тях келтски и най-различни други племена.” В обществено-политическата характеристика на земите на юг от р. Дунав не били включени унищожените държави на Македония, Илирия и сателитното Тракийско одриско царство с ограничена във вътрешно-тракийските земи територия. За това обществено устройство на траките, македонците и илирите били характерни изборността на властта на вожда, представителността на съвета на старейшините и народното събрание на всички свободни мъже на общността. Ранната държавност на македонците носи следите на военно-племенните съюзи: Според Тукидид, в История на Пелопонеската война (ІІ, 99), писана през втората половина на V в.пр.н.е., ”Към македонците принадлежат всъщност и линкестите и елимиотите и други племена по-нагоре, които са съюзници или поданици на македонците, но си имат свои собствени царе.” “По-нагоре” в представите на гръцките и латинските автори означава на север и изток, към Тракия и Илирия. Съобщенията на антични автори за царе на македонските племена, както и това на Херодот за царя на град Лебея в Северна или Горна Македония, всъщност са съобщения за управлението на военно-племенни или военно-демократични вождове, тъй като старогръцката дума “базилеус” се използва от Омир до Аристотел като понятие за означение на свободни хора, а “базилея” означава не царство, а общност на свободни хора или вождество. Поради това, че Илиада и Одисея на Омир представят не микенската, а по-късната архаична елинска действителност от следмикенския и предполисен период, поемите на древните гърци, приписвани на Омир, не се считат за извор при микенолозите, които работят с текстове, писани на линейното писмо “Б” (лат. “В”).
Античната традиция е запазила преки свидетелства и преосмислени спомени за създаването на тракийската, македонската и илирийската държавност, както и за техните вождове-базилевси и царе-базилевси, по които ясно се проследява преходът от додържавно към държавно общество в конкретните случаи, процесът на създаване на държавата, на действителното политическо и класово общество, известно и с понятието цивилизация.

ИЗВОРИ

ОМИР: Одисея, ІХ, 196-201, (Разказ на Одисей за битките с киконите) “Аз имах със себе си мях от коза със сладко черно вино, което ми бе дал Марон син на Евант, жрец на Аполон, който закриляше Исмар, понеже от страхопочитание бяхме защитили и него, и детето му, и жена му, тъй като живееше в една богата с дървета дъбова гора, посветена на Феб Аполон”.

ОМИР: Одисея, ІХ, 40-48: “От Илион вятърът ме понесе към града на киконите. Тук опустоших града и погубих жителите му. От града заграбихме жените и много имот, така че никой не остана, без да получи равен дял...Но избягалите кикони повикаха киконите, които им бяха съседи и живееха навътре. Те бяха по-храбри и много повече на брой, пък и опитни да се сражават с колесници и когато трябва в пеши строй.”
Коментари и допълнения на александрийските учени към съобщението на Омир за битките с киконите – Схолии към стихове 40, 47, 197, 198: Киконите населяват града известен сега като Марония. В Исмар, където унищожих града: тогава аз опустоших гр. Исмар, град на киконите, който сега се нарича Марония. Унищожих града, тъй като киконите участвали във войната на страната на Приам, подобен на вожда на киконите Ментес, Понеже вождът на киконите Евфем му бил съюзник, киконите повикаха киконите...което ми беше дал Марон: Марон син на Евант, а Евант е син на Дионис. Жената на Марон е Ойдерке, според Порфирий. Жрец на Аполон: Някои обясняват в този смисъл, че Омир не посочва Дионис като изобретател на Виното, а Марон не като жрец на Дионис, а на Аполон, когато в цялата поема се споменава вино. Препратка към Хезиод, който казва, че Марон е син на Ойнопион, сина на Дионис”.

ХЕРОДОТ. История (В девет книги), гл. VІІ, 111: “Сатрите, доколкото ни е известно, още не са били покорени от никого. Само те от траките са запазили свободата си до ден днешен, тъй като живеят по високи планини, покрити с разнообразни гори и сняг, и са войнствени.. Те владеят прорицалището на Дионис, което се намира на най-високата планина. Като прорицатели на светилището служат бесите , едно племе от сатрите. Има жрица, която дава отговорите, както в Делфи. Друго особено нещо тук няма.”



Публикуване на коментар