Translate

27 януари 2009

Късната старокаменна епоха

Късната старокаменна епоха започва преди около 40 000 години и трае до 10 000 г., когато настъпва мезолитът в България. Хронолжгичискш тя съвпада с последната вюрмска или късноледникова епоха. Тогава ледниците били по-малки, отколкото през риското максимално заледяване. Смята се, че в Европа те покривали само басейна на Балтийско море и неговото крайбрежие. Климатът бил сух, рязко континентален с много малко годишни валежи.
За измененията във физическия тип на човека през преходния период между среднокаменната и къснокаменната епоха вече казах.
През втората половина на плейстоцена, значи късния палеолит от една разновидност на неандерталския човек в Европа се оформил т. н. Homo sapiens fossilis – Разумен изкопаем човек», който е нопосредствен предшественик на неоантропос или съвременния Homo sapiens.
Вече ви говорих, че класическият неандерталец се изключва от почти всички антрополози като пряк предшественик на неоантропос, равен на самите нас.
Според една възприета в българската наука хипотеза неоантропос или Homo sapiens sapiens трябва да се изведе не от австралопитека, ило палеоантропоса (неандерталеца), а от Homo sapiens faber, живял през долния (късния) плейстоцен.
Измененията в техниката на производство на оръдия се изразявала в следното: кремъбното ядро (нуклеусът) с дисковидна форма от средната старокаменна епоха било сменено от нуклеус с удължена призматична форма. От него били отцепвани тънки и продълговати пластинки с правилни паралелни ръбове, които без ретуш били използвани за рязане. А когато ги ретуширали произвеждали други оръдия като стъргалки, резци, тесли, ножове, пили, остриета, върхове на копия и стрели и др. Новата техника била икономична и позволявала да се усъвършенства дифепенцияцията на оръдията. Най-употребявани през късния палеолит били резецът и стъргалката. Резецът бил използван за обработване на твърди материали, а стъргалката за по-меки. Появил се и нов начин за ретуширане на двете плоскости на оръдията посредством натискане с костен предмет (рог). При прилагането му били ретуширани салютрейските върхове на копия. Те имали правилна форма на лавров лист и се възприемат като шедьоври на кремъчното производство. Такива остриета са открити и в Българи. В нашия случай те са разновидност на унгарската култура селета – наречена на едноименната пещера Селета.
Рядко, но при каменните оръдия вече се прилага шлифоване и полиране. Пробиването на дупка за поставяне на дръжка при оръдията от кост и по-рядко от камък. Много по-широко започнали да се използват костите и рогата на убитите животни при изработването на оръдия особено през мадленския период. Костта, рогът и слоновата кост разширили кръга на суровинете за оръдия, оръжия и наките. Започнали да се изработват игли, шила, върхове на копия. В края на периода се появили костени харпуни, въдици, мотики от кост за различен вид изкопни работи, но все още не за обработване на почвата с цел земеделско производство. Към края на късния палеолит се появили композитните (съставните) оръдия: в жлеба на дървета или костена ръкохватка посредством смола били закрепвани кремъчни зъбци. Този композитен вид се използва много по-широко през следващите две епохи – мезолита и стария неолит повишили ефективността на производството.
През Късния палеолит продължава и се усъвършенства лова на големи бозайници: мамут, северен елен, див кон – за северните географски ширини, а за южните – газели и др. Едри представители на южната фауна. Все по-често се лувуват дребни животни и птици. Тогава се зародил и риболовът, играл още по-голяма роля през мезолитната епоха.. Събирателството се разнообразява с нови диви плодове и семена, корени и треви
През този период човекът започва да изгражда временни, сезонни жилища – землянки или полуземлянки върху льосовите тераси, близо до водни източници, които привличали дивите животни.. Все пак обитаването на пещери и скални навеси продължава. Останки от жилища са открити в Костенки, Мезин и на други места в Русия, в Павлов, Чехия, в Полша и на много други места. Жилищата са изградени от каменни плочи, дърво и кости на мамут. Това са първите признаци, че човек започва да се стреми към оседнал живот. В жилищата или близо до тях се откриват следи от огнища. За осветление на жилището започнали да служат освен огъня от огнището и съвсем примитивни лампи и факли.. Облеклото се усъвършенства и кожените елементи започнали да се прикрепват един към друг чрез съшиване с игла.
През Късния палеолит се появява и изкуството., но у нас и в съседните страни не са открити сигурно доказани предмети на изкуството.
През късния палеолит населението в нашите земи се увеличило значително. Пещерните находки от България и Румъния се отнасят главно към ориняшкия подпериод т. ест с ранната фаза на къснопалеолитната епоха. Салютрейският период не е представен, а мадленския все още не е установен със сигурност.

23 януари 2009

Палеолитът в България и Европа 3-та част

Според новооткрити следи от огън човекът е започнал да го използва още преди 700 000 години (LE MONDE | 07.05.04). Заедно с умението да се обработва камъка и да се правят сечива, откриването на огъня една от най-големите революции в човешката праистория. Огънят е дал възможност на човека да пече храните си, да отблъсква дивите животни, да осветява нощем (пък и денем) обиталището си, да се топли, когато е студено. Освен всичко това, огънят е дал тласък и в развитието на комуникациите между хората.
Началото на едно такова революционно нововъведение като въвеждането на огъня е трудно да се датира точни, защото следите на огън, принадлежащи на човек се запазват съвсем слабо. Това е така, защото, при запалването на огън най-често се използват растителни горивни материали и впоследсвие те изчезват без да оставят следа. Само когато се открие добре идентифицирано огнище, придружено със сечива, с пепел, с въглени от дърво и с изгорели кости праисториците са сигурни, че са открили следи от огън. Такива огнища често са били откривани и в литературата те са многобройни като най-ранните от тях достигат до възраст 400 000 – 500 000 години
През 2004 г. екип от израелски археолози, ръководен от Г-жа Наама Горен-Инбар (Naama Goren-Inbar) от Института по археология при еврейския университет в Ерусалим откри в палеолитното обиталище Гезхер Бенот Яков (Gesher Benot Ya'aqov) в Северен Израел следи от употреба на огън от човека в отложения на възраст 700 000 години. Тази тата е получена по доста точния физически метод за датиране, който се базира на палеомагнетизма.
Тя всъщност е разкопала едно ниво от терена, разположено на 13 метра над пласта (страта),датиращ отпреди 790 000 г. На това ниво праисториците открили малки обработени кремъци (silex) и много остатъци от дърво, от ечемик и дива лоза, засегнати от огнен пламък. Те са публикували тези резултати във френското списание Наука (Science) от 30 април 2004 г., където са констатирали, че обгорелия материал е попаднал на температура 350 – 400 градуса по Целзий. Те обаче са били открити разпръсната.
Хипотезата за естествена причина за тези обгаряния е отхвърлена от изследователите. Това не би могло да бъде резултат от въздействието на светкавица, защото при естествените пожари, предизвикани от нея температурата достига до 550 градуса по Целзий и е достатъчно, за да повреди кремък. При разкопките в Израел само 2 % от сечивата и дървото имат следи от огън, а не всичките. Заключението е, че това обгаряне не е предизвикано от светкавица. Освен това откритото количество дърво при естествен пожар би образувал цяла клада, която щеше да остави съвсем друг вид следи.
Изследователите приемат, че хоминидите, оставили тези следи от огън са били представители на Homo erеctus или Homo ergaster, а дори и може би Homo sapiens архаичен. Във всеки случай този хоминид е ловувал и е изпичал месото на огън, отцепвал е ядра от скалите, за да си приготви каменни оръдия
Катрин Перлез (Catherine Perlès), парижки професор по археология смята, че резултатите от разкопките в Израел трябва да се приемат предпазливо, защото не може да се разбере защо няма струпване от въглени и пепел на огнище. Защо всичко е разпръсната. Ако това е огън от човек, вероятно се касае само за един опит, според проф. Перлез, но все още не за редовна, всекидневна употреба на огъня. Идеално би било, ако се открие едно огнище от този период с всичките му компоненти.
Мария-Антоанит дьо Люмлей (Marie-Antoinette de Lumley CNRS, département de préhistoire du Muséum national d'histoire naturelle) от Центъра за научни изследвания при френския национален музей по естествена история от своя страна смята, че работата на израелските учени е “интересен принос” в изучаването на историята на огъня. Като антрополог обаче тя се учудва защо горелите кремъци са всъщност малки и не надвишават 2 см дължина. Люмлей съжелява, че нейните израелски колеги не са намерили горели кост. “По всичко изглежда, че човекът е познавал огъня много преди 500 000 години, или поне често се е срещал с него” – пише тя. Вероятно има много случаи на използване на огън от човека преди да завърши неговата пълна доместикация т. ест регулярното му въвеждане във всяко човешко обиталище, ако проявим предпазливост да използваме днешното понятие “дом”.
Най-старите свидетелств за употребата на огъня от човека трябва да се приемат предпазливо, защото все още са дискусионни. Обгорени кости с дата 1.5 милиона години са открити в пещерата Суарканс (Swartkrans) в южна Африка и в Чесованя в Етиопия (Chesowanja, en Ethiopie). Тук археолозите са събрали фрагменти от глинени плочки от горяла глина. Те датират отпреде 1.4 милиона години. Но трябва да изминат стотици и хиляди години преди да се образуват първите “истински “ огнища, които вече споменах – огнището от Зокудиан в Китай (Zhoukoudian, en Chine), de от Вертесцьолос в Унгария (Vertesszöllös, en Hongrie), в Солана дел Заморио в Испания (Solana del Zamborino, en Espagne) и още в Менец Дреган в Бретан (Menez Dregan (Bretagne) и в Тера Амата в Крайбрежните Алпи във Франция (Terra Amata (Alpes-Maritimes). (Christiane Galus)
Сигурни палеолитни останки от началото на ранния палеолит в Западна Европа са открити в пещерата Валоне в Югоизточна Франция. В Средна Европа се намира находището Вертешьольош в Унгария.

21 януари 2009

Палеолитът в България и Европа 2-ра част

През ХХ век неговата хронологическа схема на палеолита е била усъвършенствана и допълнена от други френски и европейски учени, но названията, според мястото на находките образци (еталони) са останали. Най- ранен е дошелския период, следван от шелския (Шел – Chelles е разположен в кантона Сена и Марна, в района на Мо Meaux, недалеч от Париж). В самото селище Шел сега има Праисторически музей, който носи името на създателя си Алфред-Бонно (Alfred-Bonno). Веднага след шелския следва ашелският подпериод. Названието идва от Сен Ашел (Saint Achel Следващият подпериод на палеолита се нарича мустерски (Moustérien от Le Moustier). Le Moustier се намира в Дордона. Находките от тази фаза на средния палеолит покриват територията на цяла Европа през периода от 200 000 (доскоро се приемаше от 100 000 години) до 35 хиляди години пред Хр. Това са подпериодите на ранния палеолит. Късният палеолит се подрезделя на ориняшки (от Aurignac - Ориняк в Югозападна Франция), солютрейски (от Солютре, пак във Франция) и мадленски (от Ла Мадлен).
Aurignac Център на кантон в Горна Гарона (Haute Garonne, arr. Saints-Gaudens) Aurignacien култира от началота на късния, горния (supérieur) палеолит между 33 000 и 26 000 г. пр. Хр. Носи името си от пещерата на Ориняк и се характеризира с големите си каменни пластинки с ретуширани краища, характеризира се des pointes de sagaies en bois de renne frndues por l’emenchementq et surtout par l’apparition des premiers œuvres d’art gravées, peintes et sculpté. L’Aurignacien est connu dans toute l’Europe et au Moyen-Orient – Cro-Magon, Pataud.
Палеолитни солютрейски оръдия са открити в Solutré-Pouilly в община Saônne-et-Loire в района на Mâcon. От името на Солютре идва името на палеолитната култура Solutréenne, защато пре солютрейската скала през 1866 г. над едно струпване от конски кости са открити каменни оръдия с характерна форма. Находището е голямо. Простира се върху площ, надхвърляща 1 хектар. То свидетелствува за голяма група ловци, които са се специализирали в лов на коне. Това пралеолитно обиталище е било заето още през мустерския подпериод и след подпериода “Солютре” е продължил и през подпериода Мадлен.
Мадленската култура (Magdalénienne) съответства на апогея на развитието на късния горния (supérieur) палеолита. Французите датират този подпериод от 15 000 до 8 000 г. пр. Хр. Към нея се отнася пещерната живопис в пещерите и палеолитните стоянки: Altamira, Arsy-sur-Cure, Chancelade, les Combalelles, Etiolles, Font-deGaume, Lascaux, Marsoulas, Montespan, Niaux, Pincevent, Rouffignac, Solutré-Pouilly, Tuc-d’Adoubert.
Тази периодизация в много по-голяма степен важи за палеолита в Западна Европа, но тъй като изучаването на културите, които принадлежат към нея е изключително напреднало, тя има световно приложение.
Най-ранните (дошелските) оръдия на труда имали универсално предназначение. Те били от камък – кремък или други видове твърди скали, кост и дърво. Дървото не е оцеляло до наши дни. Поради примитивния си вид каменните сечива трудно се отличават от естествените камъни. Тениката на изработване се нарича “клактон” – от името на гр. Клактон он Сити в Югоизточна Англия. Те са обработени от едната или от двете страни. Такива оръдия са открити в Северозападна Африка и във Франция.
Шелските оръдия също са примитивни и трудно се отличават от дошелските. През този период кремъчни ядра (нуклеуси). От тях се отцепвали люспи (пластинки). След обработване – ретуширане те ставали оръдия на труда. Употребявал се и т. н. юмручен или двустранен клин. Той бил усъвършенстван през следващата ашелска епоха.
Тогава, през ашелската палеолитна епоха се появили и нови форми на каменни оръдия като оръдия за рязане, например. В края на ашелската епоха била изобретена техника на обработка на камъка, наречена “левалоазко” по името на Левалоа-Пере, близо до Париж. Тоза е техника за предварителна подготовка на призматични ядра, от които били отцепвани отломъци.
Основният поминат на най древните хора, ще ги наречем “архантропи” било събирателството – събиране на плодове и корени, а също така и лов на едри животни. Парадоксално е, че първите ловци налитали на едър, а не на дребен дивеч. Огънят бил вземан наготово от природата. Напоследък във френската научна и ежедневна преса се появиха съобщения, за твърде ранното въвеждане на огъня в бита на човека. Докато преди това се смяташе че огънят е бил въведен

20 януари 2009

Палеолитът в България

Според новооткрити следи от огън човекът е започнал да го използва още преди 700 000 години (LE MONDE | 07.05.04). Заедно с умението да се обработва камъка и да се правят сечива, откриването на огъня една от най-големите революции в човешката праистория. Огънят е дал възможност на човека да пече храните си, да отблъсква дивите животни, да осветява нощем (пък и денем) обиталището си, да се топли, когато е студено. Освен всичко това, огънят е дал тласък и в развитието на комуникациите между хората.
Началото на едно такова революционно нововъведение като въвеждането на огъня е трудно да се датира точни, защото следите на огън, принадлежащи на човек се запазват съвсем слабо. Това е така, защото, при запалването на огън най-често се използват растителни горивни материали и впоследсвие те изчезват без да оставят следа. Само когато се открие добре идентифицирано огнище, придружено със сечива, с пепел, с въглени от дърво и с изгорели кости праисториците са сигурни, че са открили следи от огън. Такива огнища често са били откривани и в литературата те са многобройни като най-ранните от тях достигат до възраст 400 000 – 500 000 години
През 2004 г. екип от израелски археолози, ръководен от Г-жа Наама Горен-Инбар (Naama Goren-Inbar) от Института по археология при еврейския университет в Ерусалим откри в палеолитното обиталище Гезхер Бенот Яков (Gesher Benot Ya'aqov) в Северен Израел следи от употреба на огън от човека в отложения на възраст 700 000 години. Тази тата е получена по доста точния физически метод за датиране, който се базира на палеомагнетизма.
Тя всъщност е разкопала едно ниво от терена, разположено на 13 метра над пласта (страта),датиращ отпреди 790 000 г. На това ниво праисториците открили малки обработени кремъци (silex) и много остатъци от дърво, от ечемик и дива лоза, засегнати от огнен пламък. Те са публикували тези резултати във френското списание Наука (Science) от 30 април 2004 г., където са констатирали, че обгорелия материал е попаднал на температура 350 – 400 градуса по Целзий. Те обаче са били открити разпръсната.
Хипотезата за естествена причина за тези обгаряния е отхвърлена от изследователите. Това не би могло да бъде резултат от въздействието на светкавица, защото при естествените пожари, предизвикани от нея температурата достига до 550 градуса по Целзий и е достатъчно, за да повреди кремък. При разкопките в Израел само 2 % от сечивата и дървото имат следи от огън, а не всичките. Заключението е, че това обгаряне не е предизвикано от светкавица. Освен това откритото количество дърво при естествен пожар би образувал цяла клада, която щеше да остави съвсем друг вид следи.
Изследователите приемат, че хоминидите, оставили тези следи от огън са били представители на Homo erеctus или Homo ergaster, а дори и може би Homo sapiens архаичен. Във всеки случай този хоминид е ловувал и е изпичал месото на огън, отцепвал е ядра от скалите, за да си приготви каменни оръдия
Катрин Перлез (Catherine Perlès), парижки професор по археология смята, че резултатите от разкопките в Израел трябва да се приемат предпазливо, защото не може да се разбере защо няма струпване от въглени и пепел на огнище. Защо всичко е разпръсната. Ако това е огън от човек, вероятно се касае само за един опит, според проф. Перлез, но все още не за редовна, всекидневна употреба на огъня. Идеално би било, ако се открие едно огнище от този период с всичките му компоненти.
Мария-Антоанит дьо Люмлей (Marie-Antoinette de Lumley CNRS, département de préhistoire du Muséum national d'histoire naturelle) от Центъра за научни изследвания при френския национален музей по естествена история от своя страна смята, че работата на израелските учени е “интересен принос” в изучаването на историята на огъня. Като антрополог обаче тя се учудва защо горелите кремъци са всъщност малки и не надвишават 2 см дължина. Люмлей съжелява, че нейните израелски колеги не са намерили горели кост. “По всичко изглежда, че човекът е познавал огъня много преди 500 000 години, или поне често се е срещал с него” – пише тя. Вероятно има много случаи на използване на огън от човека преди да завърши неговата пълна доместикация т. ест регулярното му въвеждане във всяко човешко обиталище, ако проявим предпазливост да използваме днешното понятие “дом”.
Най-старите свидетелств за употребата на огъня от човека трябва да се приемат предпазливо, защото все още са дискусионни. Обгорени кости с дата 1.5 милиона години са открити в пещерата Суарканс (Swartkrans) в южна Африка и в Чесованя в Етиопия (Chesowanja, en Ethiopie). Тук археолозите са събрали фрагменти от глинени плочки от горяла глина. Те датират отпреде 1.4 милиона години. Но трябва да изминат стотици и хиляди години преди да се образуват първите “истински “ огнища, които вече споменах – огнището от Зокудиан в Китай (Zhoukoudian, en Chine), de от Вертесцьолос в Унгария (Vertesszöllös, en Hongrie), в Солана дел Заморио в Испания (Solana del Zamborino, en Espagne) и още в Менец Дреган в Бретан (Menez Dregan (Bretagne) и в Тера Амата в Крайбрежните Алпи във Франция (Terra Amata (Alpes-Maritimes). (Christiane Galus)
Сигурни палеолитни останки от началото на ранния палеолит в Западна Европа са открити в пещерата Валоне в Югоизточна Франция. В Средна Европа се намира находището Вертешьольош в Унгария.

16 януари 2009

Палеолитът в България и Европа 1-ва част

Най-ранната праисторическа епоха на български наричаме старокаменна, или палеолит. Думата “палеолит” има същото значение и е създадена от праисториците на базата на старогръцките думи palaióß – стар и líqoࡋß – камък.
Палеолитът започва още в първия момент на това, което нарекохме антропогенеза, т. ест с първия човек (наякои го наречат хуманоид) и преминава през два главни, според едни учени, или през три подпериода: според първите тава са ранен (долен) и късен (горен) палеолит като първата фаза се датира от 1 800 000 години до 35 хиляди години, а вторият съответно от 35 хиляди години до 10 хиляди години пр. Хр.
Изучаването на палеолитните култури, както изтъкнах, е тясно свързано с естествената история на планетата Земя. Геологията – науката за земята определя няколко големи ери в нейната история. Петата, съвремената ера се нарича кайнозойска, или неозойска – това ще рече “ерата на новия живот”, “на новия човек. Именно през неозойската ера са се развили висшите форми на живот – млекопичаещите, сред които попада и “венецът на сътворението” – човекът. Последният период от неозойската ера се нарича кватернер или преведено “четвъртичен период. Той от своя страна се разделя на плейстоцен (ледников) и и холоцен (следледников) периоди.
През първата половина на кватернера, четвъртичната епоха се образували големи ледници. Климатът по цялата земя търпял драстични колебания. Непрекъснато се редували глациални – ледникови с интерглациални - междуледникови периоди. Изследователите А. Пенк и Е. Брюкнер на базата на изследвания в Алпите разделят плейстоцена на четири ледникови и три междуледникови епохи: първата се казва гюнц, последвана от междуледниковата - гюнц-миндел; втора – миндел, последвана от миндел-рис; трета – рис, последвана от междуледниковата епоха рис-вюрм и четвърта, последна ледникова епоха – вюрм.
В българската археологическа наука палеолитът се дели на три периода: стар (ранен), среден и късен, като всеки от тях има по няколко подпериода. Синхронизирани с палеолитните находки от Западна Европа и по-точно във Франция тези подпериоди са получили в праисторията имената на селищата, където са открити характерните за тях каменни оръдия.
Това се прави според класификацията на френския праисторик Габриел дьо Мортиле (Gabriel de Mortillet; 1821 – 1898). Неговите изследвания са направени още през ХІХ век. Той се счита за адепт на антрополигическата школа на Пол Брока (Paul Broca – 1824-1880, Paris). Този френски хирург и антрополог от ХІХ век е открил мозъчният център на речта. Той е основател на Обществото на антрополозите във Франция, на неговото списание и на френската школа по антропология (Ecole d’anthropologie). Публикувал е една от първите книги върху характеристиките на праисторическия човек).

13 януари 2009

Етапи на антропогенезата в Азия, Африка и Европа

Антропогенезата има един твърде дълъг път на развитие, който френският католически мислител Пиер Тейар дьо Шарден разделя на два етапа. Когато разсъждава върху “Човешкия феномен” у него най-напред се проявява геолога и в първата част от книгата му, носеща това заглавие “Човешкият феномен”, се спира на периода преди възникването на живота - “Предживот” - така той е озаглавил първата част на книгата. Пренасяйки се преди милиони години, той стига до най-простите елементи, които съставят тъканта на универсума и още на този етап констатира една целенасоченост при съчетаването на първичните елементи. Тази целенасоченост довежда до възникването на Живот, до експанзия на живота и на Майката-Земя, която по-късно древните гърци ще нарекат Деметра, ще се появи Мисълта, т.е. мислещото същество човекът, който съставлява Ноосферата на тази земя (в превод - “сферата на духа”). Друг също сполучлив израз за обозначаване на това е употребен от руския етнограф и етнолог Лев Гумильов, който нарича “ноосферата” -“антропосфера”. Всъщност това е земният пласт, който ще ни интересува в курса “Религия и изкуство”. В тази антропосфера ние ще открием следите и белезите на човешката религиозност още в “нощта на историята”, ще открием също така и първите творби на изкуството, които вече можем да наречем паметници, защото те носят информация за паметта на човечеството, за състоянието на човешкия дух още в първия момент, когато той се е откъснал от божествената утроба на Майката земя, т.ест за човека, попаднал сред планините и полята, треперещ под звездното небе и призван от Господ да мисли и твори, да се възторгва и ужасява пред загадките на Мирозданието и пред не по-малко тайните бездни на собствената си душа.
Антрополозите приемат следните главни етапи на антропогенезата: Най-древният етап, при който хомоноидно същество вече умее да обработва камъка и познава огъня това е т. н. австралопитек, който според откривателя си английския антрополог Лики през 1959 г. в Южна Африка и оттам носи името си австралопитек, но проф. Лики вече го нарича Zinjanthrope, по името на самото място, където е открит. Този етап от антропогенезата се отнася към геологическия период, наречен плиоцен. Той се появява в края на този период и в началото на плейстоцена. Хронологически това е някъде преди около 2 - 3 милиона години. На нас ни е трудно да си го представим, но за илюстрация ще спомена, че маришкия въглищен басейн е от този период. Други прадревни кости на примата синантроп (sinanthrope) са открити в Китай от цитирания вече антрополог-йезуит Тейар дьо Шарден. Наблюденията на други антрополози върху раздробените черепни кости на синантропи, или върху пробити черепи, ги карат да мислят, че в случая се натъкваме на ритуален канибализъм. Правещите това тълкуване смятат, че при синантропа по-младите поколения чрез този канибалски магически обряд - консумацията на мозъка на предците - се стремят да наследят техните качества, тяхната сила. Но това не се възприема от мнозина, защото в този ранен етап на антропогенезата сложният култ към предците едва ли е бил възможен.
Никой не оспорва обаче факта, че т. нар. Неандерталец, появил се преди около 150 000 г. вече е изработвал предмети, в които е влагал символно значение. Череп от този вече “европейски човек” е открит за първи път през 1856 г. в една пещера в западната част на Германия, в областта Северна Вестфалия (Rhenanie-du-Nord-Westphali) в долината Неандертал (Neanderthal). Впоследствие неандерталци са били открити на много места. Той все още доста се е различавал от сегашния човек, но вместимостта на черепа му вече била 1450 кубически см. Обработвал е дърво и кожа, камък. Неандерталецът умеел да прави доста съвършени сечива, но творби на изкуството не са известни от него. Този Homo sapiens neanderthalensis, произлязъл от предхождащия го Homo erectus, преди около 35 000 години е станал Homo sapiens sapiens - модерния човек. Това вече е твореца на ранната палеолитна култура, в която съществено място заема палеолитното изкуство.

10 януари 2009

Етапи на антропогенезата в Азия, Африка и Европа 4-та част

След ледниковия период Гюнц Günz обградената от ледове Европа е екологически един остров, в който Антенеандерталците през цялото време практически са откъснати от останалото човечество. Без външен генетичен принос тукашните хоминиди еволюират на базата на една и съща генетична деривация към неандерталския тип човек В същото време на другия край на евразиатския континент азиатският Homo erectus, предвижил се пеш от Ява еволюира по подобен начин, когато Ява става остров Продукт на този генетичен дериват е Homo soloensis или Javaanthropos, който е съвременик на Човекът от Неандертал. Нещо повече, той е близък анатомически до него.
Но да се върнем към Homo georgicus. Видяхме, че със своята малка глава подбужда да преосмислим дифиницията, дадена на рода Homo fj Хоуел (Howell) през 1978 г. Какво да се каже тогава за Homo florensiensis, открит през 2003 г? Тази малка дама с вместимост на черепа 380 куб. см. е малка революция, която показва учудващата биологична пластичност на рода Homo. Впоследствие тенденцията за увеличение на неговия мозъчен обем не е недоловима и Homo sapiens става съвременник на много други видове и това се проявява още след изчезването на Неандерталеца.
Противна на Гровес (Groves) и Райгтмайер (Rightmire) автори като Уолпоф (Wolpoff, Торн (Thorne, Иелинек (Jelinek) и Цанг (Zhang) класират повечето от човешките същества Homo в един и същи вид – Homo sapiens. Копенс (Coppens) смята, че нашата линия на еволюция принадлежи на същия вид от появата на хабилините.
Границите на вида Homo sapiens не се приемат единодушно. Затова много често в западната литература се вместо Homo sapiens многа често се използат терминете «Модерен човек» и «Анатомически модерен човек» (Homme moderne et Homme anatomiquement moderne).
Но дори и появата на Модерния човек е източник на полемика. Най-старите познати съвременни хора са африканците. Антропалозите обичат да представят индивида Omo 1 като архитип на съвременния човек. От неговата поява са изминали между 200 и 100 хиляди години. Никой друг континент не ни предлага толкова стари фосили на Съвремения човек. Това е силен аргумент в полза на моноцентристката теория, предложена от Гюнтер Брауер (Günter Bräuet) през 1976 г. За кратко теореята се нарича “Out of Africa” или “Arche de Noé”- Ноев ковчег.Тази хипотеза е развита от Уйлям Хоуел (William Howells), Кристофър Стрингер (Christopher Stringer) и Петер Андрюс (Peter Andrews). Те предполагат, че люлката на модерния човек е единствено Африка. От различните клонове на Homo erectus в широкия смисъл на думата, разделени географски само африканският клон е дал различните популации на Модерния човек, които на свой ред са колонизирали света. Венецът на теорията “Ковчегът на Ной” е теориьята за заместването: Модерният човек от африкански произход навсякъде е заместил Homo erectus, без раждането на каквито и да било хибриди. От 1987 г. моноцентрстката теза е подсилена от Алан Уйлсон ((Allan Wilson) и Ребека Кан (Rebecca Cann)на базата на AND митохондриал. Последователите на тази генетична теория датираха «Ева Митохондриална» на 140 000 и я поставиха в Африка. Но тези изследвания имет два слаби пункта – те зависят от избора на съвремените индивиди, с които се екпериментира чрез сравнявана на AND. Хипотезата почива върху постановката, че честотата на мутациите е стабилна във времето. В такъв случай можем ли да се доверим на този несигурен “молекулярен часовник”, предпоставен изначално.
Томас Парсон и Нил Хоуел впрочем заключиха през 1996 и 1997 г., че честотата на мутациите на митохондриалния AND е по-нередовен иче прадядото на Съвременния човек би могъл да се появи преди 850 хиляди години. Тази предпоставка води по посока на една друга голяма теория – плирицентризма. Той е развит Милфорд Уолпоф (Milford Wolpoff), Алан Торн (Alan Torn) и Ву Ксинзи (Wu Xinzhi). Те подемат теорията ва Франц Вайденрайх [Franz Weidenreich] (1947 г). Ив Копенс (Yves Copens) е нарекъл тази теоретична постановка ‘Out of Nowhere” – Аут ъф ноуер “От никъде”. Противно на тотемът от теорията за Ноевия ковчег (Arche de Noé) тезата за мултирегионалност в основни линии е представена под формата на “канделабър”: “Генеалогичното дърво” на човека не очертава само едно единствено главно раздалечаване (отделяне) от едно начално състояние, когато Homo erctus напуска Африка, за да колонизира Евразия. Впоследствие различните популации на Homo erecus latu sensu еволюират към типа на Съвременния човек. Независимо и паралелно на много места в Стария свят. Съвремените човеци се появяват в Евразия на много места и техните общи корени са по-отдалечени във времето повече, отколкото е според теорията Aut of Africa - от 700 хиляди до 500 хиляди години. Главният аргумент на плурицентричната теория има палеонтологичен характер: при многото начални стадии може да се констатира един научен морфологичен континюитет в една географска област – «регионален континюитет». Например съвремените китайци притежават една морфологична особеност съвпадаща с техния изкопаем (en pelle) предшественик Sinanthropos. Подобно нещо се наблюдава и при Питекантропите от остров Ява, сравнени с Аборигените от Австралия. Тази морфологична близост обаче е преминала през човеците от Горния палеолит в Нова Гвинея и Австралия. Локалната еволюция на Неандерталците е друг аргумент в полза на мултирегионализма.
Една от критиките, която може да се противопостави на мултирегионализма е привидната невъзможност един и същ вид да се появява много пъти, на много места независими помежду си.
Мултирегионалният модел е поддържан от Вайденрайх (Weidenreich) и впоследствие е променен от схемата, предложена от Хоуелс (Howells), но Уолпоф (Wolpoff) отново потвърждава модела на Вайденрайх.
Хипотезите на монорегионален и мултирегионален произход на съвременния човек дават почва да възникне една синтетична теза, предложена от Ерик Тринкаус (Erik Trinkaus, Фред Шмит (Fred Smith) и Гюнтер Врауер(Günter Bräuer). Те създават модел, наречен “мрежеста еволюция”. Той е близък до мултирегионализма на Вайденрайх, но с едно постоянно кръстосване, което осигурява поддържането на голяма генетична хомогенност на популации, разпръснати на широки територии. Много генетични изследвания напоследък потвърждават този синтетичен модел.
Алан Темпелтон (Alan Tempelton) пуликува през 2002 г. резултатите от статистичния анализ на 11 генетични проучвания, основани върху ДНК на сексуалните хромозоми Х и Y и но други хромозоми. Темпелтон заключава, че нашите африкански предци след първото напускане на Африта преди близо 2 милиона години преживяват още два епизода на големи миграции – единият преди 600 хиляди години и другият пред 100 години. Последните обаче не са изместили завареното евразийско население, а са се смесили с него.
Всяко откритие на нов фосил, всяко ново генетично проучване променя нашите познания върху еволюцията на човека. След митологичната “раса отпреди Потопа”, през ХІХ век започна да се налага теорията на еволюцията и започна издирването на “липсващата брънка” във веригата между маймуната и човека. Дълго време Човек беше възприеман като финален продукт на на една линейна еволюция от маймуната към съвременния човек, чрез преминаване през Австралопитека, Homo habilis и Homo erectus. Днес нашето генеалогично дърво повече прилича на храст с много клони, които не водят никъде и съвременният човек се явява едно чудо, дошло от този гъст храсталак на еволюцията. Съвремените методи на разкопки и прилагането на резултатите от тях за щастие не възпрепятстват многобройните дебати, касаещи границите на различните разновидности и самата природа на човешката еволюция. Теорията за Ковчега на Ной само временно замести тази за Потопа. Но изследванията продължават и можем да очакваме нови прадеди, нови генеалогични дървета.

07 януари 2009

Етапи на антропогенезата в Азия, Африка и Европа 3-та част

През 2000 година Мартин Пикфорд (Martin Pickford) и Бриджит Сенут Brigitte Senut откриват Orrorion tugenensis, alias Millenium ancestor. Двукрак и живеещ по дърветата (arboricole), с плоско лице и още по-стар от Австралопитеците с 6 милионна отдалеченост от нас, но с трети кътник (molaire) по-очовечен от този на Луси и това му дава преимуществото да спечели ново място в скалата на антропогенезата. Неговата възраст потвърждава хипотезата на генетиците за старинността на разделянето на човека от маймуните, а също така и теорията за East Side Story. Той позволява също така да се забележи, че двукраките отиват в още по-ранни времена.
Накрая в 2001 г. са открити Kenyanthropos platyops и Sahelanthropos tchadensis. Те са отритие на Меаве Лики (Meave Leakey). Kenyanthropos (3.5 милиона године) би могъл да е вероятен предшественик на KNMER 1470 смятян за Homo rudolfensis с плоско лице (“platyops”) и по този начин се стига до извода, че един праотец на човека според монофилетичната догма (monophilétique): един род не може да има двама праотци. Но да се направи от един KNMER 1470 един Kenyanthropos съживява старите несогласия върху нашето място в дървото на антропогенезата: Homo habilis, Homo rudolfensis, Australopithecus?
Homo rudolfensis е един вид фиксиран през 1978 г. от Алексеев на базата на вида KNMER 1470. По-едър от Homo habilis с несигурно положение във веригата. Мнозина го разглеждат като подвид на Homo habilis. През 1999 Wood Collard предлага трета хипотеза, според която habilis и rudolfensis са в действителност от рода на Australopithecus.
Habilisit-е са ниски (1.30 м). Те са се появили преди около 2.4 милиона години. Най стара е мандибулата UR 501 (Malawi) и може би темпоралната (слепоочната) кост KNM BG1 (Kenya). Повечето от учените смятат, че тяхното географско разпространение се ограничава на изток и на юг в самата Африка. Но Yves Coppens е убеден, че Homo habilis е бел интелегентен и подвижен и един ден останките му могат да се открият извън Африка. Истина е, че Homo habilis е най-стария вид, показващ значително и важно развитие в сферата на мозъка и на език. Bernard Wood се пита през 1992 г. дали някои фосили от Израел и Индонезия не принадлежат на този наш човек. Откриването на един череп с вместимост 400 куб. См. в Дманиси (Dmanisi), Грузия през 2002 г. противоречи на хипотезата на Coppens: най-старият европеец на повече от 1,750 000 години има вместимост на черепа по-близка до Homo habilis отколкото до Homo ergaster, на когото принадлежат другите два черепа, открити в Дманиси през 1999 г. Ако се следва хипотезата на Wood и Collard следва заключението, че и в в европа е присъствал един Хоминид твърде близък до Австралопитеците и това представлява революция. Но тази важна мобилност от Африка към Европа говори, че habilis е много повече човек отколкото Австралопитек.
През октомври 2002 г Мари-Антоанет дьо Люмлеи (Marie-Antoinette de Lumley и нейни трима колеги геолози публикуват заключенията си, касаещи мандибелата D 2 600, открита в Дманиси през септември 2000 г. Тя не е сравнима с никоя позната мандибула и те решават да приемат съществуването на нов вид Homo georgicus. D 2 600 e на мъж на около 40 години, висок 1.50 м. Една друга мандибула (D 211) от Дманиси вече е била позната. Тя е на жена и е много по-крехка. Следователно Homo georgicus вече притежава един важен сексуален диморфизъм (различие). Скалите, заобикалящи D 2 600 са датирани от геолозите на 1,810 000 години. Тази мандибула силно прилича на Homo habilis и на Homo rudolfensis и напомня вече на Homo ergaster Определянето на този нов вид тласка към тезата по-скоро за пунктуални равновесия, отколтото за една линейна еволюция. Следователно тя налага да дефинираме отново родът Homo, защото с малката си глава иголямата си челюст Homo georgicus се отдалечава от определението на Howel, касаещо Homo през 1978 г.
Терминът Homo ergaster е предложен през 1975 г., за да се обособят някои фосили, първоначално интерпретирани като представители на стария Homo erectus. Черепната кутия на Homo ergaster има вместимост 900 кубични см. фрондалната му кост е заоблена, но доста полегата и височината му не минава 1.70 м. Преди 1985 г. преобладаваше хипотезата за една стъпаловидна еволюция водеща от малките Австралопитеци и първите Homo habilis към днешния човек. Но откриването през тази година на “Turkana Boy”, юношата от Нариокотом (Nariokotom) с кодовото име KNM WT 15 000 показва, че появата на Homo ergaster не е продукт на една стъпаловидна еволюция, но представлява значителен еволюционен скок. Tim White смята обаче, че Homo ergaster евариант на Homo erectus. Така става ясно, че черепът BOU-VP-2/66 “Daka”, открит през 1997 г. в Бури (Bouri) в Етиопия много прилича на черепите на Homines erecti от Азия.
Терминът Homo erectus след Льо Гро Кларк (Le Gros Clark) хоминидите Homo erectus в Азия – Синантропа и Питекантропа и европейските популации на пренеандерталците Homo heidelbergensis от Мауер (Mauer) и Човекът от Таутавел – градовете Tautavel и Mauer са впрочем близнаци, “Roger” – тибията от Боксрове и т. н.), а също и фосилите от Африка. Това регрупиране е напълно правдоподобно, защото вериода между 800 000 и 400 000 BP всички тези Човешки същества със степента на развитие на производството на сечива са на един и същ стадий на еволюцията.. Те са съвсем сравними и, ако се държи сметка на разпространението им. Но те не са идентични един на друг. Някои от африканските, близкоизточните и южноевропейските останки от хоминиди съставляват подразделението на Homo ergaster. Homo heidelbergensis като цяло е близък до Човекът от Кабуе (Kabwe – стария Broken Hill в Замбия), който е на възраст 400 000 години. И е открит през 1921 г. Формата на черепната му кутия с капацитет 1 280 куб. См е твърде различна от формата на азиатския Homo erectus. Тази група обхваща фосилите от Бодо (Bodo) в Етиопия, датирещи от 600 000 години, Салданха (Saldanha) в Южна Африка, Ндуту (N’dutu) в Танзания и Сале (Sale) в Марока и стои в основата на разновидностите Homo sapiens и Homo neandarthalensis. Други специалести смятат, че се касае за най-архаичните африкански представители на Homo sapiens и че те формирът един и същи вид с техните наследници Homo sapiens sapiens и Homo sapiens neandertalis. Терминът Homo heidelbergensis обаче предизвиква конфузия, защото есъздаден на базата на мандибулата от Мауер. Всъщност този фосил вече има свое място по пътя на еволюцията на Неанерталците (Ив Копенс – Yves Copens впрочем не се колебае да създаде термина erectus-hedelbergensis или преднеандерталец при употреба на термина “Неандерталец”. Ето защо някои автори запазват името на Homo heidelbergensis за тези преднеандерталци-европейци ивъвеждат името Homo rhodesiensis, създаден през 1921 г., за да обозначат Човекът от Брокен Хил (Broken Hill) за тези за тези африкански прадеди на Homo sapiens.
За много специалисти като Ян Татерштал (Ian Tatterstal), Homo erectusq не е нищо повече от азиатска популация от Тринил, Сангиран, Зукудиан и няколко африкански фосили (ОН 28). Тези популации на съответстват на дефиницията ergaster и hedelbergensis и rhodesiensis.
Следвайки Groves и Rightmire много автори разделят родът Homo на седем вида: rudolfensis, habilis, ergaser, erectus, heidelbergensis, neanderthalensis и sapiens. Други автори, които държат на мултирегионализма поставят в една група sapiens и neanderthalensis и ги обединяват под надслова sapiens като включват и hedelbergensis. За така обединения вид те употребяват “Homo sapiens archaïque”.
Създадени са и други термини от антрополозите. Освен Homo rhodensiensi и Homo georgicus ще спомена Homo antecessor, въведен, за да се номинират шест индивида, открити през 1994 г. в пещерата Гран Долина (Gran Dolina), разположена в Сиера де Атапуерка в Испания. Те датират отпреде 780 000 години. Техните премоларни зъби (предни кътници) имат два корена и това ги прави различен вид. Но дали те са прадеди на Антенеандерталеца, иле се касае за вълна от популация, която е различна? Откриването на Homo antecessor тласка към оценката, че той е прадядо на Неандерталците и на Модерния (съвремения) човек.

06 януари 2009

Добив и обработка на мед и бронз през праисторията

Поставеният въпрос се радва на значителен интерес в научната литература. Противно на тезата на Гордън Чайлд за приоритетното положение на Анатолия в добива на мед и изработката на медни изделия, Колин Ренфрю смята, че наличието на големи медни находища способства самостоятелното възникване на металургията на Балканския полуостров, предшестващо по всяка вероятност развитието на металургията в Егейския свят. В българската историография второто становище е подкрепено от Георги Ил. Георгиев и доказано от работата на българо-съветската експедиция през 1969-1974 г. в местността „Мечи кладенец” (Аи-Бунар) около Стара Загора. В резултат на тези проучвания са събрани данни в подкрепа на тезата за съществуването на богат минен район, експлоатиран през IV-то хил. пр. н. е. Резултатите от работата на експедицията са обобщени в монографията на Евгени Черних „Минното дело и металургията в най-древна България” ("Горное дело и металлургия в древнейшей Болгарии"), посветена на халколита и всички периоди на бронзовата епоха. Друго изследване, което трябва да бъде споменато, е книгата на Георги Коняров „Принос към историята на рударството и металургията в България”. Проблемът е разгледан и в монографията на Хенриета Тодорова „Каменно-медната епоха в България”.
През последните години се установи, че българските земи и североизточната част на Балканския Минно-Металургичен център са изключително богати на мед и полиметални рудни находища. Въпреки това, не повече от 2/3 от находищата на територията на България са били разработени през халколита. По това време вече са обособени два големи медни ареала: западен с център находището при Рудна Глава (Източна Сърбия) и източен с основно находище Аи-Бунар в Тракия. Последното спада към рудниците от старозагорската група и е обстойно изследвано от споменатата българо-съветска експедиция през 1971 г. През 30-те години на XX в. находището е обходено от Иван Азманов – той е разчистил рудника, който и до днес е известен като „Азманов рудник”. По-късно Димитър Близнаков открива керамика от халколита (култура Коджадермен-Гумелница-Караново VI) и всички периоди на бронзовата епоха. В радиус от 15 км в района има осем енеолитни селища (Азмашка селищна могила, Берекетска могила, Чаталка, селището при Старозагорските минерални бани, Стара Загора-Окръжна Болница и др.). Във всяко от тях са намерени различно количество окислени метални руди. Рудното тяло в аи-бунарския рудник е на повърхността, от типа „жилно находище”. То се простира от изток на запад в продължение на 1,5 км, като ширината му варира от 0,5 до 5 км. В някои участъци паралелните жили се сливат и достигат ширина 10-15 км. Рудата е полиметална – съдържа мед, олово, цинк и др. На много места рудата е на повърхността във вид на окислени медни минерали – малахит и по-рядко азурит. Някои изследователи смятат, че рудното находище е експлоатирано през халщата (II хил. пр. н. е.). Евгени Черних оспорва това мнение и смята, че най-ранната рудна разработка при Аи-Бунар датира от времето на халколита. Тази по-ранна датировка се доказва и от археологическия материал, открит в четирите източни разработки на рудника. В един от насипите са намерени части от стенни мазилки – възможно е там да е съществувало малко „миньорско селище”. Все още не е изяснено защо след окончателното добиване на рудата в Аи-Бунар по-късно мината е била затрупана – начинание, изискващо много труд.
Друго находище, на което по-сериозно се обърна внимание в научната литература след работата на българо-съветската експедиция, е това до с. Хрищени в местността Анджиолова кория. То се намира на 6 км източно от Стара Загора. През 30-те години на XX век Иван Азманов и тук прави разчистване на стара разработка. Находището е богато на окислени минерали. Рязко преобладава малахитът, азурит се среща доста по-рядко. Археологически материали не са открити, но според Евгени Черних характерът на разработката показва, че тя се отнася към праисторията. На практика по форма и начин на прокопаване, тя не се отличава от аи-бунарските разработки. Находището е разположено е в непосредствена близост до Азмашката могила, в чиито халколитни хоризонти е намерено голямо количество медна руда. Такава се среща и в енеолитните нива на Берекетската селищна могила, селищната могила в чашата на яз. Чаталка, селището до Старозагорските минерални бани, Стара Загора-Окръжна Болница и др. праисторически обекти в региона.
Евгени Черних приема, че на Балканите най-ранният метал се появява в периода Караново V-Марица, но истинският разцвет на металургията е по времето на Коджадермен-Гумелница-Караново VI. В развитието на най-ранната металургия Хенриета Тодорова обособява три основни етапа, които се разграничават в зависимост от степента на акумулираната от обществото мед:
- I-ви период: медта през този етап е изключителна ценност, поради което са произвеждани само дребни изделия, изискващи минимално количество мед (игли, шила, мъниста, обици, висулки). Периодът обхваща ранния, средния и началото на късния халколит.
- II-ри период: започват да се произвеждат по-масивни оръдия на труда от мед. Условно този период може да се раздели на два етапа. През първия етап (началото на късния халколит) свойствата на медта все още не са добре познати и медните оръдия се правят по подобие на каменните. За изработката им се харчи много метал, самите оръдия на труда са тежки и неудобни.Отличителна черта на втория етап (средата на късния халколит) е оформянето на самостоятелна технология за отливане на медни оръдия на труда, отговаряща на характера на суровината. В изработката на оръдията на труда вече се влага минималното необходимо количество метал. Формите са стройни, типологията бележи значително многообразие, а производителността е висока.
- III-ти период: правят се опити да се придаде по-голяма твърдост на меката мед, подбират се полиметални руди, откриват се качествата на арсена (а заедно с тях и най-ранните технологии за легиране на метала). Въпреки това дълго време оръдията на труда са от чиста мед или с примеси от полиметални руди – арсенът се все още среща рядко. (Евгени Черних приема 0,5 % арсен като показател за съзнателно легиране, а Иван Вайсов – 3 %.) Преминава се към универсализиране функциите на оръдията на труда – появяват се бифункционалните брадви-тесли, наричани още кирко-мотики. Наченките на този период се отнасят към халколита, а останалата част от периода – към т. нар. „Преходен период”.
През късния неолит каменните оръдия на труда достигат максимума на производителността и техническите си прараметри, след което развитието им спира. Започва търсене на нови суровинни източници, за да се повиши производителността на труда, а медта е вече известна като суровина. Човекът има знания да експлоатира оксидните медни руди (малахит, азурит и пр.), които са непосредствено под земната повърхност и са лесни за обработка. Според Хенриета Тодорова българските земи в древността са изключително богати на подобен вид залежи, които днес са изчерпани. Вероятно първоначалното опознаване и използване на медта е станало случайно – праисторическият човек е намерил самородна мед, която се намира често на повърхността на изветрителните зони на първичните медни орудявания. На подобни места при копаене се откриват вторични медни руди, от които се получава мед. Тези карбонатни руди като окислени продукти не са могли да се претопяват направо, без да се подлагат предварително на други металургични процеси като сулфидните руди. След изземването на рудата от повърността, надолу се е слизало чрез наклонени шахти, които следват рудното находище. Получават се разширяващи се галерии в орудените тела, при които се образуват големи празни пространства (камери). За да се предотврати срутването на скалите, камерите са запълвани с късове нерудна скална маса.
Разработката започва с нажежаване на повърхността на жилата, в резултат на което се открива малка, но достатъчно широка камера. Вероятно е използван огневия подход: рудното тяло е нагрявано чрез огромни огньове и заливано със студена вода. При голямата смяна на температурата в скалата се получават дълбоки пукнатини, в които са забивани дебели дървени колове. В повечето случаи са открити само малка част от инструментите за обработка на рудниците – предпочитани са рогови оръдия на труда, медни длета или медни брадви-тесли в по-късен етап. Ударите са нанасяни по тилната част на оръдията, за да може работният край да влезе в цепнатината на рудната жила и да я отдели. Изгребването на откъртените късове руда става с рогови копачки и каменни чукове, а изнасянето й на повърхността – вероятно с кошове. Чрез очукване рудата е отделяна от каменните породи. Едрите късове се начупват с големи каменни чукове, след което чрез ръчни каменни мелници и хавани се стриват на ситно.
Рудата се преработва в определени металургични центрове – такива са открити при Варненските наколни селища и Драгоман. Първоначално рудата е разтопявана в издълбана в земята плитка яма. По-късно топенето става в специални пещи от камъни, измазани отвън и отвътре с огнеупорна глина. Тези пещи имат правоъгълна форма и са затворени отгоре. Обикновено са изграждани до скала върху глинеста почва. На дъното се пали огън, над който се поставя стритата руда. За да се получи по-висока температура, слой руда се редува със слой дървени въглища. Според Георги Коняров отворите на пещите са обърнати към страната, от която най-често духа вятър и пред тях има малък насип. Теренът има естествен наклон, за да може в пещта по естествен начин да влиза въздух. (Петър Калчев смята, че в пещта е вкарван въздух и чрез кожени мехове с глинени накрайници.) Разтопеният метал се събира на дъното. Шлаката се изпуска чрез дупка или е очуквана, като след изстиването на пещта се разбива предната стана. Медта вероятно се подлага на няколко претопявания, за да се пречисти.
Изделията първоначално са изковавани, а на един по-късен етап – отливани в землени форми. От Караново разполагаме с медни кюлчета, от които са изковавани медни предмети (клинове, брадви, четириръбести шила, халки, пластини, обли телчета за украшение и пр.) Ако са отляти, медните оръдия трябва да се наклепат допълнително, за да се предаде необходимата твърдост на метала. При оръдия на труда наклепването трябва да се прави периодично, защото нелегираният метал има свойството да губи придадената му твърдост.
Ето защо е необходимо внедряването на по-твърд и здрав метал от чистата мед. Такъв метал се оказва бронзът. От него много по-лесно се отливат оръдия, защото бронзът се топи при по-ниска температура (700-900° C) в сравнение с медта (1083° C). Освен това, бронзът е по-устойчив на корозия, а твърдостта му зависи от количвството калай в сплавта. (Смята се, че най-доброто съотношение е 90% мед и 10% калай.) Първите бронзови оръдия на труда се изработват от т. нар. „арсениев бронз” (сплав от мед и арсен), по-късно арсенът се заменя с калай. Първоначално металните предмети са изливани в отворени калъпи и имат високо съдържание на меден окис върху горната повърхност, който във вътрешността намалява. Външната повърхност е неравна и шуплеста и трябва да се обработва допълнително чрез коване. По-късно оръдията на труда са изливани в затворени калъпи, състоящи се от две или три части. Двойните калъпи най-често са от глина, кристални или талкови шисти. Във всяка половина е издълбана формата на едната страна на предмета. Металът се разтопява в глинени поти и чрез специален отвор е изливан в съединените части на калъпа. Чрез откриването на тази технология окончателно е изтласкано студеното коване на метала. Тъй като бронзът се среща все още много рядко, оръдията на труда през РБЕ продължават да са основно от камък, кремък, кост и рог, по-рядко от мед. Най-ранните метални оръдия повтарят каменните прототипове по форма и предназначение. По-късно се открива сложната техника за отливане на предмети с кухина, които са допълнително обработвани чрез коване, заостряне и шлифоване.
През РБЕ по българските земи съществуват големи металургични центрове. Такива са открити около Стара Загора, в Родопите, Врачанско, Светиилийските възвишения до Нова Загора и пр. Интересно е, че на Балканите не е открита експлоатирана през бронзовата епоха калаена мина – вероятно калаят е доставян отдалеч по пътя на размяната. Фактът, че колективни находки от бронзови предмети и калъпи са локализирани само в определени райони потвърждава, че през праисторията металургията е специализирано производство, изискващо определени умения и опит.

04 януари 2009

Етапи на антропогенезата в Азия, Африка и Европа 2-ра част


Откритията в световен аспект продължават. В 1891 г. лекарят Йожен Дюбоа (Eugène Dubois) открива Anthropopitecus javanensis и го кръщава Pitecanthropus erectus. Мануврие (Manouvrier) впоследствие открива прилики между черепа на човекът от остров Ява и Неандерталеца и Хекел (Haekel) стига до заключението, че тези два фосила са форми на прехода от маймуната към човека. През 1896 г. Даниел Кунингам (Daniel Cuningham) предлага за първи път антропологическата верига – Питекантроп – Неандерталец – Модерен човек (Homo sapiens). Густав Швалбе (Gustave Schwalbe) в началото приема тази идея, но след като прочита Бул (Boule) и се запознава с мнението му, че Неандерталецът е съвсем диво същество, той заключава, че Модерния човек и Неандерталеца съставляват два разделени вида, произхождащи и двата от Питекантропуса. И тази теза се смята в повечето случаи за валидна до днес, докато тезата на Гунингам не беше възродена през 1970 г. с реабилитацията на Неандерталеца.
В 1924 г. лекарят Реймонд Дарт (Raymond Dart) открива близо до Таунг (Taung) в Африка черепа на едно бебе и според него това е липсващата брънка, за която е мечтаел Дюбоа. Дарт кръстил бебето си Australopithecus africanus. Научната общност обаче преценява, че малката вместимост на черепа на този Примат го прави възможен прадед на някои маймуни. Един от редките привърженици на Дарт обаче станал палеонтологът Роберт Брум (Robert Broum), който през 1936 г. открива първият възрастен Австралопитек и го кръщава Plesianthropus transvaalensis, познат и от един череп, открит 11 години по-късно и наречен от целия свят Мадам Плез (Madame Ples Mrs. Ples ).
Малко по малко събирането на все нови и нови фосили, откривани в Европа, в Китай, но преди всичко в Танзания (Tanzanie, в Кения (Kenya) и в Етиопия (Ethiopie) [това е “напорът към костите”, отбелязан от фамилията Лики (Leakey)]. Напредва и техниката на датиране и се стига до приемане на Австралопитека и другите Питекантропуси като клон в нашето генеалогично дърво. И при откриването на всеки нов фосил, откритите преди това отново се прегрупират и отново се систематизират.
Питекантропосът от Ява е оценен като подобен на Синантропа (Човекът от Пекин), открит в Зукудиан (Zhoukoudian) през 1921 г. и на Homo heidelbergensis, открит в Мауер (Mauer) през 1907 г.. През 1964 г. тези антропоиди са обединени в един род – Homo erectus от Уйлфрид Льо Гро Кларк (Wilfrid Le Gros Clark). Plesianthropus, Maganthropus и Praeanthropus са обединени във рода Australopitecus и Zinjanthropus в общия вид Paranthropus като всеки род е съставен от много видове и най-известният е Australopithecus afarensis – този на прочутата фамилия Луси(Lucy), скелет AL288-1, открит през 1974 г. от Ив Копенс (Yves Coppens) и неговите колеги и наречен Динкинеш (Dinkinesh) - селище в неговата родна Етиопия (Ethiopie). Името Луси е дошло от пристрастието на Ив Копенс и неговите колеги Доналд Джохансон и Морис Тайем към Битълсл Заедно те слушали песента на Битълс Lucy in the sky with diamonds.
От 1959 г насам кости на Хоминиди (Hominidés) с черепна вместимост от 510 до 675 кубически см. Бяха открити в Олдувай (Olduvai) в Танзания. Луис Лики (Louis Leakey) през 1964 г. нарече този човек Homo habilis. Тези фосили обаче в началото бяха възприети като Австралопитеци именно защото не бяха преодолели “Мозъчния Рубикон” от 900 куб. См. Поставен през 1955 г. от Льо Грос Кларк в дифиницията му на Човек (Homo). Чак през 1968 г. Homo habilis беше възприет от научната общност след откриването на Twiggy. Този череп обаче прилича на Australopitecus Africanus. Този спор беше подет отново в 1999 от Уд и Колард (Wood et Collard), които причисляваха Homines habilis към рода на Австралопитека под предлог, че те приличат повече на него отколкото на модерния човек.
Едновременно с това концепцията за линеарна еволюция продължава като следва схемата: Австралопитек (africanus ou afarensis)  Homo habilis  Homo erectus  Homo sapiens. Мястото на Неандерталеца не е точно осъзнато – някои го вмъкват между erectus и sapiens, но напоследък той се възприема като наш братовчед, но не като наш прадед.
Всички обаче са единодушни, че Неандерталския човек не може да се интегрира с нашия род. Много приемат, че Неандертолците и ние съвременните хора съставляваме два подвида човеци и говорят за Homo sapiens neandartalensis и собствено нашия род – Homo sapiens sapiens. Други учени ги класифицират като два различни вида. – Homo neardantalensis и Homo sapiens, изключвайки всякаква хибридност между тези две популации.
След като сведоха фосилите до редуциран брой на видовете антрополозите се ръководят от откритията на последните две и половина десетилетия. И те определиха нови видове на Австралопитека и на човека (Homo). Дори през последните дванадесет години те обогатиха тези видове.
Най-нов и едновремено най-стар е откритият през 2001 г. в Чад (Tchad) от Мишел Брюне (Michel Brunet) череп ТМ266-01-060-1, наречен «Тумай» (TOUMAI) и труден за класификация: основата на черепа, челюстта са като на Хоминидите еволюирали Австралопитеци. Но задната част на черепа напомня по-скоро «палеогорила». Sahelanthropos tchadensis може да бъде разположен в линията на днешния човек, или най-малко в близост до неговия произход.
Впрочем Тумай е засега труден за класифициране и само следните видове са регрупирани в ансамбъла на Австралопитеците: Орорен (Orrorin, Кениантропос (Kenyanthropus), Ардипитекус (Ardipithecus) и Парантропус (Paranthropus). Те вече могат да се поставят хронологично и таксиномично.
Парантропосите представляват като Homo един род произлязъл от Australopithecus. Но докато човешкият род е еволюирал, увеличавайки вместимостта на черепа си и придобивайки една всеядност по-скоро, а не само месоядност по отношение на храненето, Парантропите са станали пак всеядни (omnivores), но по-скоро вегетарианци. Според класификацията съществуват от три до пет вида Парантропоси. И всички те са изчезнали без да имат сега наследници.
Но откъде идва човешкият род? През 80-те години на ХХ век идеите изглеждаха ясни: само два вида Австралопитеци бяха познати: Australopitecus africanus (детето от Таунг и Мадам Плес) и Australopitecus afarensis (видът определен през 1978 г., за да се регрупират фосилите от Хадар, като Луси (Lucy), заедно с фосилите от Лаетоли (Танзания) като LH 4 и челюстта Гарузи І(Garusi) на Praeanthropus africanus. Всеки от тези два вида представлява възможният предшественик на рода Homo. Те датират от епохата на Луси (Lucy) и следователно нашата прамайка е живяла преди 3,180 000 години.
През 1994 г. Auatralopithecus ramidus (прекръстен после на Ardipitecus ramidus от своя откривател Тим Уайт – Tim White) детронира Луси, защото датираше много по-рано и беше на 4,500 000. Последва откриването на Ardipithecus ramidus kadabba – 5,200 000 до 5 800 000 години. Впоследствие този вид придоби името само Ardipitecus kadabba. Още тогава тези хоминиди рязко се отличават от маймуните. Следователно Kadabba се е появил веднага след разделянето между линиите на големите маймуни и линиите на човека.
Това не изчерпва откритията на антрополозите. През 1995 г. излизат Australopithecus anamensis и Australopithecus bahrelghazali, които също стават кандидати за титлата предци на човека.....
Australopithecus bahrelghazali, наречен Авел (Abel) от своя откривател Мишел Брюне (Michel Brunet) е първият австралопитек, открит на запад от Rift Valley. Открит в Чад, както по-късно Тумай, той нюансира тезата East Side Story (Иист сайд стори Side –страна) на Ив Копенс (Yves Coppens). Ramidus, Australopithecus anamensis и Авел и трите веда са живеели в гориста среда и трите вида са били вече изправени (bipède). И това прави съмнителна идеята, че правия стоеж се е появила в саванните области.
През 1999 Australopithecus garhi е открит недалеч от каменно оръдие. Бързо провъзгласен за вероятен предшественик на човека, той започнал да се интерпретира като Paranthropos.

02 януари 2009

Жилища, строителни техники и фортификационни съоръжения през праисторията

Жилищата, откривани в праисторически обекти по българските земи, търпят развитие, както по отношение на формата и размерите си, така и по отношение на вътрешното си устройство.
Разполагаме с ограничени данни за архитектурата през монохромния етап на неолита. При разкопките на Поляница-платото Хенриета Тодорова открива малки, квадратни жилища с размери 4х4 м, разположени в две или три редици. Подобна информация дава и Петър Станев относно жилищата в Орловец. Като цяло, през неолита за Тракия и Северозападна България са характерни наземни жилища, за Северозиточна България – землянките, а в Софийското поле се срещат и двете форми.
Наземните жилища през рания неолит се строят от колове и пръти, измазани с глина. Ориентирани са по посоките на света. Понякога върху пода има дървени греди за изолация. Формата е правоъгълна, близка до квадрат, с едно или две помещения. Дължината достига 7-8 м, а ширината 5-6 м. Входът е от различни страни, в зависимост от планировката на селището, най-често от юг. В жилището задължително има глинена засводена пещ върху нисък подиум, запълнен с чакъл, едри речни валуни и фрагментирана керамика. На места под този пласт се открива пепел от ритуален огън на мястото на бъдещото огнище, както е в селището при Кремиковци. Сводът на пещта се изгражда от пръти и е обмазан с глина, примесена с плява. В жилищата се откриват още хромели, хавани, питоси и разнообразен домашен инвентар. Подът е от трамбована глина, а стените понякога са украсявани отвътре. Пещите са правоъгълни със заоблени ъгли или подковообразни. Имат четирискатен, почти квадратен купол.
Интерес предизвиква откритото в I-ви строителен хоризонт на Слатина раннонеолитно жилище (култура Караново I). То има приблизителни размери 9,70х12,50 м и трапецовидна форма. Ориентирано е с дългите си страни север-североизток. Състои се от две помещения, разделени от вътрешна стена. Изградено е от колове, преплетени с пръти и измазани с глина. Входът е от юг. Открити са правоъгълно огнище, почти квадратна пещ, хромел с място за събиране на брашното. В южната стена има ниша с бобовидна форма, която откривателят на жилището Васил Николов интерпретира като олтар. В западната част вероятно е имало работилница. Жилището е унищожено от пожар.
Забележителен паметник от втората половина на ранния неолит (култура Караново II) са жилищата, откити и проучени от Минчо Димитров в Стара Загора. Жилищата са добре запазени и образуват затворен комплекс. Те са трапецовидни по форма, с по едно помещение. Строени са по традиционната за периода и региона техника – чрез колове, преплетени с пръти и измазани с глина. Открити са площадки за спане; кът за изработка и поправка на оръдия на труда; глинобитна площадка за подсушаване на класове или за изпичане на зърното, преди да се смели и др.
През същия период имаме засвидетелстван и най-ранният „мегарон” на Балканите – жилище от III-ти строителен хоризонт на Карановската селищна могила. То е квадратно, с размери 6х6 м и е ориентирано изток-запад, като входът е от запад. Надлъжните стени продължават напред и след предната напречна стена и образуват т. нар. „отворен мегарон”. През по-късните етапи подобни „мегарони” имаме засвидетелствани в Нова Загора-Хлебозавода и Дуранкулак-Големия остров.
Друг тип жилища, които се срещат по българските земи през ранния неолит са овалните землянки, които силно варират в размерите си: от 3,5х4,5 м до 20х8 м. Вкопаването е на дълбочина 0,5-0,8 м. На практика това са полуземлянки, защото имат значителна наземна конструкция, следи от която се намират под формата на дупки от колове. Конусовидният покрив е покрит най-често с пласт камъш, клони и пръст, а отвътре е измазан с глина. При малките землянки най-разпространена е осморкообразната форма с две овални помещения на различни нива: предно, по-дълбоко – служи за живеене; задно, по-издигнато – там се разполага огнището със съдовете. Малките размери на землянките карат някои автори да изкажат предположението, че те се използват само за нощувки и подслон при лошо време и през зимата. През останалото време населението вероятно живее на открито. Землянката остава основният вид жилище в района на Долния Дунав през средния неолит. През късната новокаменна епоха се забелязва тенденция към увеличаване размерите на землянките. Дължината им достига 10-20 м, ширината 5-10 м, а дълбочината 0,6-2 м. Планът е овален или правоъгълен, а стените са почти отвесни. Входът обикновено е от север, влиза се чрез вкопани в стерилната глина стълби. Покривът е конусовиден или двускатен в зависимост от плана на жилището. По-големите землянки не са еднократно оформени, а търпят редица преустройства. В зависимост от големината си, землянките имат от една до пет пещи, чиито размери са 1-1,2 м. Според Хенриета Тодорова малките, осморкообразни землянки са жилища с временен характер, докато се изградят наземни жилища или леки сезонни обиталища за малките семейства. Големите землянки тя смята за зимни жилища, приютяващи цели семейства. В последните се откриват и т. нар. „тандири” – цилиндрични ями с дълбочина 0,5-0,7 м. Отвътре те са обмазани с глина, а дъното им е покрито с камъни. В тандира се наклажда огън от сухи съчки, клони и треви, който се поддържа до нажежаването на стените. Върху самите стени се налепва тесто във формата на т. нар. „лепешки” (ленти с дебелина до 0,02 м). Когато питката се отдели от стената и падне на дъното, хлябът е опечен. При особено силно нагряване, в тандира може да се пече и месо, но то трябва да е обвито в кожа, оградено с нажежени камъни и покрито с гореща пепел и пръст.
Интерес представляват жилищата от неолитното селище Тополница. Те са частично вкопани и създават впечатление за полуземлянки, но в действителност не са такива. Вкопаването е с цел заздравяване на основите в алувиалната почва. В горната си част стените са глинобитни. През средния неолит наземните жилища се издължават и придобиват правоъгълна форма. Формират се три отделни помещения, съединени помежду си, т. е. планът става верижен. Централното помещение е за живеене, а двете странични изпълняват стопански и култови функции.
Всички сгради през халколита са наземни, правоъгълни или леко трапецовидни с вариращ брой помещения – от 1 до 3. Покривът е двускатен, а конструкцията му е носена от вътрешни колове и напречни греди. Вътрешната уредба е стандартна: пещ край стената, вдясно от входа; подиум, хромел и пр. Жилищата от къснохалколитния комплекс Коджадермен-Гумелница-Караново VI имат размери 8-12 м дължина и 5-6 м ширина. В повечето случаи са ориентирани север-юг и са на разстояние 1-2 м от друго. Имат едно или две помещения, като жилищното е това, в което се намира пещта. Тя е в един от ъглите и има четвъртита форма, докато през ранния халколит е подковообразна.
Не разполагаме с достатъчно информация за жилищната архитектура от т. нар. „Преходен период”. За нея можем да съдим по землянките с неправилна осморкообразна форма от Овчарово-Платото II. Те са вкопани на дълбочина 0,7 м и имат размери 5х3 м. По-големият сектор от осморкообразния план е и по-дълбок. По-малкият се издига във вид на платформа, върху която са разположени пещта и огнището. Като цяло за култура Чернавода I–Певец, разпространена на територията на Североизточна България, са характерни землянките и полуземлянките.
Жилищата от РБЕ са със сравнително лека конструкция. Изградени са от колово-плетена конструкция, обмазана с глина; на места основата и ъглите са укрепени с камъни. Планът обикновено е правоъгълен, с едно или две помещения. Към края на периода се появява абсидата на стената срещу входа. През по-късните етапи на РБЕ постройките са по-големи и по-стабилни. Една от сградите в раннобронзовите хоризонти на селищната могила Юнаците има четири помещения с обща площ 230 кв. м. Обикновено дължината е в рамките 7-11 м, а ширината достига 3,5-5 м. Най-често срещаната ориентация е югоизток-северозапад. Вътрешна преграда разделя сградите на две помещения – за живеене и за стопански цели. Покривът е двускатен, покрит със слама и блатни растения. Пещите са на задната стена срещу входа или в центъра на абсидното жилище. Могат да бъдат елипсовидни, кръгли или подковообразни. Огнищата са два вида: с кръгла основа, без околовръстен перваз или с нисък страничен перваз. В IV-ти строителен хоризонт на селищната могила Езеро е открит комплекс от четири жилища, ориентирани югоизток-северозапад, както е типично за периода. Интересното при тях е, че те са построени едно до друго и имат общи стени, като всяко жилище е леко отместено назад по отношение на другите. Планът им е правоъгълен с дължина 10 м и ширина 4-5 м. Задните стени са извити съвсем слабо.

Строителните техники през праисторията не са особено разнообразни и са относително добре проучени. Най-често срещана е колово-плетената конструкция, обмазана с глина. Първо се изкопава яма, където се поставят основите на жилището – дървена подова платформа (скара). Тя е изградена от дебели надлъжни и по-тънки напречни греди. Понякога за по-голяма здравина гредите са споявани с дървени дюбели и са обмазвани многократно с глина. Според Богдан Николов, подобна дървена скара има не само укрепителна функция, но също и хигиенна – да предпазва от влагата. Стените имат носещи ъгли и стенни вертикални колове, забивани в земята. Между тях са забивани по-тънки колове (най-често клони и пръти), които образуват носещата конструкция на стените. Таванът е дървена платформа, която се поддържа от няколко кола. По същия начин във вътрешността на сградата са оформяни преградни стени, които да разделят помещенията. Предполага се, че при квадратните постройки покривът е четирискатен, а при правоъгълните – двускатен. Цялата сграда, включително подът и таванът са обмазвани с глина с примеси от ситна слама и плява. Ако приемем, че подобна замазка е правена веднъж годишно, можем със значителна точност да определим времето на обитаване на дадено жилище – средно между 30 и 40 години (по данни от неолитни обекти). Няма данни за прозорци, не винаги се открива и мястото на вратата, особено ако е имала по-висок праг.
Колово-плетената конструкция продължава да се използва и през по-късната праистория, паралелно с някои други. През халколита се срещат различни начини за строителство:
- стени, изграждани с лентеста глинобитна техника, понякога в комбинация от каменни плочи
- стени с висок каменен цокъл, надстроени с глинобитни стени
- комбинация от няколко техники
При глинобитната строителна техника стените са с дебелина 0,3-0,4 м и се издигат постепенно, като по цялото им протежение се нанася 0,01-0,02 м дебела лента от глина, слама и плява. Докато бъде нанесена до другия край на стената, в началото лентата вече е засъхнала и процедурата може да се повтори. Покривната конструкция и при тази техника се носи от колове, които обаче остават в замазката.

Характерна черта на селищата от халколита и РБЕ става фортификацията, макар да се среща и през новокаменната епоха. Ана Радунчева смята, че укрепителните съоръжения могат да се разделят на четири групи:
- палисади
- валово-ровови
- каменни
- различни по структура и материя разделителни пояси. Имат семантичен характер и се срещат предимно в култовите и религиозни центрове (Кукова могила, Долнослав), поради което няма да бъдат разглеждани понастоящем.
Палисадите обикновено се издигат на места с продължително обитаване. Най-просто устроената палисада се състои от два успоредни реда, пространството между които се запълва с добре трамбован емплектон от речен чакъл и глина. Подобна палисада е служела за защита на населението от селищната могила Виница.
По-усложнена конструкция от три палисадни реда имаме при Поляница-могилата от времето на късния халколит. Селището е укрепено от възникването до края на съществуването си. Укрепителната система е правоъгълна по план и предшества строителството на жилищните сгради. По средата на всяка от четирите страни, ориентирани по посоките на света, има вход. От масивни греди са построени три успоредни дървени палисадни реда, между които е имало редове с по-слаба конструкция, които опасват площта на цялото селище. С течение на времето палисадата се превръща с глинобитна емплектонна стена. Изкопан е широк ров от юг, насипват се вал и полувал. Всеки вход е прекъснат с ров, дълбок 2 м, през който е бил прехвърлян дървен мост. Подобни отбранителни съоръжения се срещат и в Заминец, Голямо Делчево, Овчарово-могилата, Радинград, Търговище.
По цялата периферия на селищната могила при Русе са открити струпвания от камъни, които вероятно са част от малко по-различен вид палисада. Между двата реда е имало емплектон от редуващи се сектори глина и речни камъни, като каменните сектори са играели ролята на носещи колони.
Укрепителната система на раннонеолитното селище Овчарово-гората I опасва цялото поселение. Дъгообразният вал има внушителни размери: дължина 80 м, ширина 5-7 м. Според проучвателя Илка Ангелова височината е достигала 0,9 м.
Интересна е и фортификацията на раннохалколитното селище Струмско, която обхваща северозападната, по-висока част на хълма Кайменска чука. Дължината е 35 м. Външната част на каменния пояс се състои от глинен вал, облицован с камъни. От вътрешната страна има два реда палисади. От изток укрепеният пояс е пресечен от траншея. Съоръжението, освен отбранителна функция, има за цел да укрепва силно наклонения терен.
Укрепителната система на къснохалколитния занаятчийски център Седларе спада към групата на каменните укрепления. Състои се от 2 м висока стена от трамбована глина, камъни и речен чакъл, облицована с каменни плочи. Ширината на стената в основата е 1,2 м, а във височина се стеснява. По протежението на стената са разположени девет плътни кули от камъни и кал, които също са облицовани с каменни плочи.
Фортификационни съоръжения от РБЕ са засвидетелствани в XIII-ти хоризонт на селищната могила Езеро. Това е стена в периферията на селището, изградена от два реда големи варовикови блокове, запълнени с дребни камъни. Наредени са на сухо, без разтвор – това е т. нар. „панцирана зидария”. Стената достига 30 м дължина и има дъгообразна форма. Съществува по времето на XIII-X-ти хоризонт, след което е разрушена. На нейно място е построена друга стена, която не се различава от предната по своя характер. Формата наподобява елипса, дължината е ок. 5,5 м, а ширината 2-2,5 м. Укрепителната система е преустройвана допълнително по време на VII-IV-ти хоризонт. Настлана е каменна пътека, която се спуска под наклон от север. Следите от обгорели дървета показват, че е съществувало дървено съоръжение над или успоредно с коридора. По време на V-ти хоризонт отбранителното съоръжение се разраства. Строи се втора, външна укрепителна линия с дължина 40 м, която обхваща цялото подножие на хълма. Паралелно с нея съществува и горната (вътрешната) отбранителна система. По този начин горната част на хълма се превръща в своеобразен акропол. Той има две порти, а улиците, които ги свързват, се пресичат кръстообразно. Описаното съоръжение намира близки паралели с раннобронзовите селища при Михалич, Казанлък, Кирилово, Окол глава, Балбунар (дн. Кубрат), Мечкюр (дн. Прослав, квартал на Пловдив).
Ако трябва да се посочи някаква закономерност, свързана с фортификацията на праисторическите селища по българските земи, селищните могили в Североизточна България обикновено имат правоъгълна укрепителна система, при височинните селища преобладават дъговидните съоръжения. Т. е. фортификацията зависи от топографията на конкретното селище и се налага като здължителен елемент за селищата от РБЕ.