Translate

13 февруари 2010

Ацтеките

През 7-ми век се развила и културата на толтеките, продължаваща тенденциите, започнати от предшествениците им.
Религиозните обряди се усложнявали и се създали сложни социални взаимоотношения, които се запазили до появяването на ацтеките по тези земи.

Ацтеките били едно от многото скитнически племена, бродещи из северните и централните части на Мексико.

Според една легенда, е трябвало да се заселят там, където видят орел, кацнал на кактус, държащ в ноктите си змия (този символ е вложен сега в герба на Мексико).

На такова място бил основан главният им град Теночтитлан. Ацтекските градове-държави възникнали на обширното плато, където днес е разположена столицата на Мексико.

Постепенно тези градове-държави били обединени и благодарение на завоевателните походи, територията се разширила от северните области на днешно Мексико, до границата с Гватемала.

Ацтеките създали големи библиотеки с пиктографски книги - кодекси, в които се описвали религиозни обряди и исторически събития.

Европа научила за ацтеките от Бернал Диас, участник в експедицията на Ернан Кортес, който ги описал ярко и обстоятелствено в книгата си "Historia verdadera de la conquista de Nueva Espaa".

Империята на ацтеките престанала да съществува в 1521 година при управлението на последния император Монтесума II, когато конкистадорите на Кортес в съюз с племената, враждуващи с ацтеките, нахлули в столицата Теночтитлан и я разрушили до основи.

Амониус живял в Перперикон

Открити са първи епиграфски паметници на Перперикон, които са датирани през втората половина на III в. Всички са на латински език, сочи експертизата, направена от проф. Василка Герасимова - един от най-големите български специалисти по антични паметници. На тези важни артефакти екипът на проф. Николай Овчаров попада при разкопките на Перперикон в близост до открития това лято римски път с разклонение за Скалния град. Така вече римският некропол на Перперикон е локализиран и тепърва ще бъде проучен, смята археологът. "Чрез разчетените надписи вече имаме имена на хора, които са живели на Перперикон", твърди археологът.
Първият надпис съдържа името Амониус, което произхожда от Египет. "Името се появява за първи път в пределите на България. Може би покойникът, за когото е бил предназначен паметник, да е кръстен на египетския бог Амон Ра", предполага проф. Овчаров. Според него това доказва, че в района е бил разпространен култът към божеството на фараоните и че в Перперикон са живеели преселници от Египет, Сирия, Либия. Вторият надпис е с релеф на името Юлиус Темейнос, което е сирийско или малоазийско. Овчаров смята, че може би става дума и за войници - ветерани от римската войска, които след 25-годишна служба имали право да се заселват в различни места на империята. Намерен е и друг надгробен надпис от два реда, който обаче е по-труден за разчитане, защото е строшен и на него личат само първите две букви. Освен тези паметници от III в. има и християнски погребения от IV век, за което свидетелстват надрасканите върху камъните кръстчета. Разчитането на надписите доказва, че по това време Перперикон е бил един много важен административен, търговски и занаятчийски център, където са заселвани хора от цялата Римска империя и най-вече от нейната източна част.
Ирина Ангелова

източник: В-к Стандарт

06 февруари 2010

Почват разкопки на близнак на “Питион”

На 48 км източно от Свиленград в околностите на с. Маточина се намира уникална средновековна крепост. Това е една от най-добре запазените твърдини от ХIV в. на територията на България. По своя план и облик тя прилича изключително на замъка "Питион".
Отново се вижда основната жилищна кула - донжон, както и стражевата кула, охраняваща портата. Във вътрешността на жилищната част личат няколко етажа, а на един от тях се е съхранил и малък параклис. Върху фасадата на донжона се разчита красив монограм на гръцки език с името Михаил. В момента се подготвят археологически разкопки, които ще ни разкрият историята и на този тайнствен замък.

източник: В-к Стандарт

Замъкът на император Йоан Кантакузин

Проф. дин Николай Овчаров

Около забележителния средновековен град Димотика в днешна Беломорска Тракия често са се водили драматични войни между България и Византия. На 20 км югоизточно се извисява красив древен замък от ХIV в. Той се намира насред малкото селце Питион, взело старинното му име. Ходил съм много пъти до крепостта, но едва през октомври 2009 г. успявам най-сетне да вляза вътре.
За мен това е изключително преживяване. "Питион" е един от малкото съхранени византийски феодални замъци. Чак до ХIV в. в балканските православни държави е в сила системата на пълната императорска собственост, която не предполага феодални отношения от западен тип. Крепостите са държавни и в тях няма замъци, предназначени основно за живот и отбрана на благородника. Ситуацията започва да се променя след Четвъртия кръстоносен поход в началото на ХIII в., когато за известно време Византия е ликвидирана и на нейно място се появява Латинската империя. През ХIV в. феодалните отношения навлизат бурно на Балканите, но османското нашествие не им позволява да се развият докрай.
А "Питион" е един истински замък. Някога е бил обграден с втора стена. Жилищната част на господаря е бранена от втори зид, затварящ неголям двор и подсилен с няколко кули. Една от тях пази портата и е свързана с донжона. С това френско понятие се обозначава масивната кула в западните замъци, която е снабдена с всичко необходимо за живот и отбрана.
Донжонът на "Питион" е висок няколко десетки метра. Приземието е предназначено за хранителни складове, както и за съхраняване в огромни зидани цистерни на скъпоценната при обсада вода. Изкачвам се бавно по стръмното и тясно стълбище, минавайки етаж след етаж. В едни от помещенията са се съхранявали боеприпасите, докато други са били обитавани от прислугата. Почти оставам без дъх, когато достигам до същинския жилищен дял за аристократите. Той е съставен от няколко просторни помещения със слепи тухлени куполи над тях. В дебелите стени са оформени камини за отопление. Светлината прониква през широки прозорци откъм вътрешния двор и през тесни бойници за стрелба с лъкове.
Заставам пред един от вътрешните прозорци и се вглеждам в далечината. Мисля си за хората, живели тук преди цели осем века. Само на 2-3 километра Марица прави широк завой, обрасъл гъсто с тополи. Днес там минава строго охраняваната граница между Гърция и Турция. А някога якият замък и плодородните полета наоколо са били родова собственост на византийския благородник Йоан Кантакузин.
Нашата история може да започне от 1320 г., когато император в Константинопол бил старият Андроник II Палеолог. Синът му Михаил IХ боледувал тежко и за наследник на трона бил определен внукът Андроник Младши. Той бил буен и безотговорен красавец, който всяка вечер гуляел. Веднъж приятелите му по погрешка убили брата на престолонаследника, Мануил, мислейки го за ухажор на неговата любовница. Болният баща не издържал и починал, а старият император лишил от престола своя разюздан внук.
Андроник Младши не се примирил с това и се опълчил срещу дядо си. Така нелепо избухнала Първата гражданска война във Византия през ХIV в. Един от най-дейните поддръжници на претендента бил Йоан Кантакузин. През 1322 г. той му оказал значителна финансова помощ и с нея Андроник Младши удържал първата си победа. Но това било нищо за несметно богатия род на Кантакузините. Според документите само загубите им по време на цялата междуособица възлизали на 25 000 коня, 50 000 овце и 70 000 свине. Печалбите им от войната обаче били много повече.
Тя преминала през много перипетии, но на 24 май 1328 г. претендентът влязъл в Константинопол и бил коронясан за император като Андроник III (1328-1341). Фактическото управление на държавата се оказало в ръцете на великия доместик Йоан Кантакузин. Но неговите претенции тепърва щели да се проявят. Съдбоносният час настъпил със смъртта на Андроник III. Първоначално Йоан Кантакузин станал регент на малолетния му син Йоан V Палеолог, но това настроило срещу него майка му Анна Савойска. Сблъсъкът между тях не закъснял и Византия попаднала във водовъртежа на Втората гражданска война. Скоро именията на Кантакузин в Константинопол били конфискувани. Той бил принуден да се оттегли в Димотика, където на 26 октомври 1341 г. бил провъзгласен за император. На първо време той формално признавал легитимността на невръстния василевс, но претекст за войната бил неговото лошо обкръжение. Междуособицата бързо обхванала цяла Тракия и Родопския район. Намесили се съседите на империята - България и Сърбия. За да може да поддържа боеспособна армия, Йоан Кантакузин все по-често наемал срещу противниците си турски отряди. Така османците, завладели вече почти цяла Мала Азия, стъпили и на Стария континент.
На 3 февруари 1347 г. узурпаторът влязъл в столицата Константинопол и на 13 май официално бил коронясан от патриарха в катедралата "Св. София" като император Йоан VI Кантакузин. Той не прибегнал към репресии, а сключил договор със своите противници. Според него щял да упражнява изцяло властта в продължение на 10 години, след което малолетният наследник Йоан V Палеолог ставал негов равноправен съимператор.
Победата му обаче била пирова. Двете граждански войни изтощили напълно Византия и изпразнили хазната. Империята била раздирана от граждански вълнения и религиозни препирни. Чужди нашественици откъсвали парче след парче от нейната и без това силно намаляла територия.
Развръзката дошла през 1354 г. Още през 1352 г. навършилият 20 години Йоан V заминал за Солун и подкрепян финансово от чуждите врагове на Кантакузин, започнал нова война. През ноември 1354 г. в Константинопол избухнало въстание и гражданите отворили портите на Йоан V Палеолог. Привържениците на Кантакузин били прогонени, а самият той бил принуден да се отрече от престола и да се подстриже за монах. Бурният му живот завършил в Пелопонес на 15 юни 1383 г.
Междуособиците във Византия отворили широко пътя на турските пълчища. През 1354 г. османците завладели трайно голямата крепост Галиполи в европейската част на империята. С това започнала тяхната инвазия във вътрешността на Стария континент, която продължила цели столетия и променила напълно историята му.

източник: В-к Стандарт

02 февруари 2010

В най-далечна древност страната била разделена на отделни области - НОМИ, пръснати по дължината на долината на река Нил. Всеки ном имал за покровител някакво животно. В съзнанието на хората представата за животното не се е отделила още от понятието за фетиша - предмет на поклонение.
Възникването на деспотизма към края на IV хил.пр.н.е. в Египет и Месопотамия било свързано с коренно изменение на тогавашния строй на живот и на старите представи. Насилието, което съпътствало формирането на класовото общество, намерило отражение и в изкуството. В най-ранните произведения на египетското изкуство образите на животно, Бог, цар и човек се сливат. Царят бил смятан за божествено същество, властващо над всички смъртни и когато напускал тази земя, отново се възкачвал на небето, откъдето бил дошъл. Египтяните вярвали, че душата продължава да съществува в отвъдния свят само ако бъде запазено тялото. Затова полагали усилия да попречат на разлагането на тялото чрез сложния процес на балсамирането и обвиването му с платнени ленти. Пирамидата се издигала, за да пази мумията,а тялото поставяли в каменен саркофаг.
Но те смятали, че само запазването на тялото не е достатъчно. Освен него трябвало да бъде запазено и някакво подобие на царя, на неговия образ. Затова скулптори извайвали царската глава от твърд, нерушим гранит и я поставяли в гробницата.
Едно от най-големите достойнства на египетското изкуство е, че всички скулптури, рисунки и архитектурни форми сякаш се подчиняват на единен закон. Такъв закон, на който са подчинени всички творения на един народ или епоха, ние наричаме "Стил"
Египетският стил има за основа редица строго установени правила, които всеки художник е трябвало да заучава от най-ранните си години. Седналите статуи трябвало да бъдат представяни с ръце на коленете; мъжете да се рисуват с по-тъмна кожа от жените. Външният вид на всеки египетски Бог е строго определен: Хор(Бог на Слънцето) - като сокол или с глава на сокол, Анубис(Бог на Смъртта) - като чакал или с глава на чакал. Всеки художник трябва да изучи и изкуството на красивото писмо - калиграфията. Но веднъж овладял тези правила, той е приключил с обучението си. Никой не изисква нищо друго от него - не го кара да бъде "оригинален".

Периодизация и връзка на религията с изкуството


В най-ранната епоха на Египет все още съществували много допирни точки с изкуството на Предна Азия. Но по времето на Старото царство (3000-2200 г.пр.н.е.) се формирал един нов стил, който лесно ще се различи от месопотамското изкуство от същия период.
В религията на Предния Изток съществува представата за мрачния, нерадостен задгробен живот. В Египет се зародил копнежът на човека за безсмъртие. В този стремеж земните владетели имали всички преимущества пред своите поданици, но пътят към безсмъртие бил открит и за поданиците.
Вярването, че след смъртта душата излита като птица от тялото и отново се завръща в него, породило обичая да се балсамират труповете. Запазването на мумиите допринесло за създаването на величествена надгробна архитектура. Нуждата от двойници на мумиите допринася за развитието на скулптурата.
Изкуството на Древен Египет си останало завинаги здраво свързано с обреда, с магията и с религията.
Въпреки тясната му връзка с религията, в Египет се развило едно забележително, голямо изкуство. Всичко жизнено прониквало в египетското изкуство само посредством идеята за отвъдния свят.
В епохата на Старото царство египетското изкуство достигнало високо равнище на развитие. Това е класическият период, златният век на египетското изкуство. То се характеризира с чистота и простота, с цялостност и хармония на образите си.
Епоха на Средното царство (2000-1600 г.пр.н.е.) - към средата на III хил.пр.н.е. централизираната власт на фараона значително отслабнала и преминала в ръцете на наместниците му. Социалните движения от началото на II хил.пр.н.е. се отразило на изкуството. Издигнало се значението на личността и тя предявила правото си на съществуване. Културата на Средното царство била спряна от появата на хексотите (около 1800 г.пр.н.е.) и от продължителния период на борби, в които Египет излязъл победител, но загубил много от елементите на стария строй. Фараоните от Новото царство (1600-1000 г.пр.н.е.) били принудени да прилагат други методи на управление. Сложните обществени отношения наложили изграждането на огромен чиновнически апарат и разгръщането на шумна пропаганда. Религията била въвлечена в тази пропаганда. Основно били преработени древните религиозни представи. Двамата Богове - Амон - телецът, и Ра - Богът на Слънцето били обединени в едно божество - Амон-Ра, Бог на видимите успехи.
Естествено в този процес на интензивно идеологическо въздействие било въвлечено и изкуството, тясно свързано с религията. То загубило спокойния си, възвишен характер и станало по-действено, по-разнообразно в проявите си, по-изискано и понякога по-маниерно в изразните си средства. Изкуството на Новото царство поразява със своето богатство и напрегнатост, с високото си майсторство, стигащо понякога до виртуозност. Но на него му липсва единството и мъдрата сдържаност, в която се крие силата на изкуството от Старото царство


Старо царство


Най-значителното и най-съвършено творение на египетската архитектура от Старото царство са пирамидите и особено трите прочути пирамиди - на Хефрен, Хеопс и Микерин край Гизе. Отдалеч пирамидата се очертава като равнобедрен триъгълник, а в план образува квадрат. Във вътрешността й се намират съвсем тесни помещения, предназначени за саркофазите на фараона и семейството му.
Предполага се, че пирамидите са произлезли от ниските гробници на знатни хора. Те се състояли от три помещения: I-открито - там се извършвали поменните обреди, II-зазидано - обитавал го двойника на умрелия и III-приличало на открит кладенец - там се спускало балсамираното тяло. Ниските гробници с техните наклонени краища започнали да се строят все по- високи. Така възникнали най-старите стъпаловидни пирамиди.
Предназначението на пирамидата било двояко. Тя трябвало да приеме и скрие тялото на умрелия фараон и да го предпази от тленност. Същевременно тя била паметник, който величаел неговото всемогъщество. Пирамидите характеризират обаче само едната страна на архитектурата на Старото царство. Другата й страна намирала израз в храмовото строителство. "Заупокойния храм пред пирамидата на Хефрен" в Гизе - най- добрият паметник от онова време. Храмът изглежда сякаш изсечен от скала. Силно доминира масивът на обема му над сравнително малкото и тясно вътрешно помещение, което е с формата на буквата "Т". В това отношение най-старият египетски храм има много общо с пирамидата. Но за разлика от нея формите му са по-разчупени, носещите и носимите части, стълбовете и покритията са взаимно противопоставени. Архитектурата на Предна Азия почти не познавала колоната. Най-разпространени в Египет били колоните във форма на папирус, лотос или палма. Капителите на колоните във форма на папирус се състоят от отделни стебла, силно пристегнати от лента като с обръч. Всичко това придава на египетската колона пластичен характер, но същинското й архитектурно предназначение е още слабо изразено.



Средно царство


Строителството на монументални сгради и съоръжения почти спряло. Причина за това била преди всичко липсата на онези огромни материални средства, с които разполагали фараоните от Старото царство. По-дълбоката причина обаче, се крие в неспособността на тази епоха на сътресения и неустойчивост да създаде величествени образи.



Ново царство


Гробниците вече били отделени от храмовете. Построени били и много нови храмове, които трябвало да приобщят широките народни слоеве към религията.
"Храмът на Хатшепсут" е замислен като огромен комплекс. До него се намира по-старата, украсената с малка пирамида гробница на цар Ментухотеп. Храмът е построен във вид на три последователно издигащи се тераси, свързани помежду си само с тази възходяща линия. В редуването на терасите и рампите се разкрива онова силно развито чувство за ритъм, което ни очарова и в египетската живопис и скулптура. Тази архитектура в много по-голяма степен от асирийската се обръща към човека. Храмът сякаш обгръща влезлия в него и го води към тайнствените недра на планината.
Храмовете в Луксор и Карнак са най-величествените храмове от Новото царство. Колосални строежи, издигнати с труда на редица поколения и свързани един с друг посредством дълга алея от сфинксове. Храмът на Новото царство имал двояко значение. Преди всичко той служел за прослава на царската власт в тържествена и величава форма. Затова и планът му има известно сходство с плана на царския дворец, а пред входа му се издигат четири огромни колоса, които изобразяват не някакво божество, а фараона, и то в четирикратно повторение. Но тази прилика с двореца не изключва и едно второ космическо тълкуване на храма - храма като подобие на света, такъв, какъвто са си го представяли древните египтяни. Залите, изпълнени със стволовете на колоните, напомняли вкаменена гора, потонът бил небето с летящи птици и златни звезди,а в светилището се пазела ладия - подобие на ладията, с която Ра - Бог на Слънцето правел всеки ден своето пътешествие по небето.