Translate

30 януари 2012

ГРАДОУСТРОЙСТВЕН ОБЛИК НА СРЕДНОВЕКОВНИЯ ГРАД ЧЕРВЕН


Средновековният град Червен се намира до днешното с. Червен на 30 км южно от гр. Русе. Той е бил изграден върху висок скален рид, разделен на две от седловина, който се вдава като нос в дефилета но р. Черни Лом, която го опасва от три страни. Писмените сведения за Червен са твърде оскъдни. За първи път имета но града се среща в летописа, известен като „ Видението на пророк Исая „ от ХІ в. В него се казва, че Червен е бил създаден с градовете Несебър и  Щип от Петър Делян. Според този легендарен по характер летопис Червен още по това време се развива като селище от градски тип. В Синодика на цар Борил ( 1211 г. ) фигурират имената на трима червенски митрополити, споменати след митрополитите на Преслав и пред тези на Ловеч, Средец,  Дръстър и др.  Името на този град срещаме и в житието на Теодосий Търновски, пребивавал в един от манастирите до Червен. Поемата на византийския поет Мануил Фил, който описва похода на пълководеца Михаил Глава Тарханиот срещу Ивайло, дава първото сведение за заемане на Червен. По сведения на турския хронист Мехмед Нешри от началото на ХVІ в. Червен е бил превзет от турците при похода на великия везир Али паша през 1388 г. За града се говори и в турски документи от следващите векове.       Червен е град с многовековна история. Първи траките създават свое селище в V в. пр. н. е . , в най- високата част на рида, което продължило да съществува и по времето на римското владичество. През ранновезантийската епоха на това място била изградена мощна крепост през времета но император Юстиниан. Тя била защитена от здраво изградени стени, които са запазени на височина до 5 м . Те са били използвани и за защита на ранносредновековното селище, а през ХІІ – ХІV в. Били включени в новата укрепителна система. Скалният терен, който служел за основа на всяко ново строителство, е бил основно почистван. Заличават се постепенно следите на предходните селища, които се установиха преди всичко въз основа на частите от глинени съдове , монети и незначителни останки от строежи, запазени край крепостните стени, където единствено се натрупал културен пласт. До нас са достегнали риунити на град с утвърдени нови форми на забележителна обществена и жилищна архитектура и солидна отбранителна крепостна система. Изграждането на Червен, както и на други градове в епохата на зрелия феодализъм е непосредствено свързано със  социално. Икономическите условия и политическата обстановка. Те се отразяват както върху архитектурата на отделните строежи, така и на целия градоустройствен облик на града. Червен се е състоял от три части, които възникнали една след друга. Цитаделата на града е била главното ядро. Тя била разположена на най- високата част на рида. Градът се разпрострял на запад и заел целия рид. В подножието му, извън крепостта и край реката, възникнали занаятчийски квартали. Червен със своите отделни части е представлявал единен организъм. Проведените археологически проучвания на цитаделата и в града показаха, че градът бил застроен по предварителен градоустройствен план, подчинен преди всичко на топографските условия. Тези природни даденосте са и причина той по двоя външен вид и планово решение да се различава от другите градове, проучени досега у нас, от това време.                                                           Градът бил защетин от високи до 12 м крепостни стени от запад, изток, север и юг, където е било по- достъпно. При крепостните порти, разположени по надлъжната ос на града, на източната и западната страна на цитаделата и на западната крепостна стена се издигали бойни кули, които засилвали още повече отбранителната мощ на града. В пряка връзка с укрепителната система на Червен е откритото водоснабдително съоръжение, което е единствено така добре запазено у нас. То се намира в южното подножие на цитаделата, непосредствено до реката. В подземието на охранителната кула има кладенец, откъдето извежда изграден от клиновидни квадри тунел, висок 2.40 м , с шахтовиден отдушник на тавана. Тунелът преминава в коридор, който достига подножието на отвесната скала. По нея ся изсечени стъпала, водещи до югоизточния ъгъл на замъка. Поради силния наклон на терена стъпалата са изградени в тунела и коридора. Основното предназначение на водоснабдителното съоръжение е било да осигурява вода на цитаделата по време на обсада. Затова то е било солидно укрепено.
Определяща роля за планировката на Червен има уличната мрежа, която съставя скелета на общия градоустройствен план . В основата на уличната мрежа стоят главната- транзитна улица, която преминава през цялата дължина на града, и няколко улици се отделят от нея и пълзят по склона и отново се вливат в нея. Така създадена, тя се оботатявала от постоянно растящата разклонена система от къси слепи прави улички, водещи във входовете на сградите. Трасетата на улиците са различно врязани в скалния терен. Почти навсякъде е спазена една и съща ширина на улечното платно- за главните до 1.80 м и за късите от 1л40 до 1.60 м. По средата на платното, в наклонените участъци, са изрязане плитки стъпала за улеснение на движението.

24 януари 2012

МОГИЛИ: произход,брой,видове,предназначение


       Могилите са най-често срещаните и най-ценните паметници на тракийската древност в днешните български земи.Затворени археологически комплекси,те предоставят незаменими свидетелства за бита,културата и религията на траките.Интересът към тях се заражда преди повече от столетие и половина и не е престанал до днес,както от страна на специалисти,така и,за съжаление,на иманяри,търсачи на съкровища.
       В Тракия са познати две основни групи могили-селищни и общо наричани надгробни или тракийски могили.Селищните са получени от наслояването на едно и също място на пластове от съществуващите там селища от новокаменната ,каменномедната и бронзовата епоха.В отделни случаи те са използвани и през желязната и дори римската епоха.За тракийските могили се приема,че преди всичко са натрупани върху гробовете на знатни жители на нашите земи от ранната бронзова епоха до окончателното възприемане на християнството.Някои от тях,както се установява напоследък,не са пряко свързани с погребалните практики,а са резултат на други ритуални действия.Огромното мнозинство от тях все пак са натрупани върху гробовете и това определя името им.На старобългарски език,както и в съвременния руски,могила означава гроб,и това название,преживяло вековете е стигнало до наши дни.
       Произходът на могилите сигурно никога няма да бъде научно обяснен поради възникването им в далечна и безписменна епоха.Най-вероятно изглежда те да са резултат на практично и идеологическо мислене.След изкопаването на яма за погребване на мъртвеца,върнатата обратно почва е повече заради разбухването й и защото тялото заема известно пространство от вътрешността й.Сигурно в един момент древните са решили,че колкото е по-голяма купчината земя над тялото на покойника,толкова той може да се смята за повече уважаван,богат и почитан.Така постепенно насипите над гробовете са нараствали,за да достигнат  огромни размери през късножелязната епоха и римската епоха.Действително най-ранните могили са с незначителни размери,докато по-късно те прогресивно се увеличават,когато става дума за погребения на представители на аристокрацията и владетели.Точният брой на могилите в България сигурно също никога няма да бъде установен.Тези с по-малки размери са ставали жертва през столетията на обработката на повърхностните пластове за земеделски работи,а в по-ново време на строителни,иригационни и други дейности.Много от тях са унищожени и при иманярски интервенции.За наше време се приема наличието на между 10 000 и 15 000 могили в България.Няколкостотин са проучени и публикувани,още толкова са разкопани без да има за тях сведения в научната литература.Могилите не са патент на траките.Такива паметници са били издигани в почти цяла Европа,значителни райони от Азия и Северна Африка,та даже и в Северна Америка.Никъде обаче гъстотата им не е така голяма,както в населяваните от траки земи и в областите,обитавани от скити-Южна Русия,Украйна,Молдова.
       Географското разпространение на могилите в България може да се определя в две направления-хоризонтално и вертикално.Макар и да са характерни за всяко кътче на страната,най-много те са в Тракийската низина и в Североизточна България.По-рядко се виждат в Северозападна България,а в Югозападна са много малко.В местата с равнинен характер могилите,особено от предримската епоха,са малко.Това се дължи на обстоятелството,че тракийските земи по това време са били често изложени на нашествия и за натрупването на могилни насипи са използвани закътани гънки от предпланинските райони.През римската епоха,когато сигурността на древнотракийските земи е гарантирана от стабилната държавна власт и изградения по течението на Дунав осеян с крепости „лимес”,могили се насипват и в равнините.В планинските земи насипите са малко,ако се изключат високите полета на Родопите,където се срещат на надморско равнище до 1500-1600 м.Там именно са построени и едни от най-големите куполни гробници край Равногор в Брациговско и Лясково,Девинско.
       Въпросът за предназначението на тракийските могили е измъчвал няколко поколения археолози,за да не бъде и до днес разработена стройна и сигурна класификация по този признак.Все пак най-вероятно,въз основа на досегашните наблюдения,може да се предположи съществуването на няколко основни групи могили-надгробни,неизползвани,с унищожени гробове,символични,хероони и дарствени.Прието е всички могили да бъдат наричани със събирателния терминологичен израз „тракийски надгробни могили”.Днес под надгробни могили трябва да се разбират само тези най-многобройни насипи,които са натрупани над гробове на тракийската знат,както и тези,предназначени за тази цел и криещи резултат от погребения.Така че,за тях повече подхожда терминът „гробни”.В тях със сигурност е установено съществуването на гроб-бил той изцяло или само частично запазен.При тях могат да се наблюдават два основни варианта-едните са насипани след извършване на погребението и върху него,други са били издигнати и използвани за извършването в тях на едно или повече погребения-едновременно,в кратък или по-продължителен промеждутък от време.
       Символичните могили се обясняват с обстоятелството,че уважаван местен първенец е загинал в далечен край,удавил се е,бил е отмъкнат от диви зверове или по някаква причина тялото му не е намерено.В зависимост от това могат да се разграничат три основни типа на символичните могили.Вторият тип символични могили са тези,в които ритуалът е спазен на по-високо ниво,макар и не изцяло-направено е гробно съоръжение,но в него освен че отсъстват от човешки кости,липсват и каквито и да било археологически материали.Херооните са могилни комплекси,обявени за свещено място,почитани и използвани за поклонение и тайнствени свещени мистерии.Те се състоят от определена означена площ,постройка-гробница-мавзолей или храм и евентуално допълнителна сграда или сгради за обслужващите ги жреци. Херооните са достатъчно на брой в българските земи и тяхното съществуване на подлежи на съмнение.Към тях трябва да се отнесат определяните обикновено като гробници съоръжения в Мал-тепе при Мезек,Гинина могила при Свещари,могилата при Мъглиж,както и определените като храмови комплекси още по време на проучванията Жаба-могила,могилите Оструша,Голяма Арсеналка,Шушманец и други в Долината на тракийските царе в Казанлъшката котловина.

08 януари 2012

Ранновизантийска керамика


Изучаването на ранновизантийската амфорна тара доскоро заемаше незначително място в археологическите изследвания.  Допренесли за въпроса  следните изследователи Ф. Каброл (за знаците и надписите по амфори), А.Л. Якобсон (за пръв път поставя въпроса за типологията и хронологията на средновековните амфори от територии на Румъния и бивша СССР), Е.Кондураки (ранновиз.керамика в горни пластове на Истрия (Румъния)), Х. Робинсон (публикува керамика от римския период от Атинската агора), И. Б. Зеест (трудът „Керамична тара на Боспор”, къде тя определя някои керамични центрове),  Б. Бьотгер (публикува керамиката от разкопките на кастела Ятрус, като обръща особено внимание на амфорните групи). В последните години изучаването на ранновизантийските амфори се разпространява и върху керамиката, открита при подводни археологическите проучвания. Много ценен амфорен материал е намерен при изследването на турското крайбрежие на Средиземно море, където Дж. Бас е открил потънал кораб, който транспортирал амфори. Те са датирани с монети от 620 – 625 г.
    Прегледът на археологическата литература, посветена на ранновизантийската амфорна тара, показва, че изучаването на тази керамика се намира в своят начален стадий.
Георги Кузманов при съставяне на настоящата типология използа публикуван амфорен материал от Гърция (Атина), България, Румъния (Истрия, Сучидава, Диногеция), Украйна (Крим), Турция (Халикарнас), Египет и Израел. Разгледаните амфори са датирани в 20 типа.
 Тип 1. Характеризира се с големия размер на съдовете. Корпусът им е цилиндричен, понякога удължен яйцевиден с широки хоризонтални бразди по външната повърхност. Гърлото е широко. Дъното е заоблено с малък конусовиден издатък в центъра. Цветът на съда е розов или светлооранжев. Опорни точки за датировка на тип I ни дават три амфори от Мирмекий и Харакс. Едната от тях е била употребена като погребална урна и е открита в гроб заедно с монети на Рискупорид VII (320-325).
 Тип 2. Виждаме пак хоризонтални бразди. Тип 2 е точно датиран по местоположението на амфори с културен пласт от начало на IV в. Но времето на масовото производство и разпространение на този тип е в първите векове на н.е.
  Тип 3. Глината, от която се изготвял този тип съдържа слюдени частици и е близка по качество с глината на т. нар.”самоски” амфори (VIII тип). Според В. Грейс нейните находища са били в околностите на Атина. Една амфора от Херсонес е била открита заедно с монети на наследниците на Константин I. Друг съд от този тип е бил използуван за погребална урна в началото на IV в.
   Тип 4. се датира в IV в. до началото на V в. Според стратиграфските наблюдения на Х. Робинсон при разкопките на Атинската агора. Засего той е известен само в Гърция.
   Тип 5. Гърлото е съвсем късо, малките дръжки «уши» с канелюр по външната повърхност. Дъното завършва с дълго тясно краче. Една амфора от Атинската агора ориентира за датировката на този тип от началото на IV в.
   Тип 6. По плещите и по долната му част са нанесени врязани,успоредни помежду си хоризонтални линии, подобни на гребенчат орнамент. Средната част на корпуса е понякога с гладка повърхности в тази зона е нанесен орнамент с червена боя във вид на спирали и хоризонтални линии, а в други случаи тази зона е запълнена с широки хоризонтални бразди.
   Тип 7. Плоскодънни амфори с високо, тясно гърло с хоризонтални бразди по външната му повърхност, с вертикален лентовиден устиен ръб. Корпусът е гладък. Този тип само условно може да бъде определен като ранновизантийски. Той е бил разпространен в III в. в района на Атина, където е бил в употреба до началото на V в. В отдалечени от центъра на империята райони (Тиритака) такива амфори са били използувани до края на III в.
    Тип 8. В него се включват т.нар. „самоски” амфори. Гърлото им е много тънко и късо. Дръжките са плоски, есовидни. Тези амфори продължават по-ранна традиция от III в. когато са били произвеждани кани от подобен тип.
    Тип 9. Остродънни амфори с крушовиден гладък корпус.В Херсонес амфора от този тип е открита в затворен комплекс заедно с монети от края на V в., но съществуват сигурни данни за употреба на такива съдове и в VI в.
    Тип 10.  Остродънни амфори с крушовиден корпус, с хоризонтални бразди по външната му повърхност. Два съда от този тип са открити в Херсонес в помещение на жилищна сграда заедно с монети от Зенон и Анастасий I, което дава основание да датираме типа в V в.
    Тип 11. Остродънни амфори с конусовиден, почти винаги гладък корпус със стесняване в средната му зона.
    Тип 12. Дръжките са Г-образни. А. Л. Якобсон отбелязва, че амфорите от този тип още запазват предшествуващите ги късноримски форми, известни в Боспор и Ай-Тодора.
    Тип 13. С плитки широки бразди по корпус. Г-образни дръжки. Най-рано този тип е засвидетелствуван в Египет и Крим, а най-късните датирани находки на такива амфори са от Херсонес и Атина. Цилиндричните амфори тип XIII тип са били едни от най-широко разпространените в ранновизантийско време.
    Тип 14. В горната част на корпус е нанесен гребенчат орнамент. Дъното е заострено. В Херсонес такива амфори са открити до грънчарска пещ от края на VI в., което свидетелствува за местно производство на този тип.
    Тип 15. Характерна за типа се приема формата на една суданска амфора, която в класификацията на нубийската керамика от византийска епоха се сочи като един от египетските типове амфори от IVVI в.
    Тип 16. Съдовете от този тип, открити при разкопките на кастела Ятрус (с. Кривина, Русенско), саот културен пласт, датиран в края на V в. до 30-те год. на VI в. Тази датировка може да се приеме за целия тип, тъй като той е известен само на територията на Североизточна България. Центърът на производството на тези амфори е бил вероятно в района на Западното Черноморие и е работел само за ограничен кръг потребители.
    Тип 17. Този тип е близък на типа на тръбовидни червеноглинени амфори. Вероятно те са свързани помеду си в развитието си.
    Тип 18. Грубата изработка, малките размери и нестандартността на тези амфори ги отличава от транспортната керамична тара.
    Тип 19. В зоната на плещите е нанесен характерен гребенчат орнамент
    Тип 20. Повечето съдове, които са обединени в тип 20, произхождат от подводни проучвания около Бодрум (Халикарнас). Те са открити заедно с монети от началото на VII в. (620-625 г.). Находките от такива амфори от Херсонес доказват съществуването на типа в V и VI в. Очевидно те са били произвеждани едновременно с типа 19, от които твърде слабо се различават.

Въз основата на така описаните амфорни типове могат да се направят някои обши изводи за характера, производството и значението на тази керамична група от ранновизантийската епоха:
1.      Прави впечатление голямо разнообразие на форми, някои от които са преминали в непроменен вид от римската епоха, а други са били изработени в периода VVI в.
2.      Характерни белези на ранновизантийските амфори са: набраздената външна повърхност, небрежната изработка на съдовете и нестандартните рамери на амфорите от един и същ тип.
3.      Забелязва  се обща тенденция към намаляване височината на съдовете за сметка на увеличения максимален диаметър на корпуса.
4.      Установените досега датировки на отделните типове показват, че дадени керамични центрове са доставяли еднообразна продукция в продължение на дълъг период от време – 200 – 300 години. Този факт намалява значително на амфорната тара от IVVI в. като надежен датиращ материал.



Използвана литература:
  • Георги Кузманов,  Типология и хронология на ранновизантийските амфори (IVVI в.) – Археология I, 1973

03 януари 2012

Храмовата архитектура във Византия VІІ-началото на ІХ в. Архитекти, строители, строителни материали и строителни техники:


Строителите през този период имат много нисък статус в сравнение с тези от IV-VIв. Това всъщност се разбира от различни източници “Диалог между богатия и бедния” от Алексий Макриболитис XIVв, съчинението Eкфразис – Ekphrasis.В житието на Василий I Македонец (913-959) -  Vita Basilii, е включен дълъг списък със сгради, за които се твърди че са построени от императора.Според Михаил Псел ь от ХІ в. най-глупавото начинание на Константин ІХ Мономах е построяването на Св. Георги Мангана.Според византийските жития църквите се издигат от светци и се възприемат като израз на тяхната святост като светецът е натоварен с всички отговорности в процеса на строителството – той поръчва, ръководи и т.н. Като пример тук можем да посочим житието на св. Ником.В периода след „Тъмните векове” нямаме податки, че архитектите получават специално образованиe,вече не се ползва и терминът mechanikos. Ръководителят на строежа вече често е наричан аrchitèkton, което не рядко означава строител.В съвременните извори терминът, който се употребява за майстор – строител е оikodomos. Наред с него се ползват още и термини като мaistor, protomaistor (майстор строител и шев на гилдия); technìtes (квалифицирани работници); еrgàtes (неквалифицирани работници); lithòxoos (каменоделци); tèkton и leptoùrgos (дърводелци). Всички строителни техники започват да се усвояват в строителнитее бригади. Следователно архитектът се основава на практиката,което от своя страна води до консерватизъм в архитектурата.Във византийския кодекс „Базиликон” е употребен термина ergolàbos т. е. посредник между клиента и работниците.Тук възниква обаче и въпросът – професионален служител ли е той или императорски? За да дадем отговор, трябва да разгледаме примери посочени в писмените извори. Двореца Вриас, на азиатския бряг на Босфора е построен около 830 г. за император Теофил по идея на Йоан Синкел. От „Продължителят на Теофан” става ясно, че строителството на двореца се извършва по инструкции на Йоан, т. е. той явно е раководите на строежа, назначен от императора. Нещо подобно се наблюдава и в българската практика – например при Златната църква в Преслав е построена от Павел Хартофилакс (хартофилакс – длъжност, отговаряща за патриаршеската библиотека). От Х в. имаме още подобни примери от Византия – Саркел. От ср. на ХII в. като пример може да се посочи манастира „Св. Богородица Космосотера” във Ферес, манастира „Христос Пантократор” и др. Най-вероято императорът казва какво да се построи, като го възлага на държавен служител,който контролира строежа, но задължително с майстор – строител.В „Книга на епарха е отбелязано, че занаятчиите са организирани в гилдии.Т. нар. ергастерия всъщност  представляват временни сдружения на работници от различни професии, които се събират, за да реализират определен строеж. Обичайно явление за средновизантийския период са сполиите т. е. преупотреба на каменен материал и тухли.В Пергам обаче се наблюдава как къщите са строени с преизползвани материали и само керемидите им са нови.Църквате „Св. Богородица Памакаристос” и тази на манастира „Христос Хора” от ХIV в. са строени пък изцяло с преупотребени тухли и камъни.След „Тъмните векове” мраморни колони се правят много рядко,а запазените често се преизползват като облицовка във вътрешността на църквите – напр. в църквата „Христос Хора”.При изграждането на основи.се наблюдават случаи във византийската и в българската строителна практика на едно по-сложно фундиране – изграждане на площадка, върху която се поставят основите на църквата –църквата на манастира Липс от Х в., Кръглата църква в Преслав.Съществува и друг пример– правене на вътрешни опори за оширение на стилобата, там където са колоните – в манастира на Мостич, в „Св. 40-те мъченици” и в няколко църкви в Сарди. Рядко в основите се употребява и дървото – пример за дървени скари в основите имаме от Сарди, Серес,Плиска, манастирът „Св. Йоан Предтеча” в Созопол от ХIII в.Типично е преизползването на основи.Най-разпространена техника в Константинопол и неговия хинтерланд е opus mixtum – специфичното тук е че тухлените редове преминават през цялата дебелина на стената. Иначе този градеж си представлява обичайно редуване на 3-5 реда камъни и тухли (двулицев градеж). Има обаче и изключения – напр. в църквата на манастира Христос Хора, от ХIV в. се наблюдава редуване на 4 реда камъни и 4 реда тухли. Регистрират се още и варианти на този градеж.Не съществува някакъв opus, който да се спазва стриктно от Х до ХIV в.При клетъчна техника камъните се ограждат отвсякъде с тухли, поставят се в клетка – в една от църквите от манастира в Липс. Клетъчна техника плюс редуване на вълчи зъби е специфична за Гърция.Друга техника е тази на скритите редове – появявав се във вт. пол. на Х в., разпространява се от Константинопол в провинциите.Тук имаме смесен градеж като тухленият пояс е обмадан с хорасан като по този начин се постига декоративен ефект. Тя се използва и за прикриването на някои несъвършенства в строежа– когато се използват натрушени парценца в тухления пояс на смесения градеж чрез тази техника се прикрива това несъвършенство– манастира Пантократор.Скелетата представляяват платформи, вграждани в стените и преминаващи през цялата им дебелина като с израстването на стената те се мястят. Интересно е, че използването на такива скелета може да е показателно за наличието на бригади (установени са около 20 начина за поставяне на скелета, чрез изследването на паметници от Балканите). Що се отнася до фасадната украса пък трябва да отбележим че именно тухлената се явява като една от специфичните черти във виз. империя и чрез нея може да се проследи съществуването на регионални школи. Развивасе от ср. на ХI в. като се налага окончателно в края на ХIII в. като е типично разпределението и според архитектурата на сградата – разполага се в ниши или в пространствата между две ниши – напр. в църквата „Св. Архангели”, в Несебър. Също така обаче от края на ХI до ХIV в. се прилага още и керамична декорация – напр. църквата „Христос Пантократор”, в Несебър. В крайна сметка обаче тухлената украса може да се разглежда и като особеност на строителството ако се съчетава обаче с бригада и естествено с ред други характеристики – тип градеж, сърцевиден орнамент.Основно предизвикателство пред изследователите са: 1)малкият брой на църквите; 2) липсата на писмени сведения за времето на тяхното построяване, за патрона, и за функцията им. От ср. на ІХ в.насетне се налага центричната кръстокуполна църква.Не можем да говорим за тъмен период във византийската литургична практика от края на VI в. до 726 г., защото преусмислянето на християнския храм се случва след VI в., след построяването на църквата „Св. София” в Константинопол. В нея е въплатената концепция на Храма - Космос (Небето на земята; Второто небе). Храмът построен на земята трябва да символизира представата за небето. Eвхаристията е реален символ на историята на страданията на Иисус:Църквата е Небе на земята, където Бог живее и върви. Тя символизира Разпятието, Гроба и Възкресението на Христос. Конхата наподобява Витлеемската пещера.Малкия вход символизира идването на Христос в света, а Великия вход напомня воденето на Христос към Кръста. Олтарната маса символизира мястото, където е положен Христос, тя е и Божият трон и масата, на която Иисус сяда на Тайната вечеря заедно с апостолите си. Киворият бележи мястото, където Христос е разпнат. Протезисът е образ на Св. Гроб, а Презвитерият (бемата) е място на трона, на който Христос.Корнизът  символизира Свещения ред в Космоса. Канцелите бележат мястото за молитва.Амвонът  по формата си бележи камъка върху Св. Гроб, който ангела отмества от входа и сяда върху него По-старите изследователи опитват се да открият прототипите на кръстокуполния храм в куполните базилики от Юстинианово време. В общи линии куполните базилики се появяват най-рано именно през това време. Към кръстовидни куполни църкви с 4 полуцилиндрични свода от четирите страни на кръста се отнасят църквата „Св. Успение Богородично” в Никея и църквата „Св. София”.Църквата „Св Ирина”, в Константинопол  е единствената оцеляла със сигурност църква от периода на „Тъмните векове”. Построена е при Юстиниан I. След голямо земетресение през 740 г. е реконструирана, като е правен на нова сводът и. За куполна базилика говорим вече след реконструкцията. И така централният и кораб е разделен от странични кораби чрез 4 колонни аркади, които свързват стълбовете носещи сводовата конструкция. Куполът над централния кораб пък се носи от 4 големи арки, а цялостното покритие на правоъгълния наос се осъществява от източния и западния свод. От своя страна северните и южните арки, прехвърлени от стълбовете към стените покриват северния и южния кораб, т. е. те са странични.Църквата „Св. София”, в Солун е катедрален храм на Солун до ХVI в., когато е превърната в джамия.Според Калиопе Теохариду и Робърт Остерхуд, средновековната църква има 5 строителни периода: 1) към края на VI и 20-те и 30-те год. на VII в.;2) датирането се свързва с мозайката от купола на църквата и по точно с надписа в основата му, Теохариду го датира в 690-691 г.,следи от разрушение в южната галерия и нейната поправка – VIII в. Тогава най-вероятно е изработена и мозайката в абсидата, която представлява голям златен кръст, очертан от тъмни тесери;3)цялостното възстановяване на галериите – ср. и вт. пол. на Х в.; 4)поправки на прозорците в северната галерия с техниката на скритите редове, която по-рано от Х в. я няма;5)нач. на ХV в. – тогава вероятно е добавен външния притвор.Периодизацията е успорвана от Сирил Манго, Лин Родли и Робин Кормак (те отнасят построяването на църквата към края на VIII в., базирайки се на монограмите). Сирил Манго пък свързва построяването на църквата с успеха, който византийците постигат над славяните през 783 г.Дали в VII или в края на VIII в. факт е, че църквата е построена в периода на „Тъмните векове”. Наблюденията на К. Теохариду дават възможност да се проследи и строителната техника при тази църква – двулицев градеж, с редуване на 5 реда каменни блокове и 1 ред тухли, със спойка от хоросон със счукана тухла. Така се очертава и трикорабна църква с базиликален план, чиито странични кораби са отделени от централния посредством аркади. Галерията обхваща пространството на северния, южния кораб и притвора. Централния кораб е покрит от купол, който стъпва върху 4 арки.Тези две църкви – „Св. Ирина”, в Константинопол и „Св. София”, в Солун дават типологическото разнообразие от края на VI до IХ в.Така например според С. Манго двата храма не представляват два различни типа – те са представители на един тип скъсена куполна базилика. От своя страна К. Теохариду ги нарича просто куполни базилики, като смята, че принадлежат на две различни групи в този тип: 1. с изместен на изток купол – „Св. Ирина”; 2. купол върху центара на наоса – „Св. София”. Л. Родли пък определя двете църкви като представители на два различни типа като критерият за обособяването на двата типа е взаимовръзката между страничните подкуполни сводове И двете църкви имат 3 кораба, т. е. базиликален план. Първи тип по Л. Родли са куполните базилики.Освен „Св. Ирина” към този тип се отнасят още 3 базилики. Според С. Манго съществуването на църквата в Дереаджъ, провинция Ликия трябва да се свърже със съществуването на поклонически център (манастир). Тя има базиликален план, но аркадите, които разделят централния от страничните кораби са само 2. Има и галерия, до която се по стълби, разположени от север и юг над притвора. С църквата са свързани още и два октогона (параклиса) с неясна функция.Отнесена е към 750 г. Църквата „Св. Никола” в Мира има галерии на притвора и страничните кораби, като аркадите са къси, така както и в Дереаджъ, само че сега нямаме колони, а зидани стълбове, които разделят наоса на кораби. Особенното тук е, че аракадата от запад се състои от два стълба – нещо което при другите две църкви (Дереаджъ и „Св. София”, във Виза) липсва. Църквата „Св. София” във Виза С. Манго датира в края на VIII и нач. на IХ в. Това е катедрален храм на града, превърнат в джамия.Основният етаж тук е базиликален, като галериите обаче имат кръстовиден план. При аркадите имаме редуване на стълб с колона. От своя страна пък куполът се носи от пандантиви.В групата на куполните базилики се наблюдава георафско разнообразие – имаме две църкви от европейската част на Турция („Св. София, във Виза и „Св. Ирина, в Константинопол) и две от Мала Азия („Дереаджъ”, в Ликия и „Св. Никола, в Мира),както и функционално разнообразие – един катедрален храм („Св.София”, във Виза), в Мала Азия са поклонически храмове, а при „Св. Ирина”, в Константинопол в градския ритуал взема участие патриарха. При цялото това положение обаче не може да обвържем куполния тип нито с географското, нито с функционалното разнообаразие.Втори тип по Л. Родли са кръстокуполни църкви.Освен „Св. София”, във Солун към този тип се отнасят още 2 църкви, които се намират в близост до нея:Църквата „Св. Успение Богородично” в Никея е построена в края на  VI в.Значителна част от църквата обаче – притвора, горната част на стените, както и основата на купола, е построена на ново след земетресение през 1056 г. Планът и е следният: наосът има формата на равнораменен кръст, като е разделен на кораби посредством аркади– мраморни стълбове. Също така над страничните кораби имаме и галерия.Църквата „Св. Климент” в Анкара имаме кръстовидна аркада с мраморни стълбове, а не с колони. Също така тук има галерия над страничните кораби и притвора. Куполът се носи от тромпи (полусферични ниши), а не от пандантиви, като основните структурни елементи са от тухли, а при останалите части от стените се наблюдава редуване на тухлени редове и ломени камъни. Така чрез планът и пластичната декорация тази църква се датира относително към края на VI нач. на VII в. (доиконоборчески период).Всъщност тази втора група включва общо 3паметника. И тук обаче имаме както регионално – „Св. София”, в Солун е в европейската част, а другите две - „Св. Успение Богородично”, в Никея и „Св. Климент”, в Анкара са в Мала Азия, така и функционално разнообразие – „Св. София”, в Солун е катедрален храм, а други две църкви са манастирски.Л. Родли установява разнообразие в архитектурните решения вътре в самите групи: 1) разнообразие в опорите, които съставляват аркадите (4, 3, 2 и повече колони или стълбове и колони и стълбове заедно); 2) разнообразие има още и в оформлението на западната част наоса – напр. при „Св. Климент”, в Анкара се наблюдава самостоятелно засводяване, т. е. имаме една аркада прехвърлена между два стълба; в „Св. Успение Богородично”, в Никея пък няма такива стълбове. Следователно имаме различен тип решения; 3) разнообразие има и в оформлението на наоса изобщо – може да е правоъгълно, квадратно, кръстовидно. В същото време обаче двата типа си приличат по това, че имат купол, носен от 4 арки и съчетан с елементите на базиликалния план. Родли смята, че и двата типа могат да се изведат от архитектурни идеи добиващи популярност в VI в.Най-вероятно църквите, които разглеждаме от периода на „Тъмните векове” не представляват етапи от една линия на развитие, т. е. еволюция, а по-скоро представляват различни планови схеми, които се развиват и прилагат паралелно още през VI в.