Translate

08 ноември 2012

Ценни находки, открити край Свещари


Снимка: БТА

Ценна находка от златни предмети в дървено ковчеже откриха археолози край село Свещари. Съкровището е открито късно вчера при проучвания на т.нар. "Омуртагова могила" в резервата Сборяново, съобщи ръководителят на археологическия екип проф. Диана Гергова.
По думите на археолога самата находка е уникална - от прекрасни златни накити и апликация към конска сбруя с много хубав златен начелник с конско протоме. Тя е от края на ІV и началото на ІІІ век пр. Хр.
По думите на проф. Гергова става дума за ритуално погребване на една голяма находка от златни предмети, която е била поставена в дървено сандъче.
Предстои да се направят проучвания и след това археолозите ще могат да дадат по-точна дата. Ще бъде направена и отливка на дървеното ковчеже.
Сред предметите има още златна диадема от тип, който за пръв път се открива в нашите земи, с прекрасни релефни изображения на лъвове и на фантастични животни, както и четири многоспирални гривни и един пръстен.
В ковчежето има също много златни копчета, мъниста с женски глави. Според проф.Гергова вероятно всички тези дарове са били обвити в една златотъкана материя, тъй като са открити огромно количество златни нишки.
Археологът обясни, че все още има много работа по могилата и ще се търси начин за адеквагтно финансиране.
Надявам се този път да го получим, защото обектът е много важен и повече не трябва да се отлага довършването на неговото проучване, заяви археологът.

27 октомври 2012

Треска за злато погубва Рацария


50 хиляди иманяри всеки ден дупчат България, обладани от треска за злато, възмути се във вчерашния си брой в. "Вашингтон пост". И публикува обширен материал на "Асошиейтед прес", посветен на разграбването на римската перла край Дунав - Рациария. Символът на иманярската алчност, която поглъща около $40 млн. всяка година, според "Вашингтон пост". Прочутата столица на крайбрежна Дакия, най-забележителният римски град на Балканите, днес е жалка развалина. Осеяна с изкопи на всички посоки, купища пръст и едвам пробиващи бурени между тях. Рациария не просто е забравена, тя е унищожена. Някога самото й име е предизвиквало възторг у археолозите. През 1957 г., при едно разораване с трактори за садене на лозе, са били открити уникални керамични и метални находки, части от скулптурни фигури. Тогава саденето е било спряно, а на терена е пратен научният сътрудник от БАН проф. Велизар Велков. Той направил сондажи, резултатите от които надминали всички очаквания. Разкопките започнали на следващата година и продължавали всяко лято. През 1978 г. в тях участвал и екип от университета на Болония - Италия. Водел го проф. Донанкарло Сузини. Така - до 1991 г., когато проучванията на терена секнали. Държавата се оттеглила от разкопките поради липса на средства. Случайно или умишлено, освободила място на мафията, която изнася антики. Ако някой иска да види какво е това иманярска страст или истерия, да дойде в Рациария. Вече 20 г. в античния град се копае ударно и масово. В началото на ден земята ровят по 500 души, боботят трактори и булдозери - по 20-30 на брой. Не всички копачи са иманяри - повечето са наемници на иманяри. Сред тях има и деца. И те знаят, че земята на това място крие съкровища. Колкото по-надълбоко ровиш, толкова по-голямо съкровище излиза. Вече и официално се говори, че на полицаите е плащано яко, за да си траят Конкретни имена обаче не излизат. Днес ровенето е единично, най-много по 2-3. В бюлетина на областната дирекция на МВР често се появява информация за иманярско престъпление: "Ф.И., 23 г., и В.М., на 26 г., са арестувани при разкопки в Рациария. Иззети са два металотърсача. Срещу тях е образувано досъдебно производство". Задържането за 24 ч обаче не спира иманярския набег - на следния ден там може да се видят други хора. Двадесетина са осъдени - обикновено условно - да полагат общественополезен труд. Петима излежават малки присъди в затвор, защото са хванати втори път и условните стават ефективни. Според археолога Анна Йоцова всичко ценно в Рациария вече е извадено. Някога тя е участвала в разкопките и познава устрема на археолозите да открият повече пространство, да проучат стени, сгради, скулптури, плочи, монети. Така са идентифицирали западната и северната крепостна стена. Изследвали са сгради. За едната се знае, че е била резиденция на управителя на Крайбрежна Дакия. Под тухлен под от друга е извадено златно съкровище - накити. Какво е откривано след това - не се знае. Само от време на време става ясно от криминалните новини, че на музеите са предадени ценни антики, открити в багажа на заминаващи от страната български граждани. Тогава специалисти като Анна разбират, че Рациария има още богатства. Глава на лъв, саркофази с ценни релефи на които е изобразена римската вълчица, части от статуи, монети с императорски образи, вази, солници и т.н. са спасени за поколенията. Но каква част са те от общото количество нелегално изнесени от страната, никой не може да каже. Пак поради липса на средства Регионалният исторически музей във Видин не планира и не извършва разкопки в античния град. Едва преди 3 г. археоложката докторантка в Софийския университет Красимира Лука започва да проучва части от града. И за пръв път в по-новото време алармира за унищожаването му, за немарата на държавата. През октомври 2011-а тя попада на главната улица и разкрива няколко метра от нея. През тази година тя събира екип от студенти от различни университети на Европа и Америка да работят в Арчар и привлича за делото и един от най-големите познавачи на римската история у нас - проф. Румен Иванов. Екипът стои повече от месец в селото, но разкопки така и не започват. При това той не иска пари от държавата, а си ги е осигурил от други източници. Четири молби за разрешително за започване на разкопките, което издава само Националният археологически институт с музей (НАИМ), така и не получават отговор. Според директора му - доц. Людмил Вагалински, в искането не е написано какво точно ще се търси, какви проучвания ще се правят. Така частните разкопки се провалят. Държавата не си дава историята, но и няма средства за нея Все пак проф. Иванов успокоително обяви, че докато е бил в Рациария, е установил, че иманярите са работили на дълбочина до 2 м. Римският пласт е на 3,5-4 м. Т.е. има смисъл да се правят разкопки, ако обаче се разбие монополът на НАИМ. Според доц. Вагалински сега по-важното е античният град да се опази, което е работа на съдебните и правоохранителните органи. През 2007 г. в Арчар е открит полицейски участък, но иманярските набези не са спрели и за миг. Хората копаят сутрин рано или вечер късно, копаят и през почивните дни, когато полицаите си отдъхват.

Първолета Цветкова

03 октомври 2012

Уникални писалки от времето на цар в Симеон откриха археолози Преслав


Уникални писалки от времето на цар Симеон откриха археолози до Патриаршеската базилика в старопрестолен Преслав. Средствата за писане са използвани от книжовници на прочутата в Средновекието Преславска книжовна школа и с тях са създадени първите български ръкописи. 11-те медни писци и двете бронзови токи за книги са били събрани на топка, когато археолозите ги откриват до пещ от 10 век, което без съмнение ги датира от времето на Златния век на българската книжнина. Проф. Николай Овчаров: - Такава находка в България не е откривана, защото всяка от тях е като конусче с различен диаметър на дупчицата в края. Това е също като перата, топва се в мастилото и съответно под тази дупчица се появява съответната линийка. Според Овчаров това означава, че съвсем наблизо е бил скрипториумът – мястото, където са писани и оформяни орнаментиката на книгите и миниатюрите. Близо до това място, но в културен пласт от 13 век, археолозите попадат на зидана каменна камера, в която в полуседнало положение е погребан епископът на Преслав. Автор: Здравка Русева

Олтар на 2 400 години откри експедиция на проф. Николай Овчаров при разкопките на Перперикон.

Олтар на 2 400 години откри експедиция на проф. Николай Овчаров при разкопките на Перперикон. Според археолога това е липсващото звено в доказателствата, че прочутият в целия античен свят храм на Дионис се е намирал в скалния град на траките. Данните досега сочат, че там се е намирал един от най-големите в Европа култови комплекси, съществувал в продължение на повече от 6 хиляди години. Олтарът е открит в северната част на Акропола на Перперикон на дълбочина от близо 5 метра. Той се намира непосредствено до античен храм, който ще бъде проучен следващото лято. Глиненото съоръжение, на което са правени огнено-винени ритуали, е съществувало от 10 до 6-ти век преди новата ера и се използвало активно, защото се е налагало многократно да бъде възстановявано от древните хора.

Откриха монетно съкровище в Синеморец


Монетно съкровище, заровено до стената на крепостна кула, беше открито край Синеморец. Над 200 сребърни тетрадрахми са били поставени в глинен съд, запечатан с оловна плоча. Откритието няма аналог в родната археология и има изключителна научна стойност за тезата, че нашето Черноморие е играло значителна роля в културата и търговията на древния свят. Керамичният съд с монети е намерен между скалите до кулата на Дома на тракийския владетел Кортодзунтос, който беше разкрит през 2008-ма година и за когото се предполага, че е владеел вътрешността на Странджа през трети век преди новата ера. Съкровището тежи повече от 4 кг и е било запечатано с оловна пластина, за да остане непокътнато след напускането на владетеля, каза ръководителят на разкопките Даниела Агре. Монетите са от втори век преди Христа и са изключително добре запазени. Даниела Агре, ръководител на разкопките: „Съкровището е изключително важно не само заради това, че такова голямо количество елинистически монети се откриват при разкопки за пръв път.” Проф. Иван Карайотов, нумизмат: „Тези монети са намерени на археологическия обект и това също е една уникална ситуация. Монетите са доста скъпи и ако бяха попаднали в колекционерите, те щяха да ги разфасоват и да ги разпръснат.” Когато се обработят всички монети, ще стане ясно коя е първата и коя е последната, не е изключено да се фиксира дори и точна година, каза още проф. Карайотов. Сред тях има такива с лика на Александър Велики, Лизимах, Антиох, Селевкт, Никатор и Мостис. Научна сензация предизвиква и фактът, че монетите на Мостис представляват най-голямата откривана колекция на тракийския цар досега в света.

Откриха монетно съкровище край Велики Преслав


Монетно съкровище откриха археолозите Казимир Попконстантинов и Росина Костова при разкопки в средновековен манастир край Велики Преслав. Уникалната находка датира от края на 12 век и началото на 13 век. Тя съдържа 101 медни монети с изображенията на византийските императори Исак Ангел и Алекси III Ангел. Наш екип присъства в момента на откриването на съкровището. Докато проф. Попконстантинов ни разказваше за проучването си на манастира на Чергобиля Мостич, в този момент металотърсача започна да реагира. Проф. Казимир Попконстантинов, археолог: - Вероятно вие носите този късмет. До този момент във ваше присъствие ние откриваме едно съкровище от медни монети от 13 век, т.нар. корубести монети. До този момент открихме 13 монети, а те вероятно ще се увеличат още. Монетното съкровище е лежало 9 века скрито в североизточточния ъгъл на манастирската сграда, която е била част от християнски комплекс на площ от 20 декара. Това е единственият манастир от Първото българско царство, за който учените знаят на кого е принадлежал - а именно на Чергобиля Мостич, дясната ръка на царете Симеон и Петър. Проф. Казимир Попконстантинов, археолог: - Самият храм е единственият, който е построен с предварително оформени реликварии за съхраняване на мощи. Манастирът се е намирал на няколкостотин метра от средновековната столица Преслав. В 60-годишната история от проучването му, са открити керамични надписи на 10 светци, чийто мощи са вградени в северния реликварий. Автор: Здравка Русева

13 септември 2012

Откриха златна монета в Плиска



Източник: БНТ

Откриха дървена постройка от най-ранния период на Плиска

Източник: БНТ

Находки от о-в Св. Кирик




Античен съд от шести век преди Христа, изобразяващ глава на бик, намериха археолозите на остров Св. Кирик край Созопол. Откритието е
станало в последния час от последния работен ден за този археологически сезон. От Министерството на културата вече обявиха решението си Св. Кирик да стане остров на изкуствата.

Има неписано правило за откриване на артефакти в последния момент,
бяхме изгубили надежда, че този сезон ще ни се случи, радваха се
археолозите, които работят на остров Св Кирик вече четвърти сезон.

Джон Стивънсън - доброволец-студент Харвард:
- Беше страхотна изненада, мислехме, че е камък, докато копаехме наоколо, от всички археологически разкопки, на които съм бил, това е най-
интересната находка, която съм откривал.

Драгомир Гърбов - археолог:
- Най- вероятно датира от архаичната епоха, и това всъщност е един от
съдовете, които са били използвани от най-ранните заселници в Аполония
Понтика. Страхотна находка!
Ръководителката на разкопките Кръстина Панайотова е категорична, че
това е едно от най- важните открития на остров Св. Кирик.

Кръстина Панайотова- ръководител разкопки:
- Много рядък, единствения за България такъв съд за благовония с форма на
бича глава. Действително най- интересната, действително уникална находка, излезе в последния работен ден, и то вече в извънработно време. Това наистина е венецът на работата ни на Св. Кирик дори не само за този
сезон.

35 доброволци са работили на остров Св. Кирик през този археологически сезон. Студенти по археология от САЩ, Канада, Англия и и хора с други специалности са сред групата, открила най-много архитектурни детайли и керамични елементи, които вече са прибрани за анализи.
Автор: Веселин Григоров

15 август 2012

Нови гробници на Перперикон

Две нови гробници ще бъдат отворени навръх Успение Богородично на Перперикон. Екипът на проф. Николай Овчаров ги откри източно от средновековната църква на скалното светилище. Те са оформени много добре от каменни блокове, които не са отваряни до този момент. Освен гробниците днес ще бъдат показани и около 15 нови гроба, които са разкрити около Катедралата на епископите на Перперикон. В източната част на Акропола се намират църквите от ХIII-ХIV век. Там се очаква да бъде открита резиденцията. Около църквите са некрополите. До този момент археолозите са разкрили над 100 гроба от ХIII-ХIV век. "Само преди седмица ние попаднахме на част от златното съкровище на епископите на Перперикон - 11 златни и шест сребърни монети, които предизвикаха огромен интерес заедно с тези, за които знаем, че преди 20 г. са били извадени от иманярите. Става дума за едно от най-големите монетни съкровища, което някога е било с около почти 50 златни монети", каза проф. Овчаров

Нови открития в района на манастирската църква "Свети Николай Чудотворец" в Созопол

Нови открития в района на манастирската църква "Свети Николай Чудотворец" в Созопол изумиха археолози и туристи. Учените откриха уникална за нашите земи чиния с изрисуван на нея воин светец с тяло на лъв. Находката е от XIII-XIV век. Воинът е представен в пълно въоръжение с щит и меч. Според археолозите става дума за изключително рядка иконография, свързана с персийските и източните традиции. До момента няма намерени предмети с подобно изображение при разкопки у нас. Шефът на археологическия музей в морския град Димитър Недев предполага, че най-вероятно паницата с диаметър 25 сантиметра е вносна. Възможно е да е попаднала тук директно през Константинопол. Средновековната чиния с кентавъра е открита в северната част на притвора на църквата.

03 август 2012

КРЕПОСТТА МОНЯК

На около десетина километра от Перперикон и на още толкова от Кърджали се намира една най-високо разположените крепости в Родопите - Моняк. Тя се издига на високо скално плато, почти непристъпно от запад и юг, на левия бряг на язовир "Студен кладенец". Всеки, който се изкачи до твърдината, остава изумен от прекрасната панорама. В далечината са красивите склонове на Източните Родопи, а ниско долу са водите на Арда, укротени в изкуственото езеро. Крепостта е строена през ХII-ХIII век. Тук се е помещавал военен гарнизон, а хората от селищата по поречието на Арда са търсили убежище по време на нападения. Моняк, или Мнеакос, помни и войните, и мира в Източните Родопи. Не веднъж тя се е оказвала в епицентъра на битката. Крепостта е имала голямо стратегическо значение, защото е пазела прохода Железни врата. Първите сведения за крепостта се отнасят към Третия кръстоносен поход (1189-1192). По време на своя път към Палестина западните рицари превземат с обсадна техника твърдината, която тогава е важна византийска крепост. През последното десетилетие на ХII век Мнеакос отново е под византийски контрол. Рицарите се връщат след Четвъртия кръстоносен поход и завладяването на Константинопол през април 1204 г. Тогава вероятно настаняват в Мнеакос и свой гарнизон. Хронистът маршал Жофруа Вилардуен разказва, че точно тук рицарите са узнали за смъртта на император Бодуен Фландърски. През ХIII и ХIV век Моняк, както и цялата област Ахридос, е гранична територия между Второто българско царство и Византийската империя. Стратегическото местоположение на твърдината я превръща в резиденция на областните управители на Ахридос, сред които са и няколко прочути византийски пълководци. Тя е била толкова непревземаема, добре укрепена и със силен гарнизон, че не се е предала на войските на цар Михаил II Асен. Така става единствената крепост в областта Ахридос, която българският владетел не е успял да покори по време на похода му за отвоюване на района от византийците през 1254 година. През 1343 година обаче непристъпното укрепление пада под мечовете на наемническата орда на Омур бей. Грабителските набези в Ахридос оставят опожарени градове, заличени крепости, ограбени селища и манастири. Много хора са отведени в робство. Векове по-късно археолозите ще открият скелетите на верните защитници на Мнеакос до входната порта - така, както ги е застигнала смъртта. Сега запазената част от външната крепостна стена е с дължина повече от 270 м, а височината й на места достига до 7-8 метра. Изградена е от камъни, споени с вар и пясък. Височината на кулата е около 3-4 метра. Външната крепостна стена опасва хълма от север. В западната част е входът, с по една кула от двете страни. Северната е плътен трапецовиден бастион, а южната е била на няколко етажа. Стената продължава на юг, следвайки очертанията на терена, и достига до непроходим скален отвес с височина над 50 м. На най-високата южна част на платото има цитадела с плътни трапецовидни бастиони по стените и вход, намиращ се приблизително по средата на северната стена. Общата защитена площ е около 50 дка. При проучванията са открити няколко сгради. Едната е във вътрешността на цитаделата. Приземният етаж е вкопан в скалите и вероятно е служил за водохранилище. Друга представителна сграда е разположена на запад под цитаделата. Тя е била на поне два етажа. Приземният етаж е вкопан в скалата, стените са измазани с хоросан. Това вероятно е бил склад за храни, защото там е открито голямо количество керамика. По южната стена е имало полици със съдове, които са паднали на пода при разрушаването. Открити са над 20 цели съда, сред които преобладават стомните и каните. Ирина  Ангелова

КРЕПОСТТА КРАЙ НИКОЛАЕВО

Само на около километър северно от старозагорското градче Николаево - на хълма Асара, се издига отдавна забравена крепост. Някои я наричат "Асара II" по името на хълма и за да се различава от източнородопската крепост със същото име. Други смятат, че по-правилно е да се нарича "Хисара". Трети пък са категорични, че тя е носела друго име, което обаче не е запазено. "Асара II" е втората българска крепост с три реда стени след старопрестолната твърдина Царевец. Според историците тя е била построена през V-VI век от византийците като част от старопланинската крепостна система за охрана на стратегическия проход Хаинбоаз. На хълма Асара се е намирала и легендарната Царска дупка - сега затрупан вход на пещера. Според легендите в миналото пещерата е била таен изход от крепостта и през нея се е стигало до близката река Радова. По време на турските нашествия към Балкана хората са криели тук добитъка си Единственото досега проучване на хълма Асара е правено от археологическия екип на Стефан Лисицов през 1984-1985 г. Той разкрива културни пластове от ранножелязната епоха - I в. пр. н. е., до късния български период - ХIII-ХIV в. На източния склон на хълма са били разкрити и основите на църква с много красив глинен кръст. За съжаление първи до нея се добират иманяри. Същата съдба има и глинен плочник, той също е бил унищожен. По време на археологическите разкопки са били открити множество железни предмети от въоръжение, занаятчийски инструменти, земеделски сечива. Намерени са и много накити от мед, месинг, бронз и сребро. Археолозите попадат и на напълно запазени 5-6 огромни питоса. Няколко от тях са били оставени в крепостта за консервиране и впоследствие разграбени. Другите са били свалени в Николаево, но оцелява един-единствен, който е бил поставен източно от църквата в градчето. Съдбата на останалите големи антични делви е неизвестна. Според местните хора една от тях придавала достолепие в двора на частен дом. От крепостта "Асара" се разкрива невероятна гледка във всички посоки. Имената на двете реки, които слизат от Балкана и я опасват - Радова и Лазова, пък са свързани с една красива и страшна легенда. Двете красиви девойки Рада и Лаза били харесани от турски бей, който поискал да ги отведе в харема си. За да не загубят българското си име и вяра, те решават да се хвърлят от стръмния склон на крепостта. Сплитат дългите си смолисти коси и скачат в бурните води. За великата им саможертва днес напомнят двете реки сестри Радова и Лазова. Автор: Матей Бонев източник: в-к Стандарт

СТУДЕНТИ ТЪРСЯТ ХРАМА НА КИБЕЛА

От няколко дни студенти по археология от Великотърновския университет започнаха проучвания в древното селище Никополис ад Иструм, водени от археолога Павлина Владкова. Тяхната цел е да разкрият останки от първия строителен период, който е в началото на II в., още по-точно - след 110 г., по времето на Траян и Хадриан. Екипът работи в голяма обществена сграда. Според хипотезите тук е заседавала колегията на почитателите на Кибела. Тази богиня е била много популярна в Никополис ад Иструм и региона. Наричали са я Богинята Майка, била е покровителка на плодородието, благоденствието, здравето. Колегията на дендрофорите - хора, които са се занимавали с обработка на дърво, са били главните почитатели на Кибела Никополис ад Иструм се намира на 20 км северно от Велико Търново, разположен върху невисоко плато на левия бряг на р. Росица. Градът е основан от римския император Марк Улпий Траян (98-117) в чест на победата му над даките (106 г.). На мястото, където е разположен, се пресичат важни пътища в Долна Мизия. Единият започва от Одесос (Варна) и през Марцианопол (Девня), Никополис ад Иструм, Мелта (Ловеч) и Сердика (София) се свързва със западните римски провинции. Другият тръгва от Нове (Свищов) и през проходите на Хемус (Стара планина), Кабиле (Ямбол), Византион (Истанбул) и през проливите осъществява връзка с малоазийските провинции на империята. Първоначално Никополис е в границите на провинция Тракия. В началото на 193 г. градът е прехвърлен към провинция Долна Мизия. В градската му територия са разположени селища, вили, тържища. Макар и създаден от римляни, Никополис Ад Иструм притежава всички характеристики на гръцки град - официалният език бил гръцки, начело на градското управление стоял съвет на архонтите, имало градски съвет и народно събрание, всички значими мероприятия и решения се случвали на агората (градския площад), а специална колегия от жреци се грижела за честването на култа към императора и към божествата (не само главните гръцки и римски богове, но и езически). Автор: Иван Иванов източник: в-к Стандарт

НАХОДКИ ОТ ПЛИСКА - 2012 г.

Извадиха стъклени плочки със златни човечета в старата столица Шест стъклени плочки от две части със златни инкрустации излязоха в Плиска. Находките са уникални за българската археология. Подобни плочки има единствено в древен Константинопол и Венеция. Съкровището се появило пред екипа на д-р Андрей Аладжов около 10 ч вчера сутринта. Ученият от Археологическия институт в София проучвал яма от някогашна дървена колона. "На дъното й излезе втора, по-мъничка яма със следи от дърво в нея - явно сандъче, в което бяха шестте плочки", обясни Аладжов. Находките представляват кръгли стъклени плочки с диаметър около 2 см и дебелина половин милиметър. Съставени са от две части - на долната стъклена плочка е инкрустирана човешка фигура от златен лист, а отгоре е залепено друго стъкло.
По всяка вероятност плочките са се използвали за украса на бокали, ковчежета и църковни книги през IХ-Х век. Малко вероятно е да са се носели от хора, тъй като са доста масивни и тежки. По думите на Аладжов, фината изработка не е характерна за родните майстори от онова време. Археологът обясни, че подобни находки са изключителна рядкост за Плиска, тъй като хората са напуснали града организирано при преместването на столицата в Преслав и е логично да са взели всичко ценно със себе си. Според едната версия на учените около колоната е имало спортно съоръжение. Друга теория обаче твърди, че там е имало култова площадка, тъй като са намерени и скелети на ритуално погребани кучета, чиято порода съвпада с тази на четириногото от релефа на Мадарския конник.
Николай ТОТЕВ

Източник: В-к Стандарт - 03.08.2012 г.

26 март 2012

хетите





Писменност


Допреди десетина години познанията ни за хетския народ и за неговата писмена култура произтичаха изцяло от находките в библиотеките, открити сред останките на столицата. Под писмена култура следва да схващаме официалните текстове , писани в административните канцеларии и религиозните предписания. Хетите не правят разлика между архив и библиотека: плочките с историческо, религиозно или администативно съдържание са подредени една до друга. Не съществуват и книжовници в съвременния смисъл на тази дума, тъй като по-скоро те са писари, уважавани от хетските царе и заемали високо място в обществената йерархия.
Ако се вгледаме в Каталог на хетските текстове, ще установим, че освен преводите на месопотамски произведения, в тях са включени и голям брой религиозни текстове., както и текстове с утилитарна насоченност: инструкции, договори, протоколи , хипологични трактати, укази и пр. Те ни предоставят възможност по-добре да опознаем структурата на хетското общество, неговото функциониране и институции. Според Е.Ларош именно тези текстове са най-показателни за онова, което в действителност са били хетите:

„ Тези хора са били блестящи в изразяването на конкретността, в прагматичните дисциплини:история,право, администация, практически морал, тяхното литературно наследство е това на селянина- воин. Техните писания ни напомнят за онова, което преди откриването на еленистическата мисъл представлява латинизмът, съставен преди всичко от епитафии, укази, закони и ритуали или магически формули. ”


По отношение на историята хетите се отличават от съседните им египтяни и месопотамските народи: египетският фараон може само да побеждава, а царят на Асирия е свръхчовек. Вече имахме повод да отбележим умерения характер на хетските текстове в тази област, както и да дадем примери на хетската „хуманност”.

Все пак концепцията на хетите за историята е твърде далечна от нашата и хетската историография поставя някои проблеми, които тук само ще отбележим. Тъй като от една страна изворите представляват „официални” документи, а от друга страна те са единствения ни достъп до хетската действителност, пред нас се поставя въпросът за тяхната автентичност, свързан с цензурата, преиначаването на събитията и избора между тях.









Паметници



Онези, които познават паметниците от Гърция и Рим, вероятно биха останали разочаровани от останките на хетската цивилизация. Все пак дори и те едва ли ще останат безчувствени към впчеатлението за могъщество, излъчващо се от архитектурните находки. Приземните зидове на укрепленията, дворците и храмовете са построени с техниката на циклопския градеж. Между впрочем така е и в столицата Хатушаш, особено що се отнася до масивните й фортификационни системи, които някои смятат за най-мащабното дело на хетските строители и най-яркото свидетелство за способностите им да използват даденостите на терена. В действителност столицата може да се разглежда като типичен пример на планински град: тя е разположена върху изключително труден и неравен терен, набразден от скални прорези, вдлъбнатини и стръмни склонове.


Градът съществува още по времето на асирийските фактории, като асирийските търговци създават свой karum в него. През епохата на Старохетското царство Хатушил първи изоставя Кушара и превръща Хатушаш в столица на своята държава. По това време обаче градът все още е твърде скромен по размери. Той нараства в началото на имперската епоха. От времето на Хатушил трети и Хатушаш започва мащабно строителство на храмове и култови сгради, градът бързо удвоява своите размери и се превръща в столица с внушителен облик. През 8 век пр. Хр. Крепостните й стени са с дължина около 5 км и са свързани с предните укрепителни съоръжения ( датиращи от времето на Старото царство ), обхващайки зоната от долния град на север до горния град на юг. Долният град, където се издига храм 1 , е разположен върху скалист терени в него се намира дворецът, който е не само царска резиденция, но така също политически и икономически център на държавата. По онова време крепостните стени на Хатушаш са снабдени с кули и най-малко пет широчки порти, между които Портата с лъдовете, Царската порта и Портата със сфинкса.  До последната е била оставена потерна, даваща възможност за достъп извън града. От друга страна в съответствие с анатолийските разбирания за градоустройство , тези стени изолират царския двор от града и населението му.

Сложността на терена обяснява и някои особености в архитектурата на града: от две страни крепостните стени следват ръба на скалните прорези, при което обсадата им на практика е невъзможна, от третата страна е положен огромен земен насип, над който се издига изградената от дялан камък крепостна стена с остра засечка на върха. Така доближаването й става твърде рисковано, тъй като врагът е принуден да излезе на открито и да се изложи под ударите на защитниците. На някои места скалите са взидани в стената. Именно трудният обяснява и липсата на компактни квартали, тъй като налага строежа на изолирани и пръснати тук-там жилища, издигащи се върху оформени за целта тераси.
Частните жилища притежават същия план, както и монументалните постройки. Както вече споменахме във връзка с храмовете, стаите са разположени около двор с форма на квадрат. К.Бител отбеляза, че :

„ обединяващта функция на двора и ролята му на архитектоничен център са подчертани от портиците, които в повечето случай го ограждат от две или три страни, било то като елементи от заобикалящите го постройки, или като придатък към самия него „ .


Именно по този план през 14 век пр. Хр. Е издигнат новият царски дворец. Построен е основно от изсушени на слънце тухли, стъпващи върху каменна основа. Дървото също се използва в строежа, за да му придаде здравина, като в леглата меежду тухлите хоризонтално се взиждат греди или пък се използва за носещи колони.
Някои постройки притежават и втори етаж, обикновено от леки материали ( дърво или гипс ). Подъд е застлан с керамични или дървени плочи.



От началото на разкопките през 1906 г. досеха находките непрестанно обoгатяват знанията ни за хетската цивилизация. Сред неотдавнашните открития ще отбележим двата архитектурни комплекса в Хатушаш: група светилища от времето на Тудхалия 4, наречена „квартала на светилищата”, в която бяха намерени печати и плочки, както и комплекса между квартала на светилищата и царския дворец, сред чиито останки излязоха голям брой епиграфски документи, изписани с клинопис и йероглифно писмо.


Изкуството


Традиционните представи за хетското изкуство не са особено благоприятни: то е характеризирано с липса на фантазия и изящност, скулптурата е тромава и недодялана. По традиция артистичната непълноценност на хетите се отдава на позитивния им дух, качествата им на воини и слабата им нагласа към абсрактното и естетическото. Само няколко релефа излизат извън рамките на тази неласката оценка. Сред тях са фигурите от Царската порта, лъковете от западната порта, сфинксовете от южната порта и релефите от светилището край Язълъ-Кая.

Достатъчно е обаче да разгледаме Музея на анатолийските цивилицации в Анкара, където са изложени археологическите находки от палеолите до отоманската епоха, за да си дадем сметка за артистичното богатство на хетската култура. Музеят, създаден по инициатива на Ататюрк, е разположен в горната част на Анкара и е поместен в две гради от 15 век. Реставрацията им , започнала 1938 г., ги превръща в музей с експозиционни зали, лабораторий, хранилища и административни офиси.

Освен скулктурата и стенните релефи от прахетската епоха, в музея могат да се видят съдове, оръжия, керамика и накити. От края на четвъртото хилядолетие  металургията по тези места силно се развива, за което свидетелстват даровете, открити в някои гробници, най-вече от Алача Хьоюк. Бронзът дава възможност да се произвеждат оръжия, съдове, накити и други декоративни изделия. Анатолийците обаче използват и чиста мед, злато, сребро и електрон ( сплав от злато и сребро).

Епохата на асирийските фактории е характерна със синтеза между традициите на предходните векове и новите форми.Благодарение на търговската си дейност , асирийците създават тесни контакти с източната месопотамска цивилизация и Сирия, които оставят следи в изкуството. За това свидетелстват  множеството печати , статуетки, оловни изображение на домашни божества, ритуални съдове с животински форми.

Хетското изкуство по време на империята сътворява произведения, които специалистите определят като чисто хетски. Това изкуство изцяло е предназначено за храмовете или царския двор : статуетките и релефитеот злато, слонова кост, бронз и камък представляват религиозни сцени. При керамиката се забелязва обедняване, както по отношение на формите, така и на техниките. Единственото култовите съдове съхраняват някаква изящност.

Една от характерните чети на новохетското изкуство, която може да се наблюдава в находките от териториите на дребните владения по онова време, е симбиозата между архитектурата и скулптурата: вратите на крепостните стени и фасадите на дворците са украсени с така наречените ортостати (барелефни плочки, с които се облицовани стените). В някои случаи се наблюдава тясна връзка между изображениеята на надписите, най-вече поради използването на лувитски йероглифи върху някои релефи. Тук надписите , съпътстващи релефите, не се ограничават както преди до няколко знака, а се превръщатв същински текстове.

12 март 2012

Монументалната гробница в Поморие.


Гробницата в „Кухата могила” при Поморие е сред най-ярките представители на римската архитектура в съвременната българска територия. Планът и най-вече оригиналното решение на свода й са обект на научен интерес още от края на XIX в.когато е направено първото проучване,описание и заснемане на паметника.Пълната липса на археологически  находки  налага  определянето на нейните хронологически параметри единствено въз основа на плановите и архитектурни особености на гробното съоръжение.Античната гробница,намираща се на 5 км западно от Поморие и на неколкостотин метра вдясно по пътя за Бургас,се датира от проучвателите си най-общо между втората половина на II в. и първата половина на IV в.,а от друг автор – към втората половина II в.  Отделните проучватели привеждат различни примери на римски сгради с подобно планово решение и обосновават различни  периоди  за нейното създаване.В специализираната литература по този въпрос не са взети под внимание някои гробни паметници с идентично архитектурно решение,които позволяват да бъде предложена една по-прецизна и аргументирана датировка на Поморийската гробница.С помощта на нови паралели се определя хронологията на един от най-важните паметници в провинциалната гробна архитектура.Гробницата се отличава от съвременните  римски строежи от тази епоха със своята ясна и строга тектоника.
     Братя Шкорпил,които първи проучват Поморийската гробница,въз основа на градежа отнасят съоръжението твърде общо към първите векове на новата ера.В основната публикация на паметника е предложена датировка в широкия хронологичен интервал от втората половина на II в. до първата половина на IV в.В изследванията си върху гробните съоръжения от римската епоха Л.Гетов предлага дата за гробницата не по-ранна от края на III в.Сравнявайки дромоса и фланкиращите го помещения с гробниците на Мезек и Мъглиж,авторът все пак отбелязва,че в много отношения тя напомня римските мавзолеи от императорската епоха.
       Специално внимание на Поморийската гробница е отделено в едно изследване на арх. Д. Василева, където паметникът е разгледан в сравнение с две кръгли цистерни за вода от Рим.Поради различните планови и архитектурни сходства,тя датира гробницата през втората половина на II в.,по  аналогия  с  датата на цистерните.През 1989 г. са проведени сондажни проучвания в гробницата, но не е открит датиращ материал.Датировката през втората половина на II в. се подкрепя и от П. Вълев в неговото метрично изследване на гробницата,без обаче да се привеждат нови аргументи.В своето изследване върху гробната архитектура от Тракия и Мизия арх. С. Бояджиев разглежда подробно и Поморийската гробница,но не се ангажира с датировка.Авторът вижда римско влияние в сводовата конструкция и тракийско в могилния насип.Според него паметникът в голяма степен напомня мавзолея на Август в Рим.
      Краткият преглед на литературата по въпроса разкрива няколко основни проблема:
-         паметникът е изследван многократно,но предимно в контекста на локалната гробна архитектура,която не предлага достатъчно възможности за сравнение;
-         аналогиите извън рамките на Мизия и Тракия са недостатъчно съпоставими с разглеждания паметник, най-вече поради различната си функция;
-         поради особеностите на плановата схема и архитектурното    решение,досега не е определено мястото на Поморийската гробница в контекста на типологичното развитие на гробната архитектура.
Представените  по-горе проблеми могат да намерят своето решение при едно по-обхватно представяне на императорските мавзолеи с центричен план, към който се отнася и гробницата на Поморие.
      Огромните тухлени гробници с кръгъл план  са едни от най-внушителните творения на римската гробна архитектура.
Тяхната употреба и развитие се проследяват за период от три века и половина – от времето на управление на император Август до това на синовете на Константин Велики.
        Най-ранният и същевременно най-впечатляващ представител на мавзолеите с центричен план е този на Август,на Марсово поле,издигнат в 27 г. пр. Хр.Именно тази огромна конструкция дава подтик за създаването на цяла серия подобни гробни съоръжения.Огромното съоръжение е с диаметър 87 м и се състои от пет концентрични пръстеновидни стени,намаляващи по височина от центъра към периферията. В центъра на цялата  конструкция  е разположена колона с височина 44,64 м, върху която е поставена статуята на Август.Пространството между концентричните стени е запълнено с пръст и аранжирано кипариси.Гробната камера има три ниши,предназначени за урните на покойниците.Примерите за подобни гробници от I в. са многобройни,макар те да са с по-скромни размери. Създаденият от Август мавзолей е прецедент в римската гробна архитектура и се превръща в модел на подражание от страна на висшата класа.Гробните съоръжения от никой друг клас не изразяват толкова силно римския стремеж към импозантност и пищност, изразени в съчетание от огромни архитектурни структури,предназначени за относително малък брой покойници.
      През целия I в. мавзолеят на Август изпълнява функцията на доминиращо съоръжение от този тип,когато се датират и повечето подобни гробници  в  Рим  и  провинциите.Подобна функция изпълнява мавзолеят на Хадриан за периода II – първата четвърт на III в.Мавзолеят на Хадриан се състои от огромен цилиндър с диаметър 64 м,над който се издигат прогресивно още три малки цилиндъра.Външното оформление е подобно на това при мавзолея на Август.Тази огромна сграда е използвана за императорска гробница до времето на Северите включително. С изключение на този впечатляващ пример, гробниците с подобно архитектурно решение през II-III в. са относително малко.
       Ново възраждане на мавзолеите с кръгъл план настъпва по времето на Тетрархията. Въпреки по-скромните си размери (мавзолеят на Деоклициан е с вътрешен диаметър 25 м ,този на Максенций – 32 м , на Елена – 28 м), мавзолеите от края на III – първата половина на  IV в. са впечатляващи примери на късноантичната архитектура. Именно сред тях се откриват най-близките паралели на Поморийската гробница.Два са примерите от Рим, които могат да послужат за съпоставка с анализирания тук паметник – мавзолеят при Tor de’Schiavi и мавзолеят на Максенцй на Апиевия път.
      Основен паралел на Поморийската гробница е мавзолеят при Tor de’Schiavi   и  най-вече неговият долен етаж. Сградата се състои от две части : долен етаж, където се разполагат гробните съоръжения и горен – служещ за честване на гробния култ и церемонии. Ориентиран е по оста си в посока север – юг. Долният етаж представлява кръгла зала с диаметър 12,21 м, в чийто център се намира кръгъл стълб с диаметър 3,49 м. Външните стени са с дебелина 3,56 м. Стълбът е свързан с вънсшните стени посредством пръстеновидно засводяване, идентично с това в Поморийската гробница. Освен поразителното сходство на конструктивното решение, мавзолеят при Tor de’Schiavi показва и голяма метрична близост с българския паметник. Посочените по-горе основни размери на гробната камера при гробницата на Поморие са съответно: диаметър на камерата 11,50 м, диаметър на носещия стълб – 3,4 м, дебелина на стените – 1,30 м.Ориентацията също е от север – юг.Подобно на Поморийската гробница в дебелината на околовръстната стена са изградени редуващи се правоъгълни и засводени ниши.Същите са с по-големи размери,тъй като са предназначени за поместване на саркофази в тях.По-голямата дебелина на външните стени е обусловена от необходимостта да понесат голямата тежест на горния етаж,предназначен за обслужването на гробния култ.Изграждането на мавзолеят се отнася към периода между 298 г. и 307 – 308 г.  

      Подобно на мавзолеите на Август и Хадриан,новите императорски гробни форми дават подтик за развитието на провинциалната гробна архитектура по подобие на столичните образци.Предвид явните сходства по отношение на плановото решение и архитектурното оформяне на пръстеновидната зала,Поморийската гробница трябва да се постави в тази реда късноантични мавзолеи,чието начало поставят  горните два примера.В този ред на разсъждения паметникът трябва да се датира не по-рано от 309 г.,като горната хронологическа граница едва ли преминава средата на IV в. Най-вероятна датировка за изграждането на Поморийската гробница изглежда управлението на император Константин I Велики.
      По отношение на някой от останалите компоненти на гробницата също са необходими някои уточнения.Оформените пет ниши в стените на гробната камера, се интерпретират еднозначно от всички проучватели на Поморийската гробница като места,където са поставяни урните с праха на кремираните покойници.Подобни ниши с различна форма и размери има при почти всички от разглежданите мавзолеи с центричен план.Но докато при по-ранните от тях е несъмнена функцията за поставяне на урните с праха на покойните, то при тези от времето на Тетрархията насетне нишите са предназначени изключително за поместване на саркофази с телата на починалите.Предвид установената по-горе късна дата на Поморийската гробница и изследванията по отношение на постепенната замяна на кремацията с инхумация,наложила се почти изцяло през IV в.,е трудно да се приеме интерпретацията на нишите като места за урни.Сравнително малките размери на петте ниши допускат поставяне на статуи и релефи в тях, докато същинските гробове вероятно са разположени под пода на гробницата.Друго възможно решение е телата на покойните да са в саркофази,разположени покрай стените на гробната камера,които са ограбени още в древността.В контекста на разгледаните императорски примери за разгледаните императорски примери за мавзолеи с центричен план е по-допустимо нишите в стените на Поморийската гробница да се
разглеждат като типологичен рудимент на функционалните ниши при останалите паметници или просто като необходимо архитектурно решение за разнообразяване на монотонността на стените.Оформянето на центричен стълб в гробната камера е наложено от същите причини,както и при останалите мавзолеи.Единственото възможно конструктивно решение за гробната камера предвид товара над нея- в случая е могилен насип. Интересното при Поморийската гробница е ,че стълбът е кух,което не се наблюдава при останалите структури. С. Бояджиев предполага,че на върха на стълба е разположена статуя на покойника по подобие на мавзолея на Август.Подобно решение,обаче,едва ли е възможно в разглежданата епоха и не е засвидетелствано при императорските гробници.Единствената логична функция на кухата централна колона е да осигурява светлина и да подпомага въздухообмена в камерата.При останалите мавзолеи тази функция се изпълнява от прозорците,оформени в някои от нишите по стените,тъй като долният етаж на тези структури е надземен.Скриването на пръстеновидната сводеста зала под могилен насип при Поморийската гробница налага друго решение на проблема с достъпа на светлина и въздух.
       Проучвателите на Поморийската гробница – Т.Петров, И. Венедиков и Б. Кузупов – отбелязват пестеливото вътрешно оформление на камерата. Липсата на детайли затруднява намирането на мерната единица или модула,използван от строителите,но те разглеждат все пак петте ниши, разположени в стената на ротондата.От оскъдната метрична информация правят следните изводи:
   А). „Височините на първата и последната ниша,т.е. тия,които са разположени от двете страни на входа,са с около 10 см по-малки от останалите ниши.С тази разлика самостоятелното им значение намалява, те са подчинени на входния засводен отвор, не му съперничат,а се съчетават в троен мотив”;
   Б). „Ширината на нишата се диктува от естествено наложилия се модул





от 17,6 см,колкото е половината от размера на една квадратна тухла,употребена в градежа плюс една фуга.”
       Проучвателите й обръщат внимание на квадратните гнезда от дървено скеле,разположени почти на нивото на стъпката на свода в дромоса и гробната камера и оставени като единствен декоративен елемент. Броят им в околковръстната стена на ротондата и в кухия стълб е два пъти по 25. Смущава обстоятелството,че числото 25 е нечетно и за еквидистантното разположение на гнездата е необходимо специално изчисление и оразмеряване.
     Разстоянието по оста от най-южната точка (прага) на Поморийската гробница до центъра на кухия й стълб е равно на външния радиус на Пантеона в Рим-42 м ,или ако наложим двата хоризонтални плана на Пантеона и на Поморийската гробница до съвпадение на центровете на прага на гробницата ще се яви като тангента отвън на ротондата на Пантеона.
     Поморийската гробница принадлежи към провинциалното култово строителство.Тя се разглежда паралелно с Пантеона в Рим,поради сходството на плановите им схеми и почти еднаквият подход при решаването на тектоничните проблеми.Това сближава не само идейно двата паметника.В Пантеона се вижда заложена идеята за непрекъснатия кръговрат в природата – храмът на всички богове е всъщност един малък космос,сътворен според представите и възможностите на епохата.
    Поморийската гробница-хероон има човешки измерения и решава човешки проблеми – да приюти тленното и да изпрати нетленното – човешкия дух в нови измерения.
     Необходимо е да се отбележи,че приликите с тракийските подмогилни гробници от предримската епоха,най-вече по отношение на дромоса,едва ли могат да се извеждат като типологическо развитие.Те са наложени от идентични практически нужди- да бъде осигурен достъп под насипа до гробната камера.Приведените по-горе паралели дават достатъчно основа-

ния Поморийската гробница да бъде разглеждана именно в контекста на съвременните и архитектурни решения,инспирирани от императорски прототипи.Наличието на могилен насип не е аргумент в полза на тракийската принадлежност на собственика на гробницата.При някои от мавзолеите в Рим също съзнателно е търсена приликата с могила,а тради-
цията на надгробните могили в района на Черноморското крайбрежие въз-
хожда най-малко към класическата епоха и е обусловена по-скоро от гръцки аристократични практики,отколкото от етнически фактори.
     Изложените примери и разсъждения по отношение на плановите и архитектурни особености на Поморийската гробница позволяват един значителен паметник на гробната архитектура да получи своята по-цяло-
стна интерпретация и да заеме своето място като ярък и единствен засега представител на късноантичните мавзолеи ц центричен план от България.      
     Идеята да се разглоби нещо старо,канонизирано и да се изгради от неговите части ново,вероятно принадлежи на целия средиземноморски античен свят.Но докато в тракийската школа за култово строителство метаморфозата на една геометрична фигура в друга е свещенодействие, в Поморийската гробница забелязваме безкомпромисно разчупване на канона и създаване на форми без подражателство.Именно тази смелост при създаването на новото и идентичният подход при решаването на пространствените проблеми приближават Поморийската гробница до времето на Хадриан,въпреки наложилото се мнение,че строителните техники,създадени в Рим, се разпространяват в провинциите с голямо закъснение.

Използвана литература:

Вълев,П. SECTIO AUREA: Пантеонът в Рим и античната гробница край Поморие – Археология, 2-3, 1996

Иванов,М. Поморийската гробница в контекста на мавзолеите с центричен план в Римската империя – В: Археология,1-4, 2007





05 март 2012

Епиграфски паметници в долината на Средна Струма от IV/ III в.пр.Хр. – III в.сл.Хр.


Долината по средното течение на река Струма – между Кресненския и Рупелския пролом, е една област, изключително богата на антични паметници и то най- вече на каменни паметници – повечето епиграфски и изработени от мрамор.



Видове епиграфски паметници

Почетни надписи


Почетните надписи от долината на Средна Струма са много оскъдни на брой,обикновено свързани с издигането на статуя – на император Троян от Мелник и на провинциалния управител на римската провинция Македония – Корнелий Руф от Сандански. Друг почетен надпис е свързан с издигането на статуя на лице с гръцки имена, но очевидно романизирано – по решение на градския съвет – булето – е издигната статуя на лицето Тибериан Поседоний. Надписът обаче не указва какъв е бил социалният статут на това лице, нито причината, поради която са му оказани толкова високи почести, че да му бъде издигната дори и статуя. За съжаление в този надпис не е съобщено името на античния град,  който е съществувал на мястото на днешния Сандански.


                                            


Императорски писма

Сред най – интересните надписи, които са и най – малко на брой обаче, са императорските писма. От античния град при дн. Сандански разполагаме с два надписа върху камък, които са преписи от императорски писма до градската управа. Първият надпис датира от 158 г. И е препис от писмо на римския император Антонин Пий (138 – 161 г. ) . Второто императорско писмо от античния град при Сандански е за съжаление запазено само фрагментарно – то е от римския император Каракала ( 198 – 217г. ). 

През пролетта на 2002 г. При село Рупите ( бивше Мулетарово), Петричко е открит паметник от такъв характер, който допринася с изключително ценни сведения за името на селището при с. Мулетарово, носено в началото на IV век – Хераклея. Цялото императорско писмо на август Галерий и на цезар Максимин Даза е достигнало до нас в препис върху голяма мраморна плоча на оригиналния латински език, на което е било написано самото писмо. Надписът се датира от края на 308 или началото на 309 г. като продължава да има спорове с идентификацията на селището Хераклея, на което е дадено статут на град с постановление на римския император Галерий Максимиан.

                              



Посветителни надписи. Култове към божествата и императорският култ в долината на Средна Струма

Посветителните епиграфски паметници са посветени на различни божества – Артемида, Деметра, Аполон, Дионис, Тракийския конник, Саленския бог при Сандански, както и на тракийското божество Пирмерула.

Артемида : Култът към Артемида е най – разпространеният култ култ в долината на Средна Струма. Този култ очевидно е наследил култа към тракийската богиня Бендида. Най – многобройни са паметниците, посветени на богинята Артемида, като очевидно в този район тя е късният гръко – римски хипостаз – с гръцкото име Артемида, на старата богиня, почитана в областта на Долна и Средна Струма – тракийската богиня Бендида. Доказателства за това са някои от тракийските имена в посветителните и надгробните надписи, където фигурират имена , произхождащи от или свързани с името на   Бендида – като Дебабендзис. А на култа към Артемида се дължи изключително често срещаните в долината на Средна Струма теофорни лични имена Артемидора и Артемидор. Следи от този клут, отразени в епиграфските паметници, откриваме по цялото протежение на долината на Струма между Кресненския и Рупелския пролом. 

При някои от епиграфските паметници освен факта ,че посвещението е направено от тази богиня, надписите не съдържат имената на посветителя, нито пък някакви други данни. Трудно е да се даде еднозначен отговор на причините на това явление, като най – вероятно то е свързано с огромната популярност на богинята Артемида – Бендида в разглеждания регион. Като характерни примери в това отношение могат да бъдат посочени епиграфските паметници от Кресна и един с неизвестно местонахождение, сега в музея в Сандански.

Засега има открити 8 епиграфски паметника от долината на Средна Струма, свързани с Артемида. Богинята Артемида в този район е представена с няколко особени епитета, като най- често срещаните са „убиваща елени” и „отблъскваща злото”.


Аполон : Въпреки популярностт на култа към Аполон като цяло в тракийските земи, интересно е, че от долината на Средна Струма засега е открито само едно единствено посвещение на този бог, произхождащо от античния град Нейне. Посвещението е направено от лице с тракийско име. Това посвещение навява на мисалта, че в Нейне би могло да е съществувало светилище ( храм ) на Аполон.


Дионис : Името на това божество е засвидетелствано само в 3 епиграфски паметника от разглеждания регион. Но това едва ли означава, че едно от най – известните божества, почитани в тракийските земи, не се е радвало на особена почит и в долината на Средна Струма. Два от епиграфските паметници произхождат също от Нейне. В първия надпис, който е епиграма, се казва, че на Дионис се посвещава статуя. Вторият надпис говори за посвещаването на мраморна плоча с Дионисова сцена, който паметник е поставен в Скейаме – тоа е неясна фраза в надписа – може би наистина в местността от района на античния град Нейне, в която е бил построен храм на Дионис. Като посвещение на Дионис се приема и един изящен епиграфски паметник от Мелник с изображение на Тракийския конник, но  Дионисови мотиви – грозд, бръшлян, сатир и с посвещение към местния бог.


Тракийският конник : Изображението на тракийския конник срещаме само в няколко надписани паметника от долината на Средна Струма, като освен при посветителни надписи го откриваме и при надгробни. Той е изобразен при посвещението на Аполон от Нейне. Освен това изображението му срещаме в горното изобразително поле на два надгробни паметника също от Нейне. Великолепно негово изображение откриваме в епиграфски паметник от Мелник, посветен от трима пазители на едно голямо поземлено имение, където иконографията е свързана най – вече със сюжети от Дионисовия култ.

Сред най – интересните паметници с изображение на Тракийския конник, който потвърждава тракийската традиция на почит към това божество и в долината на Средна Струма, е споменатият по – горе новопобликуван епиграфски паметник, открит при античния град Нейне, за погребания Марк Муназий Силван от една Македонска конна ала (спейра), чийто паметник бил поръчан според завещанието му от неговия колега в същата войскова част – Гай Азилий Капитон. Поради наличието на Тракийския конник, изобразен в горното изобразително поле на паметника, можем да мислим, че зад римските имена на лицата всъщност се крият местни траки, които поради службата си в римската армия, са приели напълно римски имена.

Епиграфски паметник с изображение на Тракийския конник е открит и в с. Горно Спанчово, сега в АИМ – София. По своя характер той също е надгробен – на войник с изцяло римски имена – Квинт Юний Лигур. Тук може би се касае за лице с италийски произход.

Изключително интересен е един паметник, очевидно посвещение на Тракийския Херос, който се съхранява в НИМ – София. Той представлява долна част от мраморна надгробна стела с изображение на тичащо куче. За съжаление камъкът е отчупен от всички страни, а и на места надписът е силно повреден. Вероятно датира от втората половина на I или от началото на II век.

Заради недобре запазените части от надписа може само да се предполага, че това е посветителен надпис на тракийския Херос, но за съжаление не може да се установи точния епитет на Хероса. Посвещението е направено от лице с гръцки произход, ако се съди по патронима му, но съпругата му е с чисто тракийско име – Местукена, което може да говори за смесен брак – често явление от долината на Средна Струма. Но по принцип не е сигурно дали този паметник произхожда от долината на Струма – не е изключено той да е от долината на Места, за което напомня и името на съпругата. 


Здравеносни божества : Здравеносните божества – Асклепий, Хегия, Телесфор и Панацея са засвидетелствани върху мраморна вотивна плоча, съхранявана в Археологическия музей в Сандански. Мраморната плоча е с фронтон, в който е изобразен Хелиос ( сол ) в квадрига, отляво бюст на Луна, а отдясно – бюст на Аполон – до него лира. В основното поле са изобразени цели фигури на Панацея с атрибути на Фортуна – Тюхе, Асклепий, Хигия и до нея по – малка фигура на Телесфор. Смята се, че посветителите са дошли да се излекуват в топлите минерални бани в античния град 
на мястото на дн. Сандански. 


Саленският бог : Друго важно божество, което е било почитано в долината на Средна Струма и чието светилище се е намирало в днешния градски парк, е божеството с епитет Саленос, което е засвидетелствано върху няколко епиграфски паметника, открити в Сандански. То има очевидно двойна функция. От една страна този бог е Херос-конник, въпреки че е изобразен като конник само в един от откритите паметници в светилището му. От друга – той на практика се явява едно локално здравеносно божество, което е било популярно очевидно и извън градската територия на античния град при Сандански, защото е открито посвещение на това божество от Нейне, както и от Бельово.


Атина : Почитането на тази богиня е засвидетелствно инцидентно само от еднa керамична статуетка, върху която е отбелязано само името на майстора – с гръцко име Диоскурид.


Нике : Съдейки по една мраморна база с форма на октогонална призма, върху която е изписано посвещение на „небесната крилата Нике” от името на Елий Крисп, с означена върху камъка годината 269 по Актийската ера, отговаряща на 238 г. от н.е., може да се направи извода, че в античния град при дн. Сандански е съществувал и храм на Нике. Същият Елий Крисп е известен от друго посвещение, направено на богинята Виктория в чест на победата, която управителят на Долна Мизия, Тулий Менофил е постигнал срещу карпите. 


Афродита : Въз основа на едно великолепно изработено мраморно торсо на Афродита, открито в Сандански при разкопки през 1967г., може да се предположи, че в античния град е съществувал култ към Афродита и храм на тази богиня. Според някои мнения обаче, това торсо на Афродита, съхранявано сега в Археологическия музей в Сандански, произхожда от античните бани, а не от храм. 


Деметра : Името на богинята Деметра се среща за пръв и единствен засега път в един непубликуван епиграфски паметник, който се съхранява в музея в Благоевград, а по всяка вероятност произхожда от разкопките при с. Рупите. Паметникът представлява мраморна плоча, оформена като tabula ansata. Паметникът може да се датира или в самия край на I век или е от първата половина на  II век, можеби от времето на Траян или най – късно от първите години от управлението на Хадриан.


В този нов и неизвестен досега епиграфски паметник името на посветителката е Аннайа, което е равно на римското име Annaea (Annaeus е много известно римско родово име). Но имената на бащата и на сина са гръцки или по – точно изключително известни македонски царски имена – бащата на посветителката носи името Антигон, а синът и – Лизимах. Възможно е бащата на жената, посветила този твърде интересен епиграфски паметник, да е служил в римската войска, но пък очевидно не е приел римски имена. Остава другата възможност – бащата Антигон да е преселник в града от някой от градовете в Македония – може би от Филипи, Амфиполис или Тесалоника, където вероятно се е оженил за жена с италийски или направо римски произход, поради което неговата дъщеря носи чисто римско име, но в последствие тя на свой ред се е омъжила за лице отново с гръцки (македонски) произход и е дала на своя син царското македонско име Лизимах. Имената на децата на този Лизимах за съжаление не са споменати в надписа. Освен това сравнително изненадващо посвещението е на богинята Деметра, която до този момент бе непозната като култ в долината на Средна Струма. Най – вероятно посветителният паметник е от храм от античното селище при с. Рупите, което селище все още не е прецизно локализирано на терена и поради много причини непроучено археологически. Иначе в това селище би трябвало да са съществували храмове на голям брой божества от гръцкия пантеон. 

Този епиграфски паметник е доказателство за смесения етнически характер на населението в селището при дн. с. Рупите. Но само широкомащабни археологически проучвания на това място ще дадат една истинска картина на действителното състояние на социално – етническите и културните процеси в това забележително по географското си местоположение антично селище.


Тюхе : За култа към богинята Тюхе в античния град при дн. Сандански краснаречиво говори един епиграфски паметник, поставен от Публий Елий Арториос и съпругата му Помпея Манто. В надписа изрично е казано, че те почитат богинята с нейна статуя заедно с издигането на нейн храм, като всичко това е направено и с почит към родния им град, т.е античният град на мястото на дн. Сандански. Мъжът е с римски имена, а като когномен е използвано неговото очевидно илирийско по произход име и ако се съди по римските му имена, които повтарят първите две имена на император Хадриан, то епиграфският паметник е бил поставен около средата или във втората половина на II век. Вероятно той се е заселил в града след изслужване на определеното време в римската армия, вземайки за съпруга жена от местното население, която обаче също е романизирана, защото към първото си име Манто е добавила римското Помпея. Вероятно издигането на статуя на Тюхе заедно с нейн храм е било извършено по идея на съпруга, който е оцелял през всичките години на служба в армията и е отправил своята огромна благодарност за това именно към бодинята на щастието и късмета. 


Пирмерула : Върху мраморна ара от Ковачево, Санданско е направено посвещение „на великия бог Пирмерула” от лицето Луций Цестий Улпиан Лонгин. Върху камъка е посочена годината 193 по Августовата ера, отговаряща на 162 г. от н.е. В паметника изрично е посочено и името на майстора-каменоделец.

Божеството Пирмерула е тракийско по своя произход. На същото божество е посветен един сребърен комплект съдове, открити при с. Голяма Брестница, Павленско. При всички случаи посветителят е с римско гражданство и изглежда е бил римлянин – предводител на някаква войскова част. 


Източни божества : Някои епиграфски паметници от долината на Средна Струма ни дават и ценни дани за почитането на някои източни божества в този регион. Най – красоречив паметник за подобни божества е един паметник от Нейне, в който се казва, че наред с оказването на почести към култа на императорите, са почетени и египетските божества Изида и Сарапис. Очевидно култовете към тези източни божества са били донесени в Нейне още през Флавиево време, като тези кълтове в разглеждания тук регион по – всяка вероятност трябва да се свържат с разпространението им сред римските войници и малоазийските преселници, който са популяризирали тези култове в долината на Средна Струма. Друг надпис е свързан с посвещение на Сирийската богиня и Диоскурите. Има и епиграфски паметник от Нейне, който представлява култ към синкретичното божество Иситюхе – т.е. синкретизация между египетската богиня Изида и гръцката Тюхе ( = римската Фортуна ).


Императорският култ : Като основен култ през императорската епоха, култът към римските императори съвсем естествено е бил разпространен из цялата Римска империя и затова се разполага с определена епиграфска документация относно неговото практикуване и в долината на Средна Струма. Най – забележителен в това отношение е гореспоменатият надпис от Нейне, където изрично е казано, че по решение на народното събрание на Нейне в града наред с храм на египетските божества Изида и Сарапис, е издигнат и храм на императорите – в случая очевидно конкретно на Веспасиан и Тит, тъй като паметникът датира от 77/78 г. Изглежда с императорския култ трябва да свържем и един надпис, открит при дн. Кресна, датиращ от 236 г, т.е от времето на управлението на римския император Максимин Тракиец ( 235 – 238 г. ) .

Посветителката Валерия Юста е с две римски имена и не е изключено да е била съпруга на някой римски ветеран, който се е заселил по тези земи. Длъжността и на жрица, без да е указано на кое бовество, може да е свързана с поддържането на императорския култ. Един не изцяло запазен епиграфски паметник от Сандански също категорично е свързан с императорския култ. Той е едно посвещение от Клеменс, син на Пюрий – върховния жрец, на този култ в античния град, който освен това е бил и булевт, т.е член на градския съвет. Той с лични средства е направил някакво посвещение, вероятно в чест на императора, чийто култ е оглавявал в града. Лицето е с романизирано име, но под него се крие тракийският му произход, за което загатва характерния за този регион патроним. 


Надгробни надписи

Епиграфските паметници от разглеждания регион са съвкупност от различни по характер надписи, изготвени по определени поводи. Най – голям е броят на надгробните надписи. 

Сред новите надгробни епиграфски паметници впечатляващ със своето великолепие е един паметник от Нейне, съхраняван сега в Археологическия музей в Сандански, който е поръчан и поставен от ветерана Гай Валерий Пуденс за всички членове на неговата фамилия – и за все още живите, и за тези, които вече са били починали. Епиграфският паметник е доказателство за заселването на голям брой ветерани и войници на действителна служба в града със специално предназначение – главно с охранителнифункции.


            

Друг надпис, представляващ по – особен интерес като информация, която носи, е този за погребания Марк Мунаций Силван от една Македонска конна ала (спейра), чийто паметник бил поръчан според завещанието му от неговия колега в същата войскова част – Гай Азилий Капитон. Въпреки римските имена на лицата, можем да предположим, че и зад тях всъщност се крият местни траки. 

Няколко неизвестни надгробни паметника са открити през последните 10 – 15 години в античния град на мястото на дн. Сандански или в непосредствената му околност, други произхождат от Рупите и околноста, а освен това има няколко новонамерени надгробни епиграфски паметника и от района на Мелник – Бельово – Катунци. За съжаление не за всички има точни сведения за местонамирането им – поради факта, че тези паметници все още са в процес на инвентаризация във фондовете на музеите в Благоевград и в Сандански.

Вероятно в два епиграфски паметника,съхранявани в музея в Благоевград, става въпрос за едно и също лице с името Хармосюне, което е поставило един надгробен паметник на своя брат на име Хераклид, а друг надгробен паметник – на своята сестра, където е представен великолепен бюст на млада жена с покривало на главата, без да е посочено името и. По – интересен и труден за интерпретация е надписът върху сиенитна ара от Сандански, за който стана дума по – горе. Този паметник може да се отнесе по – скоро към почетните епиграфски паметници, но дали сина Пюрий е бил жив, когато е издигната негова статуя, или вече е бил загинал – от надписа не става ясно. Възможно е той да е спомогнал за решаването на някакъв значителен проблем за града, за да е бил удостоен с такива специални почести като издигане на статуя. Бащата е с римско, а синът с гръцко име. Не е изключено бащата да е ветеран от армията, който е заел висока обществена длъжност в града.  

Напоследък са публикувани общо 6 неизвестни до този момент надгробни паметника, съхранявани в Археологическия музей в Сандански. Два от тях са споменатите вече надписи от Нейне, но интересни са и останалите четири. В единия братя са поставили надгробния паметник на сестра им Епинике, дъщеря на Пир, а друг е фрагментарно запазеният надпис върху огромна масивна каменна ара с датировка по двете ери – Актийската и Македонската провинциална ера – от времето на император Марк Аврелий (161 г. – 180 г. сл. Хр.) – от 166/167 г. от н.е. Името на лицето, което е поръчало паметника не е запазено, а се четат само имената на неговия брат – Зоим и на майка им Артемидора, дъщеря на Касий.

Третият паметник е поръчан от лице с римското име Аврелий и с тракийско – Пюрулас, за родителите си, където върху мраморната  плоча са изобразени четири бюста – два мъжки и два женски, като очевидно е изобразен той и неговата съптуга приживе, поради което името и не фигурира в надписа. По римското име Аврелий може да се предположи, че паметникът датира от времето на Каракала или годините скоро след управлението на този император.

Четвъртият надпис от Сандански представлява долна част от мраморна плоча с изображение на бюст на дете. Той е поставен от Пюрулас, син на Ситас, за съпругата му и за сина им Баскилас.

Интересен непубликуван епиграфски надгробен паметник се съхранява в музея в Благоевград. Той представлява мраморна надгробна плоча със зъб отдолъ, който е 
отчупен. Плочата е била счупена на две части, сега слепени. 

В изобразителното поле е представен барелеф на млад брадат мъж. Надписът пояснява, че това е портретът на тракиеца Катис, а паметникът е поръчан от неговия брат Асос, син на Битюс. Паметникът принадлежи към датираните епиграфски паметници от долината на Средна Струма и е с означена година 238 по Актийската ера, отговаряща на 207г. от н. е. Ивнушителният портрет, предаден с големи подробности, с индивидуализирани черти и характерна прическа издава времето на император Каракала.

Към същото време – управлението на Каракала, се отнася и непубликувана мраморна надгробна плоча със зъб отдолo, с бюстове на брадат мъж и жена, а между тях – с изобразено в цял ръст момче, която се съхранява в Историческия музей в Благоевград. Интересно ,че името на съпругата е испуснато, а са изписани имената само на бащата – Мукасес, син на Исидор, и на сина Никарх. Прави впечатление, че името на бащата е тракийско, а имената на дядото и внука са гръцки. Вероятно става въпрос за фамилия, в която браковете между траки и лица с гръцки произход, преселници от юг, са станали традиция.

В музея в Благоевград се съхранява и непубликувана горна част от мраморна надгробна плоча, счупена на две части, с портрети на брадат мъж и жена. Тя е поставена от съпрузите Дзелсус (жената) и Пюрулас (мъжа), очевидно приживе – за себе си и техните деца. Липсва дата по Актийската ера, но по характера на изображенията отново може да се каже, че и този паметник е от началните години на III век. 

В музея в Благоевград се съхраняват още няколко твърде интересни мраморни надгробни плочи. Непубликувана е и фрагментирана мраморна плоча с барелефни портрети на млад мъж, млада жена и дете. Горе и вдясно върху рамката запазената част от надписа ни съобщава, че паметникът е поставен от тракиеца Хембризелм за себе си и жена му с гръцко име Дафнида. За съжаление от останалите запазени букви от надписа не може да се разбере какви други подробности и имена са съобщени. Ако се съди по красивия стил на изпълнение на портретите на погребаните, паметникът датира от втората половина на II век. 

Друг непубликуван досега епиграфски паметник е мраморна надгробна плоча със зъб от долу и с фронтон в горния си край. Във фронтона – изображение на луната, от двете страни на която излизат като лъчи две палметоподобни листа. В полето са изобразени 3 бюста на мъж, съпругата му и тяхното дете. Паметникът е поставен от тракиеца Пайбес, син на Мукасес, за жена му Манта и тяхното дете Мукасес. Очевидно внукът носи името на дядо си в едно типично тракийско семейство. Върху макъка е означена и годината 185 по Актийската ера, която отговаря на 154 г. от н.е – т.е. паметникът е от времето на Антонин Пий.

В музея в Благоевград се съхранява и непубликувана мраморна надгробна плоча със зъб отдолу, с изображения на 4 човешки фигури. Изобразени са поръчителят на надгробния паметник Парамон, син на Битюс, неговата съпруга, сина му и младата съпруга на сина му – всички изброени по този начин, без да са споенати имената им.

Върху камъка не е указана година по някоя от двете ери, но по иконографските особености може да се отнесе към края на II – началото на III век. За съжаление от друг епиграфски паметник в същия музей е запазен само горния ляв ъгъл и не може да се каже дали името, с което започва надписът, е било Антигон или Антигона.

Един от най – интересните епиграфски паметници, които се съхраняват в музея в Благоевград, е една все още непубликувана варовикова колона, върху която най – изненадващо е изписан надгробен надпис. В него се казва , че лицата Аврелий Ардубарис, Баскилас и Артемидор са поръчали направата на надписа в памет на починалите – дядо им Ардубарис, баща им Пюрулас, чичо им Дидзас и неговата дъщеря Скарке. Очевидно тримата поръчители на паметника са били братя, а поставянето на надгробния надпис върху колоната, в който са изброени имената на няколко членове на една явно голяма тракийска фамилия, може да ни насочи към предположението, че самата колона е била част от едикула, издигната над семейна гробница. Върху макъка не е означена година по Актийската или по Македонската провинциална ера, но заради римското име Аврелий на единия от братята, можем да датираме разглеждания надпис върху колоната около края на управлението на Каракала или началните години на управление на Елагабел, т.е в първата четвърт на III век. Както се вижда от надписа , сред една чисто тракийска фамилия единият от братята носи гръцкото теофорно име Артемидор, което е едно от най – често срещаните лични имена в долината на Средна Струма и за пореден път потвърждава хипотезата, че неговата популярност в този регион е свързана с най – разпространения култ по тези земи – култът към Артемида – Бендида. Името Артемидор в контекста на този надпис ни помага да бъдем предпазливи при определянето на етническата принадлежност на други лица, които го носят, защото независимо, че самото име е гръцко – то, както се доказва тук – не е етноопределящо в никакъв случай – особено за района на долината на Средна Струма между Кресненския и Рупелския пролом.

В музея в Благоевград се съхраняват още три непубликувани надгробни епиграфски паметника, от които са запазени фрагменти. Единият представлява долен ляв ъгъл от мраморна надгробна плоча и изображение на права фигура, от която сега е запазено само дясното стъпало. Под изобразителното поле – върху рамката, надписът гласи, че Мукиан, син на Зоил, е поставил паметника в чест на своя „наи – сладък син”. Другият фрагмент е от мраморна плоча с обозначена годината по Актийската ера, която е издигната в памет на бащата Бертакос от неговия син или от дъщеря – трудно може да се каже – тъй като са запазени само малко на брой букви, вероятно от име, започващо като Маргаре.... .Означената върху камъка година 222 от Августовата ( актийската ) ера отговаря на 191 сл.Хр. т.е надписът е от  времето на римския император Комод ( 180 – 192 г. сл.Хр. ) .

В музея в Благоевград се съхранява и непубликуван фрагмент, представляващ горен десен ъгъл от мраморна надгробна плоча с изображение на бюстове на мъж, жена и дете ( от мъжката глава се вижда само дясната и част ) с надпис горе върху рамката. Според надписа, жена с името Артемис, дъщеря на Мукасес, е поръчала паметника за себе си и за своето дете. За изобразения бюст на съпруга на поръчителката няма никаква информация в надписа. Поръчителката на надгробния паметник е с гръцко теофорно име – тя носи самото име на богинята Артемида, но името на нейния баща е чисто тракийско. Най – често имената Артемидор и Артемидора независимо от гръцкия си произход са носени от лица с чист тракийски произход, което се доказва обикновено при наличие на безспорен тракийски патроним на лица с тези теофорни имена.

В музея в Сандански също се съхраняват немалък брой напълно неизвестни за науката и непубликувани епиграфски паметници, повечето от които са надгробни. Твърде интересен е един надгробен паметник, който представлява долна част от мраморен постамент. От надписа върху този постамент научаваме, че съпрузите Аврелий Дионисиан Аполодор и Валерия Артемидора приживе са поръчали този паметник за себе си и за своя починал син Пир. Възможно, е че зад римските и гръцки имена на лицата в този надпис да се крие чисто тракийско семейство, защото въпреки гръцкото име Пюр на сина, то е особено популярно сред местното тракийско население в разглеждания регион, а имената на бащата и майката са теофорни и всъщност произлизат от имената на най – популярните божества в Тракия – Дионис, Аполон и Артемида. В случая по – скоро може да се наблюдава повърхностна романизация на лицата и да се касае до някакви малоазийски преселници. Паметникът датира от началото на III век, ако се съди по римските имена на лицата в надписа.

Трудно е да се определи характерът на един друг фрагментиран епиграфски паметник, който представлява долна част от ара. От запазената част е трудно да се каже, дали надписът е надгробен. Не е изключено той да е посветителен – в чест на бовеството за здравето на някакви видни представители от управлението на античния град. За съжаление и точната година върху камъка не е запазена.


Във фонда на музея в Сандански се съхранява и фрагмент от мраморна надгробна плоча със зъб отдолу, с изображение на права женска фигура, запазена от кръста надолу. Надписът съобщава само името на поръчителката на паметника – носеща теофорното име Нике, която го е поставила в памет на своите близки – без да са посочени техните имена.

Във фонда на същия музей се съхранява и непубликувана лява част от мраморна надгробна плоча с фронтон, с изображение на няколко бюста, от които напълно запазени са два и се вижда част от рамото на трети. Напълно запазено е само името на поръчителя на паметника и неговия патроним – Аполодор, син на Пир.

За непубликувания фрагмент от каменна ара с остатъци от надпис не можем да кажем нищо определено, освен, че паметникът принадлежи към датираните епиграфски паметници, но за съжаление точно годината на обозначението липсва. 

В друг фрагментарно запазен паметник, представляващ лява част от мраморна надгробна плоча, отгоре и отдясно отчупена, с изображения на три прави човешки фигури, от третата се вижда само малка част отляво, пред които е поставена трикрака масичка с плодове и ръцете на фигурите посягат към масичката. От надписа са запазени само две тракийски имена – едно лично – Мукадзенес и един патроним – вероятно бащиното име на съпругата на Мукадзенес – Кейле. 


За още един непубликуван фрагмент  - лява част от надгробна мраморна плоча, с изображения на два бюста на мъж и съпругата му, не може да се каже почти нищо, освен че в него са споменати няколко лица с тракийски произход.


Абсолютно неинформативен е и малък фрагмент от каменна плоча, отчупена отвсякаде, с остатъци от надпис.

От долината на средна Струма произхожда и още един епиграфски паметник, който сега се съхранява в АИМ. Надгробния паметник е издигнат от тракийско семейство в памет на техния син.

В частна колекция „Арес” се съхраняват няколко надгробни паметника, които произхождат от долината на Средна Струма. Върху мраморна надгробна плоча с изображение на конник, пред който е изобразено дърво, около което се увива змия, под конника – куче, четем „Зоил ( издигна в памет ) на детето си Хиерион”. Ако се съди по гръцките имена в надписа, може да се приеме, че става дума за фамилия на гърци – преселници от юг.

По – големи трудности при разчитането и интерпретацията предизвиква един великолепен надгробен паметник, представляващ мраморна надгробна плоча с 
правоъгълна форма, отдолъ със зъб за поставяне изправен в база. Върху плочата са изобразени 3 бюсста -  един на мъж и две на жени. Текстът показва, че името Хигия, с което започва надписа, е теофорно лично женско име, което е носела потъчителката на надгробния паметник. Тя е поръчала паметника в чест на двамата си покойни родители – майка си Селене и баща си Филип, както и приживе сестра си Семела. Майката също носи теофорно или митологично име – Селене, а само бащата не е с теофорно име, а с типичното гръцко име Филип, свързано с македонската царска династия. Епиграфският паметник е изключително интересен, като имената в него разкриват едно ерудирано и висококултурно семейство, с претенции за приобщаване към елинската и македонската митологична и историческа традиция. По палеографските особености на буквите и по иконографските характеристики на портретите, този надгробен паметник трябва да се датира във втората половина на II или началото на III век.

Друг надгробен паметник от колекция „Арес”, представляващ мраморна надгробна плоча, върху която във висок релеф е изобразен бюст на жена,  със съвсем лаконичен надпис, четем, че някой е издигнал паметник на внучката си Афродито.

В същата чатсна колекция се намира и един фрагмент от горна аст на мраморна надгробна плоча, от която е запазена една глава на мъж и част от надписа, за съжаление се е запазил само патроним на лице вероятно с тракийски произход и не може да се каве нищо повече за този паметник. 

Няколко интересни по своята иконография и по съдържанието на надписите надгробни паметници се намират сред една група паметници, които понастоящем се съхраняват в Националния исторически музей – София, като дарение от друга частна колекция.

Най – ранният от тях е мраморна надгробна плоча с изображение на cena funebris, върху която стоят само личното име и патронимът на погребаното лице – Тарас, син на Филип. Тук името Тарас трябва да е тракийско, а изключително полпулярното гръцко и македонско царско име Филип, което носи бащата, моеже да ни насочи към извода, че се касае за смесен брак между преселник от Гърция или Македония и жена от местен тракийски произход. Паметникът може да се датира от елинистическата епоха – заради палеографията на буквите – от IVIII век пр.Хр., като най – вероятно той произхожда от античното селище при Рупите ( Мулетарово ).


Очевидно един фрагмент от мраморна плоча с изображение на конник в горния фриз и две глави на мъж и жена – в долния фриз, е надгробен паметник, от който обаче не са запазени имената на погребаните, а от запазената част на текста се вижда, че тпй е бил издигнат от съпруг и съпруга за тях самите и за децата им. Паметникът вероятно датира от около началото на III век.

От дясната част от мраморна надгробна стела с изображение на бюст на жена, разбираме, че мъж с неизвестни имена, но наречен още Папарис, което е било тракийското му име, приживе е поръчал надгробния паметник за себе си, за жена си Пюрусала и за децата им. Паметникът се датира около втората половина на II век. 

От друг фрагмент от мраморна стела, която е била с изображение на cena funebris, като сега е запазена само права човешка фигура наляво пред голяма тракийска маса, а под изобразителното поле са запазени само няколко букви от надписа, можем само да предполагаме, че е бил надгробен паметник. 

Труден за цялостен прочит поради прекалено плитките на места букви е надписът върху мраморна надгробна плоча с изображение на бюст на мъж. Надписът е разположен от двете страни на бюста, но крайните букви вдясно не са особено четливи. Все пак се разбира, че паметникът е бил издигнат от лице с гръцкото име Главкий, син на Главк, за друго лице, чието име не е сигурно – Арпос или Ароторос. По палеографските особености и по стила на изображението паметникът трябва да се датира в около началото на III век. 

Върху една мраморна надгробна плоча със зъб отдолу, с изображения на портрети на мъж, жена и дете в цял ръст между тях, е изписан надпис с много грешки на каменоделеца, което затруднява неговия правилен прочит. Освен това в средата отдолу камъкът е отчупен и част от текста липсва. В края на надписа е означена и годината по Актийската ера, като са запазени само части от първите две букви, а третата може да се възстанови като Е. Така годината по Актийската ера – 244, ще отговаря на 213 г. от н.е. Това е напълно възможно, защото и иконографските особености на изображението върху плочата насочват към времето на император Каракала (198 – 217 г. сл.Хр.)

Твърде интересен е един надгробен паметник, представляващ мраморна надгробна плоча със зъб отдолу, с изображения на бюстове на мъж и жена. В надписа са дадени имената на изобразената съпужеска двойка – Мукасес, син на Дидзас, и Артемидора с тракийско име – Дентупудена. Следват два разделителни знака, между които е поставена една йота ( I ). Върху този паметник изрично е посочено, че двамата съпрузи са от селището Койле, т.е че са койленци. За съжаление не се знае от землището на кое точно съвременно селище произхожда паметника, иначе това би допринесло за локализирането на едно ново антично селище, изглежда със статут на коме, в долината на Средна струма. Най – вероятно античното селище Койле е било коме на античния град, разположен на мястото на дн. Сандански.

Към същата група паметници в НИМ е и фрагмент от мраморна плоча с изображение на права мъжка фигура, в дясната си ръка държаща топка. Под изобразителното поле е изписан частично повреден надпис, от който са запазени само две имена – първото е римското име Непотиан, а на втрория ред името, ако това е име, а не част от друга дума, би могло да е гръцкото име Палант. Поради фрагментарността на надписа от него може да се извлече скромна информация – паметникът вероятно е поръчан за и представя починал младеж – спортист или ефеб, чието лично име Непотиан говори за частична романизация, ако патронимът му е гръцкото митологично име Палант. Вероятно паметникът датира от втората половина на II век, ако се съди по стила на изображението и по палеографските особености. 

Последният епиграфски паметник от групата паметници от долината на Средна Струма, които се съхраняват в НИМ и са непубликувани, представлява мраморна надгробна плоча с изображение на мъж и жена върху клине ( cena funebris ), а отляво пред тях – седнала женска фигура. Надписът е изписан отдолу под изобразителното поле с твърде лош курсив и очевидно доста небрежно, което контрастира с цялата старателно изобразена сцена. Това навежда на мисълта, че подобен род надгробни паметници предварително са били изработвани в дадено каменоделско ателие и според случаите са били надписвани в последния момент. Това било причина за допускането на груби грешки при изписването на самите надписи, понякога правещи ги не напълно разбираеми. В паметника тук, мъжът е с тракийско име – Терес, а съпругата му носи чисто римското име Севера. Тъй като не е указано мъжът да е ветеран, може да се предположи, че романизацията при него и съпругата му е получена по наследство от бащата на този Терес, който е поръчал надгробния паметник за себе си и за своята съпруга. Паметникът може да се датира от края на II или началото на III век въз основа на палеографските особености.
















Съдейки по характера на епиграфските паметници, по самото съдържание на надписите, както и по материала, от който са направени – предимно мрамор, може да се направи заключение, че посветителните и надгробните надписи са били поръчвани от сравнително заможни хора и притежанието им е било лукс.