Translate

18 декември 2009

Ранна класика - Живопис


От периода на ранната класика, можем да кажем, че почти не са запазени произведения на живописта. За нея съдим според сведенията на древните автори. От тях научеваме, че раннокласическата живопис е имала преимуществено монументален характер и също като скулптората е била неразривно свързана с архитектурата. Използвала се фресковата техника, а върху дъските, предназначени за определени стени е възможно да са използвани залепнващи се бои. Вече се използвала и енкаустика - живопис в съчетание на боите с восък. В началонто тази техника се използвала при оцветяване на кораби и дървени саркофази.

Нямаме достоверни сведения за съществуването на кавалетна живопис, т. ест живопис правена на статив и предназначена за поставяне в рамка. Известно е обаче, че наред със стенната живопис съществували и други форми. Например има фрагмент от живопис върху кръгъл, мраморен щит от началото на 5 в. пр. Хр.. Той е бил детайл от статуя на Атина или някакъв друг вотивен предмет, предназначен за храмовия интериор. От изпъкналата страна щитът е украсен с релефното изображение на Горгона. На вътрешната страна се намира фрагмент от фигурата на Нике.

Въпреки че няма други образци на живопис ние знаем имената на най-големите живописни майстори. Запазила ни ги е античната традиция. Те са оцелели, защото техните носители се ползвали с широко признание инаред с поетите, драматурзите и изтъкнатите скулптори те се радвали на голяма обществена почит.

Монументалната живопис през 5 век стилистически била близка до скулптората. Нейната задача се свеждала да възпроизведе пластическия обем на човещкото тяло. Обкръжаващата среда се обозначавала с отрибути - морето с делфини, гората с птици, храмът с колона и т. н. Специфичните живописни средства - светлосянката и колорита се появяват едва в края на 5 в. пр. Хр. Изобразяването на човека сред природна или битова среда също е постижение на късната класика.

Въпреки това постеженията на монументалната живопис били значителни. Имено в 5 в. се зародило реалистичното разбиране за сюжетната ситуация. Подобно на скулпторите и живописците се стремяли да предадат не само физическия облик, но и духовно-нравственото състояние на своите герои.

За най-велик живописец през втората четвърт и средата на 5 в. пр. Хр. се счита Полигнот, преселник от Тасос, удостоен заради творбите си с атинско гражданство. Той бил майстор на големите многофигурни композиции, отличаващи се със сдържаност и тържествено величие. Според Аристотел, Полигнот “изобразявал човеците по-добри”, докато по-късните майстори ги правели “по-лоши или прилични на нас”. По същия начин се оценявали образите, създадени от Поликлет и Фидий. Полигнот предавал състоянието на душата не само чрез общо пластическо решение, но в някаква степен прибягвал и до изобразяване на мимики, чрез които оживявал лицата( Примерно той изобразявал вече движението на веждите. Както и своите съвременници скулпторите Полигнот моделирал драпировката на дрехите като ехо на живото тяло, създавайки изразителен контраст между голото тяло и живописната игра на диплите. Полигнот прибягвал и към обозначение на мястото на действие. Така в една фреска той за първи път изобразил бпега. Интересни са опитите му да намери ново решение на многофигурните сцени. От изображението на фигурите на фриза в една плоскост той преминава към едно по-свободно разпределение, обаче при това запазва единния мащаб на фигурите. Представа за това как биха могли да изглеждат такива композиции, а също така как живописецът е използвал обозначението на неравния терен за оживяване на групата ни дава т. вар. “Кратер от Орвето”, ( изображението в ляво)изобразяващ аргонавтите и избиването на ниобидите

Както и живописците от предходните времена Полигнот преимуществено се ограничавал с четирите цвята: черен, бял, жълт и червен. Истина е обаче, че са се запазили сведения в една от своите работи той изобразил демона в цват среден между синия и черния. Приписват му и употреба на синьо-зелени тонове. Но тези скромни опити да се въведе промеждутъчен цвят видимо не преодолявали локалността на живописта. Характерно било за Полигнот, че и той като вазописците надписвал фигурите с имената им, за да ги разпознават зрителите.

Най-голяма слава имала грандиозната композиция на Полигнот, красяща лесхата (помещение за отдих и беседи) на книдяните (книдците от остров Книд) в Делфи. Една от тях била посветена на превземането на Троя, на другата било изобразено подземното царство. Всака композиция запълвала огромно поле (9 Х 4 м.) и включвала в себе си от 70 до 90 фигури, които се разпадали на отделни групи.

Така в първата композиция - “Превземането на Троя” в центъра и горе били изобразени гръцките вождове, когато съдат Аякс. Долу, по страните били убитите войни и плачещите пленници. Особено място заемала сцената, показваща Неоптолем, убиващ троянец. В друга група били нарисувани Елена и Андромаха. Накрая фреската включвала изображение на морския бряг и кораба на Менелай, а също така и части от крепостната стена с издигащата се над нея глава на дарвения кон. Следователно картината представлявала всъщност съчетание на редица самостоятелни епизоди. Същия характер трябва да е имала и композицията изобразяваща посещението на Одисей в Царството на мъртвите.

Втората част от творчеството на Полигнот се реализирала в Атина, където той често работел с майстора Микон. През 60-те години те създали фрески, посветени на Тезей. Полигнот изобразявал неговото участие в борбата на лапитите с кентаврите, а Микон едно посещение на морското царство. Малко по-късно Полигнот, Микон и Панен украсили портика на стоята, получила по-късно названието “Поикиле” (Пъстра, т. ест изрисувана) с творби на митологически и исторически теми (“Превземането на Троя”, “Амазономахията”, “Битката рли Маратон и “Битката при Иное”.

И тук е характерен изборът на теми възвеличаващи митичното минало на Атина (Амазономахията) и борбата на гърците с Идтока, която се асоциирала с неотдавна преживаната гръко-персийска война. Още по-забележително е много рядкото в изкуството на високата класика обръщане към конкретна историческа тема. Вероятно Микон на финала на своето творчество вече се отдалечавал от строгите принципи на високата класика. Дори някои спаменават, че той търсел портретно сходство и ако не точно това търсел индивидуалност на изображението. Счита се, че Полигнот е възможния автор на “Битката при Иное” и че той поместил в тази картина портретите на вождовете на сражението.

Ако за композиционните способи на Полигнот и Микон може да се съди по “Кратера от Орвето”, то известна представа за живописните приоми на 5 век ни дават белофонните лекити. Те по-адекнатно, отколкото вазите на червенофигурната техника пасват на живописните творби.

Като цяло трябва да се признае, че в края на 5 в. пр. Хр. античната живопис достигнала до едно по целенасочено развитие на своите изобразителни приоми и възможности. Тяхната задълбочена разработка обаче датира от 4 в. пр. Хр. т. ест през епохата на късната класика.

Публикуване на коментар