Проучванията върху структурата и общата планировка на праисторическите селища в България започват след Втората Световна Война във връзка с навлизането на стратиграфския метод и провеждането на разкопки на възможно по-голяма площ. В публикуваните, посветени на отделно селище монографии (Градешница, Овчарово, Заминец, Виница, Голямо Делчево, Езеро и пр. ) се осветляват някои аспекти на въпроса – топография и жилищна архитектура на конкретното селище, - дават се близки паралели, но като цяло не се извеждат общи закономерности за епохата. Като обобщаващи трудове, засягащи проблема, трябва да се посочат монографиите на Хенриета Тодорова „Каменно-медната епоха в България” и „Новокаменната епоха в България” (в съавторство с Иван Вайсов). Към днешна дата е необходимо преосмислянето и систематизирането на събраната информация и допълването й с нови и коректни данни с цел изясняване картината на поселищната архитектура по българските земи през по-късната праистория.
Въпреки горепосочените пропуски е натрупано значително количество информация, която позволява да се констатират известни закономерности. За строителство на селища са избирани райони с благоприятни условия за живот – близо до обширни и добре напоени равнини или до възвишения на заливни тераси. Обикновено теренът е ограден от реки, извори, блата, оврази, дерета, което дава възможност за по-добра защита.
Най-често срещаният тип селище през праисторията по българските земи са селищните могили (т. нар. „телл”), образувани от натрупването на десетки разрушени селища през различните праисторически епохи. Те имат дебел културен пласт, чиито най-долни нива често са засегнати от подпочвените води. Погледнати отдалеч, селищните могили наподобяват ниско пресечени конуси. Размерите им варират: диаметър в основата 60-250 м, височина 4-15 м.
Селищните могили през неолита са характерни най-вече за Тракия , по-малко са известни в Западна и Северна България. За северните части на Балканския полуостров, включително и за България, са по-типични откритите селища на плата или на първата незаливна тераса, които се характеризират с хоризонтална стратиграфия. Раннонеолитните селища в Северна България са близо до Стара планина и като правило липсват в Дунавската равнина (изключение е Малък Преславец). През средния неолит селищата се изтеглят във височина и разширяват границите си. През късния неолит населението се мести от заливни на незаливни тераси. Най-често селищата от този период са върху обширни плата, чиято цялостна площ обаче не е обитавана. Често се срещат тънкослойни селища, но са проучени и няколко значими по размерите си къснонеолитни обекта (Курило, Слатина, Караново). Късният неолит е слабозастъпен в стратиграфията на селищните могили в Тракия и е по-добре представен на север от Стара планина. Последното се обяснява с повишаване нивото на подпочвените води и застудяването на климата.
По време на ранния халколит в Западна България са разпространени тънкослойни селища върху плата. Лиляна Перничева в изследванията си за района и периода посочва два основни типа селища: селища на тераси в поречието на р. Струма (Българчево, Тополница, Дамяница) и височинни селища в поречието на притоците на Струма (с. Първомай, Петричко; Струмско; Левуново). Не са установени категорично селища, които могат да се отнесат към края на ранния и началото на късния халколит – за такова селище с известни уговорки се приема Дяково. През късния халколит селищата се отдалечават от Струма (Коларово, Дреновица, Пиперица). В Североизточна България селищата от халколита са върху заливни тераси или около тях (Овчарово-могилата, Поляница-могилата). Срещат се и добре укрепени и гъсто застроени селища върху плата. В Северозападна България през късния халколит се появяват селища върху естествено защитени и труднодостъпни височини, близо до извори и реки (Заминец, Оходен, Садовец). Богдан Николов, който нарича къснохалколитната култура в Северозападна България „култура на укрепените селища-акрополи”, предполага, че те достигат до 200 на брой. Това говори за гъстота на селищната мрежа и интензивни контакти между отделните селища. Макар и по-рядко, подобни укрепени селища се срещат и в Софийското поле (Пеклюк) и в Южна България (Чаталка). През каменно-медната епоха, както и през неолита, продължават да се обитават и пещери (Деветашката пещера, Моровица).
По време на т. нар. „Преходен период” в Северозападна България (ареала на културата Галатин) имаме засвидетелствани селища на височини, ествествено укрепени хълмове, в близост до реки, както и в пещери. През РБЕ селищата слизат в равнините – близо до блата, извори, реки и местности с плодородна почва. Продължават да се обитават селищните могили (Езеро, Караново, Биково, Капитан Димитриево, Юнаците, Разкопаница). Селищата в Северозападна България, където по това време е разпространена култура Магура-Коцофени, нямат дълговременен характер и все още са върху естествено укрепени възвишения (Градец, Цар Петрово, Макреш). Обикновено селищата от тази култура са групирани по няколко в един сравнително ограничен район. Обобщаващите изследвания на Иван Панайотов и Стефан Александров показват, че за Севрозападна България през РБЕ са характерни три типа селища:
- върху височини, естествено укрепени, стръмни, доминиращи над околния терен (Садовец-Калето, Козлодуй-Чуката, Букьовци)
- върху ниски, незаливни речни тераси (Козлодуй-Казана, Оряхово, Остров)
- в пещери (Магура, Муселиево, Еменската пещера)
Разполагаме с малко сигурни стратиграфски данни, но от тях става ясно, че селищата от РБЕ в Северозападна България са тънкослойни – имат от един до три строителни хоризонта. В случаите, когато са върху енеолитно селище, винаги има стратиграфски хиатус. Раннобронзовите селища в Южна България имат по-дълговременен характер. Селищната мрежа бележи значителна гъстота – селищата са разположени средно на 3-10 км.
В научната литература съществува спор относно т. нар. „наколки селища”. Такива са локализирани в района на Варненското (Езерово, Страшинирово) и Бургаското езеро. Те са изграждани край сладководни басейни, а много често и върху дървени конструкции над водите с цел освобождаване на крайбрежието като обработваем терен. Днес останки от подобни селища се откриват под водите на споменатите езера, поради което липсва сигурна стратиграфия. Има различни мнения за датировката им: каменно-медна епоха (Станчо Ваклинов), РБЕ (Ара Маргос,Горанка Тончева) или средна бронзова епоха (Иван Панайотов).
По отношение на цялостната планировка на селищата също могат да се отбележат някои общи закономерности. Жилищата от раннонеолитното селище Ракитово (култура Караново I)са групирани по 3-4, като между тях има малки проходи. Селищата от по-късните хоризонти на Овчарово-гората са разположени около улици, ориентирани северозапад-югоизток. Установени са три квартала с по девет жилища всеки и две незастроени площадки с неправилна форма помежду им. Ширината на улиците във II-ри хоризонт е 2-4 м, а в IV-ти е 1 м, т. е. забелязва се тенденция за по-гъсто застрояване. Необходимостта от защита води до ограждане на селищата със стабилни укрепителни съоръжения, които обаче ограничават селищната площ. Това налага компактно застрояване: сградите се строят плътно една до друга, подредени в редици и разделени от тесни улици.
Тази стройна организация на селището, както и гъстотата на застрояване, продължават да се забелязват и през късния неолит, когато в отделни селища личат улици и „инсули”. Планът, както и през ранния неолит, издава предварително замислена строителна концепция. В къснонеолитното селище Тополница, например, сградите са плътно разположени една до друга и често имат общи стени. Покривите са плоски платформи, което идва в подкрепа на тезата, че селището вероятно е представлявало взаимосвързан архитектурен комплекс от типа на Чатал-Хююк. Пред входа на жилищата има пътека от камъни. Съществували са и определени места за изхвърляне на отпадъците.
За вътрешната архитектура на селищата от халколита могат да се посочат четири основни характеристики:
- строга вътрешна организация на поселищната площ – тя е разделена на прави, ориентирани по посоките на света улици
- гъста застроеност – широчината на улиците варира между 0,5 и 2 м. Рядко има малки незастроени площади или по-широки проходи. Постройките често са прилепнали една до друга или имат обща стена.
- стремеж към фортификация
- наличие на централна сграда – най-често двуетажна и с масивна конструкция. Тя вероятно помещава общия склад за керамика или за съхраняване на зърното за посев. Селищата от халколита също се изграждат по предварително известен план, който предвижда ограждане на правоъгълно пространство от 5 до 20-30 дка. По средата на селището се кръстосват две малки главни улици, от двете страни на които се намират жилищните сгради. В Поляница-могилата двете улици се пресичат и образуват четири симетрично застроени „инсули”. В Дуранкулак-Големия остров улиците са ориентирани по посоките на света, а сградите са разположени с три успоредни редици.
Данните от реперната за РБЕ селищна могила Езеро сочат, че и през този период съществуват определени елементи на селищно планиране. Жилищата са подредени в правилни редици или в отделни групи, подчинени на общата организация. Центърът остава свободен. От него към отбранителната каменна стена водят широки проходи.
От всичко горепосочено следва, че топографията на селищата през различните периоди на праисторичските епохи следва известни закономерности и правила, но нерядко има и изключения, продиктувани от конкретните природо-географски условия. Подобни закономерности могат да бъдат забелязани и по отношение на вътрешната планировка и организация на праисторическите селища, но предпоставка за това е едновременното проучване на дадено селище върху цялата му площ.
Още през ранния неолит селищата са строени организирано, по предварително уточнен план. Хенриета Тодорова предполага, че градоустройствената концепция е резултат от адаптацията на раннонеолитното население към природо-географските особености на Балканския полуостров. След оформянето си, тази концепция става традиция, предаваща се от поколение на поколение и повтаряща се от селище в селище.
Въпреки горепосочените пропуски е натрупано значително количество информация, която позволява да се констатират известни закономерности. За строителство на селища са избирани райони с благоприятни условия за живот – близо до обширни и добре напоени равнини или до възвишения на заливни тераси. Обикновено теренът е ограден от реки, извори, блата, оврази, дерета, което дава възможност за по-добра защита.
Най-често срещаният тип селище през праисторията по българските земи са селищните могили (т. нар. „телл”), образувани от натрупването на десетки разрушени селища през различните праисторически епохи. Те имат дебел културен пласт, чиито най-долни нива често са засегнати от подпочвените води. Погледнати отдалеч, селищните могили наподобяват ниско пресечени конуси. Размерите им варират: диаметър в основата 60-250 м, височина 4-15 м.
Селищните могили през неолита са характерни най-вече за Тракия , по-малко са известни в Западна и Северна България. За северните части на Балканския полуостров, включително и за България, са по-типични откритите селища на плата или на първата незаливна тераса, които се характеризират с хоризонтална стратиграфия. Раннонеолитните селища в Северна България са близо до Стара планина и като правило липсват в Дунавската равнина (изключение е Малък Преславец). През средния неолит селищата се изтеглят във височина и разширяват границите си. През късния неолит населението се мести от заливни на незаливни тераси. Най-често селищата от този период са върху обширни плата, чиято цялостна площ обаче не е обитавана. Често се срещат тънкослойни селища, но са проучени и няколко значими по размерите си къснонеолитни обекта (Курило, Слатина, Караново). Късният неолит е слабозастъпен в стратиграфията на селищните могили в Тракия и е по-добре представен на север от Стара планина. Последното се обяснява с повишаване нивото на подпочвените води и застудяването на климата.
По време на ранния халколит в Западна България са разпространени тънкослойни селища върху плата. Лиляна Перничева в изследванията си за района и периода посочва два основни типа селища: селища на тераси в поречието на р. Струма (Българчево, Тополница, Дамяница) и височинни селища в поречието на притоците на Струма (с. Първомай, Петричко; Струмско; Левуново). Не са установени категорично селища, които могат да се отнесат към края на ранния и началото на късния халколит – за такова селище с известни уговорки се приема Дяково. През късния халколит селищата се отдалечават от Струма (Коларово, Дреновица, Пиперица). В Североизточна България селищата от халколита са върху заливни тераси или около тях (Овчарово-могилата, Поляница-могилата). Срещат се и добре укрепени и гъсто застроени селища върху плата. В Северозападна България през късния халколит се появяват селища върху естествено защитени и труднодостъпни височини, близо до извори и реки (Заминец, Оходен, Садовец). Богдан Николов, който нарича къснохалколитната култура в Северозападна България „култура на укрепените селища-акрополи”, предполага, че те достигат до 200 на брой. Това говори за гъстота на селищната мрежа и интензивни контакти между отделните селища. Макар и по-рядко, подобни укрепени селища се срещат и в Софийското поле (Пеклюк) и в Южна България (Чаталка). През каменно-медната епоха, както и през неолита, продължават да се обитават и пещери (Деветашката пещера, Моровица).
По време на т. нар. „Преходен период” в Северозападна България (ареала на културата Галатин) имаме засвидетелствани селища на височини, ествествено укрепени хълмове, в близост до реки, както и в пещери. През РБЕ селищата слизат в равнините – близо до блата, извори, реки и местности с плодородна почва. Продължават да се обитават селищните могили (Езеро, Караново, Биково, Капитан Димитриево, Юнаците, Разкопаница). Селищата в Северозападна България, където по това време е разпространена култура Магура-Коцофени, нямат дълговременен характер и все още са върху естествено укрепени възвишения (Градец, Цар Петрово, Макреш). Обикновено селищата от тази култура са групирани по няколко в един сравнително ограничен район. Обобщаващите изследвания на Иван Панайотов и Стефан Александров показват, че за Севрозападна България през РБЕ са характерни три типа селища:
- върху височини, естествено укрепени, стръмни, доминиращи над околния терен (Садовец-Калето, Козлодуй-Чуката, Букьовци)
- върху ниски, незаливни речни тераси (Козлодуй-Казана, Оряхово, Остров)
- в пещери (Магура, Муселиево, Еменската пещера)
Разполагаме с малко сигурни стратиграфски данни, но от тях става ясно, че селищата от РБЕ в Северозападна България са тънкослойни – имат от един до три строителни хоризонта. В случаите, когато са върху енеолитно селище, винаги има стратиграфски хиатус. Раннобронзовите селища в Южна България имат по-дълговременен характер. Селищната мрежа бележи значителна гъстота – селищата са разположени средно на 3-10 км.
В научната литература съществува спор относно т. нар. „наколки селища”. Такива са локализирани в района на Варненското (Езерово, Страшинирово) и Бургаското езеро. Те са изграждани край сладководни басейни, а много често и върху дървени конструкции над водите с цел освобождаване на крайбрежието като обработваем терен. Днес останки от подобни селища се откриват под водите на споменатите езера, поради което липсва сигурна стратиграфия. Има различни мнения за датировката им: каменно-медна епоха (Станчо Ваклинов), РБЕ (Ара Маргос,Горанка Тончева) или средна бронзова епоха (Иван Панайотов).
По отношение на цялостната планировка на селищата също могат да се отбележат някои общи закономерности. Жилищата от раннонеолитното селище Ракитово (култура Караново I)са групирани по 3-4, като между тях има малки проходи. Селищата от по-късните хоризонти на Овчарово-гората са разположени около улици, ориентирани северозапад-югоизток. Установени са три квартала с по девет жилища всеки и две незастроени площадки с неправилна форма помежду им. Ширината на улиците във II-ри хоризонт е 2-4 м, а в IV-ти е 1 м, т. е. забелязва се тенденция за по-гъсто застрояване. Необходимостта от защита води до ограждане на селищата със стабилни укрепителни съоръжения, които обаче ограничават селищната площ. Това налага компактно застрояване: сградите се строят плътно една до друга, подредени в редици и разделени от тесни улици.
Тази стройна организация на селището, както и гъстотата на застрояване, продължават да се забелязват и през късния неолит, когато в отделни селища личат улици и „инсули”. Планът, както и през ранния неолит, издава предварително замислена строителна концепция. В къснонеолитното селище Тополница, например, сградите са плътно разположени една до друга и често имат общи стени. Покривите са плоски платформи, което идва в подкрепа на тезата, че селището вероятно е представлявало взаимосвързан архитектурен комплекс от типа на Чатал-Хююк. Пред входа на жилищата има пътека от камъни. Съществували са и определени места за изхвърляне на отпадъците.
За вътрешната архитектура на селищата от халколита могат да се посочат четири основни характеристики:
- строга вътрешна организация на поселищната площ – тя е разделена на прави, ориентирани по посоките на света улици
- гъста застроеност – широчината на улиците варира между 0,5 и 2 м. Рядко има малки незастроени площади или по-широки проходи. Постройките често са прилепнали една до друга или имат обща стена.
- стремеж към фортификация
- наличие на централна сграда – най-често двуетажна и с масивна конструкция. Тя вероятно помещава общия склад за керамика или за съхраняване на зърното за посев. Селищата от халколита също се изграждат по предварително известен план, който предвижда ограждане на правоъгълно пространство от 5 до 20-30 дка. По средата на селището се кръстосват две малки главни улици, от двете страни на които се намират жилищните сгради. В Поляница-могилата двете улици се пресичат и образуват четири симетрично застроени „инсули”. В Дуранкулак-Големия остров улиците са ориентирани по посоките на света, а сградите са разположени с три успоредни редици.
Данните от реперната за РБЕ селищна могила Езеро сочат, че и през този период съществуват определени елементи на селищно планиране. Жилищата са подредени в правилни редици или в отделни групи, подчинени на общата организация. Центърът остава свободен. От него към отбранителната каменна стена водят широки проходи.
От всичко горепосочено следва, че топографията на селищата през различните периоди на праисторичските епохи следва известни закономерности и правила, но нерядко има и изключения, продиктувани от конкретните природо-географски условия. Подобни закономерности могат да бъдат забелязани и по отношение на вътрешната планировка и организация на праисторическите селища, но предпоставка за това е едновременното проучване на дадено селище върху цялата му площ.
Още през ранния неолит селищата са строени организирано, по предварително уточнен план. Хенриета Тодорова предполага, че градоустройствената концепция е резултат от адаптацията на раннонеолитното население към природо-географските особености на Балканския полуостров. След оформянето си, тази концепция става традиция, предаваща се от поколение на поколение и повтаряща се от селище в селище.
Няма коментари:
Публикуване на коментар