Жилищата, откривани в праисторически обекти по българските земи, търпят развитие, както по отношение на формата и размерите си, така и по отношение на вътрешното си устройство.Разполагаме с ограничени данни за архитектурата през монохромния етап на неолита. При разкопките на Поляница-платото Хенриета Тодорова открива малки, квадратни жилища с размери 4х4 м, разположени в две или три редици. Подобна информация дава и Петър Станев относно жилищата в Орловец. Като цяло, през неолита за Тракия и Северозападна България са характерни наземни жилища, за Северозиточна България – землянките, а в Софийското поле се срещат и двете форми.
Наземните жилища през рания неолит се строят от колове и пръти, измазани с глина. Ориентирани са по посоките на света. Понякога върху пода има дървени греди за изолация. Формата е правоъгълна, близка до квадрат, с едно или две помещения. Дължината достига 7-8 м, а ширината 5-6 м. Входът е от различни страни, в зависимост от планировката на селището, най-често от юг. В жилището задължително има глинена засводена пещ върху нисък подиум, запълнен с чакъл, едри речни валуни и фрагментирана керамика. На места под този пласт се открива пепел от ритуален огън на мястото на бъдещото огнище, както е в селището при Кремиковци. Сводът на пещта се изгражда от пръти и е обмазан с глина, примесена с плява. В жилищата се откриват още хромели, хавани, питоси и разнообразен домашен инвентар. Подът е от трамбована глина, а стените понякога са украсявани отвътре. Пещите са правоъгълни със заоблени ъгли или подковообразни. Имат четирискатен, почти квадратен купол.
Интерес предизвиква откритото в I-ви строителен хоризонт на Слатина раннонеолитно жилище (култура Караново I). То има приблизителни размери 9,70х12,50 м и трапецовидна форма. Ориентирано е с дългите си страни север-североизток. Състои се от две помещения, разделени от вътрешна стена. Изградено е от колове, преплетени с пръти и измазани с глина. Входът е от юг. Открити са правоъгълно огнище, почти квадратна пещ, хромел с място за събиране на брашното. В южната стена има ниша с бобовидна форма, която откривателят на жилището Васил Николов интерпретира като олтар. В западната част вероятно е имало работилница. Жилището е унищожено от пожар.
Забележителен паметник от втората половина на ранния неолит (култура Караново II) са жилищата, откити и проучени от Минчо Димитров в Стара Загора. Жилищата са добре запазени и образуват затворен комплекс. Те са трапецовидни по форма, с по едно помещение. Строени са по традиционната за периода и региона техника – чрез колове, преплетени с пръти и измазани с глина. Открити са площадки за спане; кът за изработка и поправка на оръдия на труда; глинобитна площадка за подсушаване на класове или за изпичане на зърното, преди да се смели и др.
През същия период имаме засвидетелстван и най-ранният „мегарон” на Балканите – жилище от III-ти строителен хоризонт на Карановската селищна могила. То е квадратно, с размери 6х6 м и е ориентирано изток-запад, като входът е от запад. Надлъжните стени продължават напред и след предната напречна стена и образуват т. нар. „отворен мегарон”. През по-късните етапи подобни „мегарони” имаме засвидетелствани в Нова Загора-Хлебозавода и Дуранкулак-Големия остров.
Друг тип жилища, които се срещат по българските земи през ранния неолит са овалните землянки, които силно варират в размерите си: от 3,5х4,5 м до 20х8 м. Вкопаването е на дълбочина 0,5-0,8 м. На практика това са полуземлянки, защото имат значителна наземна конструкция, следи от която се намират под формата на дупки от колове. Конусовидният покрив е покрит най-често с пласт камъш, клони и пръст, а отвътре е измазан с глина. При малките землянки най-разпространена е осморкообразната форма с две овални помещения на различни нива: предно, по-дълбоко – служи за живеене; задно, по-издигнато – там се разполага огнището със съдовете. Малките размери на землянките карат някои автори да изкажат предположението, че те се използват само за нощувки и подслон при лошо време и през зимата. През останалото време населението вероятно живее на открито. Землянката остава основният вид жилище в района на Долния Дунав през средния неолит. През късната новокаменна епоха се забелязва тенденция към увеличаване размерите на землянките. Дължината им достига 10-20 м, ширината 5-10 м, а дълбочината 0,6-2 м. Планът е овален или правоъгълен, а стените са почти отвесни. Входът обикновено е от север, влиза се чрез вкопани в стерилната глина стълби. Покривът е конусовиден или двускатен в зависимост от плана на жилището. По-големите землянки не са еднократно оформени, а търпят редица преустройства. В зависимост от големината си, землянките имат от една до пет пещи, чиито размери са 1-1,2 м. Според Хенриета Тодорова малките, осморкообразни землянки са жилища с временен характер, докато се изградят наземни жилища или леки сезонни обиталища за малките семейства. Големите землянки тя смята за зимни жилища, приютяващи цели семейства. В последните се откриват и т. нар. „тандири” – цилиндрични ями с дълбочина 0,5-0,7 м. Отвътре те са обмазани с глина, а дъното им е покрито с камъни. В тандира се наклажда огън от сухи съчки, клони и треви, който се поддържа до нажежаването на стените. Върху самите стени се налепва тесто във формата на т. нар. „лепешки” (ленти с дебелина до 0,02 м). Когато питката се отдели от стената и падне на дъното, хлябът е опечен. При особено силно нагряване, в тандира може да се пече и месо, но то трябва да е обвито в кожа, оградено с нажежени камъни и покрито с гореща пепел и пръст.
Интерес представляват жилищата от неолитното селище Тополница. Те са частично вкопани и създават впечатление за полуземлянки, но в действителност не са такива. Вкопаването е с цел заздравяване на основите в алувиалната почва. В горната си част стените са глинобитни. През средния неолит наземните жилища се издължават и придобиват правоъгълна форма. Формират се три отделни помещения, съединени помежду си, т. е. планът става верижен. Централното помещение е за живеене, а двете странични изпълняват стопански и култови функции.
Всички сгради през халколита са наземни, правоъгълни или леко трапецовидни с вариращ брой помещения – от 1 до 3. Покривът е двускатен, а конструкцията му е носена от вътрешни колове и напречни греди. Вътрешната уредба е стандартна: пещ край стената, вдясно от входа; подиум, хромел и пр. Жилищата от къснохалколитния комплекс Коджадермен-Гумелница-Караново VI имат размери 8-12 м дължина и 5-6 м ширина. В повечето случаи са ориентирани север-юг и са на разстояние 1-2 м от друго. Имат едно или две помещения, като жилищното е това, в което се намира пещта. Тя е в един от ъглите и има четвъртита форма, докато през ранния халколит е подковообразна.
Не разполагаме с достатъчно информация за жилищната архитектура от т. нар. „Преходен период”. За нея можем да съдим по землянките с неправилна осморкообразна форма от Овчарово-Платото II. Те са вкопани на дълбочина 0,7 м и имат размери 5х3 м. По-големият сектор от осморкообразния план е и по-дълбок. По-малкият се издига във вид на платформа, върху която са разположени пещта и огнището. Като цяло за култура Чернавода I–Певец, разпространена на територията на Североизточна България, са характерни землянките и полуземлянките.
Жилищата от РБЕ са със сравнително лека конструкция. Изградени са от колово-плетена конструкция, обмазана с глина; на места основата и ъглите са укрепени с камъни. Планът обикновено е правоъгълен, с едно или две помещения. Към края на периода се появява абсидата на стената срещу входа. През по-късните етапи на РБЕ постройките са по-големи и по-стабилни. Една от сградите в раннобронзовите хоризонти на селищната могила Юнаците има четири помещения с обща площ 230 кв. м. Обикновено дължината е в рамките 7-11 м, а ширината достига 3,5-5 м. Най-често срещаната ориентация е югоизток-северозапад. Вътрешна преграда разделя сградите на две помещения – за живеене и за стопански цели. Покривът е двускатен, покрит със слама и блатни растения. Пещите са на задната стена срещу входа или в центъра на абсидното жилище. Могат да бъдат елипсовидни, кръгли или подковообразни. Огнищата са два вида: с кръгла основа, без околовръстен перваз или с нисък страничен перваз. В IV-ти строителен хоризонт на селищната могила Езеро е открит комплекс от четири жилища, ориентирани югоизток-северозапад, както е типично за периода. Интересното при тях е, че те са построени едно до друго и имат общи стени, като всяко жилище е леко отместено назад по отношение на другите. Планът им е правоъгълен с дължина 10 м и ширина 4-5 м. Задните стени са извити съвсем слабо.
Строителните техники през праисторията не са особено разнообразни и са относително добре проучени. Най-често срещана е колово-плетената конструкция, обмазана с глина. Първо се изкопава яма, където се поставят основите на жилището – дървена подова платформа (скара). Тя е изградена от дебели надлъжни и по-тънки напречни греди. Понякога за по-голяма здравина гредите са споявани с дървени дюбели и са обмазвани многократно с глина. Според Богдан Николов, подобна дървена скара има не само укрепителна функция, но също и хигиенна – да предпазва от влагата. Стените имат носещи ъгли и стенни вертикални колове, забивани в земята. Между тях са забивани по-тънки колове (най-често клони и пръти), които образуват носещата конструкция на стените. Таванът е дървена платформа, която се поддържа от няколко кола. По същия начин във вътрешността на сградата са оформяни преградни стени, които да разделят помещенията. Предполага се, че при квадратните постройки покривът е четирискатен, а при правоъгълните – двускатен. Цялата сграда, включително подът и таванът са обмазвани с глина с примеси от ситна слама и плява. Ако приемем, че подобна замазка е правена веднъж годишно, можем със значителна точност да определим времето на обитаване на дадено жилище – средно между 30 и 40 години (по данни от неолитни обекти). Няма данни за прозорци, не винаги се открива и мястото на вратата, особено ако е имала по-висок праг.
Колово-плетената конструкция продължава да се използва и през по-късната праистория, паралелно с някои други. През халколита се срещат различни начини за строителство:
- стени, изграждани с лентеста глинобитна техника, понякога в комбинация от каменни плочи
- стени с висок каменен цокъл, надстроени с глинобитни стени
- комбинация от няколко техники
При глинобитната строителна техника стените са с дебелина 0,3-0,4 м и се издигат постепенно, като по цялото им протежение се нанася 0,01-0,02 м дебела лента от глина, слама и плява. Докато бъде нанесена до другия край на стената, в началото лентата вече е засъхнала и процедурата може да се повтори. Покривната конструкция и при тази техника се носи от колове, които обаче остават в замазката.
Характерна черта на селищата от халколита и РБЕ става фортификацията, макар да се среща и през новокаменната епоха. Ана Радунчева смята, че укрепителните съоръжения могат да се разделят на четири групи:
- палисади
- валово-ровови
- каменни
- различни по структура и материя разделителни пояси. Имат семантичен характер и се срещат предимно в култовите и религиозни центрове (Кукова могила, Долнослав), поради което няма да бъдат разглеждани понастоящем.
Палисадите обикновено се издигат на места с продължително обитаване. Най-просто устроената палисада се състои от два успоредни реда, пространството между които се запълва с добре трамбован емплектон от речен чакъл и глина. Подобна палисада е служела за защита на населението от селищната могила Виница.
По-усложнена конструкция от три палисадни реда имаме при Поляница-могилата от времето на късния халколит. Селището е укрепено от възникването до края на съществуването си. Укрепителната система е правоъгълна по план и предшества строителството на жилищните сгради. По средата на всяка от четирите страни, ориентирани по посоките на света, има вход. От масивни греди са построени три успоредни дървени палисадни реда, между които е имало редове с по-слаба конструкция, които опасват площта на цялото селище. С течение на времето палисадата се превръща с глинобитна емплектонна стена. Изкопан е широк ров от юг, насипват се вал и полувал. Всеки вход е прекъснат с ров, дълбок 2 м, през който е бил прехвърлян дървен мост. Подобни отбранителни съоръжения се срещат и в Заминец, Голямо Делчево, Овчарово-могилата, Радинград, Търговище.
По цялата периферия на селищната могила при Русе са открити струпвания от камъни, които вероятно са част от малко по-различен вид палисада. Между двата реда е имало емплектон от редуващи се сектори глина и речни камъни, като каменните сектори са играели ролята на носещи колони.
Укрепителната система на раннонеолитното селище Овчарово-гората I опасва цялото поселение. Дъгообразният вал има внушителни размери: дължина 80 м, ширина 5-7 м. Според проучвателя Илка Ангелова височината е достигала 0,9 м.
Интересна е и фортификацията на раннохалколитното селище Струмско, която обхваща северозападната, по-висока част на хълма Кайменска чука. Дължината е 35 м. Външната част на каменния пояс се състои от глинен вал, облицован с камъни. От вътрешната страна има два реда палисади. От изток укрепеният пояс е пресечен от траншея. Съоръжението, освен отбранителна функция, има за цел да укрепва силно наклонения терен.
Укрепителната система на къснохалколитния занаятчийски център Седларе спада към групата на каменните укрепления. Състои се от 2 м висока стена от трамбована глина, камъни и речен чакъл, облицована с каменни плочи. Ширината на стената в основата е 1,2 м, а във височина се стеснява. По протежението на стената са разположени девет плътни кули от камъни и кал, които също са облицовани с каменни плочи.
Фортификационни съоръжения от РБЕ са засвидетелствани в XIII-ти хоризонт на селищната могила Езеро. Това е стена в периферията на селището, изградена от два реда големи варовикови блокове, запълнени с дребни камъни. Наредени са на сухо, без разтвор – това е т. нар. „панцирана зидария”. Стената достига 30 м дължина и има дъгообразна форма. Съществува по времето на XIII-X-ти хоризонт, след което е разрушена. На нейно място е построена друга стена, която не се различава от предната по своя характер. Формата наподобява елипса, дължината е ок. 5,5 м, а ширината 2-2,5 м. Укрепителната система е преустройвана допълнително по време на VII-IV-ти хоризонт. Настлана е каменна пътека, която се спуска под наклон от север. Следите от обгорели дървета показват, че е съществувало дървено съоръжение над или успоредно с коридора. По време на V-ти хоризонт отбранителното съоръжение се разраства. Строи се втора, външна укрепителна линия с дължина 40 м, която обхваща цялото подножие на хълма. Паралелно с нея съществува и горната (вътрешната) отбранителна система. По този начин горната част на хълма се превръща в своеобразен акропол. Той има две порти, а улиците, които ги свързват, се пресичат кръстообразно. Описаното съоръжение намира близки паралели с раннобронзовите селища при Михалич, Казанлък, Кирилово, Окол глава, Балбунар (дн. Кубрат), Мечкюр (дн. Прослав, квартал на Пловдив).
Ако трябва да се посочи някаква закономерност, свързана с фортификацията на праисторическите селища по българските земи, селищните могили в Североизточна България обикновено имат правоъгълна укрепителна система, при височинните селища преобладават дъговидните съоръжения. Т. е. фортификацията зависи от топографията на конкретното селище и се налага като здължителен елемент за селищата от РБЕ.
Наземните жилища през рания неолит се строят от колове и пръти, измазани с глина. Ориентирани са по посоките на света. Понякога върху пода има дървени греди за изолация. Формата е правоъгълна, близка до квадрат, с едно или две помещения. Дължината достига 7-8 м, а ширината 5-6 м. Входът е от различни страни, в зависимост от планировката на селището, най-често от юг. В жилището задължително има глинена засводена пещ върху нисък подиум, запълнен с чакъл, едри речни валуни и фрагментирана керамика. На места под този пласт се открива пепел от ритуален огън на мястото на бъдещото огнище, както е в селището при Кремиковци. Сводът на пещта се изгражда от пръти и е обмазан с глина, примесена с плява. В жилищата се откриват още хромели, хавани, питоси и разнообразен домашен инвентар. Подът е от трамбована глина, а стените понякога са украсявани отвътре. Пещите са правоъгълни със заоблени ъгли или подковообразни. Имат четирискатен, почти квадратен купол.
Интерес предизвиква откритото в I-ви строителен хоризонт на Слатина раннонеолитно жилище (култура Караново I). То има приблизителни размери 9,70х12,50 м и трапецовидна форма. Ориентирано е с дългите си страни север-североизток. Състои се от две помещения, разделени от вътрешна стена. Изградено е от колове, преплетени с пръти и измазани с глина. Входът е от юг. Открити са правоъгълно огнище, почти квадратна пещ, хромел с място за събиране на брашното. В южната стена има ниша с бобовидна форма, която откривателят на жилището Васил Николов интерпретира като олтар. В западната част вероятно е имало работилница. Жилището е унищожено от пожар.
Забележителен паметник от втората половина на ранния неолит (култура Караново II) са жилищата, откити и проучени от Минчо Димитров в Стара Загора. Жилищата са добре запазени и образуват затворен комплекс. Те са трапецовидни по форма, с по едно помещение. Строени са по традиционната за периода и региона техника – чрез колове, преплетени с пръти и измазани с глина. Открити са площадки за спане; кът за изработка и поправка на оръдия на труда; глинобитна площадка за подсушаване на класове или за изпичане на зърното, преди да се смели и др.
През същия период имаме засвидетелстван и най-ранният „мегарон” на Балканите – жилище от III-ти строителен хоризонт на Карановската селищна могила. То е квадратно, с размери 6х6 м и е ориентирано изток-запад, като входът е от запад. Надлъжните стени продължават напред и след предната напречна стена и образуват т. нар. „отворен мегарон”. През по-късните етапи подобни „мегарони” имаме засвидетелствани в Нова Загора-Хлебозавода и Дуранкулак-Големия остров.
Друг тип жилища, които се срещат по българските земи през ранния неолит са овалните землянки, които силно варират в размерите си: от 3,5х4,5 м до 20х8 м. Вкопаването е на дълбочина 0,5-0,8 м. На практика това са полуземлянки, защото имат значителна наземна конструкция, следи от която се намират под формата на дупки от колове. Конусовидният покрив е покрит най-често с пласт камъш, клони и пръст, а отвътре е измазан с глина. При малките землянки най-разпространена е осморкообразната форма с две овални помещения на различни нива: предно, по-дълбоко – служи за живеене; задно, по-издигнато – там се разполага огнището със съдовете. Малките размери на землянките карат някои автори да изкажат предположението, че те се използват само за нощувки и подслон при лошо време и през зимата. През останалото време населението вероятно живее на открито. Землянката остава основният вид жилище в района на Долния Дунав през средния неолит. През късната новокаменна епоха се забелязва тенденция към увеличаване размерите на землянките. Дължината им достига 10-20 м, ширината 5-10 м, а дълбочината 0,6-2 м. Планът е овален или правоъгълен, а стените са почти отвесни. Входът обикновено е от север, влиза се чрез вкопани в стерилната глина стълби. Покривът е конусовиден или двускатен в зависимост от плана на жилището. По-големите землянки не са еднократно оформени, а търпят редица преустройства. В зависимост от големината си, землянките имат от една до пет пещи, чиито размери са 1-1,2 м. Според Хенриета Тодорова малките, осморкообразни землянки са жилища с временен характер, докато се изградят наземни жилища или леки сезонни обиталища за малките семейства. Големите землянки тя смята за зимни жилища, приютяващи цели семейства. В последните се откриват и т. нар. „тандири” – цилиндрични ями с дълбочина 0,5-0,7 м. Отвътре те са обмазани с глина, а дъното им е покрито с камъни. В тандира се наклажда огън от сухи съчки, клони и треви, който се поддържа до нажежаването на стените. Върху самите стени се налепва тесто във формата на т. нар. „лепешки” (ленти с дебелина до 0,02 м). Когато питката се отдели от стената и падне на дъното, хлябът е опечен. При особено силно нагряване, в тандира може да се пече и месо, но то трябва да е обвито в кожа, оградено с нажежени камъни и покрито с гореща пепел и пръст.
Интерес представляват жилищата от неолитното селище Тополница. Те са частично вкопани и създават впечатление за полуземлянки, но в действителност не са такива. Вкопаването е с цел заздравяване на основите в алувиалната почва. В горната си част стените са глинобитни. През средния неолит наземните жилища се издължават и придобиват правоъгълна форма. Формират се три отделни помещения, съединени помежду си, т. е. планът става верижен. Централното помещение е за живеене, а двете странични изпълняват стопански и култови функции.
Всички сгради през халколита са наземни, правоъгълни или леко трапецовидни с вариращ брой помещения – от 1 до 3. Покривът е двускатен, а конструкцията му е носена от вътрешни колове и напречни греди. Вътрешната уредба е стандартна: пещ край стената, вдясно от входа; подиум, хромел и пр. Жилищата от къснохалколитния комплекс Коджадермен-Гумелница-Караново VI имат размери 8-12 м дължина и 5-6 м ширина. В повечето случаи са ориентирани север-юг и са на разстояние 1-2 м от друго. Имат едно или две помещения, като жилищното е това, в което се намира пещта. Тя е в един от ъглите и има четвъртита форма, докато през ранния халколит е подковообразна.
Не разполагаме с достатъчно информация за жилищната архитектура от т. нар. „Преходен период”. За нея можем да съдим по землянките с неправилна осморкообразна форма от Овчарово-Платото II. Те са вкопани на дълбочина 0,7 м и имат размери 5х3 м. По-големият сектор от осморкообразния план е и по-дълбок. По-малкият се издига във вид на платформа, върху която са разположени пещта и огнището. Като цяло за култура Чернавода I–Певец, разпространена на територията на Североизточна България, са характерни землянките и полуземлянките.
Жилищата от РБЕ са със сравнително лека конструкция. Изградени са от колово-плетена конструкция, обмазана с глина; на места основата и ъглите са укрепени с камъни. Планът обикновено е правоъгълен, с едно или две помещения. Към края на периода се появява абсидата на стената срещу входа. През по-късните етапи на РБЕ постройките са по-големи и по-стабилни. Една от сградите в раннобронзовите хоризонти на селищната могила Юнаците има четири помещения с обща площ 230 кв. м. Обикновено дължината е в рамките 7-11 м, а ширината достига 3,5-5 м. Най-често срещаната ориентация е югоизток-северозапад. Вътрешна преграда разделя сградите на две помещения – за живеене и за стопански цели. Покривът е двускатен, покрит със слама и блатни растения. Пещите са на задната стена срещу входа или в центъра на абсидното жилище. Могат да бъдат елипсовидни, кръгли или подковообразни. Огнищата са два вида: с кръгла основа, без околовръстен перваз или с нисък страничен перваз. В IV-ти строителен хоризонт на селищната могила Езеро е открит комплекс от четири жилища, ориентирани югоизток-северозапад, както е типично за периода. Интересното при тях е, че те са построени едно до друго и имат общи стени, като всяко жилище е леко отместено назад по отношение на другите. Планът им е правоъгълен с дължина 10 м и ширина 4-5 м. Задните стени са извити съвсем слабо.
Строителните техники през праисторията не са особено разнообразни и са относително добре проучени. Най-често срещана е колово-плетената конструкция, обмазана с глина. Първо се изкопава яма, където се поставят основите на жилището – дървена подова платформа (скара). Тя е изградена от дебели надлъжни и по-тънки напречни греди. Понякога за по-голяма здравина гредите са споявани с дървени дюбели и са обмазвани многократно с глина. Според Богдан Николов, подобна дървена скара има не само укрепителна функция, но също и хигиенна – да предпазва от влагата. Стените имат носещи ъгли и стенни вертикални колове, забивани в земята. Между тях са забивани по-тънки колове (най-често клони и пръти), които образуват носещата конструкция на стените. Таванът е дървена платформа, която се поддържа от няколко кола. По същия начин във вътрешността на сградата са оформяни преградни стени, които да разделят помещенията. Предполага се, че при квадратните постройки покривът е четирискатен, а при правоъгълните – двускатен. Цялата сграда, включително подът и таванът са обмазвани с глина с примеси от ситна слама и плява. Ако приемем, че подобна замазка е правена веднъж годишно, можем със значителна точност да определим времето на обитаване на дадено жилище – средно между 30 и 40 години (по данни от неолитни обекти). Няма данни за прозорци, не винаги се открива и мястото на вратата, особено ако е имала по-висок праг.
Колово-плетената конструкция продължава да се използва и през по-късната праистория, паралелно с някои други. През халколита се срещат различни начини за строителство:
- стени, изграждани с лентеста глинобитна техника, понякога в комбинация от каменни плочи
- стени с висок каменен цокъл, надстроени с глинобитни стени
- комбинация от няколко техники
При глинобитната строителна техника стените са с дебелина 0,3-0,4 м и се издигат постепенно, като по цялото им протежение се нанася 0,01-0,02 м дебела лента от глина, слама и плява. Докато бъде нанесена до другия край на стената, в началото лентата вече е засъхнала и процедурата може да се повтори. Покривната конструкция и при тази техника се носи от колове, които обаче остават в замазката.
Характерна черта на селищата от халколита и РБЕ става фортификацията, макар да се среща и през новокаменната епоха. Ана Радунчева смята, че укрепителните съоръжения могат да се разделят на четири групи:
- палисади
- валово-ровови
- каменни
- различни по структура и материя разделителни пояси. Имат семантичен характер и се срещат предимно в култовите и религиозни центрове (Кукова могила, Долнослав), поради което няма да бъдат разглеждани понастоящем.
Палисадите обикновено се издигат на места с продължително обитаване. Най-просто устроената палисада се състои от два успоредни реда, пространството между които се запълва с добре трамбован емплектон от речен чакъл и глина. Подобна палисада е служела за защита на населението от селищната могила Виница.
По-усложнена конструкция от три палисадни реда имаме при Поляница-могилата от времето на късния халколит. Селището е укрепено от възникването до края на съществуването си. Укрепителната система е правоъгълна по план и предшества строителството на жилищните сгради. По средата на всяка от четирите страни, ориентирани по посоките на света, има вход. От масивни греди са построени три успоредни дървени палисадни реда, между които е имало редове с по-слаба конструкция, които опасват площта на цялото селище. С течение на времето палисадата се превръща с глинобитна емплектонна стена. Изкопан е широк ров от юг, насипват се вал и полувал. Всеки вход е прекъснат с ров, дълбок 2 м, през който е бил прехвърлян дървен мост. Подобни отбранителни съоръжения се срещат и в Заминец, Голямо Делчево, Овчарово-могилата, Радинград, Търговище.
По цялата периферия на селищната могила при Русе са открити струпвания от камъни, които вероятно са част от малко по-различен вид палисада. Между двата реда е имало емплектон от редуващи се сектори глина и речни камъни, като каменните сектори са играели ролята на носещи колони.
Укрепителната система на раннонеолитното селище Овчарово-гората I опасва цялото поселение. Дъгообразният вал има внушителни размери: дължина 80 м, ширина 5-7 м. Според проучвателя Илка Ангелова височината е достигала 0,9 м.
Интересна е и фортификацията на раннохалколитното селище Струмско, която обхваща северозападната, по-висока част на хълма Кайменска чука. Дължината е 35 м. Външната част на каменния пояс се състои от глинен вал, облицован с камъни. От вътрешната страна има два реда палисади. От изток укрепеният пояс е пресечен от траншея. Съоръжението, освен отбранителна функция, има за цел да укрепва силно наклонения терен.
Укрепителната система на къснохалколитния занаятчийски център Седларе спада към групата на каменните укрепления. Състои се от 2 м висока стена от трамбована глина, камъни и речен чакъл, облицована с каменни плочи. Ширината на стената в основата е 1,2 м, а във височина се стеснява. По протежението на стената са разположени девет плътни кули от камъни и кал, които също са облицовани с каменни плочи.
Фортификационни съоръжения от РБЕ са засвидетелствани в XIII-ти хоризонт на селищната могила Езеро. Това е стена в периферията на селището, изградена от два реда големи варовикови блокове, запълнени с дребни камъни. Наредени са на сухо, без разтвор – това е т. нар. „панцирана зидария”. Стената достига 30 м дължина и има дъгообразна форма. Съществува по времето на XIII-X-ти хоризонт, след което е разрушена. На нейно място е построена друга стена, която не се различава от предната по своя характер. Формата наподобява елипса, дължината е ок. 5,5 м, а ширината 2-2,5 м. Укрепителната система е преустройвана допълнително по време на VII-IV-ти хоризонт. Настлана е каменна пътека, която се спуска под наклон от север. Следите от обгорели дървета показват, че е съществувало дървено съоръжение над или успоредно с коридора. По време на V-ти хоризонт отбранителното съоръжение се разраства. Строи се втора, външна укрепителна линия с дължина 40 м, която обхваща цялото подножие на хълма. Паралелно с нея съществува и горната (вътрешната) отбранителна система. По този начин горната част на хълма се превръща в своеобразен акропол. Той има две порти, а улиците, които ги свързват, се пресичат кръстообразно. Описаното съоръжение намира близки паралели с раннобронзовите селища при Михалич, Казанлък, Кирилово, Окол глава, Балбунар (дн. Кубрат), Мечкюр (дн. Прослав, квартал на Пловдив).
Ако трябва да се посочи някаква закономерност, свързана с фортификацията на праисторическите селища по българските земи, селищните могили в Североизточна България обикновено имат правоъгълна укрепителна система, при височинните селища преобладават дъговидните съоръжения. Т. е. фортификацията зависи от топографията на конкретното селище и се налага като здължителен елемент за селищата от РБЕ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар