Translate

13 юли 2009

ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ІІІ - ІІ В. ПР. Н. Е.

Отдалечаването на основните сили на персите далеч на изток било използвано от траките на юг от Хемус По време на въстанието на одрисите, предвождано от Мемнон, след насочването на основните сили на македонците на юг, срещу Спартанския военен съюз, траките получили определена независимост, а владетелят им Севт ІІІ, вероятно син на Керсеблепт, станал цар на самостоятелна вътрешна държава, в рамките на империята. подобна на съюзните на централния цар владетели на пеоните и агрианите. Новата държава установила връзки с Атина, която на свой ред била разглеждана от македонците като съюзник. В декрет на атинското народно събрание е засвидетелствувано името на Ребулас, син на Севт, което свидетелства за търсене на международна подкрепа и признаване на държавата на одрисите сред съюзниците на Александър. Съдбата на вожда на въстаналите траки Мемнон остава неизвестна. Вероятна причина за промяна на отношенията между включените в границите на Македония вътрешни земи и централната власт били същите противоречия, които предизвикали решителните действия на Александър на изток, довели до физическото отстраняване на близките му сътрудници. Необходимостта от нови военни попълнения на търпящата сериозни загуби на изток армия, а също и от верни хора, които да са послушни на царя, обяснява появата на Мемнон при Александър през 326 г. пр. н. е. с военен отряд от 5 000 траки. Възможно е вдигнатото от наместника на Тракия въстание да е част от политиката на противопоставяне на управителите на области от територията на Александровата империя, тъй като в противен случай остава необяснимо това, че след като гърците от Пелопонес обявили война на Македония, въстаналите траки не ги подкрепили.
Структурата на империята на македонците била подобна на тази на персите, царство, разделено на области /мидийските сатрапии/. Всяка област била под властта на наместник, лично подчинен на царя, и се разделяла на отделни по-малки области стратегии с федеративна автономия, предвождани от стратези или племенни вождове. В това обществено устройство имали свои самостоятелни държави пеоните, агрианите и одрисите. Вътрешни самостоятелни области в подчинените на царя територии и племена или държави в царството на Лизимах са династиите на Сройос и Косток, ако се съди по издаваните от тях монетни емисии. Идеите за монолитни царства, които се делят на части едва след сепаратистични прояви, по наблюдения на Ал. Фол, Хр. Данов и Д. Попов, са развитие на друга интерпретация, която води началото си към идеите за огромните монархии с феодална сруктура. За такава монархия Ив. Пастухов счита държавата на келтите от Тиле, с граници от Северното Причерноморие до Проливите между Черно и Мраморно море. Общественото устройство по тази теория е добре формулирано от Ив. Пастухов: “По своето управление племенната държава на келтите била монархия, със силно влияние на земеделската аристокрация, както било у траките, елините и други” . Аналогична е и позицията на Ал. Фол:, за когото родовоплеменните общества били управлявани от суверенни царе на племенни държави.
Вероятно към 328 г. пр. н. е. в Тракия вече управлява нов стратег-наместник, Зопирион. Промяната на наместника на Тракия била свързана с нова политика на македонците, която изисквала пълно подчинение, в съответствие с новия статут на Александър като източен монарх, а това предизвикало въоръжени сблъсъци с гетската държава на Дромихет, на север от Хемус, и с гръцката колония Олбия. Зопирион загинал в сражение със скитите и гетите около 326 г. пр. н. е. Системата от междинни държави и племенни общности от съюзници, която създал Александър ІІІ преди похода си на изток, престанала да съществува още преди смъртта на царя. Гетите на юг от р. Дунав потърсили съюз със скитите и постигнали военен успех срещу македонците. Това позволило и на траките на юг от Хемус да получат достатъчно свободно време, за да организират и усилят държавата си. Била изградена столицата на възстановената одриска държава, Севтополис. Владетелят пуснал монетна емисия със собствения си образ с диадема. На монетите изписвал титлата си цар или “базилеус”. Успял да създаде и обучи огромна армия.
След разпадането на империята на Александър ІІІ, Антипатър получил при дележа й Македония, а Лизимах - Тракия. Новият владетел на македонските земи в Тракия трябвало да оспорва правото си на владение в борба с Севт ІІІ и съюзния му цар на гетите отвъд Хемус. Първите военни действия на Лизимах били насочени към покоряването на одрисите, но сражението с тях завършило без победа и за двете страни.В започналата борба за преразпределението на военнополитическото и териториалното наследство на Александър ІІІ Велики, Севт ІІІ сключил съюзен договор с Антигон срещу Лизимах. Това означава, че одриският цар не преценил политическата ситуация в източната част на империята и подкрепил царя на М. Азия, Сирия, Финикия и Гърция срещу сатрапите Птолемей, Селевк, Касандър и Лизимах. През 314 г. пр. н. е. Антигон обявил с декрет свободата на всички гръцки градове, зависими някога и по време на декрета от македонците, и това привлякло на негова страна множество съюзници. Едновременно с това, според Диодор, гетите, скитите и причерноморските градове на север от Стара планина сключили съюз, насочен срещу Лизимах. В “Библиотека” (ХІХ, 73, 8-9), авторът разказва, че Лизимах, който се придвижил на север от Хемус, покрай морето, завладял при черноморските градове-колонии, сключил примирие с траките-гети и отхвърлил скитите отвъд границата, очевидно р. Дунав. Временното стабилизиране на властта на претендента за титлата цар на Тракия му позволило да насочи войските си на юг, през старопланинските проходи, в 313 г. пр. н. е., които успял да премине въпреки значителните загуби, понесени от войската му в сражения с траките на Севт ІІІ., и да насочи усилията си към войските на Антигон. След 301 г. пр. н. е. във Велика Фригия при гр. Ипса бил разгромен в сражение и убит Антигон. Това позволило на Лизимах да насочи значителни военни сили към североизточните тракийски земи. Той изпратил сина си Агатокъл /Агатоклес/ срещу гетите, но македонските войски били разбити, а синът му пленен и пуснат на свобода от гетския цар Дромихет, който не искал война. Въпреки това Лизимах организирал втора военна експедиция, която оглавил лично, но претърпял военен неуспех и попаднал в плен. Тракийският цар го пуснал на свобода, като му върнал царската власт и знаците на царско достойнство срещу освобождаването на завладените по-рано от македонците градове, а вероятно и гръцките колонии по брега на Черно море между Одесос, Калатис и Истрия, които принадлежали на гетското царство на Котилас като важни опорни пунктове и пристанища в защитната система на северните граници на държавата на Александър ІІІ.
Като се възползвали от смъртта на сключилия с тях мир цар и от смъртта на наследника му Лизимах в битката с войските на царя на Сирия и наследник на Александър Селевк, при Куропедион през 281 г. пр. н.е., келтите нахлули на териториите на юг от р. Дунав през 389 г. пр. н. е. в три посоки - срещу земите на трибалите и одрисите, срещу Илирия, на път за Македония и Гърция, и през Пеония към Македония. Войските на Керетрий воювали успешно срещу трибалите и одрисите. Трибалският военноплеменен съюз не успял да окаже сериозна съпротива и вероятно пропуснал нашествениците през териториите си, без да им даде решително сражение. Без да се отклоняват на изток, отрядите на келтите разгромили възстановеното им царство със столица Севтополис. Предвожданите от Брен и Акихорий келти навлезли в Пеония , а отрядите под предводителството на Белгиос навлезли на териториите на Илирия, и като навлезли в Македония, предложили мир срещу откуп на цар Птолемей Кераун. Македонците отхвърлили мира и били разгромени в битка, в която паднал и базилевсът им. В Македония започвала паника, на престола се сменили двама царе - Мелеагрос, който управлявал около 60 дни, и Антипътър, управлявал 45 дни. През това време в Македония пристигнали и отрядите на Брен и Акихорий, след като подложили Пеония и земите на дарданите на разруха и грабежи. Част от тях, под предводителството на Леонторий и Лутарий, се отделила от основния отряд и като нападнала градовете при Пропонтида и Боспора, Лизимахия и Византий, се прехвърлила в М. Азия, във Фригия, която по тяхното племенно име по-късно се наричала Галатия. Останалите не се отклонили от избраната посока и нахлули в Тесалия, но там нашествениците претърпели поражение, в което загинал вождът им Брен. Оцелелите келти се върнали в Македония под предводителството на втория си вожд Акихорий и се заселили около планината Бермий, /Докса/, а част от тях се върнали на северозапад, между средното течение на р. Морава и между реките Сава и Дунав, където станали известни съответно с имената “Малки скордиски” и “Големи скордиски”.. Отрядите на Керетрий, които се насочили към Тракия, водели напрегнати военни действия с трибалите и гетите, които не им позволили да установят трайно надмощие в земите им. Македонският пълководец Антигон Гонат успял да разгроми един от най-силните келтски отреди от 18 000 бойци при Лизимахия. Това събитие, изтълкувано като спасение от келтите, му осигурило избиране за македонски цар. Съпротивата на траките принудила част от келтите, под предводителството на Комонторий, да се отделят и да отседнат на територия със столица Тиле, вероятно недалеч на север от Византион, между Източна Стара планина и Странджа, във вътрешните територии без излаз към градове-пристанища на Черно или Егейско и Мраморно море. Постепенно племенната им общност се превърнала в държава със свой владетел и монетосечене. Келтите поставили в данническа зависимост град Византион, която византийците откупвали с подаръци в златни монети годишно, които достигали до 10 000, а след това, със създаването на държавата превърнали подаръците в редовен годишен данък с многократно повишена стойност. Причините, поради които силният град се съгласил да плаща данък на келтите, най-вероятно били политически – охрана на северните и западните граници на Тракийския Боспор от траките в условията на разпадане на организирания от македонците ред и особено след смъртта на Лизимах, и противниците на неговите съюзници, одрисите. Сред тези противници били силните племена на тините, кените и астите, които се възползвали от ударите, които понесла държавата на Севт ІІІ, за да възстановят властта си над свои по-ранни територии и политически искания в региона на Югоизточните Балкани. Присъствието на келтите било необходимо и за защита на града от вероятните претенции на силните елинистични монархии на Селевкидите, Птолемеите, и на малкия и силен Пергам в Северозападна М. Азия. Присъствието на келтите и обвързаността им с Византион било насочено и срещу намиращото се в криза Одриско царство, което обаче представлявало постоянна опасност поради многобройността и войнствеността на гражданите му, независимо от силата на ударите на Лизимах и келтите, и независимо от това, че централните му територии и столицата понесли разорителните им набези.
Към времето на управление на елинистическия владетел на Египет Птолемей (275-265 г. пр. н. е.) келтите от Тиле вече били наемани като войници в Африка, една практика, която предполага развити стоково-парични отношения и политическа организация, която ги осигурявала и която била различна от родовоплеменния съюз, в който наемането на служба извън страната би било в зависимост от общи решения на народното събрание. Осигуряването на наемници за Египет означавало и сигурност за съществуването на държавата в центъра на тракийските територии.
След понесените удари царството на одрисите постепенно се възстановявало и още през 261 или 269 г. пр. н. е. имало свой цар – Котис Райзду, който поддържал международни контакти. Известен е негов надпис от Делфи, в който е написано: “В годината на архонта Аристион и съветниците Евагор, Айкид, Мантиос, Дион, и Епикрат, градът взе решение при пълно народно събрание и законно проведени избори. Понеже Котис Райзду /Котис Райздов- б. М. Н. Н./, тракийски цар, изпълнен още от по-рано с благосклонност, продължава да се отнася благосклонно към храма и града, и към тия, които лично се явяват при него, а и сега, пристигналият Тирил от Неапол / гр. Кавала/ изрази неговата благосклонност към храма и към града, градът реши да похвали Котис Райзду, цар на Тракия, и дадената му някога проксения да бъде проксен, и той и наследниците му, и да се даде и на него, и на потомството му промантея, асилая и проедрия при игрите, които устройва градът, както и всички привилегии, които се дават на всички проксени и благодетели на града, а това решение да се запише на каменен стълб, който да се постави на най-видно място в храма”.
Този текст свидетелства за това, че въпреки промените в Тракия, Одриското царство е запазвало съществуването си и политическата традиция, независимо от настъпилите решителни промени през периода на владичество и на Лизимах, и на нашествията на келтите, и независимо от загубите и разрушенията, претърпяни от траките, и независимо от това, че те вероятно са се оттеглили в укрепени и труднодостъпни места в страната си. Около 20 г. след нашествието на келтите, одрисите вече са възстановили своето политическо присъствие на Балканите и представляват политическа сила, която е желана в Елада.
Влиянието и реалната власт на келтите на север достигало до северните склонове на Източна Стара планина, където Л. Лазаров търси един от политическите центрове на държавата на тилитите, около съвременното селище Арковна, като се основава на голямата концентрация на монети на келтския цар Кавар. Гетите устояли на натиска на съседите си от Тиле, но вероятно изтеглили южната си граница по северните склонове на източна Стара планина. Келтската държава се превърнала в политически фактор, който контролирал Тракийския Боспор – политика, която противоречала на стратегическите планове на одрисите и останалите тракийски племена. Независимо от това, че последният цар на Тиле, Кавар, създал коалиция от държави, като включил в нея Византион и Витинското тракийско малоазийско царство, държавата му просъществувала до 218 г. пр. н. е., когато била унищожена от сапеите, кените, одрисите и гетите. През същата година Ханибал преминал Пиринеите и Алпите, и започнал война с Рим – Втората пуническа война, която продължила до 201 г. пр. н. е. Владетелят на Македония, Филип VІ, бил привлечен във войната като съюзник на Ханибал, който създавал около италийски противник на Картаген обръч от съюзни държави. Македонският владетел не успял да окаже помощ на картагенския военачалник. Изпратеният от него флот и тежка пехота не достигнал до бреговете на Италия и се завърнал обратно. Филип V предпочел войната срещу тракийските племена и предприел военна операция срещу медите, които разширявали териториите си по поречието на на р. Брегалница и Пеония, и извършвал набези в Етолия. През 207 г. пр. н. е., когато римляните унищожили армията на брата на Ханибал, Хаздрубал, Филип V вместо да изпрати помощ на съюзника си, започнал война с медите, а през 205 г. пр. н. е. слючил мирен договор с римляните. През 203 г. пр. н. е. Филип V сключил военен договор с царя на Сирия Антиох, който бил насочен срещу поддържащия добри отношения с Рим Египет. Двамата елинистически царе се надявали да си разделят царството на малолетния Птолемей Епифан. Войските на Антиох започнали настъпление в Южна Сирия, а Филип овладял Проливите Боспор и Хелеспонт и прехвърлил войските си в М. Азия. Тази политика на македонския владетел дала възможност на Рим, след победата над Картаген през 201 г. пр. н. е., да обяви война на страната му и да се представи като освободител на Гърция. През 200 г. пр. н. е. след като поставил под свой контрол Западна Африка, Рим обявил война на Македония, тъй като Филип V не приел предложението на римляните и съюзниците им - Етолийския съюз, Атина и Родос, да се откаже от съюза с царя на Сирия. На страната на предвожданата от Рим коалиция минали Ахейският съюз, илирите и дарданите. Траките одриси пазили въоръжен неутралитет. През 198 и 197 г. пр. н. е. римляните нанесли последователно две поражения на македонците в Северен Епир и в Тесалия, в местността Киноскефали. Филип V бил принуден да иска мир. Етолийците, подкрепяни от останалите гърци, поискали от консула Тит Квинкций Фламимин да унищожи Македония, като се надявали да колонизират владенията й във вътрешността на Балканския полуостров. Римляните имали други планове и запазили победената страна като противовес на силните Етолийски и Ахейски съюзи, както и срещу останалите гръцки градове-държави. След привидно обявената свобода на Елада, в гръцките градове били назначени градски управители оптимати /лат. “знатни”/, които определяли политическите решения на гръцките институции.
В Гърция политическите противоречия между Етолийския и Ахайския съюз се изострили към 193 г. пр. н. е., когато Рим и Сирия на Антиох ІІІ скъсали дипломатическите си отношения. Етолийците потърсили помощта на сирийския базилевс, който, след като завладял египетските владения в М. Азия и Тракия, настъпил към същинските гръцки земи. На свой ред Ахейският съюз повикал като свой съюзник Рим и войната се превърнала в световна. Сирия била държава, която обхващала територии от р. Инд до Тракия, а Рим контролира териториите на южна Европа и Северна Африка до Атлантика. През 192 г. пр. н. е. Рим обявил война на Сирия и нейният владетел прехвърлил войските си на Балканите. Рим изпратил своя армия, която разгромила превъзхождащите я числено войски на Антиох в Гърция, а след това му нанесла пълно поражение при Магнезия, в Азия.
Като се възползвали от настъплението на римляните и от поражението на големите елинистически монархии Македония, Египет и Сирия, които били заграбили тракийските крайбрежни територии, траките одриси възстановили независимостта си под ръководството на Севт ІV. Македонците били изтласкани от Филипопол, който се превърнал в столица на държавата на Одриското царство. През 181 г. пр. н. е. Филип V се опитал да възстанови контрола си над вътрешните тракийски земи, но военните действия срещу одрисите завършили безуспешно. Две години по-късно царят починал и на македонския трон дошъл синът му Персей. При наследника на Севт ІV - Котис ІІ (171-167 ?), между одрисите и македонците бил сключен военен съюз, насочен срещу римската заплаха за Балканите. Македонският владетел признал независимостта на Одриската държава и нейният владетел започнал да издава монетни емисии с титлата “базилевс ”.
В Рим наблюдавали с тревога усилването на двете големи балкански страни и съюза между тях. Сенатът обявил война на Македония през 171 г. пр. н. е., за да предотврати възстановяването на позициите й и засилване на съюза й с одрисите. Първоначално военните действия, които се водели нерешително от римляните, били в полза на македонците. Но през месец юни 168 г. пр. н. е. римският консул Емилий Павел нанесъл решително поражение на македонската фаланга и на одриския корпус от мечоносци. Единственият съюзник на Персей бил Котис ІІ, който след поражението на Македония бил в немилост пред Рим. Синът му Битюс бил пленен заедно с Персей, и това предопределило отношенията на одрисите с Рим. Двадесет години по-късно, към 148 г. пр. н., одриски цар бил Терес, който оказал символична помощ на Лъжефилип, или Андриск., и с това предотвратил ответна реакция на римляните. Във въстанието на жителите на Македония срещу римските окупатори участвали родствените македонски и тракийски племена. След първите неуспехи на въстаниците тракийските племенни общности преустановили активната си помощ и един от вождовете им предал Андриск на римляните. За да предотвратят бъдещ съюз между македонци и одриси, римляните унищожили македонската държава, като я разделили на четири различни области.



Публикуване на коментар