Translate

15 юли 2009

РИМСКО НАШЕСТВИЕ В ТРАКИЯ

Римски плацдарм на Балканите - провинция Македония. Одриското царство и Родовоплеменна Тракия в римските стратегически планове. Завладяването на Тракия на юг от р. Дунав

Римляните си създали силни позиции на Балканите, като от завоюваните македонски земи и земите на Илирия, Епир създали обединената провинтция Македония. За да си осигурят сигурна връзка с Мала Азия и със съюзното си пергамско царство, римляните овладели тракийските крайбрежия на Егейско и Мраморно море въпреки съпротивата на княжествата на кените и астите. Кените създали голямо териториално обединение и неговият княз Диегелис сключил военен съюз с малоазийското Витинско царство. Противопоставянето на съюзниците на Пергам довело до успешни нападения на войските на Диегелис и на сина му Зибелмий над римските войски (по време на връщането им от М. Азия през Тракия) и до завладяване на градове в Тракийския Херсонес.
След разгрома на Картаген в Третата Пуническа война и особено след разрушаването на Коринт през 146 г. пр. н. е. Рим поставил Балканите под свой пълен контрол в основните му стратегически за Източното Средиземноморие пътища и центрове. Съдбата на покорена Гърция била не по-различна от тази на Македония и Илирия – жителите на победените градове, подобно на жителите на Коринт, били продадени в робство. Гърция била принудена да се подчини на Рим.
Съдбата на последната силна държава на полуострова, Одриското царство, била поставена в зависимост от стратегическите планове на Рим, който го разглеждал като противовес на твърде силната, разделена на отделни войнствени племена и племенни съюзи Тракия, сред които най-опасни за римската политика били кените, астите и сапеите в Югоизточна Тракия, медите, дентелетите, бесите и дарданите в Югозападна Тракия, както и гетите и мизите на север от Хемус. За разлика от по-късните средновековни държави, които били разделени на феодални имения и в които господарите не били избирани от поданиците си, в древните княжества владетелите били избирани, дори ако властта била съсредоточена в рамките на едно или повече управляващи семейства. В древните племенни общности и във федерираните в държавите княжества, както и в административните области-стратегии, поданиците на държавата били не закрепостени, за разлика от средновековието, а имали статут на граждани с политически права, включително и правото да участват в народни събрания или други местни демократични институции. Тези княжества и области запазвали своята жизненост не защото били сепаратистично отделени от държавата, а защото имали свое вътрешно самоуправление, дори и ако князете им, династите от гръцките надписи, ги представят в твърде дълга поредица. На тракийския династ Седала, който имал няколко предшественици, се разрешавало да влиза с корабите си в пристанището на Месамбрия, според декрет на народното събрание от ІІІ в.пр.н.е. За разлика от това самоуправление, което позволявало на тракийските държави да водят активна външна политика, в зависимост от обвързаността на държавата, мирна или военно-данъчна, на част от земите на одрисите, а вероятно и на земите на другите тракийски държави, владетелите били назначавани, като им се подарявало правото на управление срещу служба в полза на избрания от траките цар. При опити за централизация и при узурпация на властта полуавтономните области на държавите, федерираните племена и стратегиите, в които управителите били избирани от своите граждани, или ги одобрявали, както това направили долонките, като върнали във власт като тиран Милтиадес ІІ, или реагирали със своя политическа воля.
Сложността на този обществен механизъм води съвременните изследователи до противоречия при описването на един и същ обществен строй ту като военна демокрация, което е родовоплеменно общество, ту като царство. Тази позиция е водеща и в оценката на Ал. Фол в История на България от 1979 г, т. І, например за келтското царство в Тракия: “Властта била организирана според келтската практика, отразяваща условията на военната демокрация, и наследниците на Комонторий, най-известният от които е Кавар, си останали вождове на обединени родово.../разредка моя - Н. Н./. Оградено отвсякъде от неприятели, Келтското царство не могло да се задържи дълго време и приблизително към 212-211 г. пр.н.е. било разгромено от надигналите се траки. Всъщност келтската държавица...напълно се вместила в политическата действителност в Тракия от епохата на напредналата криза, като област, ръководена от династи и племенни вождове.” Подобна теоретична позиция, в която царят е представен като вожд на обединени родове, а не като представител на държавна институция, и едновременно с това се говори за държава, показва сложността на теоретичния анализ, в която автори с подобни позиции представят тракийското и съседните му общества като взаимно отричащи се характеристики.
Укрепването на Рим на Балканите настроило против него много от гръцките градове и колонии, особено след безмилостната разправа с жителите на непокорния Коринт през 146 г. пр. н. е.
През 90 г. пр. н. е. предвождащият племето на медите княз Сотимос сключил военен съюз с племената на дарданите и скордиските и нахлул в македонските и гръцките земи. Отрядът на келтското племе бил разбит при завръщане от похода. С помощта на временния римски съюзник, траките дентелети, били разбити и военните отряди на медите и дарданите.
Част от елините потърсили съвместни действия с независимите меди и с други тракийски племена и заедно с тях поискали помощ от могъщия владетел на Понтийското царство Митридат VІ Евпатор (121-63 г. пр. н. е.). Първата война на понтийските войски срещу армията на римския пълководец Луций Корнелий Сула, известна като Първа Митридатова война (89-85 г. пр. н. е.), завършила с тежко военно поражение за траките. Римските войски нахлули и на територията на медите и след като разорили централните им области, отвели в робство голям брой младежи и мъже. Били разорени и земите на съседните на медите тракийски племена.
Хипотезите, че по време на тази война бил отвлечен в робство и продаден като гладиатор Спартак, вождът на най-голямото антиробовладелско въстание в Древния западен свят, и хипотезите, че вероятно той е бил пленник от редиците на Митридатовата армия или наемник от помощните войски на римляните, са еднакво приемливи. Но интерпретациите, че името Спартак било царско, че знанията му били големи и това го правело естествено не обикновен човек, а аристократ и принц, противоречат на всички сведения за обществено устройство на медите. Изборните вождове и техните наследници също получавали добро образование, а начинът на устройство на създадената от Спартак в Италия организация показва не монархични стремежи, а републиканско устройство с изравнени права и на робите, и на непълноправните свободни граждани, а също и борба за приравняване с носителите на пълни граждански права. Тези знания, които тракиецът могъл да получи в М. Азия и в останалите гръцки градове, го представят не като принц или цар, а като изборен племенен вожд или републикански управител, и свидетелстват против теорията за племенните монархии. Според Вл. Попов стремежът на Спартак като вожд на въстанието в Италия бил да създаде общоиталийска федерация.
Родовоплеменна Тракия от периода на ІІІ в. пр. н .е. била място, където идеите на братятя Тиберий и Гай Семпроний Гракхи, на техния сподвижник от италийския гръцки град Кума Блосий, на Хелиополитите, на Серторий за свобода, общи граждански права и признаването на право на свобода на робите, намирали добро развитие. Родовоплеменното общество в близост до големите антични републикански и монархични центрове на Стария свят, възприемало не само техническите и научните постижения на своето време, например обсадните машини на кените, използвани в Тракийския Херсонес при превземане на гръцки градове, но и политическите и хуманитарните знания, които принуждавали античните автори да сравняват Спартак не с “варварин”, а с елин, по знания и мекота на обноските. Тази характеристика показва не монарх, свикнал да управлява със заповеди, а вожд, свикнал да се съобразява с мненията на другите. Развитото родовоплеменно общество не било длъжно на повтаря целия обществено-политически опит и натрупването на знания на политическите общества, нито при наличието и на полисен, републикански, и на монархичен модел на развитие, да избира само монархичния. Противоречията сред въстаниците вероятно се дължали и на съгласувани действия между Митридат VІ Евпатор, който обявил през 74 г. война на Рим в М. Азия и на Балканите, Спартак, който оценил ситуацията и изчаквал съгласувани действия с Митридат, и Серторий в Испания, който съгласувал действията си с понтийския цар, като му осигурявал пристанища и получавал финансови средства.
В развития родовоплеменен свят на Тракия политиката на противопоставяне на римляните и обещаваната от Митридад VІ Евпатор свобода намирали и противници и привърженици. Представите за родовото общество, съвременно на развитите политически общества и поддържащо връзки с тях, като общество от зората на родовия строй, както го определя Ал. Фол, са неприемливи. Теоретичните възражения, че в Тракия не може да има родовоплеменни общества, понеже това означавало те да бъдат поставени в родовия строй, са насочени срещу възможност в историята, която не се е състояла.
Противопоставянето срещу римското завоевание сплотило тракийските племена и това принудило републиката – завоевател да им нанесе удар. През 78-76 г. пр. н. е. римският наместник на Македония Апий Клавдий Пулхер водил неуспешни военни експедиции срещу родопските тракийски племена. През 76 г. пр. н. е. след смъртта на А. Пулхер римляните продължили настъплението си срещу тракийските племена. Консулът Гай Скрибоний Курион бил назначен за проконсул на Македония през 75-73 г. пр. н. е. Войските му предприели добре обмислен поход, известен като Дарданска война, от Дирахий на Адриатика до поречието на днешната р. Тимок при р. Данубиус. За първи път римляните достигнали до поречието на р. Дунав, но успехите им бил не в завладяването на тракийските племенни съюзи, а в това, че в тежките боеве по пътя им на север западните тракийски племена не могли да спрат военната им сила. По време на Третата Митридадова война (74-63 пр. н. е.) Рим изпратил на Балканите огромна армия, която се движила по Вия Егнация от брега на Егейско море, през земите на бесите и одрисите към черноморските гръцки колонии. Пълководецът й Марк Теренций Варон Лукул, проконсулът на Македония за 72-71 г. пр. н. е., преминал през военнната съпротива на бесите, като им нанесъл поредица от поражения и прекосил централните територии на одрисите. Укрепените им градове Кабиле и Ускудама били превзети, същата съдба постигнала и гръцките колонии между устието на р. Данубиус и Аполония. Градът бил превзет след упорита съпротива и подложен на варварско ограбване. Като военен трофей била взета и колосалната статуя на скулптура от V в. пр. н. е . Каламис – символът на Аполония.
Съпротивителните сили на траките били безсилни срещу огромните и добре обучени римски армии и одриският цар Садалас признал Рим за свой покровител. Нашествието на римляните усилило междуособиците между полуавтономните княжества на Одриското царство, а също и противоречията между отделните тракийски племена и държавата. Наследникът на Садалас І, Котис І се обвързал пряко с римската политика на Балканите и подкрепил римляните срещу бесите, които възстановили своята военна сила след походите на М. Лукул и също търсели съюзнически отношения с Рим. Одриският владетел бил подкрепян от проконсулите на Македония и с тяхна помощ превърнал държавата си в най-силна сред останалите независими тракийските общности.
В Североизточните тракийски земи на юг от Данубиус през 61 г. пр. н. е. се вдигнали на въстание срещу властта им гетските племена. Те използвали преминаването на юг от р. Дунав на племенния съюз на бастарните, които разгромили армията на наместника на Македония и прилежащите й тракийски земи Гай Антоний Хибрида и започнали борба за отхвърляне на окупационната власт. Военни действия срещу Рим и съюзното му Одриско царство започнал военноплеменният съюз на бесите в Родопите. Римският наместник в Македония Гай Октавий предприел военен поход срещу тях, като имал успехи в отделни сражения, без да може да се закрепи на територията им. Вождът на бесите Рабукент оглавил делегация на военноплеменния си съюз, която предложила на Рим съюз, ако римляните се откажат от подкрепата си за Одриското царство Преторът на наместника на Македония убил беският вожд, след като бил подкупен от царя на одрисите Котис ІІІ, и с това нарушил обявяваната от римляните за задължителна неприкосновеност на пратеничествата с посланнически или посреднически задачи.
През 57-55 г. пр. н. е. силните племена на медите, дентелетите и дарданите, в отговор на грабителските набези на римляните на техните територии, отново във военен съюз нападнали северните земи на провинция Македония и многократно прекъсвали комуникациите по Вия Егнация. Като се възползвал от трудностите на римляните на югозапад, гетският владетел Буребиста нахлул в причерноморските области на юг от р. Дунав и разпространил властта до южните склонове на Хемус, в непосредствена близост до Месамбрия.
На юг от Хемус, в Източна Тракия, Одриската държава държала под свой контрол територии, които препятствали пътя на гетите на юг. След смъртта на Котис ІІІ през 48 г. пр. н. е. неговият син и приемник на престола Садалас ІІ бил въвлечен в гражданските войни на римляните, и в конфликта между Гай Юлий Цезар и Гней Помпей заели страната на последния. Одрисите, предвождани от Садалас І, а също и Сапеите, предвождани от Раскупор, взели участие в битката при Фарсала през 48 г. пр.н. е. на страната на Гн. Помпей. Въпреки това те били пощадени от Г. Ю. Цезар, който възнамерявал да ги използва като съюзници в борба срещу гетите на Буребиста.
Политическите противоречия в Рим по време на установената от Г. Ю. Цезар военна диктатура продължавали, а когато той започнал да се държи по подобие на елинистическите царе, бил убит от сенаторски заговор. Рим се изправил пред гражданска война, и двете основни партии - на цезарианците, привърженици на военната диктатура, предвождани от Гай Октавий, и на републиканците-сенатори, предвождани от М. Ю. Брут, си дали военна среща на Балканите. Републиканците имали по-значителна подкрепа, а успели да наберат и по-голяма армия. Оказаната от М. Ю. Брут помощ на Одриското царство в борбата му срещу набиращите политическа мощ беси му осигурило подкрепата и на одрисите, и на сапейския династ Разкупор. В битката при Филипи през 42 г. пр. н. е. победили цезарианците. Те съдействали на способния сапейски династ да стане владетел на Одриското царство, като отчели способността му да намира влияние между политически врагове и опоненти. В битката при Филипи Раскупор и брат му Раскос се държали като на военно учение, като участвали с конни отряди от по 3 000 човека и на страната на цезарианците, и на страната на републиканците. При това военните заслуги и на двамата били несъмнени. В. Велков оценява политическата ситуация в Тракия така:”При Филипи републиканците били победени. Раскупор изпаднал в тежко положение, но го спасила намесата на брат му Раскос. В тази обстановка, в която Октавиан и Антоний не мислели за Балканите, а за уреждане на други проблеми, Раскупор успял да използва създалото се положение и с помощта на Рим се обявил за владетел на цяла Тракия. Сега било поставено началото на Сапейската династия, последната в историята на независима Тракия.”. Буквално по В. Велков е и разказът на Д. Попов :”Понеже нито Октавиан, нито Антоний имат време да се занимават с тях /със съдбата на двамата братя-съюзници, б. М. Н. Н./, а се заемат с уреждането на други проблеми, Раскупорис използва създаденото положение”.
“Другите проблеми” на Гай Октавий и на М. Антоний били недоволството от властта на триумвирите диктатори, гладът в Италия в резултат от морската й блокада от флота на укрепилия се в Испания син на Г. Помпей С. Помпей, и въстанието на брата на Антоний Луций Антоний и на жената на триумвира М. Антоний, Фулвия. Те се стремили да отменят диктатурата на триумвирите и успели да превземат Рим, преди да бъдат разбити от войските на Г. Октавий. Фулвия имала и лични причини – съпругът й М. Антоний се влюбил в Клеопатра, царицата на Египет, и поради това подкрепила брат си. Тази ситуация, която С. И. Ковальов оценява като катастрофална за цезарианците, изисквала промяна на политическата обстановка в Тракия и поставяне на престола на одрисите в Бизия на владетел, който не би се превърнал в заплаха за Рим на Изток, ако е принуден да управлява във враждебна среда. Затова римляните избрали за свой поставленик врага си Раскупор, а не съюзника си Раскос. Тази промяна, която била продиктувана от критичното състояние на цезарианската власт в Италия, подсказва и вероятната причина за смъртта на Садалас ІІ, който би усилил властта си, след като негови и на цезарианците съюзници били много от траките. Рим не искал силни съюзници, защото имал по-далечни стратегически планове на север от р. Данубиус и на изток от М. Азия, а най-първо в Италия и Испания.
Между двамата триумвири М. Антоний и Гай Октавий възникнали противоречия, предизвикани от все по-пълното обвързване на Антоний с наследството на Г. Ю. Цезар, включително и личната му връзка с Клеопатра, на която Цезар подарил завоювания Египет в разрез с римските закони. Тези противоречия завършили с битката при н. Акций през 31 г. пр. н. е., след което армията на Антоний преминала на страната на Гай Октавий, а Марк Антоний и Клеопатра се самоубили.
На следващата 30 г. пр. н. е. военният съюз на келтите бастарни заедно с отвъддунавските тракийски племена на гетите-даки нахлул на територията на западна Тракия на юг от р. Данубиус и достигнал до земите не мизите, трибалите и медите. През 29 г. пр. н. е. бастарните и техните съюзници нахлули отново, като нападнали и дентелетите. Наместникът на Македония, Марк Лициний Крас, отхвърлил военните отреди на нашествениците до устието на р. Циаброс, сега Цибрица. Траките реагирали враждебно на похода на римляните, като не приели представянето им за техни защитници от бастарните. Последователно мизите при р. Дунав, сердите в днешното Софийско поле и дентелетите около днешния Кюстендил, извършили нападения над оттеглящите се войски на М. Крас. През следващата 28 г. пр. н. е. римляните повторили похода си срещу настъпващите от север бастарни и ги разбили. Внукът на победителя на Спартак и на загиналия срещу партите М. Крас, който носел неговите имена, развил успеха си, като предизвикал и конфликт между съюзниците си, одрисите, и техните равностойни врагове, бесите. М. Крас предал светилището на Дионис, което било в земите на бесите, на одриската държава. Едновременно с това наместникът на Македония се намесил в династичните борби в Одриското царство след смъртта на Рескупор и подкрепил сина на Садалас ІІ, Котис ІV.
Поставянето на траките, включително и някога мощната държава на одрисите, под римска власт и зависимост предизвикало всеобщо недоволство. Конфликтът между бесите и одрисите прераснал във военни действия през 18 г. пр. н. е. и римските войски се притекли на помощ на одрисите, за да задържат светилището на Дионис във владенията им в централната част на западните Родопи. През 15 г. пр. н. е., като се възползвал от смъртта на Котис ІV, беският жрец Вологез вдигнал съплеменниците си на въстание, което застрашило римската власт в Тракия, но било потушено през 11 г. пр. н. е. Войските на проконсула на Македония Луций Калпурний Пизон подложили земите на бесите на унищожителен терор – голяма част от оцелелите беси били продадени в робство, а други били преселени в североизточните български земи и в днешна румънска Добруджа.
След като сломили съпротивата на бесите, римляните възнаградили васалното си Одриско царство, като му предали властта над тракийските земи между р. Дунав и Мраморно море, Черно море, р.Марица и р. Струма според В. Велков, но колониите по морските крайбрежия останали под римско управление.
След смъртта на одриския цар и римски поставленик и съюзник Реметалк (11 г. пр. н. е. – 12 г. от н. е.) неговият син Котис станал цар, а чичо му Раскупор получил властта над тракийските земи на север от Хемус. Още с назначаването на Гай Попей Сабин за императорски наместник в Мизия, през 12 г. областта получила самостоятелен контролен орган, със самостоятелна въоръжена сила. По този начин Рим постигнал целта си - да ослаби станалата твърде силна Одриска държава. Но Раскупор нападнал южните територии на разделеното царство, и когато Котис отговорил с противодействащи военни действия, Рим принудил и двете воюващи страни да сключат мир. Раскупор се възползвал от наивността на племенника си, примамил го на среща и го убил. След това царят-узурпатор започнал усилена подготовка за борба с Рим, но на свой ред бил измамен, арестуван и изпратен в столицата на могъщата република.
Принцепсът Тиберий (14-37 г.) възстановил предишното състояние в одриската държава, като на сина на Раскупор Реметалк дал във власт земите между Хемус и Данубиус, а на малолетните деца на убития Котис върнал южната част на царството им, като до навършване на пълнолетие, тяхната власт трябвало да бъде изпълнявана от регента им, пропретора Требелиан Руф. През 15 г. Мизия, Ахая и Македония били предадени под управлението на Г. П. Сабин. По този начин Рим обграждал Одриското царство и го лишавал от възможност да търси съюзници с обща граница. В. Велков допуска, че създаването на провинция Мизия е станало по-късно, при обединението й заедно с останалите две провинции, през 15. г. Според Д. Ботева Мизия била превърната в провинция през 12 г.
През 21 г. от н. е. траките от южните области на държавата се вдигнали на въстание срещу покорната пред римляните държавна власт. Въстаниците обсадили Филипопол и изпратили отреди отвъд Хемус, за да вдигнат на борба гетите, но надеждите им останали напразни. След походите на внука на банкера М. Крас, Марк Крас, гетите на юг от Хемус нямали достатъчно човешки потенциал, за да се вдигнат на борба. Една от характерните особености на завоеванията на Римската република от късния й период, за разлика от ранните феодални страни, като Арабските държави, Турция, или Златната орда, е унищожаването на населението на цели области, за да има повече възможности за гражданите на Рим. В останалите територии била въвеждана данъчно-административната система на империята През 26 г. от н.е. след облагане с данъци и на живеещите в труднодостъпните планински области, траките отново се вдигнали на въстание срещу римската власт и управителя на Севера Реметалк. В тежки сражения част от въстаниците били покорени или избити, други се предали, а по-малка част от тях успели да се изтеглят в недостъпни планински райони.
Рим продължавал тежката данъчно-повинностна политика с използване и на извъникономическа принуда до смяната на властта в Рим, до идването на власт на новия принцепс Калигула през 38 г. Новият владетел на Римската република в преходния й период към империя, върнал властта на законния наследник на Одриския престол, сина на убития Котис, Реметалк ІІІ.. През 44 г. от н. е. било вдигнато ново въстание срещу централната власт на Одриското царство, вероятно от траките, които се стремели към възстановяването на целостта на държавата. В хода на военните действия загинал Реметалк ІІІ. След убийството, в хода на военните действия на царя, Рим окупирал тракийските земи, тъй като не бил заинтересован от обединението на южнодунавска Тракия, и не можел да упражнява властта си с вече нежеланите от тракийския народ римски поставленици. От южните земи на Одриското царство била създадена провинция Тракия. Тракийската държава на юг от р. Дунав престанала да съществува.



Публикуване на коментар