Translate

17 юли 2009

РИМСКА ТРАКИЯ

След завладяването на Тракия р. Данубиус се превърнала в граница на Рим от Германия и Панония до Тракия. Въстанията на германците и на келтите през І в. и силните военноплемененни съюзи на отвъддунавските гети, на север и североизток от реката и делтата й, изисквали превръщането на Данубиус в непреодолима граница.
Административно двете нови провинции, Мизия и Тракия, били самостоятелни, когато отпаднала необходимостта от военен кордон около царството на Одрисите. Мизия била превърната в императорска провинция и обхващала първоначално земите на днешна Сърбия и Дунавската равнина, без планинските райони в подножието на Хемус, а в следващите десетилетия на І в. включила и днешна Добруджа, без района между средното течение на р. Ятрус и Черноморското крайбрежие при Одесос и Дионисополис, който бил включен в провинция Тракия.
През 86 г. Мизия била разделена на две нови провинции – Горна и Долна. Горна Мизия обхващала земите по поречиета на р. Морава в днешна Източна Сърбия и достигала до р. Цибрица на изток. Долна Мизия обхващала северната дунавска равнина и земите на юг от р. Дунав до Черно море. През ІІІ в. границите й били разширени на юг и достигнали до билото на Стара планина.
Римски военни гарнизони били настанени в по-големите градове и военни лагери на Мизия, а след това в двете Мизии, от запад на изток, във Виминациум /Костелац/ - VІІ Клавдиев легион, в Сирмиум /Сремска Митровица/, в Рациария /Арчар/ - пристанище на речен флот, в Алмус /Лом/ - спомагателни войски, в Аугуста – спомагателни войски, в Ескус /Гиген/ - V Македонски легион, в Нове /Свищов/ - І Италийски легион, в Сексагинта Приста /Пристанище на речен флот/, в Дурусторум /Силистра/ - ХІ Клавдиев легион. Освен силните военни части, укрепената граница – лимесът бил защитаван и от мощни крепости, от военни селища и от укрепените с крепостни стени градове със стратегическо значение, от които във вътрешността на страната били Монтана и Абритус. Покрай реката военната граница била защитена и от отбранителен ров и издигната зад него върху защитен вал дървена ограда с кули.
Провинция Тракия била образувана от териториите на Одриското царство и от земите на Южна Тракия, които до 45 г. били част от провинция Македония, заедно с островите Тасос и Самотраки. Тракийският Херсонес имал самостоятелно управление, тъй като бил императорски домен.
На запад от долното течение на р. Нестос /Места/ започвала провинция Македония, която достигала до Адриатика, южно от Далмация, като северната граница на провинцията била на юг от Скупи /Скопие/.
През І- ІІ в. Рим поддържал в Мизия 4 легиона, а през ІІ в. увеличил броя им с още един. В Долна Мизия били на служба около 18 000 легионери, а в Горна - около 12 000, според В. Велков. Помощните тракийски войски в Мизия наброявали около 12 000 души. Според Ив. Пастухов войските на Рим в Тракия, заедно с помощните части, наброявали 54 000 човека, а според Хр. Данов в Мизия, по дунавския лимес римските войски били 60 000 човека.
В провинция Тракия военните сили на Рим били незначителни – около 2000 войници.
Струпването на много римско говорещи военни и техните семейства довело до разпространението на латинския език на север от Стара планина. На юг от планината международният език оставал гръцкият. Римляните създали множество селища и градове в цяла Тракия и превърнали в римски много по-ранни селища и тържища. Римляните създали инфраструктура от селища с различен ранг – лагери на легионите и селища – канабе, викуси и градове; от пътища, мостове, пътни и пощенски станции, стражеви кули, сигнални кули, кладенци, и чешми. Градовете били строени по римски образец, с канализация , отоплени сгради, бани, театри и храмове.
Докато Рим укрепвал защитата на дунавския лимес в Тракия, на север от реката траките гети, западната част от които носели ново име – даки, създали силно военно-племенно обединение в края на І в. под ръководството на племенния вожд Децебал. Севернотракийският военнодемократичен съюз прераствал в държава и провеждал активна воена политика, а негови войски по замръзналата през зимата река нахлували в Мизия. През времето на управление на принцепса Домициан (81-96 г.) войските на Децебал водили сражения с променлив характер с римските войски през 88-89 г. Във война срещу римляните влезли и германците свеви и сарматите и войските на Домициан понесли значителни загуби, които принудили принцепса да сключи мир с царя на дакийската държава. Рим трябвало да изплаща парични репарации на дако-гетите, да им достави оръжие, оръжейници, инженери на военни машини и архитекти. Позорният за Рим мир бил държан в тайна, дори бил прикрит с триумф в чест на победа над даките през 89 г. в Рим. През 96 г. обаче след като станало ясно, че победители във войната са дако-гетите, принцепсът бил убит след заговор, в който участвала и съпругата му Домиция. След двугодишното управление на принцепса Нерва, умрял през 98 г. , за нов принцепс бил избран способният военачалник от испански произход , чието пълно име било Император Цезар Нерва Траян Август.
През 101 г. Император Ц.Н. Траян започнал война с дако-гетите на Децебал след подготвителни дейности, които осигурявали римските комуникации и тил на юг от р. Дунав.След ожесточени сражения отново с променлив резултат през 101 г. през следващата година римляните разбили Децебаловата войска под стените на столицата Сармизегетуза и принудили дако-гетите да скючат мир. Мирът продължил само три години и бил нарушен от дако-гетите, които унищожили част от римските гарнизони на север от река Дунав и нахлули в Мизия. В отговор Император Ц.Н. Траян нахлул с 12 легиона с общ брой от 120 000 войници на територията на Децебаловата държава, и прекратил съществуването й през 106 г.
В завладените тракийски територии, както преди това и в завладените южнотракийски земи, римляните провеждали колонизационна политика. Столицата на Децебал, Сармизегетуза, била превърната в колония и заедно с много селища на ветерани и военни лагери, създадени с колонисти от Мала Азия и Мизия, била един от центровете на романизация на местното население. Романизацията била лесно осъществима, тъй като голяма част от гето-даките били продадени в робство, както това се вижда от победната колона на Траян в Рим, или се изтеглили към североизточните и северните свободни тракийски земи.
Завладяването на северните тракийски земи позволило на римляните да усилят влиянието си над свободните тракийски земи на североизток до междуречието на Днестър-Днепър, над Боспорското царство на Крим и над населението по източната крайбрежие на Черно море. Като се възползвал от успеха си срещу отвъддунавските гети, Император Цезар Нерва Траян предприел настъпление на изток и до смъртта си през 117 г. поставил под римска власт земите на Северна Месопотамия и под римско влияние някога силните Армения и Партия.
През ІІ в. продължило урбанизирането на тракийските земи. Никополис ад Иструм /Никюп/, Марцианополис /Девня/, Пауталия /Кюстендил/, Деултум /Дебелт/, Бонония /Видин/, Аугуста Траяна /Стара Загора/ и много егейски и черноморски колонии били повлияни от римската култура и благоустроени по римските урбанизационни критерии. Активното благоустрояване на Тракия продължило без прекъсване и при приемника на Траян, принцепса Хадриан.
След победата над дако-гетите на север от р. Дунав била основана провинция Дакия, която достигала до склоновете на Карпатите и осигурявала необходимата на римляните връзка между Панония на Запад и Северното Причерноморие. В тракийските земи под римска власт постепенно започнал процес на възстановяване на стопанската дейност и на обществения живот. Това ставало в условията на военно-политическо напрежение и несигурност, тъй като от север в Дакия и Мизия още през 50- 60 години на ІІ в. германските племена на квадригите, маркоманите и на вандалите нахлули на територията на Рим от северозапад и през Панония. Принцепсът Марк Аврелий(161-180 г.) успял да спре настъплението им, но веднага след това, през 60-70 години племената на костобоките и на иранския военноплеменен съюз на сарматите нахлули в Северна Тракия и разорили обширни области, като превземали и добре укрепени градове.
През времето на управление на принцепса Септимий Север (193-211 г.) външнополитическото напрежение било преодоляно и в северозападните земи на републиката–империя настъпила относителна сигурност. Това позволило активното включване на тракийското население в римското стоково-робовладелско стопанство. Необходимостта от парични средства, от постъпления от данъците, след като Марк Аврелий Антонин – Караракала станал единствен принцепс след убийството на брат си Гета, го принудила да потърси нови източници за попълване на бюджета на страната. Затова през 212 г. била обявена нова конституция, носеща името на принцепса – constitutio Antoniana, с която се давали права на римски гарждани на свободните хора в страната. Хипотезата на И. М. Дьяконов, че последица от даването на граждански права на всички свободни жители на Рим било начин за закрепоставане, е неоснователна. Римската робовладелска държава се бори със закрепостяването на гражданите си, с политиката на едрите земевладелци – магнати през V-VІ в. да ги превръщат в колони-в именията си и по този начин да стесняват социално-политическите устои на държавата, като намаляват броя на данъкоплатците и на военослужещите.
През ІІІ в. под натиска на родовоплеменната периферия на империята римляните били принудени да върнат границата си отново по р. Дунав, след като готските нападения през 242 и 250 г. нанесли огромни поражения на отбранителната система и на урбанизираните райони на северна Тракия. През 250 г. готите проникнали на юг от р. Дунав и след като разгромили препречващата пътя им римска армия при Аугуста Траяна, обсадили и превзели Филипополис – централния град на провинция Тракия. Последвало ново, страшно поражение на римляните при Абритус /Разград / на следващата година, когато принцепсът Деций Траян се опитал да отнеме от готите награбената огромна плячка.
Готите се установили в провинция Дакия и от там периодично нахлували в земите на отвъддунавска Тракия. През 269 г. принцепсът Клавдий ІІ успял да нанесе тежко поражение на готите при Наисус /Ниш/, но това не променило значително военнополитическите отношения на Рим с германските племена отвъд р. Дунав. През 271 г. принцепсът Луций Домиций Аврелиан (270-275 г.) бил принуден да напусне провинция Дакия и да създаде нова южнодунавска провинция със същото име от територии на Горна и Долна Мизия и Тракия. След въвеждането на домината/лат. Dominus - Господар/ като държавна форма на управление от принцепса Диоклециан, който се обявил за император, заедно със съимператора си Максимилиан /284-305 г./, и след разделянето на империята на Западна и Източна, ролята на Тракия в източната част на страната се увеличила. Траките се превърнали в основно рекрутно население и в стопанска база на големите градове, сред които Сердика и Византион се откроявали като основни административни центрове.
Независимо от причинените от римското завоевание и от варварските нашествия обезлюдявания на Тракия и от заселването на обезлюдените земи с готи, сармати, малоазийци и латини, тракийското население възстановявало своя демографски потенциал, като при това включвало в народностната си група и част от заселените от централната власт етнически контингенти – федерати или мирни колонисти. Процесът на романизация на север от Стара планина обхванал предимно колонистите от Мала Азия и от Мизия. Но това не попречило на местното тракийско население да запази народностния си облик, както това ставало и в останалите области на империята. Тракийските имена се запазвали и това показва устойчивост на народностната традиция. В резултат от загубата на свободата си траките променили формата на почитане на едно от върховните си божества – конника. Този бог, който преди идването на римляните се среща изобразен само по метални апликации и съдове, от І в. от н. е. започнал да се почита като всенародно върховно божество и да се изобразява върху мраморни посветителни плочки. Богът на траките имал свои светилища, които просъществували до края на ІV, а някои и до V в., и били унищожени от християните.
След преместването на столицата на империята в Константинопол през 330 г. тракийските земи се превърнали в непосредствен хинтерланд на столичния град и това довело до засилване на процеса на урбанизация, на строителството на крепости, водопроводи-акведукти и до стопанското развитие, което било необходимо за снабдяването на огромния столичен град. Близостта на столицата имала като последствие и ревностното налагане на християнството като държавна религия след Константин Велики (323-337 г.). Необходимостта от демографски потенциал с военни възможности по северните граници на римска Тракия принудила римските императори да заселват военни колонисти – федерати, сред които през ІV-VІ в. били готите, българите и славяните.
Славянската колонизация на днешните Североизточни български земи довела до постепенна славянизация на местното гетско население. В историята на българските земи започнал нов период – предисторията на създаването на първата славянска държава – България.



Публикуване на коментар