След ледниковия период Гюнц Günz обградената от ледове Европа е екологически един остров, в който Антенеандерталците през цялото време практически са откъснати от останалото човечество. Без външен генетичен принос тукашните хоминиди еволюират на базата на една и съща генетична деривация към неандерталския тип човек В същото време на другия край на евразиатския континент азиатският Homo erectus, предвижил се пеш от Ява еволюира по подобен начин, когато Ява става остров Продукт на този генетичен дериват е Homo soloensis или Javaanthropos, който е съвременик на Човекът от Неандертал. Нещо повече, той е близък анатомически до него.
Но да се върнем към Homo georgicus. Видяхме, че със своята малка глава подбужда да преосмислим дифиницията, дадена на рода Homo fj Хоуел (Howell) през 1978 г. Какво да се каже тогава за Homo florensiensis, открит през 2003 г? Тази малка дама с вместимост на черепа 380 куб. см. е малка революция, която показва учудващата биологична пластичност на рода Homo. Впоследствие тенденцията за увеличение на неговия мозъчен обем не е недоловима и Homo sapiens става съвременник на много други видове и това се проявява още след изчезването на Неандерталеца.
Противна на Гровес (Groves) и Райгтмайер (Rightmire) автори като Уолпоф (Wolpoff, Торн (Thorne, Иелинек (Jelinek) и Цанг (Zhang) класират повечето от човешките същества Homo в един и същи вид – Homo sapiens. Копенс (Coppens) смята, че нашата линия на еволюция принадлежи на същия вид от появата на хабилините.
Границите на вида Homo sapiens не се приемат единодушно. Затова много често в западната литература се вместо Homo sapiens многа често се използат терминете «Модерен човек» и «Анатомически модерен човек» (Homme moderne et Homme anatomiquement moderne).
Но дори и появата на Модерния човек е източник на полемика. Най-старите познати съвременни хора са африканците. Антропалозите обичат да представят индивида Omo 1 като архитип на съвременния човек. От неговата поява са изминали между 200 и 100 хиляди години. Никой друг континент не ни предлага толкова стари фосили на Съвремения човек. Това е силен аргумент в полза на моноцентристката теория, предложена от Гюнтер Брауер (Günter Bräuet) през 1976 г. За кратко теореята се нарича “Out of Africa” или “Arche de Noé”- Ноев ковчег.Тази хипотеза е развита от Уйлям Хоуел (William Howells), Кристофър Стрингер (Christopher Stringer) и Петер Андрюс (Peter Andrews). Те предполагат, че люлката на модерния човек е единствено Африка. От различните клонове на Homo erectus в широкия смисъл на думата, разделени географски само африканският клон е дал различните популации на Модерния човек, които на свой ред са колонизирали света. Венецът на теорията “Ковчегът на Ной” е теориьята за заместването: Модерният човек от африкански произход навсякъде е заместил Homo erectus, без раждането на каквито и да било хибриди. От 1987 г. моноцентрстката теза е подсилена от Алан Уйлсон ((Allan Wilson) и Ребека Кан (Rebecca Cann)на базата на AND митохондриал. Последователите на тази генетична теория датираха «Ева Митохондриална» на 140 000 и я поставиха в Африка. Но тези изследвания имет два слаби пункта – те зависят от избора на съвремените индивиди, с които се екпериментира чрез сравнявана на AND. Хипотезата почива върху постановката, че честотата на мутациите е стабилна във времето. В такъв случай можем ли да се доверим на този несигурен “молекулярен часовник”, предпоставен изначално.
Томас Парсон и Нил Хоуел впрочем заключиха през 1996 и 1997 г., че честотата на мутациите на митохондриалния AND е по-нередовен иче прадядото на Съвременния човек би могъл да се появи преди 850 хиляди години. Тази предпоставка води по посока на една друга голяма теория – плирицентризма. Той е развит Милфорд Уолпоф (Milford Wolpoff), Алан Торн (Alan Torn) и Ву Ксинзи (Wu Xinzhi). Те подемат теорията ва Франц Вайденрайх [Franz Weidenreich] (1947 г). Ив Копенс (Yves Copens) е нарекъл тази теоретична постановка ‘Out of Nowhere” – Аут ъф ноуер “От никъде”. Противно на тотемът от теорията за Ноевия ковчег (Arche de Noé) тезата за мултирегионалност в основни линии е представена под формата на “канделабър”: “Генеалогичното дърво” на човека не очертава само едно единствено главно раздалечаване (отделяне) от едно начално състояние, когато Homo erctus напуска Африка, за да колонизира Евразия. Впоследствие различните популации на Homo erecus latu sensu еволюират към типа на Съвременния човек. Независимо и паралелно на много места в Стария свят. Съвремените човеци се появяват в Евразия на много места и техните общи корени са по-отдалечени във времето повече, отколкото е според теорията Aut of Africa - от 700 хиляди до 500 хиляди години. Главният аргумент на плурицентричната теория има палеонтологичен характер: при многото начални стадии може да се констатира един научен морфологичен континюитет в една географска област – «регионален континюитет». Например съвремените китайци притежават една морфологична особеност съвпадаща с техния изкопаем (en pelle) предшественик Sinanthropos. Подобно нещо се наблюдава и при Питекантропите от остров Ява, сравнени с Аборигените от Австралия. Тази морфологична близост обаче е преминала през човеците от Горния палеолит в Нова Гвинея и Австралия. Локалната еволюция на Неандерталците е друг аргумент в полза на мултирегионализма.
Една от критиките, която може да се противопостави на мултирегионализма е привидната невъзможност един и същ вид да се появява много пъти, на много места независими помежду си.
Мултирегионалният модел е поддържан от Вайденрайх (Weidenreich) и впоследствие е променен от схемата, предложена от Хоуелс (Howells), но Уолпоф (Wolpoff) отново потвърждава модела на Вайденрайх.
Хипотезите на монорегионален и мултирегионален произход на съвременния човек дават почва да възникне една синтетична теза, предложена от Ерик Тринкаус (Erik Trinkaus, Фред Шмит (Fred Smith) и Гюнтер Врауер(Günter Bräuer). Те създават модел, наречен “мрежеста еволюция”. Той е близък до мултирегионализма на Вайденрайх, но с едно постоянно кръстосване, което осигурява поддържането на голяма генетична хомогенност на популации, разпръснати на широки територии. Много генетични изследвания напоследък потвърждават този синтетичен модел.
Алан Темпелтон (Alan Tempelton) пуликува през 2002 г. резултатите от статистичния анализ на 11 генетични проучвания, основани върху ДНК на сексуалните хромозоми Х и Y и но други хромозоми. Темпелтон заключава, че нашите африкански предци след първото напускане на Африта преди близо 2 милиона години преживяват още два епизода на големи миграции – единият преди 600 хиляди години и другият пред 100 години. Последните обаче не са изместили завареното евразийско население, а са се смесили с него.
Всяко откритие на нов фосил, всяко ново генетично проучване променя нашите познания върху еволюцията на човека. След митологичната “раса отпреди Потопа”, през ХІХ век започна да се налага теорията на еволюцията и започна издирването на “липсващата брънка” във веригата между маймуната и човека. Дълго време Човек беше възприеман като финален продукт на на една линейна еволюция от маймуната към съвременния човек, чрез преминаване през Австралопитека, Homo habilis и Homo erectus. Днес нашето генеалогично дърво повече прилича на храст с много клони, които не водят никъде и съвременният човек се явява едно чудо, дошло от този гъст храсталак на еволюцията. Съвремените методи на разкопки и прилагането на резултатите от тях за щастие не възпрепятстват многобройните дебати, касаещи границите на различните разновидности и самата природа на човешката еволюция. Теорията за Ковчега на Ной само временно замести тази за Потопа. Но изследванията продължават и можем да очакваме нови прадеди, нови генеалогични дървета.
Но да се върнем към Homo georgicus. Видяхме, че със своята малка глава подбужда да преосмислим дифиницията, дадена на рода Homo fj Хоуел (Howell) през 1978 г. Какво да се каже тогава за Homo florensiensis, открит през 2003 г? Тази малка дама с вместимост на черепа 380 куб. см. е малка революция, която показва учудващата биологична пластичност на рода Homo. Впоследствие тенденцията за увеличение на неговия мозъчен обем не е недоловима и Homo sapiens става съвременник на много други видове и това се проявява още след изчезването на Неандерталеца.
Противна на Гровес (Groves) и Райгтмайер (Rightmire) автори като Уолпоф (Wolpoff, Торн (Thorne, Иелинек (Jelinek) и Цанг (Zhang) класират повечето от човешките същества Homo в един и същи вид – Homo sapiens. Копенс (Coppens) смята, че нашата линия на еволюция принадлежи на същия вид от появата на хабилините.
Границите на вида Homo sapiens не се приемат единодушно. Затова много често в западната литература се вместо Homo sapiens многа често се използат терминете «Модерен човек» и «Анатомически модерен човек» (Homme moderne et Homme anatomiquement moderne).
Но дори и появата на Модерния човек е източник на полемика. Най-старите познати съвременни хора са африканците. Антропалозите обичат да представят индивида Omo 1 като архитип на съвременния човек. От неговата поява са изминали между 200 и 100 хиляди години. Никой друг континент не ни предлага толкова стари фосили на Съвремения човек. Това е силен аргумент в полза на моноцентристката теория, предложена от Гюнтер Брауер (Günter Bräuet) през 1976 г. За кратко теореята се нарича “Out of Africa” или “Arche de Noé”- Ноев ковчег.Тази хипотеза е развита от Уйлям Хоуел (William Howells), Кристофър Стрингер (Christopher Stringer) и Петер Андрюс (Peter Andrews). Те предполагат, че люлката на модерния човек е единствено Африка. От различните клонове на Homo erectus в широкия смисъл на думата, разделени географски само африканският клон е дал различните популации на Модерния човек, които на свой ред са колонизирали света. Венецът на теорията “Ковчегът на Ной” е теориьята за заместването: Модерният човек от африкански произход навсякъде е заместил Homo erectus, без раждането на каквито и да било хибриди. От 1987 г. моноцентрстката теза е подсилена от Алан Уйлсон ((Allan Wilson) и Ребека Кан (Rebecca Cann)на базата на AND митохондриал. Последователите на тази генетична теория датираха «Ева Митохондриална» на 140 000 и я поставиха в Африка. Но тези изследвания имет два слаби пункта – те зависят от избора на съвремените индивиди, с които се екпериментира чрез сравнявана на AND. Хипотезата почива върху постановката, че честотата на мутациите е стабилна във времето. В такъв случай можем ли да се доверим на този несигурен “молекулярен часовник”, предпоставен изначално.
Томас Парсон и Нил Хоуел впрочем заключиха през 1996 и 1997 г., че честотата на мутациите на митохондриалния AND е по-нередовен иче прадядото на Съвременния човек би могъл да се появи преди 850 хиляди години. Тази предпоставка води по посока на една друга голяма теория – плирицентризма. Той е развит Милфорд Уолпоф (Milford Wolpoff), Алан Торн (Alan Torn) и Ву Ксинзи (Wu Xinzhi). Те подемат теорията ва Франц Вайденрайх [Franz Weidenreich] (1947 г). Ив Копенс (Yves Copens) е нарекъл тази теоретична постановка ‘Out of Nowhere” – Аут ъф ноуер “От никъде”. Противно на тотемът от теорията за Ноевия ковчег (Arche de Noé) тезата за мултирегионалност в основни линии е представена под формата на “канделабър”: “Генеалогичното дърво” на човека не очертава само едно единствено главно раздалечаване (отделяне) от едно начално състояние, когато Homo erctus напуска Африка, за да колонизира Евразия. Впоследствие различните популации на Homo erecus latu sensu еволюират към типа на Съвременния човек. Независимо и паралелно на много места в Стария свят. Съвремените човеци се появяват в Евразия на много места и техните общи корени са по-отдалечени във времето повече, отколкото е според теорията Aut of Africa - от 700 хиляди до 500 хиляди години. Главният аргумент на плурицентричната теория има палеонтологичен характер: при многото начални стадии може да се констатира един научен морфологичен континюитет в една географска област – «регионален континюитет». Например съвремените китайци притежават една морфологична особеност съвпадаща с техния изкопаем (en pelle) предшественик Sinanthropos. Подобно нещо се наблюдава и при Питекантропите от остров Ява, сравнени с Аборигените от Австралия. Тази морфологична близост обаче е преминала през човеците от Горния палеолит в Нова Гвинея и Австралия. Локалната еволюция на Неандерталците е друг аргумент в полза на мултирегионализма.
Една от критиките, която може да се противопостави на мултирегионализма е привидната невъзможност един и същ вид да се появява много пъти, на много места независими помежду си.
Мултирегионалният модел е поддържан от Вайденрайх (Weidenreich) и впоследствие е променен от схемата, предложена от Хоуелс (Howells), но Уолпоф (Wolpoff) отново потвърждава модела на Вайденрайх.
Хипотезите на монорегионален и мултирегионален произход на съвременния човек дават почва да възникне една синтетична теза, предложена от Ерик Тринкаус (Erik Trinkaus, Фред Шмит (Fred Smith) и Гюнтер Врауер(Günter Bräuer). Те създават модел, наречен “мрежеста еволюция”. Той е близък до мултирегионализма на Вайденрайх, но с едно постоянно кръстосване, което осигурява поддържането на голяма генетична хомогенност на популации, разпръснати на широки територии. Много генетични изследвания напоследък потвърждават този синтетичен модел.
Алан Темпелтон (Alan Tempelton) пуликува през 2002 г. резултатите от статистичния анализ на 11 генетични проучвания, основани върху ДНК на сексуалните хромозоми Х и Y и но други хромозоми. Темпелтон заключава, че нашите африкански предци след първото напускане на Африта преди близо 2 милиона години преживяват още два епизода на големи миграции – единият преди 600 хиляди години и другият пред 100 години. Последните обаче не са изместили завареното евразийско население, а са се смесили с него.
Всяко откритие на нов фосил, всяко ново генетично проучване променя нашите познания върху еволюцията на човека. След митологичната “раса отпреди Потопа”, през ХІХ век започна да се налага теорията на еволюцията и започна издирването на “липсващата брънка” във веригата между маймуната и човека. Дълго време Човек беше възприеман като финален продукт на на една линейна еволюция от маймуната към съвременния човек, чрез преминаване през Австралопитека, Homo habilis и Homo erectus. Днес нашето генеалогично дърво повече прилича на храст с много клони, които не водят никъде и съвременният човек се явява едно чудо, дошло от този гъст храсталак на еволюцията. Съвремените методи на разкопки и прилагането на резултатите от тях за щастие не възпрепятстват многобройните дебати, касаещи границите на различните разновидности и самата природа на човешката еволюция. Теорията за Ковчега на Ной само временно замести тази за Потопа. Но изследванията продължават и можем да очакваме нови прадеди, нови генеалогични дървета.
Няма коментари:
Публикуване на коментар