Храмовата архитектура във Византия VІІ-началото на ІХ в. Архитекти, строители, строителни материали и строителни техники:

Строителите през този период имат много нисък статус в сравнение с тези от IV-VIв. Това всъщност се разбира от различни източници “Диалог между богатия и бедния” от Алексий Макриболитис XIVв, съчинението Eкфразис – Ekphrasis.В житието на Василий I Македонец (913-959) -  Vita Basilii, е включен дълъг списък със сгради, за които се твърди че са построени от императора.Според Михаил Псел ь от ХІ в. най-глупавото начинание на Константин ІХ Мономах е построяването на Св. Георги Мангана.Според византийските жития църквите се издигат от светци и се възприемат като израз на тяхната святост като светецът е натоварен с всички отговорности в процеса на строителството – той поръчва, ръководи и т.н. Като пример тук можем да посочим житието на св. Ником.В периода след „Тъмните векове” нямаме податки, че архитектите получават специално образованиe,вече не се ползва и терминът mechanikos. Ръководителят на строежа вече често е наричан аrchitèkton, което не рядко означава строител.В съвременните извори терминът, който се употребява за майстор – строител е оikodomos. Наред с него се ползват още и термини като мaistor, protomaistor (майстор строител и шев на гилдия); technìtes (квалифицирани работници); еrgàtes (неквалифицирани работници); lithòxoos (каменоделци); tèkton и leptoùrgos (дърводелци). Всички строителни техники започват да се усвояват в строителнитее бригади. Следователно архитектът се основава на практиката,което от своя страна води до консерватизъм в архитектурата.Във византийския кодекс „Базиликон” е употребен термина ergolàbos т. е. посредник между клиента и работниците.Тук възниква обаче и въпросът – професионален служител ли е той или императорски? За да дадем отговор, трябва да разгледаме примери посочени в писмените извори. Двореца Вриас, на азиатския бряг на Босфора е построен около 830 г. за император Теофил по идея на Йоан Синкел. От „Продължителят на Теофан” става ясно, че строителството на двореца се извършва по инструкции на Йоан, т. е. той явно е раководите на строежа, назначен от императора. Нещо подобно се наблюдава и в българската практика – например при Златната църква в Преслав е построена от Павел Хартофилакс (хартофилакс – длъжност, отговаряща за патриаршеската библиотека). От Х в. имаме още подобни примери от Византия – Саркел. От ср. на ХII в. като пример може да се посочи манастира „Св. Богородица Космосотера” във Ферес, манастира „Христос Пантократор” и др. Най-вероято императорът казва какво да се построи, като го възлага на държавен служител,който контролира строежа, но задължително с майстор – строител.В „Книга на епарха е отбелязано, че занаятчиите са организирани в гилдии.Т. нар. ергастерия всъщност  представляват временни сдружения на работници от различни професии, които се събират, за да реализират определен строеж. Обичайно явление за средновизантийския период са сполиите т. е. преупотреба на каменен материал и тухли.В Пергам обаче се наблюдава как къщите са строени с преизползвани материали и само керемидите им са нови.Църквате „Св. Богородица Памакаристос” и тази на манастира „Христос Хора” от ХIV в. са строени пък изцяло с преупотребени тухли и камъни.След „Тъмните векове” мраморни колони се правят много рядко,а запазените често се преизползват като облицовка във вътрешността на църквите – напр. в църквата „Христос Хора”.При изграждането на основи.се наблюдават случаи във византийската и в българската строителна практика на едно по-сложно фундиране – изграждане на площадка, върху която се поставят основите на църквата –църквата на манастира Липс от Х в., Кръглата църква в Преслав.Съществува и друг пример– правене на вътрешни опори за оширение на стилобата, там където са колоните – в манастира на Мостич, в „Св. 40-те мъченици” и в няколко църкви в Сарди. Рядко в основите се употребява и дървото – пример за дървени скари в основите имаме от Сарди, Серес,Плиска, манастирът „Св. Йоан Предтеча” в Созопол от ХIII в.Типично е преизползването на основи.Най-разпространена техника в Константинопол и неговия хинтерланд е opus mixtum – специфичното тук е че тухлените редове преминават през цялата дебелина на стената. Иначе този градеж си представлява обичайно редуване на 3-5 реда камъни и тухли (двулицев градеж). Има обаче и изключения – напр. в църквата на манастира Христос Хора, от ХIV в. се наблюдава редуване на 4 реда камъни и 4 реда тухли. Регистрират се още и варианти на този градеж.Не съществува някакъв opus, който да се спазва стриктно от Х до ХIV в.При клетъчна техника камъните се ограждат отвсякъде с тухли, поставят се в клетка – в една от църквите от манастира в Липс. Клетъчна техника плюс редуване на вълчи зъби е специфична за Гърция.Друга техника е тази на скритите редове – появявав се във вт. пол. на Х в., разпространява се от Константинопол в провинциите.Тук имаме смесен градеж като тухленият пояс е обмадан с хорасан като по този начин се постига декоративен ефект. Тя се използва и за прикриването на някои несъвършенства в строежа– когато се използват натрушени парценца в тухления пояс на смесения градеж чрез тази техника се прикрива това несъвършенство– манастира Пантократор.Скелетата представляяват платформи, вграждани в стените и преминаващи през цялата им дебелина като с израстването на стената те се мястят. Интересно е, че използването на такива скелета може да е показателно за наличието на бригади (установени са около 20 начина за поставяне на скелета, чрез изследването на паметници от Балканите). Що се отнася до фасадната украса пък трябва да отбележим че именно тухлената се явява като една от специфичните черти във виз. империя и чрез нея може да се проследи съществуването на регионални школи. Развивасе от ср. на ХI в. като се налага окончателно в края на ХIII в. като е типично разпределението и според архитектурата на сградата – разполага се в ниши или в пространствата между две ниши – напр. в църквата „Св. Архангели”, в Несебър. Също така обаче от края на ХI до ХIV в. се прилага още и керамична декорация – напр. църквата „Христос Пантократор”, в Несебър. В крайна сметка обаче тухлената украса може да се разглежда и като особеност на строителството ако се съчетава обаче с бригада и естествено с ред други характеристики – тип градеж, сърцевиден орнамент.Основно предизвикателство пред изследователите са: 1)малкият брой на църквите; 2) липсата на писмени сведения за времето на тяхното построяване, за патрона, и за функцията им. От ср. на ІХ в.насетне се налага центричната кръстокуполна църква.Не можем да говорим за тъмен период във византийската литургична практика от края на VI в. до 726 г., защото преусмислянето на християнския храм се случва след VI в., след построяването на църквата „Св. София” в Константинопол. В нея е въплатената концепция на Храма - Космос (Небето на земята; Второто небе). Храмът построен на земята трябва да символизира представата за небето. Eвхаристията е реален символ на историята на страданията на Иисус:Църквата е Небе на земята, където Бог живее и върви. Тя символизира Разпятието, Гроба и Възкресението на Христос. Конхата наподобява Витлеемската пещера.Малкия вход символизира идването на Христос в света, а Великия вход напомня воденето на Христос към Кръста. Олтарната маса символизира мястото, където е положен Христос, тя е и Божият трон и масата, на която Иисус сяда на Тайната вечеря заедно с апостолите си. Киворият бележи мястото, където Христос е разпнат. Протезисът е образ на Св. Гроб, а Презвитерият (бемата) е място на трона, на който Христос.Корнизът  символизира Свещения ред в Космоса. Канцелите бележат мястото за молитва.Амвонът  по формата си бележи камъка върху Св. Гроб, който ангела отмества от входа и сяда върху него По-старите изследователи опитват се да открият прототипите на кръстокуполния храм в куполните базилики от Юстинианово време. В общи линии куполните базилики се появяват най-рано именно през това време. Към кръстовидни куполни църкви с 4 полуцилиндрични свода от четирите страни на кръста се отнасят църквата „Св. Успение Богородично” в Никея и църквата „Св. София”.Църквата „Св Ирина”, в Константинопол  е единствената оцеляла със сигурност църква от периода на „Тъмните векове”. Построена е при Юстиниан I. След голямо земетресение през 740 г. е реконструирана, като е правен на нова сводът и. За куполна базилика говорим вече след реконструкцията. И така централният и кораб е разделен от странични кораби чрез 4 колонни аркади, които свързват стълбовете носещи сводовата конструкция. Куполът над централния кораб пък се носи от 4 големи арки, а цялостното покритие на правоъгълния наос се осъществява от източния и западния свод. От своя страна северните и южните арки, прехвърлени от стълбовете към стените покриват северния и южния кораб, т. е. те са странични.Църквата „Св. София”, в Солун е катедрален храм на Солун до ХVI в., когато е превърната в джамия.Според Калиопе Теохариду и Робърт Остерхуд, средновековната църква има 5 строителни периода: 1) към края на VI и 20-те и 30-те год. на VII в.;2) датирането се свързва с мозайката от купола на църквата и по точно с надписа в основата му, Теохариду го датира в 690-691 г.,следи от разрушение в южната галерия и нейната поправка – VIII в. Тогава най-вероятно е изработена и мозайката в абсидата, която представлява голям златен кръст, очертан от тъмни тесери;3)цялостното възстановяване на галериите – ср. и вт. пол. на Х в.; 4)поправки на прозорците в северната галерия с техниката на скритите редове, която по-рано от Х в. я няма;5)нач. на ХV в. – тогава вероятно е добавен външния притвор.Периодизацията е успорвана от Сирил Манго, Лин Родли и Робин Кормак (те отнасят построяването на църквата към края на VIII в., базирайки се на монограмите). Сирил Манго пък свързва построяването на църквата с успеха, който византийците постигат над славяните през 783 г.Дали в VII или в края на VIII в. факт е, че църквата е построена в периода на „Тъмните векове”. Наблюденията на К. Теохариду дават възможност да се проследи и строителната техника при тази църква – двулицев градеж, с редуване на 5 реда каменни блокове и 1 ред тухли, със спойка от хоросон със счукана тухла. Така се очертава и трикорабна църква с базиликален план, чиито странични кораби са отделени от централния посредством аркади. Галерията обхваща пространството на северния, южния кораб и притвора. Централния кораб е покрит от купол, който стъпва върху 4 арки.Тези две църкви – „Св. Ирина”, в Константинопол и „Св. София”, в Солун дават типологическото разнообразие от края на VI до IХ в.Така например според С. Манго двата храма не представляват два различни типа – те са представители на един тип скъсена куполна базилика. От своя страна К. Теохариду ги нарича просто куполни базилики, като смята, че принадлежат на две различни групи в този тип: 1. с изместен на изток купол – „Св. Ирина”; 2. купол върху центара на наоса – „Св. София”. Л. Родли пък определя двете църкви като представители на два различни типа като критерият за обособяването на двата типа е взаимовръзката между страничните подкуполни сводове И двете църкви имат 3 кораба, т. е. базиликален план. Първи тип по Л. Родли са куполните базилики.Освен „Св. Ирина” към този тип се отнасят още 3 базилики. Според С. Манго съществуването на църквата в Дереаджъ, провинция Ликия трябва да се свърже със съществуването на поклонически център (манастир). Тя има базиликален план, но аркадите, които разделят централния от страничните кораби са само 2. Има и галерия, до която се по стълби, разположени от север и юг над притвора. С църквата са свързани още и два октогона (параклиса) с неясна функция.Отнесена е към 750 г. Църквата „Св. Никола” в Мира има галерии на притвора и страничните кораби, като аркадите са къси, така както и в Дереаджъ, само че сега нямаме колони, а зидани стълбове, които разделят наоса на кораби. Особенното тук е, че аракадата от запад се състои от два стълба – нещо което при другите две църкви (Дереаджъ и „Св. София”, във Виза) липсва. Църквата „Св. София” във Виза С. Манго датира в края на VIII и нач. на IХ в. Това е катедрален храм на града, превърнат в джамия.Основният етаж тук е базиликален, като галериите обаче имат кръстовиден план. При аркадите имаме редуване на стълб с колона. От своя страна пък куполът се носи от пандантиви.В групата на куполните базилики се наблюдава георафско разнообразие – имаме две църкви от европейската част на Турция („Св. София, във Виза и „Св. Ирина, в Константинопол) и две от Мала Азия („Дереаджъ”, в Ликия и „Св. Никола, в Мира),както и функционално разнообразие – един катедрален храм („Св.София”, във Виза), в Мала Азия са поклонически храмове, а при „Св. Ирина”, в Константинопол в градския ритуал взема участие патриарха. При цялото това положение обаче не може да обвържем куполния тип нито с географското, нито с функционалното разнообаразие.Втори тип по Л. Родли са кръстокуполни църкви.Освен „Св. София”, във Солун към този тип се отнасят още 2 църкви, които се намират в близост до нея:Църквата „Св. Успение Богородично” в Никея е построена в края на  VI в.Значителна част от църквата обаче – притвора, горната част на стените, както и основата на купола, е построена на ново след земетресение през 1056 г. Планът и е следният: наосът има формата на равнораменен кръст, като е разделен на кораби посредством аркади– мраморни стълбове. Също така над страничните кораби имаме и галерия.Църквата „Св. Климент” в Анкара имаме кръстовидна аркада с мраморни стълбове, а не с колони. Също така тук има галерия над страничните кораби и притвора. Куполът се носи от тромпи (полусферични ниши), а не от пандантиви, като основните структурни елементи са от тухли, а при останалите части от стените се наблюдава редуване на тухлени редове и ломени камъни. Така чрез планът и пластичната декорация тази църква се датира относително към края на VI нач. на VII в. (доиконоборчески период).Всъщност тази втора група включва общо 3паметника. И тук обаче имаме както регионално – „Св. София”, в Солун е в европейската част, а другите две - „Св. Успение Богородично”, в Никея и „Св. Климент”, в Анкара са в Мала Азия, така и функционално разнообразие – „Св. София”, в Солун е катедрален храм, а други две църкви са манастирски.Л. Родли установява разнообразие в архитектурните решения вътре в самите групи: 1) разнообразие в опорите, които съставляват аркадите (4, 3, 2 и повече колони или стълбове и колони и стълбове заедно); 2) разнообразие има още и в оформлението на западната част наоса – напр. при „Св. Климент”, в Анкара се наблюдава самостоятелно засводяване, т. е. имаме една аркада прехвърлена между два стълба; в „Св. Успение Богородично”, в Никея пък няма такива стълбове. Следователно имаме различен тип решения; 3) разнообразие има и в оформлението на наоса изобщо – може да е правоъгълно, квадратно, кръстовидно. В същото време обаче двата типа си приличат по това, че имат купол, носен от 4 арки и съчетан с елементите на базиликалния план. Родли смята, че и двата типа могат да се изведат от архитектурни идеи добиващи популярност в VI в.Най-вероятно църквите, които разглеждаме от периода на „Тъмните векове” не представляват етапи от една линия на развитие, т. е. еволюция, а по-скоро представляват различни планови схеми, които се развиват и прилагат паралелно още през VI в. 

Византийска архитектура - IV - VI в. - 1 част

   Елинистичната християнска базилика отживявала своето време най-напред в самия Константинипол, който се стремил към цялостномасивен строеж. Там през VI в. Не се строили вече такива базилики. След големите пожари, особено при въстанието Ника, нараснала необходимостта от представителност за поддържане  намалелия престиж на остатъците от робовладелския строй. Само по периферията на държавата (Мала Азия, Сирия, Египет, Балканския полуостров, Армения, Равена, Рим) елинистични базилики се строили още по стара  традиция. При това на изток в тези базилики се забелязвали значителни изменения : колоните се сменяли от четвъртити стълпове или изцяло, или алтернативно , или само на определени конструктивни места. Архитравите върху подпорите се сменяли с аркади, а общата дължина на наоса се намалявала- опити, които водили към обединяване  на конструкциите, за да се постигне крайната цел-засводяването. Тази цел се постигала бавно, постепеннокато цялото застрояване  трябвало да се раздроби на пространства, за да се покрие с отделни, макар и свързани помежду си сводове. От друга страна, необходимостта от по-големи зали налага едно по-разширено централно пространство, което обединявало останалите чрез съчетание и оформяне. Страничните засводени пространства трябвало да помагат при засводяването по възможност на по-голямо централно пространство. Ясна била тенденцията към типа куполна базилика. Преди да се развие обаче този нов тип базилика и да се дадат монументални решения, които при това се оформили ясно само в отделни паметници, се минало през много други среди смесени или непълни решения. Във връзка с това се наложили нови форми и в  сновните елементи на архитектурата-колонно-аркадната система със своите части: арки, колони, особено изменени и опростени антични капители, кубични и с импости от началото на V в., корнизи и други.

   Както се споменава, през IV в. върху територията на Византия се развили други типове култови и други сгради, освен базиликите- често централни, със своите разновидности, както и дуги смесени типове. Това били разновидностите на простите ротонди и октогони: трихорумите и “четирилистниците”, а също и църкви с план на свободния гръцки (по-рядко латински) кръст. И самата базилика с напречен кораб давала възможност за нови пространствени решения, които не закъснели да се появят във връзка с опитите за засводяването не само на олтарна апсида, но и на централната част на наоса. Тук те имали архитектурни образци в много от постройките на езическата античност.

                        НОВИ ВИДОВЕ КУЛТОВИ И ДРУГИ СГРАДИ ПРЕЗ VI В.

     На Балкана. Както се споменава, тук имало достатъчно и разновидни езически централни сгради, повечето от които били засводени с куполи с голяма техника на своденето. Скоро след това, през V в., при обсебването им от християните те били отчасти преустроени, а новосъздадените станали техни варианти. Ткива са :

     С план “четирилистник”. Червената църква при с. Пастуша от края на V в. с купол с диаметър 8,50 м, вече на падантиви, днес живописна пуина.

     С план “трилистник”. Такъв е баптистерът към “мраморна базилика” в Тропеос (Адамклиси в Добруджа) от V в.

     Ранното засводяване на тези сравнително по-големи централни пространства, и то върху пандантиви, давало вече възможност да се пристъпи към заместването на дървения покрив и в базиликата поне отчасти с траен цилиндричен или с друг свод върху корабите и с купола върху квадрата, образуван от пресичането на главния кораб с напречния.

     През VI в. на Балканския полуостров се появили и твърде разнообразни нови форми: сводената базилика, куполната базилика и засводената зална църква. Такива са: засводената трикорабна църква при с. Белово (обр.1), преустроена през VI в. в куполна базилика стара трикорабна, т. нар. “еленска църква” при Пирдоп, Св. София в София, която по най-новите изследвания, изглежда, е била засводена задно-куполна църква (обр.2), засводената базилика при Пиринч тепе край Варна, засводената базилика при с. Чобан дере (обр.3).

     Не засводени базилики са: Старата Митрополия в Несебър с атрий, емпори и синтрон и Св. Богородица Елеуса с триделен олтар пак там. В Хисаря (близо до Пловдив) има освен една базилика от V в. още седем базилики от VI-VII в. и други две при близкото село Синджирли. В Плиска се намира и най-голямата базилика на Балканския полуостров, дълга 100 м заедно с артия. Засводяването й не е установено (обр.4)

      В Югославия, при Либаня, в т. нар. Царичин град, има няколко незасводени трикорабни базилики,от които една е в “долния град” и друга с ”крипта”. Пурвата е по-голяма и има трансепт, а втората е без трансепт. И двете са с триъгълни апсиди и с артии. Датират от VI в.

       В Мала Азия още през V век, а и по-рано покрай елинистичната християнска базилика се изявил стремеж да се замстят дървените покриви със сводове. Може би това станало най-напред при централните постройки в области, бедни на дървем материал, а може би се е целело да се заместят нетрайни материали с по-трайни. Според накои изследователи опитите за засводяването са повече във вътрешността на страната, отколкото по крайбрежието, макар че засводени постройки към края на V в. не липсвали тук, както и там. Във вътрешността на страната към края на V в. се започнало засводяването на много църкви с цилиндрични сводове, напр. в Бин-бир Килисе голямата ртикорабна базилика №1 със стълпове с полуколони, “залната църква” с емпори и други (обр.6).

     Но само с особеното покриване на средното квадратно пространство на базиликата Коджа калеси (през втората половина на V в.) се създал новият епохален тип на “куполната базилика”. Тук поради емпорите страничното осветление било възможно само с твърде високо издигане на стените. Затова се прибягвало поне в средата на към централното осветление от куполата. С това се обяснява издигането на тази централна част в барабан, отначало дървен, покрит с осмостенна пирамида. Преходът от квадрата в осмостена на барабана е постигнат в ъглите чрез колонки върху конзоли (обр. 7). Тук за пръв път се появили и две малки апсиди от страна на олтарната

    Куполната базилика в Адалия (днешна Джуманюн) от края на V в.-сега джамия, вероятно още от началото имала масивен купол върху средното си пространство.

    Куполната базилика в Мериамлик (Киликия) от времето на император Зенон (470 г.)има силно доминиращо куполно покриване вероятно с пандантиви, обхващащо предапсидния квадрат със страна 10,65 м с ясно влияние върху по-нататъшното развитие на куполната базилика. Атрият, емпорите и полигоналната апсида са характерни за Мала Азия през V в. (обр.8)

    И църквата Св. Мария- западната от двете в комплекса, наречен “Двойната църква” в Ефес, вероятно от началото на VI в., има значително голям купол върху квадратното предапсидно пространство. И този паметник също като споменатите по-горе е важно предстъпало на византийските куполни базилики- особено на Св. София в Цариград. Но и тук, както в Мериамлик, състоянието на останките от тези църкви не позволява да се установи важния момент-как е станал преходът между подкуполния квадрат и купола. И тук, както и другаде в Мала Азия (Св. Иван в Ефес) (обр.15) или Цариград, само се предполага,че е имало като изключение в т. нар. “преториум” в Мусмие (обр.9), в баните в Гераза и при Ерусалимската порта Харам-еш Шериф- всичките профанни езически сгради, гдето конструкцията е в зачатък с малки размери, дошли до нас в лошо състояние ( В мазолея на Гала Плацидия в Равена от средата на V в. има начало на пандантиви, но не под пълна полусфера, а под колота с диаметър едва 5 м. Но червената църква при с. Пастуша от края на V в. куполът е с диаметър 8,5 м и е на пахдахтиви)

   От  VI в. съществуват вече редица засводени базилики и други близки до този тип църкви:

1.     В Русафа църквата “вън от стените” с вписан в квадратна постройка гръцки кръст, за VI в. твърде ранно явление, което не било възприето веднага (обр.10)

2.     Църквата Св. Мария в Амида (Диарбекир), църквите в Дара, Тур Абдин, Майяфаркин и други.

3.     Важна за развитието на двойната тухлена църква с два еднакви купола върху квадратни пространства на високи барабани в Юч-Аяк (Галатия), вероятноот края на V или началото на VI в., тъй като, изглежда, е една от първите с пандантиви.

     В гробищната църква “вън от стените” в Корикос (Киликия) централният квадрат бил покрит вероятно още с пирамидален дървен покрив.

     В Сирия (Хауран) се намират две твърде по сходен план църкви-октогони, вписани в квадрати с вътрешен венец от стълпове, носещи елипсовиден купол. Те са в Езра от 511 г. и в Борса от 515 г. Последната е по-голяма, с диаметър на купола 25 м и има емпории, но днес е почти съборена. Тук преходът между октогона и купола е с тромпи, а в Езра е с поставени в ъглите напреки каменни блокове.

    От същотото това време да е и баптистерът в манастира Калат Семан (Северна Сирия)-октогонът, но без вътрешни подпори (обр.11)

    Византия като политически и културен център на обширната Източна Римска империя още от начало ръководела строителната дейност не само на църквата. Оттук произлизала инициативата за създаване на догмите на християнството (вселенските събори), оттук императорската власт се месила и в делата на църквата, и в насоките на изкуството и строежите. Представителният църковен строеж бил и държавно дело и твърде естествено било тук да се появи стремеж към масивни, тройни и монументални култови и други сгради. До края на V в. “елинистичната” християнска базилика се задържала, но най-много в манастирски сгради (базиликата Йоан Студит в Цариград). В началото на VI в. опитите за засводяване и за увеличаване на вътрешното пространство зачестили след пожари-особено при въстанието в Ника (532 г.). Тук може да се приведе и опитът, получен при засводяването на цистерните в Цариград през V и VI в., с калоти върху пандантиви. Примери със засводяването са взети сигурно и от Мала Азия, и от Балканския полуостров, но не и от рим, гдето кръстатите и цилиндричните сводове на Максенциевата базилика от IV в. били край, но не и началото на на едно развитие.

    Малоазийско-византийският тухлен и сводов строеж, който се наложил с времето, е в пълно противоречие с римския тухлен сводов строеж.

    Докато в римската зидария за стени се извършва изцяло и еднакво (хомогенно) напр. с тухли, във византийския е застъпен принципа на облицоване с по-едри камъни (инцертум) и с различни материали. Тук най-често се среща смесената зидария, гдето при икономична употреба на тухления материал и на отличния варов разтвор, примесен с натрошени тухли, полаган на все по-дебели легла, се сменяват пояси от три  до шест реда тухли със също толкова реда дялан или слабообратен камък. Най-важната разлика е в системата на засводяването. В Рим изобщо се правило подпорно скеле (кофраж) за свода от тухлени ребра, което можело да се използува и като конструктивен скелет на свода, така че с попълване на междините между тези ребра с блокаж се отстранявали само някои дървени греди. На Изток знаели вече как да избягат изобщо повторното скеле чрез старата ориенталска техника на “пластово” ( с пояси) сводове- с посока на пластовете напреки на оста на цилиндричния свод. По тази техника сводът не се засводява по начина на клиново одяланите каменни блокове, но от вертикално поставени пръстени от тухли, чиито главни плоски повърхности са успоредни на напречното сечение на свода, а не на дългата му ос и са наклонени встрани спрямо тази плоскост. Решителен напредък бил постигнат, когато тази конструкция била пренесена бърху четвъртитите (правоъгълните) или кръглите помещения с редуване на сводовите пластове в две посоки (обр.12 и 13 )

    В Мавзолея на Диоклетиан в Спалато и в криптата-мавзолей при Св. Димитър в Солун своденето е друго- на дъги. Изглежда, че произходът на това своеобразно сводене е от Изток ( Антиохия и долините на западните реки на Мала Азия, обр.14)