Translate

31 юли 2009

Римско светилище откриха край Велико Търново

Римско светилище, където са извършвани култови ритуали в чест на нимфите разкриха археолозите в античния град Никополс ад Иструм край Велико Търново. Става дума за алея широка почти метър със запазена релефна украса и останки от малък извор. Подобно римско светилище има и край хасковското село Каснаково.

Откриватели на светилището всъщност са ВиК работници. Докато изграждали водопровода до близкото село Ресен пред очите им започнала да излиза красива каменна украса. Мъжете спрели работа и викнали археолозите.

Д-р Павлина Владкова - археолог:
„Това не е изненадващо, защото в Никополис има доста данни за този култ. Първо имаме няколко оброчни плочки, второ имаме няколко надписа, в които се споменава често името на култа, но никога досега не сме знаели евентуално къде би могло да бъде едно такова светилище!"

Тъй като нимфите се считат за водни божества подобни светилища се срещат предимно край реки и езера в Южна България. Подобни ритуали са извършвани и в специални красиви постройки до римските бани.

Д-р Павлина Владкова - археолог:
„С много богата вътрешна украса, с много статуи, с много фонтани, бликаща вода отвсякъде и изобщо са били много красиви и ефектни!"

Проучванията на Никополис ад Иструм продължават до края на лятото. И тази година в разкопките се включиха студенти от Великотърновския университет.

Нови археологически открития на проф. Николай Овчаров

Поредното значимо разкритие във Велико Търново направи екип от археолози начело с професор Николай Овчаров. В двора на църквата „Св. Св. Петър и Павел" се появи част от каменен зид, което доказва първоначалните предположения на учените, че в средновековния комплекс на старата столица се е издигал и патриаршески манастир. Като изключителна находка се оценява и намереният френски кралски пръстен с лилии и уникални дамски бижута от 13 век.

След повече от две години упорит труд професор Николай Овчаров най-сетне намери първите категорични доказателства за съществуването на патриаршеския манастир. Издигнат в началото на ХІІІ век по времето на царете Калоян, Борил и Иван Асен ІІ, той бил духовното средище на търновската патриаршия.

Проф. Николай Овчаров: „Великолепен манастир. Естестевно той тепърва ще се проучва. Много мощна архитектура! По-късно той е преустройван поне два пъти."

В момента археолозите работят върху ранния пласт на Некропола, където изобилства от находки на великолепни бижута, вероятно притежание на знатни мъже и жени от Второто българско царство.

Проф. Николай Овчаров: „Особено важен за мене е един пръстен, който е изработен във френските ателиета в началото на 13 век, може би в Лимож, и е бил внос в България."

Също е много интересен един сребърен пръстен с монограм - името Симеон или Симон, който е от края на 14 началото на 15 век. Според професор Овчаров по това време в българското висше общество вече е налице влиянието на френските моди, дошли с кръстоносните походи. Сред ценните находки са дамски колан и сребърна позлатена обица.

Източник БНТ

30 юли 2009

Уникално тракийско светилище откриха до с. Крън

Светилище на древните траки от 2200 г. - 1900 г. преди Христа е открито близо до казанлъшкото село Крън.

Намира в близост до селищна могила и в него са извършвани само обреди, каза пред журналисти проф. Васил Николов, който ръководи археологическа експедиция.

"Тук се намират корените на тракийския етнос", предполага археологът, цитиран от БиТиВи.

Светилището е разположено в постройка с дължина 19 метра и широчина 9-10 метра. Изградено е с плет, измазан с глина и се намира на площ с размер 600 кв.м.

Открити са и девет детски гробове с останки от скелети. В светилището са разположени 250 обредни ями.

Уникалното в находката са обредните ями, в които са поставени старопланински и хромени камъни, от 1 до 3 на брой. Сред тях има и останки от растителна храна.

Днес от Англия пристигна проф. Катлийн Максуини, биорхеолог от Университета в Единбург, която е специалист по погребения на бебета в древността.
Проф. Николов очаква тя да анализира находката и да определи възрастта, както и болестите, които са довели до смъртта на бебетата.

"В светилището е намерен и каменен скиптър, който говори, че жрецът е разполагал и с политическа власт", заяви проф. Николов.

"Мястото е специално избрано от древните траки. Районът е обитаван 12 хиляди години преди Христа", каза още проф. Васил Николов.
Той ръководи археологическата експедиция, която прави разкопки на това място вече пета година.

източник News BG

Панагюрското съкровище

Перперек - Перперикон

29 юли 2009

Откриха гроб на българска принцеса от 14-ти век

Археолозите проф. Николай Овчаров и д-р Хитко Вачев откриха гроб на българска принцеса, която е погребана в двора на средновековната църква ,"Свети Свети Петър и Павел," във Велико Търново. Погребението е от втората половина на ХІV-ти век.

Принцесата е била облечена в разкошни дрехи, обшити със златна сърма. На главата си е носила красива кърпа, която също е извезана със злато.

Дамата е положена с много великолепни накити - златен пръстен с вграден аметист, златни обеци и сребърни позлатени игли, които са прикрепвали кърпата.

По време на двумесечните разкопки археолозите откриха златни и сребърни пръстени и обеци и в други гробове от средновековния некропол. Броят на находките надвишава 100, като най-ценен е 25-грамовият дамски златен пръстен с антична гема от карнеол.
След реставрация и консервация през есента находките ще бъдат показани в изложба във Великотърновския исторически музей.
източник News BG

Светилище отпреди 3000 години преди Христа откриха у нас

Първото у нас и в Югоизточна Европа светилище отпреди 3000 години преди Христа откриха край казанлъшкото село Крън.

Светилището се намира в близост до селищна могила и в него са извършвани само обреди, каза проф. Васил Николов, който ръководи археологическа експедиция. Открити са и детски гробове.

Английски археолог пристига днес в България, за да се запознае с откритието.

източник Dnes.bg

Археолози разкриха, че манастирският комплекс на остров Свети Иван край Созопол е от десети век

Изключително ценни находки откриха археолозите на остров Свети Иван край Созопол по време на проучвания. Освен изненадата с нетрадиционното погребение в преддверието на манастира, екипът е открил изсечен кръст върху мраморен капител, чието изображение е характерно за периода 9-10 век. "Досега предполагахме, че манастирът е битувал от 13 век, от когато имаме един писмен извор за неговото възстановяване. Както този кръст и мраморната колонка от олтарна преграда ни дават основа вече да изтеглим долната хронологическа граница за създаването на манастир към десети век. Другата интересна новина и откритие, което е изключително важно за нас, е част от надпис. Този надпис е част от друг надпис, който е открит преди близо 25 години и който е публикуван от академик Васил Гюзелев и от чието съдържание става ясно, че също е имало преустройства в този манастир. Категоричен отговор ще дадем дали този надпис е част от другия само, след като направим сравнения. По- старият надпис се намира в Националния исторически музей и след като приключим с разкопките ще имаме възможност за по-подробен и детайлен анализ", каза ръководителят на екипа археолози проф. Казимир Попконстантинов. Той допълни, че интересът на археолозите към манастира е привлечен от факта, че манастирът е изключително добре запазен, имало е писмени сведения за него и не на последно място от факта, че техните предшественици в разкопките, чието начало е сложено през 1995 година от проф.Божидар Димитров и ст.н.с. Виолета Димова, са открили тук сградите, където се е вмествал манастирският скрипториум т.е. манастирската библиотека, където се превеждат и пишат книги. "Имаме достатъчно опит в изследването на този вид манастири и решихме да дадем още нещо и да добавим към историята на този важен патриаршески, единствено запазен на остров патриаршески и царски манастир", каза професор Попконстантинов.

Източник: Агенция Фокус

Крепости и укрепления в Древна Гърция

Според историците на културата гърците дълго време не умеели да превземат крепости. В това отношение трудно може да се установи някакъв напредък през дългите векове от Троянската война до класическата епоха. Цели десет години войните на Агамемнон тъпчели около стените на Троя без да могат да преодолеят стените й. Така и спартанците, които значително превъзхождали атиняните на открито бойно поле през цялата Пелопонеска война не могли да превземат крепостите на Атина и Пирея и накрая сломили съпротивата на атиняните чрез обсада и глад. Това се дължи преди всичко на липсата на подходящи обсадни машини, на разположението на крепостите на трудно достъпни места и естествено на техните непреодолими крепостни стени.
В началото на ІV в. пр. Хр. Дионисий Стари от Сиракуза построил първите метателни машини и внесъл подобрения в обсадните машини. Смята се, че той направил това под влияние на картагенците, които, както сигурно знаете, били финикийци по народност. За времето преди Дионисиюй Стари в античните текстове само се споменава, че при обсадата на Самос през 440 г. пр. Хр. Перикъл употребил машини, че при Пелопонеската война били използвани т. нар. “овни” . Говори се и за един военен похват – хвърляне на горящи копия. С тях беотийците опожарили дървената крепост на Делион през 424 г. пр. Хр. В ІV в. пр. Хр. настъпила революция във военното дело. Тогава при Филип Македонски по примера на Дионисий от Сицилия в същинска Гърция настъпило бързо развитие на обсадното изкуство, наричано от гърците “полиоркетика” – буквалон “обсаждане на градове”.
Както свидетелствува един аркадски офицер, а именно Ений Тактик в съчинението си “Ръководство за отбрана на местата” през 360 г. пр. Хр. до този момент отбранителната техника еволюирала по-бързо от нападателната.
Микенската традиция за изграждане на мощни крепостни стени за дълго била забравена. Градовете осигурявали убежище на околното население в своите акрополи. Те само били укрепени със стени. Когато обаче през VІ в. Йонийските градове били застрашени от персите на Кир, те целите, не само акрополите били принудени да се оградят със стени. Например стените във Фокея били издигнати със средствата, получени от търговията със Западното Средиземноморие, където фокейците били основали колонии като древната Масалия, днешната Марсилия. Тъй като стените във Фокея били от дялан камък и това учудвало съвремениците от другите градове, които били свикнали с тухлените стени на източните градове.
Войските на Кир обаче били опитни в обсадните действия, издигнали тераси по-високи от твърдите стени и успели да ги преодолеят като преди това подложили защитниците с масиран обстрел със стрели отвисоко.
В Атина Акрополът бил укрепен малко преди края на VІ век пр. Хр. Тогава според проучванията през ХХ век и самият град бил ограден със стени. След като тези стени били разрушени от персите през 480 г. Теместокъл за кракто време ги издигнал отново, прилагайки техника, който често била използвана от гърците. Върху здрава каменна основа била надзидана стена от кирпич – непечена тухла. Понеже пързали, както свидетелствува Тукидит (І, 93) в основите те вградили погребални плочи. Това е едно от първите смедения за преупотреба на археологически паметници. Вградени или използвани за втори и трети път те се наричат по латински “сполия”. Този термин намира широка употреба в класическата археология и често се употребява в публикациите на археолозите – “сполиа” мн. число от spolium, ii множествено чесло spolia. В оригиналните латински текстове думата означава “одрана кожа”. С нея в множествено число се обозначават доспехите, отнети от неприятеля при сражение, след победа. Т. ест spolia може да се преведе и думата “плячка”, нещо, което е придобито след като е употребявано от друг. В археологията под “спилиа” ние разбираме вторично употребен строителен мателиал.
Атиняните положили по-голямо старание при укрепяването на Пирея. Тук те употребили железни скоби за свързване на каменните блокове. Тази технология на свързване преди това била прилагане само при строеж на представителни сгради – храмове, булевтериони и т. н., а не при укрепителни съоръжения. Все пак и при тези утилитарни градежи укрепването на зида с железни скоби било изключително важно, защото придавало на съоръжението така необходимата при нападения сигурност.
С камъни се изграждали стените до определена височина, а по нагоре надграждането било от кирпич. Сега ние се заблуждаваме, че кирпичените стени не са устойчиви на напора на обсадните “овни”,п но гръцките тактици свидетелствуват, че дебелите кирпичени стени осигурявали надеждна защита на градовете. Тези части от стените обикновено не се откриват сега при разкопки. Фрагменти от тях могат да се открият, яко кирпичът е бил ма места е бил изпечен при пожар. По някаква случайност дебела кирпичена стена се е запазила в сицилийския град Гела и през ХХ век тя е била детайлно проучена от италианските археолози.
Богатите градове, при които имало близки кариери и съответно каменоломни строели крепостните си стени изцяло от дялан камък. Такива били стените на остров Тасос към края на архаичната епоха. Те са изцяло от мрамор и гнайс, месторожденията на които са изобилни на острова. Археологическите изследвания доказват, че тасоските стени са били реставрирани след Гръкоперсийските войни. Един друг строителен период датира в 411 г. пр. Хр. В континентална гърция най-добре са запазени крепостните стени на Месена.
Този град се бил основан от Епаминонд през 371 г. г. пр. Хр. в полите на планината Итоме. Необходимо било да приюти прегрупиращите се месенци. Месена била защитена с крепостна стена дълга 9 км. Тя била от правилно издялани, сглобени камъни и имала четвъртити и полукръгли кули. Крепостната стена освен града заграждала ниви и пасища. Друг пример от континентална Гърция е Егостена в Мегарида, която се намира в полите на Китерон. Това са изключителни образци на класически укрепления. Стените им са прави и навън от тях се издават четвъртити кули, два пъти по-високи от стените. В правилни редове са подредени рустицирани каменни блокове. В древността стените са били увенчани с бойници и зъбери или на места с непрекъснат парапет, в който е имало амбразури. Кулите често са имали покритие. Те отстояли на 20 – 30 м. една от друга, за да могат защитниците да могат успешно да бранят с стената, хвърляйки капия и стрели като се целят от различни позиции. По-късно инженерите на Дионисий Стари изобретили катапулта и големият обсег на тези машини позволил значително раздалечаване на кулите. Те дори започнали да се заместват д подсилващи триъгълни зидове, които просто разширявали самата стена. Оттогава на крепостните стени започнали да придават не права, а начупена линия. Тези нововъведения в защитата на градовете и крепостите получили голямо разпространение преди всичко от времето на Фолип Македонски нататък, т. ест. след средата на ІV в. пр. Хр.
Древните гърци са строили и специални крепости, които са имали предназначението да охраняват крепости и проходи. Около Атина съществувал кордон от защитни крепости, които я пазели от враждебните действия на нейни съседи. И до днес могат да се видят развалините на крепостите Елевтера, Фила и Рамнунт. Елевтера доминира на Китеронския проход, през който минава пътят за Платея и Тива. Нейните стени и кули са разположени на един скалист връх със стръмни склонове. Стените са в изодомен градеж, затиращ от ІV в. пр. Хр. и са доста добре запазени.
Крепостите Фила и Декелея са играли важна роля в политическата и военната история на Атина. През V век повечето от укрепленията от този род не били усъвършествани. Например укреплението в Делион през 424 г. пр. било само от дърво и беотийците успели да го запалят. Почти е сигурно, че и в древна Тракия е имало такива малки защитни кули от дебели дървени греди. Тази възможност е дала повод на езиковеда проф. Кирил Влахов, да предложи хипотезата, че старото име на днешния Бургас – Пиргос на тракийски език е означавало “кула от дебели дървени греди”. Тази етимология на думата изглежда важи и за старогръцкия език.
По-късно тези кули започнали да се строят от камък. Във всички области на Гърция се срещат малки изолирани укрепления, обикновено четвъртити кули, построени от дялан камък. вВ много случаи те се издигат сред ниви и пасища. За тях в някои случаи не се е търсело естествено укрепено място. Тези малки укрепления трудно се поддават на датиране. Особено тези, които са разположени върху скалисти планински върхове и по гръцките острови. Ако се съди по начина на градеж някои от тях датират поне от ІV в. пр. Хр. Предполага се, че това са заслони или наблюдателни кули, издигани в погранични области или на отдалечени места, изложени на лесно опустошение от грабители, идващи по суша или по море.

26 юли 2009

Ахейска Гърция - Архаична Скулптура

В началото процесът на усъвършенстването на пластичното изкуство протичал едва забележимо. За разлика от епичното и поетично творчество ваятелството нямало в началото върхови постижения. Затова ако в 7 и 6 в. пр. Хр. гърците вече имали интензивен разцвет на лириката, то скулптората и монументалната живопис били все още в процес на формиране. Само вазовата живопис, опирайки се на стари егейски традиции, била в преимуществена позиция.
През 7 в. пр. Хр. продължавали още да съществуват дървените скулптори. През цялата си история древните гърци продължавали да се прекланят на т. нар. “делфийски фетиш”. Това бил един огромен камък в свещената ограда в Делфи, където те смятали, че е пъпа на земята. Обект на преклонение и култ били все още запазилите се през 5 век ксоанони. Пример за влияние на ксоаноните върху каменната скулптора е статуята на Артемида Делоска Тези скулптори сведетелствуват, че вече има стремеж към пластично предаване на обемите.
В една друга фпагментирана статуя на жена от около 630 г. зад доста пищната орнаментация вече се усеща монументално-иератичното начало на изразност. Усеща се, че ваятелят вече тенденциозно се стреми да изобрази една божествена фигура
Важен етап в тези търсения се илюстрира от мраморната глава от Атинския национален музей. Това е част от една монументална статуя на курос (Ил. 98а - Глава на Курос от Дипилон, Атина, около 600 г. пр. Хр., Атина, Национолен музей). Този паметник всъщност отбелязва и маркира зараждането на отическата пластическа школа. В него са съчетани патоса на пластичната обемност и тънкото чувство за богата диференциация на орнаменталните ритми. Лицето все още е моделирано доста условно. Постигнато е обаче хармонично равновесие на формите, изтънчено блогородство на ритъма. От пластиката прозира отчетлива енергия.
С по-слаба рафинираност се отличава образът на Хера в един фрагмент от гиганстска статуя, открит в Олимпия и датиращ също около 600 г. пр. Хр. (Ил. 102 - Глава на статуята на Хера от храма на богинята в Олимпия, Варовик, около 600 г.Олимпия, Музей.). Този паметник ни убеждава, че мимиката, която се нарича “архаична усмивка” е потърсена от ваятелите, за да се предаде одухотвореност на човешкия образ. Тя се оказва движение в художествено отношения, която превръща идола в обобщен човешки образ. Статуята на Хера принадлежи към пластиките, които се отличават с повишение на мащаба. Тук специалистите виждат едно подчертано влияние на Изтока. Такива статуи не са били рядкост в 7 век, особено в Източна Гърция. Но още от началото на 6 в. пр. Хр. съразмерните човешки мащаби за дълго се утвърждават в пластиката.
От творбите от тази епоха вниманието ни привлича и т. н. “Кора с гранат”, създадена от атически майстор в самото начало на 6 в. пр. Хр. (Ил 105 - Богинята с гранат от Кератея, Атика. Мрамор 580 - 570 г. пр. Хр. Берлин, Държавен музей). Тя се отличава с изразителен ритъм на драпировката. Запазените оцветявания, макар и тук таме, дават представа за пищните разцветки на архаичните статуи.
Следващата степен на “очовечаване” на образа на божеството се проявявава в мраморната статуя на “Богинята със заек от остров Самос, около 560 г. пр. Хр. (Ил.106 - Богинята със заек от Херайона, близо до Тигани на остров Самос, мрамор, 560 г. пр. Хр. Берлин, Държавен музей). При нея долната част на статуята се третира вече не като стълбообразен обем, а като пълна с пластически живот пластическа форма. Сдържания тържествен жест на лявата ръка, която държи при гърдите заек нарушава симетричната неподвижност на образа и лаконично въвежда мотива на движението. Тънките бразди на гънките на дрехата повишават вътрешната напрегнатост и придават пластически живот на формата.
Такъв е и пътя на развитие на мъжката монументална статуя. Двойката фигури на Клеобис и Битон, изваяни от Полимед Аргоски са едно от първите монументални въплъщения на героичния идеал на дорийското изкуство. (Ил. 98б, 99 - Полимед Аргоски, Статуи на Клеобис и Битон от Делфи, мрамор, около 600 г. пр. Хр. Делфи, Музей). Тези статуи са посветени не на богове, а на полумитечни герои. Ваятелят вече съумява да предаде на образите мъжествена сила. Полимед е чужд на изисканата изтънченост на йонийското изкуство.
Скулпторната група на Клеобис и Битон, създадена на границата на 7 и 6 в. пр. Хр. от гледна точка на обобщение на образа представлява значително крачка напред. Но свеждането на композицията до едно просто съседство на две фигури е пак една ограниченост на решението.
Естетическият идеал на архаичната пластика се въплъщава също и в куроса от нос Сунион и в т. нар. Курос от Атика ( Ил. 96, 97а,б . Куросът от нос Сунион, мрамор, около 600 г.Атина, Национален музей; Куроса от Атика, мрамор, края на 7 в пр. Хр., Ню Йорк, Метрополитен музеум).
Йонийските ваятели следвали свои оригинелни пластически принципи при изобразяването на голите куроси. Те търсели стройни пропорции и изразителна елегантност на очертанията на силуета. Например куросът от Тенея се отличава от дорийските статуи с известна маниерност на “архаичната усмивка” ( Ил. 111б, 112а - Куросът от Тенея, т. нар. Аполон Тенейски, мрамор, средата на 6 в., Мюнхен, Глиптотека; 111а - Куросът от остров Мелос, мрамор, средата на 6 в. Атина, Национален музей). Особеностите на йонийската школо още по-пълно се проявяват в куроса от остров Мелос, който датира от средата на 6 в. пр. Хр. Леките пропорции, мекия изблик на ритъма, усещането за жизнерадост на образа създават очарованието на тази статуя.
Наред с кръглата скулптора в архаичното изкуство се развива и релефът. Неговите специфични особености позволяват именно релефът в много по-голяма степен да изрази повествуванието на митичните сюжети. Принос за постеженията в тази област на пластичните изкуства има опитът натрупан във вазовата живопис.
В началото на 6 век се датира процесът на постепеното осъзнаване на особените задачи, които стоят пред скулптората, когато тя се включва в архитектурен ансамбъл. Така в центъра на западния фронтон на храма на Артемида в Керкира (Корфу) е представена в коленопреклонен бяг Медуза-Горгона (Ил. 100 - Медуза-Горгона. Централна част на скулпторната композиция на западния фронтон на храма на Артемида на остров Керкира, Варовик, около 590 г. пр. Хр., Керкира, музей). От двете страни тя е фланкирана от лежащи лъвове. Това е една вле още примитивна форма на уравновесяване на композицията, но тя е първа стъпка към сложните монументални изкуство, свързани с архитектурата. Но тук семетрията на композицията е нарушена. В стремежа си да напомни смисъла на изображението ваятелят е вмъкнал малка фигурка на Персей, вмъкнат между Горгоната и единия лъв. Главната част от композицията се заема от Зевс, поразяващ гигант. В тази група мотивът на борбата е предаден сравнително реалистично. Майсторът се опитва сащо така да съгласува движението на фигурите с формата на изобразителното поле на фронтона. (Ил. 101а - Зевс и гигант, скулпторна композиция от западния фронтон на храма на Артемида на остров Керкира, варовик, около 590 г. пр. Хр. Керкира, Музей).
Тези тенденции се продължават и в създадената около 570 г. фронтонна композиция на Хекатонпедона в Атина (Рис 15 - фронтонната композиция на първия Хекатонпедон на Атинския акропол, 570 г. пр. Хр. схема).
Тук посветената на борбата на Херакъл с Тритона скулпторна група е запазила ярката си декоративна боя. Контраста между тялото на Херакъл и змиеобразния Тритон бележи една от първите прояви на интерес към образно противопоставяне на контрасни изображения. Тази денденция довежда до особено плодотворни резултати през периода на късната архаика и през класическия период. Майсторът вече осъзнава необходимостта от равновесие и от симетрично разполагане на фигурите една спрямо друга. Групата Херакъл в борба с Тритон съответства в противоположната дясна част на фронтона с изображението на Герион (Gerioneus), триглавия великан със змийско тяло. Движението и на двете групи е насочено от ъглите на фронтона към центъра. (Ил. 104 - Глава на Герион. Скулпторен фрагмент от източния фронтон на първия хекатонпедон на Атинския Акропол, варовик, около 570 г. пр. Хр.Атина, Музея на Акропола). Запазената фигура на Герион с ярките си краски постига силен декоративен ефект (синята блада, кехлибареното лице усилват още повече орнаменталната плоскост на композицията) .
Като цяло проблемът на съединяването на скулптората с архитектурата през епохата на архаиката се решава чрез създаване на композиции непосредствено свързани с конструкцията на сградата. Това са преди всичко метопи и релефни фронтони. Значително рядко, но още тогава започва и разработката на по-сложната кръгла статуя, въведена в общото пространство на планировката на архитектурния ансамбъл. При това възниква въпросът за мащабното съотношение между статуята и храма, тяхната пространствена взаимовръзка и стилово единство. За характера на тези решения представа дава летящата Нике Архерма, която се намира в Атина, Националния музей. До нас творбата е дошла фрагментирана.Все пак се знае, че фигурата е била представена със свите колене, “коленопрекланен бяг”. Това заключение са базира на дошлите до нас фрагменти и на бронзовите статуетки, правени по подражание на тази композиция. Нике е много по-изящна и притежава много по хармонични пропорции от Горгона от остров Корфу. Ярко боядисаната пъстра статуя може би е стояла върху йанийска колона пред храма или е увенчавала неговия фронтон като монументален акротерий. Обърната очевидно паралелно на фасадата на храма, тя се възприемала от фронтална гледна точка, хармонирайки с неговата пищна колонада. Обаче общия декоративен характер на кампозицията и малкия размер на фигурата не дават възможност да се открои в ансамбъла телесната и духовна ценност на човешкия образ.
Особено място в развитието на храмовите скулпторни композиции заема архаичното изкуство на италийска Гърция - Magna Graecia както казах.Към характерните паметници на сицилианската архаика се отнасят метопите от т. нар. Храм “Малките метопи” (570 - 550 г. пр. Хр.) и храм “С” в Селинунт. В “Похищението на Европа” от храма “Малките метопи” ваятелят се стреми асоциативно да предаде и средата, където се развива действието - морето, в което плава Зевс, приел образа на бик е обозначено с меките вълнообразни силуети на два делфина. Те са разположени в краката на бика.
Аналогични способи на косвено изобразяване на морето срещаме и върху съвремените на метопата вази в чернофигурен стил и на древните критски фрески Този способ на обозначаване на средата е бил осъществен още през епохата на палеолита в знаменитото сграфито върху кост, където реката, през каято преплава стадо елени е обозначена с изображения на риби. Но античния майстор решава задачата на принципно друго разнище. С помоща на ритмичната оргонизация на него му се отдават чрез непосредствено образни даасоциации. Да създаде една цялостна завършена композиция.
Стремежа на архаичните майстори да разкрият пластичната ценност на скулпторния образ в рамките на синтетично свързана с архитектурата композиция определя характера на метопите на храма “С” в Селинунт (Ил. 126 а,б, 128 Персей убива Медуза, Метопи от храм “С”, варовик 540-530 г. Палермо, Национален музей). Тук метопите като че ли са потънали в широките масивни триглифи и изглеждат сравнително малки в сравнение с мощните архитектурни форми. Но високата тоналност на пластичните обеми красноречиво утвърждава мястото им в общата композиция на ансамбъла. Майсторът използва високият релеф, който почти преминава в кръгла скулптора. Той разгръща движението по протежение на плоскостта, обръщайки персонажите към зрителя. Такава е композицията изобразяваща Херакъл, носещ ранените керкопи. Фигурите на двата керкопа са уловени симетрично и условно, но тежката по пропорции фигура на Херакъл е предадена в живо движение (Ил. 127а - Херакъл и кекропите, метопа от храм “С” в Селинунт).
Тази задача е била решена в още по-голяма степен в скулпторите на храмавете в Посейдония (това е гръцкото название на град Пестум в Лукания). Най-голям интерес представляват метопите в съкровищницата при светилището на Хера, което се намира при устието на река Села и датира от втората четвърт на 6 в. пр. Хр. Някои от метопите на светилището на Хера са останали незавършени (Ил. 101б,в Артемида и Аполон, стрелящи в Титий, пясъчник, Пестум, Музей; Лето и Титий, незавършена метопа от съкровищницата в Пестум). Предполага се, че строителството е било прекъснато от разгром на града. Въпреки това незавършените метопи били боядисани и поставени на мястото им. Те дават представа за последователността при работата над релефите. Архаическия скулптор строго се ръководел от вписването на изображението в две плоскости - задната плоскаст на стената и въображаемата предна плоскост. На камената плоча били изрязвани контурите на фигурата. Очевидно по-нататък, тръгвайки от предната плоскост към задната ваятелят бил длъжен да окръгли фигурата. Релефите се отличават с тежки и приземисти пропорции, ъгловата динамика на движението и стремеж към наивна конкретизация на ситуацията, а също и своеобразен хумор. Неочаквано се изявява намерената от майстора взаимовръзка на целия цикъл. Фигурите върху повечето метопи се движат отляво надясно и това създава усещане за единен ритъм, който ги обединява в художествено цяло, независимо от разделящите ги триглифи. Понякога две метопи са свързани от обща композиция. Видимия стремеж към разкриване на сюжета преобладава над задачата на стройното подчинение на композицията на архитектурната среда. Такива са например метопите с изображения на Артемида и Аполон, мятащи стрели към гиганта Титий, който е похитил тяхната майка Лето. В левия релеф Артемида и Аполон стрелят с лъкове, а в десния Титий бяга с Лето в ръце, оглеждайки се дали не е преследван.
Следващият етап в развитието на италийското орхаично изкуство се въплъщава в метопите на големия храм в светилището на Хера при устието на река Села. Той е от края на 6 век пр. Хр. (Ил. 140а,б - Бягащи Нереиди, метопа от големия храм в светилището на Хера, пясъчник, края на 6 в. пр. Хр. Пестум, Музей). Възможно е дошлите до нас метопи да съставляват част от голям сюжетен цикъл, посветен на борбата на Херакъл с Нерей. Скулпторите са изпърнени с изящно движение и съчетават черти на дорийската и йонийската школи. Заедно с това тези скулптори се отличават видидимо с характерната за майсторите от Магна Греция масивност на пропорциите.
В същинска Гърция през втората половина на 6 в. пр. Хр. задачата да се реализира многофигурна композиция е осъществена с най-голяма пълнота в два паметника - в скулпторния фронтон на втория Хекатонпедон на Акропола в Атина и в съкровищницата на сифницийците, издигната в Делфи около 525 г. пр. Хр.
От фронтона на втория Хекатонпедон е запазена групата “Атина и гигант” (Ил 134, 135 - Борбата на Атина с гиганта. Скулпторна група от източния фронтон на втория Хекатонпедон - храма, разрушен по време на Гръкоперсийските войни, на атинския Акропол, мрамор, около 520 г. пр. Хр., Атина, Музея на Акропола). Ваятелят тук се стреми да създаде цялостна и жива групова композиция.. Сравнена с групата от храма на остров Корфу, за която стана дума “Атина и Гиганта” показва съществено придвижване към съвършенство.
Фризът в Делфи от съкровищницата на сифнийците (Ил 132а,б, 133 - Кариатида, Ранен гигант и Гигантомахия, около 525 г. пр. Хр. Дерфи) е посветен на гигантомахията. С художествените си досойнства той е един от върховете в изкуството на зрялата архаика. Поразява майсторството, с което е създаден фриза. Важно качество на тези релефи е съчетаването на лапидарно изразената жизнена енергия на движението и великолепната, почти геометрична яснота на композиционното построение. За ритмитката допринася преминаващия през целия фриз мотив на кръглите щитове.
Завършените търсения на гръцките ваятели в областта на скулптората, свързана с архитектурата може да се счита за завършено около 510 г. пр. Хр. с групата на Тезей и Антиопа от западния фронтон на храма на Аполон в Еритрея на остров Евбея. Майсторът е вписал групата в една монолитна, изграждаща пластическо цяло композиция. Той вече се вълдува и търси да изрази вътрешната енергия на образите. (Ил. 138 - Тезей и Антиопа от западния фронтон на храма на Аполон в Еритрея, мрамор около 510 г. Халкида, Музей).
Фронтонните композиции и релефи, свързани с архитектурата показват, че втората половина на 6 в. пр. Хр. се явява завършващ етап в архаичното изкуство. В скулптората от това време изящно се представя стройността на човешкото тяло, осъществява се единство на подчинения на определн ритъм поетичен силует.
Един от най-добрите образци на атическата школа е статуята на конник, т. нар “конник Рампина” (Ил. 113 - Конникът от атинския Акропол, т. нар “конник Рампина”, мрамор, около 560 г., Атина, Музей на Акропола ( главата е гипсов отпечатък от мраморния оригал, който се съхранява в Лувъра). До нас са достегнали само главата, част от торса на конника и фрагмент от шията на коня. И тук се сблъскваме с характерната “архаична усмивка” на конника. Развитието на тези атически черти се проявяват и при т. нар. “Кора в пеплос”. Нейният светъл, радостен образ и изисканата простота на художественния език правят изключително силно впечатления (Ил 129 - Кора “679 или “Кора в пеплос” от атинския Акропол, около 530 г. пр. Хр., Атина, Музей на Акропола).
Архаиката ни е завещала и надгробни релефи. Тези паметници сами по себе си имат мемориален характер. Ще спомена един фрагмент от атическа стела от последната четвърт на 6 в. пр. Хр., посветен на темата прощаване на майката с дете (Ил. 143а -Фрагмент от стела с изображение на майка и дете от Анависоса, мрамор, между 530 и 500 г. пр. Хр(Атина, Национален музей).
Прочута е и късноархаичната мемориална стела на Аристион, която се датира около 510 г. пр. Хр. (Ил. 139 - Аристокъл, Стела на Аристион от Веланидеза, Атика, мрамор, около 510 г. пр. Хр., Атина, Национален музей). При нея скулпторът се стреми да преодолее неподвижността на фигурата. Изображението има съзерцателен характер. Хубаво е , че тази стела ни дава възможност да научим имената и на изобразения покойник - Аристион и на ваятеля - Аристокъл.

24 юли 2009

Архаична Гърция - керамика

Керамиката през архаичната епоха престава да бъде единствената високо развита форма на пластическите изкуства, но именно през този период тя достига принципно нов етап на развитие. Предпоставки за това се явява усъвършенстването на техниката за изработване на съдовете, което се изразява в разработването на по-добра рецептура при подготовка на глината, подобрява се качеството на изпичането, което се отразява на гладкостта и естествения цвят на готовите съдове. През периода на архаиката изображенията се нанасяли по повърхността на съдовете с черен лак, който след изпичането придобивал забележителна трайност и красив маслинен и синкав отенък.
Художественият аспект на еволюцията на архаичната керамика се характеризира с развитие и обогатяване на естетическата изразителност на формата, “архитектурата” на съдовете, с ново разбиране за мястото и ролята на изображението в тяхната украса, и най-главното - с изменение на стила на изображението. За отбелязване е, че облагородяването на формата на съдовете е станало заедно с формирането на ордерната архитектура. Грънчарите разработили строга архитектонична система, подчертаваща хармоничността, утилитарността и заедно с това изразителността на формата на съдовете. Връзката между “конструкцията” на съдовете и тяхното функционално предназначение през архаиката се проявява с по-голяма яснота и с повече непринудена творческа свобода.
Основните типове съдове били ясно определени, но всеки майстор внасял в общо установената система свои индивидуални отунъци и решения. Това придавало жива органичност, свобода от нормативната схема и определяло обаянието на архаичните и съдове и на съдовете от класическата епоха.
Формите на основните типове съдове се обуславяли от тяхното практическо предназначение. Така голямата заоблена, стройна амфора с две удобни за носене хоризонтални дръжки е предназначена за съхранение на вино и масло. Формата на амфората възникнала още през Омировата епоха. Но амфората от 6 в. пр. Хр. е по-благородна с пропорциите си, нейната изящна форма не е така праволинейно предназначена на целесъобразността, както са тежките приземисти амфори от времето на геометричния стил. Гърнето с устойчива основа - хидрията е предназначена за пренасяне и съхраняване на вода. Широкогърлите, подобен на огромна чаша кратер служи за смесване на водата и виното по време на пир. Чашата за пиене на вино - киликс има високо столче и две малки дръжки. Съдът за черпене на вино от кратера - киатосът има висока с изящна извивка дръжка. Друг характер има лекитът - малък съд с една грациозна дръжка. В него се съхранявали благовония.
В края на архаиката и после в течение на класическата епоха фигурната украса започва все по-често да съответства на предназначението на съда. Тя представя не само стилистично, но и тематично-образно единство с него. Основен репертоар на темите и сюжетите е заимстван от неизчерпаемото богагтство на античните митове. В края на архаиката относително голяма роля започват да играят изображенията почерпани от реалния живот - гимнастичмески упражнения, самата дейност на грънчарите, сцени на пиршество и т. нат.
Чувството за уважение към собствения труд било във висока степен присъщо на грънчарите и вазописците, които били свободни граждани на полиса. Затова още през архаиката те започнали да подписват своите творби. Ние четем на съдовете името на вазописеца, на грънчаря или на двамата едновременно. Тук трябва да се подчертае, че грънчарския занаят, както и професията на ковача и земеделеца не се считали позорни за свободния гражданин.
Установяването на новия стил в керамиката било дълъг процес. Вазописта на първата трета на 7 в. пр. Хр. имала преходен характер и носеле черти на геометричния стил. Като пример ще посоча изображението на Артемида - покровителка на зверовете (Ил. 84б – Амфората с изображение на богинята, покровителка на зверове от Тива. Около 700 г. пр. Хр. Атина, Национален музей).
През 7 в. главните вазописни центрове били в островна и малоазийска Гърция Родо и Самос. В същинска Гърция такива центрове станали Коринт и Атина. Родоската и отчасти Коринтската вазопис имат декоративен, може да се каже ориентализиращ стил. Така както при геометричния стил орнаментът е разположен на редица ленти, обхващащи тялото на съда, тази традиция продължава. Обаче изящните изображения на животни решително преобладават над абстрактния орнамент. Любопитно е, че за майстора от това време празната повърхност на съда все още се възприемала като художествено необработена плоскост. Затова тойзапълвалсвободното място между изображенията с орнаментално декоративни мотиви - палмети, розети и т. н. Мекото съчетание на бледо-жълтата повърхност на съда с тъмнокафявия лекопросветлен силует създава красива, сочна гама. Особено декоративно богатство се постига при коринтските съдове. Основното цветово съотношение на фона и изображението се допълва с бял, червен и гъстовиолетов цвят.
През втората половина на 7 в. пр. Хр. заедно с традиционото решение на рисунъка във вид на паралелни ленти на фриза се появяват и опити за разделение повърхността на съда на две самостоятелни композиционни полета, всяко от които се възприема от една отделна гледна точка. В тези решения се забелязва зараждането на нова концепция за декора - понякога не като система на единна украса, а като завършена от само себе си “централна композиция”. Корените на тази концепция възхождат към геометрическия стил, но там това се появява като частичен елемент в общото развитие на геометричния орнамент.
Върху атическа ваза от средата на 7 в. пр. Хр., съхранявана в Елевзинския музей се натъкваме на една гротескна трактовка на сцената “Ослепяването на Полифем” Тя се тълкува като ранно преодоляване на геометрическата условност. Обозначаването на отделните движения носи почти карикатурен характер, човешките фигури все още се представят силуетно. Още не е намерена система на обобщено изобразяване на човешкото тяло.
Преходен характер има и блюдото от Родос от края на 7 в. пр. Хр. Кръглата форма е облекчила създаването на уравновесена централна композиция. Сцената - борбата на Менелай и Хектор за тялото на Евфорб е изпа(ълнена в кръглото поле като завършено събитие (Ил 87а - Менелай и Хектор в битка за тялото на Евфорб. Рисунка върху родоско блюдо от Камироса на остров Родос. Края на 7 в. пр. Хр., Лондос, Бритиш музеум).
Един от съдовете завършващ прехода към стила на развитата архаика е отнасящият се към самото начало на 6 в. пр. Хр. динос, създаден от неизвестен художник с ярка творческа индивидуалност, обозначаван въз основа на най-значителната си композиция като “Майсторът на Горгоната”. Въпреки че Горгоната преследваща Персей е изобразена в бяг “свити колене” с традиционно разгръщане на цялото тяло върху плоскостта (краката и главата в профил, гърдите във фас). В силуета на Персей обаче се забелязва по динамично предаване на бягането. (Ил. 116а,б - Т. нар. “Майстор на Горгона”. Динос съ поставка от Етрурия, около 600 - 590 г. пр. Хр.Париж лувър). Движението на Горгоната започва от стоящата в покой фигура на Атина т. ест има начало. Обръщайки съда след Горгона ние виждаме Персей, срущу когото идва колесницата на неговия приятел. С това движението му получава евентуално стопиране и така цялата сцена има - начало, кулминация и завършек.
Своеобразен вариант на аналогични тенденции може да се види и върху рисуваната атическа амфора, също от края на 7 и началото на 6 в. пр. Хр.. Нейното тяло е заето от голямо изображение на летяща Горгона. На шийката на съда в композицията е отделено поле с формата на метопа и там е изобразена битката на Херакъл с кентавъра Нес. Донякъде ъгловато, но необичайно енергично движение на фигурите е изключително постижение на вазописеца (Ил 88а - Така нар. “Майстор на Нес. Горгона, преследваща Персей, рисунка върху атическа амфора от Дипилонския некропол в Атина. Края на 7 - началото на 6 в. пр. Хр., Атина, Национален музей).
Тези две вази са характерни и с появата на нова чернофигурна техника. Лъскавия черен силует върху оранжево-керемидената повърхност на съда. Тази контрастност на цветовите съчетания усилва рязкостта на силуетните фигури. Прокараните линии вътре в силуета дават възможност да се подчертаят необходимите детайли, но при това да се запази общата графическа хлоскост на изображението.
Към числото на на най-хубавите чернофигурни вази се отнася знаменития кратер, подписан от грънчара Ерготим и вазописеца Клитий. Това е т. нар. “ваза Франоа” едно от най-висшите постижения на сюжетната многофигурна композиция. Кратерът, който е висок почти 70 см. е украсен със серия лентообразни фризове. На най-долния от тях, който е най-декоративен са представени реални и митични зверове. В следващите полоси майсторът разгръща серия от митологични епизоди. Централно място сред тях заема процесия, изпърнена със сдържано-величаво движение. На гърлото на съда е изобразен стремителен бяг на колесници. Цялият този сбор от композиции се уравновесява при гърлото с тясна полоса, на която е представена сцената “Ловът на Калидонския глиган”. (Ил.120а-121в - Клитий и Ерготим. Кратер (Ваза Франсоа), от Кюзи. Втората четвър на 6 в. пр. Хр. Флоренция, Археологически музей; Клитий, Тезей, приставащ на остров Делос. Детайл от Ваза франсоа; Клитий, Лъв, захапващ сърна, Клитий, Лъв, захапващ бик).
Художеквеното обаяние на чернофигурната вазопис се проявява в безчислени образци. Ще приведа още няколко примера.
С историческа и битова тематика е една чаша от Лакония, на която е изобразен цар Аркезилай ІІ, наблюдаващ процес на теглене на стока (Ил. 117б – Цар Агесилай ІІ наблюдава теглене на стока. Рисунска върху вътрешната страна на лаконски киликс, открит във Вулчи, около 565 – 560 г. Париж, Национална библиотека.).
Силно въздействаща в ритмично отношение е фигурата на кочияш, подкарал бига върху друг един киликс, нарисуван от Ксенокъл (Ил. 149б – Ксенокъл, Надпреварване, Детайл от рисунката върху киликса от Тарквиния, Средата на 6 в. Тарквиния, Национален музей). Стремително понеслата се колесница дава възможност мислено да се проследи нейния бяг по целия кръг на пространството на киликса.
За елина от епохата на архаиката и класиката нямало рязка граница между бог и човек. Заради това в композициите, посветени на митологични събития се наблюдават мотиви, носещи белезите на грубата земна действителност. Съществува един сюжет върху хидрия, който изобразява Херакъл, водещ уловеното от него куче Цербер към Еристей, доката този страхлив цар позорно се крие в един огромен питос (Ил. 156а-в – Церетанската хидрия “Евристей се крие от Цербер”, от Черветри, около 530 –525 г. пр. Хр. Париж, Лувър).
Прочут е шедьовъра на майстора Ексекий. Неговият сюжет “Ахил и Аякс играят на зарове” всъщност е жанров мотив, но тази творба е божествена и безсмъртна (Ил. 150 – 151 – 152 – Полидевк и Леда и знаменитата сцена, на която Аякс носи тялото на героя Ахил . Ексекий. Амфората “Ахил и Аякс играят на (шашки) зарове, Вулчи, Етрурия, 540 – 530 г. пр. Хр.Ватикан, Грегорианския етруски музей). На протимоположната страна на амфората, рисувана от Ексекий са изобразени Полидевк и Леда. На друга амфора от мюнхенския музей на малки изкуства е изобразен отново Аякс, носещ тялото на приятеля си Ахил (Ил. 153 Ексекий. Аякс с тялото на Ахил. ?-ра половина на 6 в. Мюнхен, Музея на малката пластика).

Живопис през архаиката
Според сведенията на древните автори монументалната гръцка живопис възниква в 7 в. пр. Хр. Главни центрове са Коринт и Сикион. Съществуват сведения, че коринтските майстори Клеант и Аригон били художници на целата на храма в Олимпия. Както и ваятелите живописците широко използвали митологически сюжети. Така Клеант нарисувал разрушението на Троя и раждането на Атина, а аригон посветил изображенията си на Артемида.
Известна представа за ранноархаичната монументална живопис дават съхранилите се фрагменти от оцветените керамични релефи, служили за метопи, т. ест за украса на фронтоните. В някои случаи метопите представляват плоски керамични плочи, които са послужили за оцветяване с живопис. Всъщност фрагменти от такива плочи се явяват първите дошли до нас паметници на монументалната архаична живопис. Те са малко на брой и показват, че на архаичната живопис са били присъщи повишена декоративност и локално предаване на цвета. Такива са живописните метопи на храма на Аполон в Терме от третата четвърт на 7 в. пр. Хр. Плоскостността на решението, графичната израност на контура определят тяхната стилистична близост с творбите на вазописците от същата епоха. Трябва обаче да се отбележи, че повишената ритмична изразителност на композицията на живописните творби ги отличава от вазопистта. Древния живописец вече се съобразявал с обстоятелството, че творбите му ще се възприемат не от близо, както е при вазите, а отдалече.. Живописецът се стреми вече и към по-богата цветова гама, въпреки ограничения през този период брой на цветовете. В метопата с изображението на Персей черния контур на фигурата е нанесен на жълто-розов фон. Фигурата е в розовокафяв цвят и при дрехите е употребена пурпурна и черна боя. На друга метопапредставяща ловец с две женски фигури съчетанието на пурпурното, черното, бялото, розовото и жълторозовото създават цветово съчетание, което е сочно и внушава напрежение.
Майсторите от 7 и особено от 6 в. пр. Хр. създават неголеми произведения върху керамични плочки-таблички. Това са т. нар. пинаки. Те обикновено са имали вотивен характер, т. ест били са принасяни в дар на храма. Въпреки, че изследователите понякога считат пинаките за първи образци на живописта, правена на статив (обикновено я наричата “кавалетна живопис”, те все още , както и метопите са били изпълнени в декоративно-монументален стил.
Голям разцвет специфичните качества на архаичната живопис достига през 6 в. пр. Хр. Наред с Коринт се издигат такива центрове като Атина, милет и Самос. Майсторите на живописта върху пинаки започват да се стремят към съчетаване на декоративното цветово решение с по-голяма конкретност в предаването на събитията. От този период е запазена и живопис. Тази техника улеснява майсторите от необходимостта да се съобразяват с издържливостта на боите на висока температура. Сега майсторите започват да създават относително сложни многофигурни композиции. Такава е зографисаната със залепващи се бои върху дървена дъска сцена на жертвоприношение, датирана около 540 – 530 г. пр. Хр. (Ил. 148а – Жертвоприношение. Живопис върху дърво жт Пица, близо до Сикион. Ок. 540 – 530 г. пр. Хр., Атина, Национален музей, Детайл). Живописното решение на картината се отличава с меко съчетание на синьото (на пеплосите – долните дрехи), и червенокафявото (на химатиите - наметалото). Характерна е употребата на контура от черна и червена линии.
Забележително място през този период заема живопистта на малоазийска Гърция. Според сведенията на древните автори малоазийските майстори започват да създават наред с митологическите сюжети и фрески предаващи (вероятно в гороизирано-обобщена форма) исторически събития. Известно е, че в картина, посветена на Мандрокъл било изобразено преминаването на персийските войски през Босфора. По-прочута и по типична за гръцкото изкуство от 6 в. пр. Хр. са фреските на художника Калифонос Самаски, който според античните автори бил автор на композицията “Битката между гърците и троянците близо до корабите”. Тя е красяла храма на Артемида в Ефес.
За стиловите приоми, използвани през тази ранна епоха може да се съди по композициите на йонийски и малоазийски майстори, запазени върху керамични (теракотови) саркофази от втората половина на 6 в. пр. Хр. открити на остров Родос и в Клазомене. Върху тези саркофази обикновено на кремав фон се нанасяли тъмните силуети на фигурите, допълнително оцветени с бял цвят. Най интересни са тези саркофази, при които наред с декоративните фризове от вътрешната страна на капака се поместват композиции с повествователен характер – например състезания с колесници, батални сцени и т. нат. Такава е сцената на един саркофаг от Британския музей. На нея е изобразена битка между гърци и варвари.
Представа за развитието на живописта през втората половина на 6 век в Атика ни дава пинаката, посветена, според надписа, на “ прекрасния Мегакъл. Тук майсторът съчетава лаконично-декоративната трактовка на силуета с умело предаване на движението. Точно улучения контраст на динамиката на гъвкавото тяло и устойчивата геометрична форма на щита демонстрира умението на живописеца да предава естетично възвишената красота на човека и да поставя акцент върху нея.. Черната одежда, белият щит и пурпурният гребен на шлема създават сдържана цветова хармония (Ил. 149а – Атическа пинака, посветена на Мегакъл от Атинския акропол. Теракота. Края на 6 век пр. Хр., Атина, Музей на Акропола).
Близка по стил до пинаката “Прекрасния Мегакъл е фрагментът от стела от нос Сунион от 510 г. пр. Хр. на който се е съхранило профилно изображение на главата на юноша.
Към края на 6 век изображението се освобождава от подчертаната плоскоствост и благодарение на моделирането на мускулатурата с черни линии във вътрешността на контура формата ня тялото започва да придобива чувствителна обемност, т. ест триизмерност. Като цяло живописта на архаиката при несъмнените достойнства на декоративния си характер не е едно от най-развитите изкуства в Гърция. Майсторите обаче постепенно разкриват нейните специфични възможности и принципното й различие от вазовата живопис и от полихромната скулптора.

23 юли 2009

Ахейска Гърция - Архитектура

Същинската гръцка архитектура се заражда през 8 в. пр. Хр. и това е свързано с постепенното превръщане на центровете на селски области в градове-държави. Този процес придобива още по-ускорено развитие през 7 в. пр. Хр. и достига разцвет през зрялата архаика.
За разлика от архитектурата по време на егийската култура през 2-то хил. пр. Хр. дворцовата архитектура престава да бъде доминатна в Древна Гърция. Градоустройството както в демократичния, така и в аристократичния си вариант започва да въплъщава животът на полиса, който се оформя като граждански и култов център, обикновено оформен като укрепен акропол.
На акропола господстващо положение заемал храмът, посветен на божеството, покровител на града. Този храм всъщност се явявал въплъщение на духовното единство на полиса. Голяма роля обаче, особено през класическата епоха са играли и труги типове архитектура. Преди всичко това е мястото на народните сълрания – агората (централния площад). По-късно особено значение придобива театърът с функциите си за духовно въздействие върху обществото.
Храмовата алхитектура в самия град въплъщавала красотата и величието на родния град-държава, а етническото, културното и религиозното единство на елинския свят се олицетворявал от общоелинските светилища, които са се намирали извън градовете-държави. Те често възниквали на мястото на прастари култови центрове. Такъв бил посветения на Зевс култов ансамбъл в Олимпия. Веднаж на четири години тук се провеждали Олимпийските състезания, по които от 7 век нататък гърците водели своето летоброене. Такъв бил и архитектурния комплекс в Делфи, където се намирал широко почитания в целия гръцки свят оракул на Аполон. Имало е още такива центрове, но това са найпрочутите.
През ранния период няма много богати частни домове. Такива са характерни за елинистическата епоха.
Типовет гръцки храмове се формирали постепенно в течение на целия 7 в. пр. Хр. Правоъгълният тип по конструкция възхожда към дървеното и глинобитното жилище със същата форма и с двускатен покрив. До голяма степен въздействие върху гръцкия храм, особено при решаването на фасадата, имат елементите, които се появяват още в микенската архитектура при мегарона, за който вече стана дума. И един от най-древните типове гръцки храм е храмът с анти. Той се състоял от неголямо помещение – наос (или цела). На фасадата му между антите – издадените надлъжни стени се поставяла първоначално една, а впоследствие две колони.
Когато обаче гърците си поставили за цел да създадат храм, господстващ над града, явяващ се пластичен център, храмът с анти вече не бил пригоден да изпълнява тези функции, защото целта била новият тип да въздействува не само с едната си страна, а с всичките си страни. И така се появява по-развитата форма на храм, която се нарича простил. Това е храмът, който отпред вече има портик с четири колони. При амфипростила колоните се явяват и отпред и отзад по съсите страни на сградата. Това също са били не много големи храмове.
Класически тип гръцки храм станал периптерът – правоъгълно здание, обкръжено отвсякъде с колонади и предполагащо с това възприемане от всички страни. По-късно формите се усложняват и се появява – псевдопериптер,
Основните елементи на конструкцията на периптера са предхождани от народната традиция на дървената архитектура. Това са сградите с двускатен покрив, направен от дървени греди. Структурата на антаблемента (носещите конструкции) възхожда към дървените стълбове (колони).
Постепено функционално-утилитарната архитектура се обогатявала образно-естетически и се постигнала една цялостна архитектурна система. По-късно римляните нарекли тази естетическа система на гръцкия храм “ордер”, което ще рече “порядък”, “строй”. Ордера именно представлява едно естетическо равновесие, или внасяне на естетически порядък при съчетаването на носещите и носените елементи от храма.
Принципните ордерни системи нагледно въплъщават характера на основните елементи на конструкцията: постамента, израстващите от него колонади и лежащото върху колонадите покритие, което се нарича антаблемент. Общото развитие на зрелия образ върви от простите и масивни форми на основата през по-диферанцираната и напрегвата колонада към богато разработеното покритие, в което се въвеждал скулпторен декор, състоящ се от разгърнати сюжетни групи. Те в повечето случаи са разположени в триъгълния фронтон, които създава равновесие при възприемането на архитектурния образ.
При ранната архитектура са се наложили два основни ордера – дорийски и йонийски (близкият до йонйиския еолийски ордер не е изиграл голяма роля в развитието на архитектурата). Дорийският ордер се формирал в материкова Гърция по естественния път на самобитното развитие на строителните навици и традиции в самата Гърция, включвайки и традициите на крито-микенската архитектура.
Йонийския ордер се е формирал на островите в Йонийско море и по малоазийското крайбре. Той е тясно свързан с традициите на малоазийската архитектура
Дорийския ордер в много по-голяма степен отколкото йонийския изявява архитектонично структурната основа на архитектурния образ. Той по-отчетливо подчертава взаимното проникване между строително-конструктивното и художественото начало.
Много по-украсения йонийски ордер в своя малоазийски вариант прави впечатление със своята пищност. В самата Гърция, където той се появява сравнително късно той се преобразява до известна степен и става по-строен и по-изящен.
Гръцката ордерна система всъщност не е една строга канонична схема, която механично се повтаря при всяко архитектурно решение. Това е просто система от общи конструктивни принципи. Конкретното художествено решение винаги е носело творчески характер. То се изразявало в избирането на най-подходящото за храма място, в индивидуално избраните мащаби на постройката.
Дорийския периптер се отделял от каменната основа със стереобат, който обикновено се състоял от три масивни стъпала, заобикалящи четирите фасади на храма. Най-горната плоча на стереобат се нарича стилобат и служи за постамент на целия храм.
Гърците отбягвали големите нивелировки на терена и избягвали грубото нарушаване на природната среда. Все пак, когато се налагало те използвали насипи и други съоръжения (укрепителни стени например като полигоналната стена на ансамбъла в Делфи. Тя укрепва скосяването на хълма, на който е разположен храма на Аполон). Гръцките архитекти така разполагали храма, че той не само се вписвал органично в заобикалящия го пейзаж, но и зоната на самата природа – изпъкналият склон,, се включвал в живота на архитектурния образ.
Над стилобата се издига наоса. Към него води пронаоса. В някои случаи пред него се разполага колонадата на простила. Наоса с пронаоса и простила от всички страни са опасани с колонада, която поддържа камената греда, над която се издига покривът. Архитектурният образ се определя от моща на мощната колонада, повдигаща тежкия антаблемент.
Главен елемент в ордерната система се явява колоната, тъй като тя е основа на носещата конструкция и всъщност е най-активна с пластично изразителните си елементи.
Колоната на дорийския ордер се опира на стилобат. Нейните пропорции през архаичния период са приземисти и мощно. Самата колона се състои от ствол и капител. Капителът пък се състои от ехинос и плоска квадратна плоча, която се нарича абака. Върху абаката лежи гредата на покритието.
По протежение на ствола на колоната тя е прорязана от вертикални нарези – канелюри. На брой те са до 20 – 30 на колона. Живата игра на светлосенките усилва пластичната изразителност на колоната и подчертава нейната вертикална устременост. Дорийската колона леко се стеснявала в горната си част и имала леко криволинеен силует, който подчертавал усилието при нейната носеща функция. Това удебеляване се нарича ентазис.
Непосредствено върху колонадата лежи архитрава. Първоначално това е дървена греда, а впоследствие система от каменни блокове. Върху архитрава се поставят напречните греди. Техните тесни краища (торцы или прикриващите ги плочи, наречени триглифи декоративно се оформят с вертикални жлебове. Промеждутъците между триглифите се запълвали с метопи. Това са правоъгълни, близки до квадрат плочи, които първоначално са дървени, след това керамичин и накрая каменни. По такъв начин целият пояс от разположението на напречните греди образува фриз, разделен на метопи и триглифи.
Този пояс се увенчава от корниз и двускатен покрив. От късите страни скатовете на покрива образуват триъгълен фронтон. Много рано фронтоните и метопите започнали да се украсяват с фрески и с многоцветна (полихромна) скулптора. Полихромията е използвана и в самата архитектура, в частност при антаблемента. Там с помоща на червена и синя боя се откроявали вертикалните и хоризонталните елементи на покритието.
Йонийския ордер съществено се отличава от дорийския. Така постаментът, на който се извисява храма бил по-висок. Подиумът е по-висок от дорийския стереобат. Откъм фасадната страна много често широка стълба води към храма. В отличие от дорийската йонийската колона стъпва върху постамент, който наричаме база. Напрежението – ентазиса в йонийската колона липсва или е изразено в много малка степен. Стремителната лекота се постига чрез увеличение на канелюрите. Йонийците повече се интересуват да предизвикат живописен ефект, отколкото да възбудят чувство на напрежение. Изящниата вълниста извивка на йонийския капитела, овенчаващ удължената стройна колона смегчавал напрежението. Фризът на йонийския ордер не се дели на метопи и триглифи, а образува непрекъснат пояс.
Представа за процеса на усъвършенстването на дорийския ордер и на периптерния храм ни дава един от най древните храмове, датиращи от ранната архаика – това е храма на Хера в Олимпия.
Първоначално ядрото му се състояло от пронаос с разположени вътре два реда стълбове. При строителството е употребен кирпич. Стените допълнително се укрепвали с греди. Стълбовете и гредите са дървени.
В края на 7 век пр. Хр. храмът на Хера бил преустроен, разширен и едва тогава опасан с колонада (още дървена). Майсторите още не се интересували от пропорционалните съотношения и тяхната хармония. Затова съоръжението е доста удължено без дължината му да бъде пропорционирана с височината на колоните 6 : 16. С изгниването на дървените колони те били заменяни с каменни и с това се обяснява тяхното разностилие – от много архаични по пропорции със силно сплескан ехин до колони близки по форма до късната архаика.. Известно е също така, че в класическо време още съществували няколко дървени колони, които доживявали времето си преди напълно да изгният.
Когато говорим за еволюция на формите на дорийския ордер, трябва да отбележим, че каменните колони, които замествали дървените, често повтаряли техните удължени пропорции. Такива са остатъците от колони в ранниа храм на Атина в Мармария,. Той датира от 600 г. пр. Хр. Едва по-късно се утвърдили по-масивни пропорции, съответстващи на материала (камъка) и суровия дух на архаиката.
Прекрасен пример на така построен храм в дорийски ордер е храма в Керкира на остров Корфу. Той е построен в началото на 6 в. пр. Хр. Характерен с известната отежненост на обема, сякаш е обременен приземистост на пропорциите и от натежаването на големия фронтон.
В развитието на дорийския ордер голяма роля се пада на строителството във Велика Гърция – Magma Graecia. Това всъщност е днешна Южна Италия и остров Сицилия.
Тук разцъфтяват най-ранните колонии от колонисти дошли от старата Гърция.
През първата четвърт на 6 в. пр. Хр. в Сиракуза бил издигнат храм на Аполон. Той е силно издължен и има съотношение на колоните 6 : 17. Колоните да доста дебели и ниски, съотношение 1 : 4. Стремейки се да уравновеси напрежението на хоризонталните обеми на периптера архитектът разполага колоните твърде на гъсто. В същото време в стремежа си да изяви централната ос на зданието той разширява централните интерколумнии – т. разстоянията между колоните

20 юли 2009

Ахейска Гърция - Архаиката

Ранната архаика е време на постепено изживяване и преодоляване на по-старите художествени форми, зрялата архаика белижи утвърждаване на неповторимото своеобразие на културата на полиса на ранния стадий на неговото развитие. Едновремено с това архаиката е време на натрупване на тенденции, които ще доведат до пълната кристализация на класическия идеал в идкуството. Погрешно би било обаче да третираме този плодоносен епох в развитието на Древна Гърция само като предхождащ в класиката. Сам по себе си той има самостоятелни постижения. Чрез неговите творби гръцката архаиката има и самостоятелното си място, и свой собствен дял в развитието на европейската култура. Ще изтъкнем само това, че ако класиката е абсолютно оригинална и характеризира преобладаващо Древна Гръция, то архаиката предоставя много по-широки възможнисти за анализа и оценката на стилови особености, присъщи и на други европейски и малоазийски народи – траки, келти и многобройните народи от пределите на Мала Азия малко преди средата на І-то хил. пр. Хр.
Най-важния проблем решен от гърците през архаиката това е осъществяването на синтеза между архитектурата и скулпторната украса на култовите сгради. Първоначално това решение се основавало на хармонията на пластическия образ с многоцветните (полихромните) декоративни плоскости. По-късно в средата на 6 век архаичните майстори започват да създават скулпторни групи, проникнати от сурова енергия. В тях структурата на човешкото тяло е изявена с лапидарна сила и образът не се губи в архаичната среда. Характерно е това, че за разлика от ваятелите през следващия класически период, майсторите през архаиката строго подчиняват скулпторния образ на ритъма и мащабите на архитектурата. Това най добре се осезава, ако сравним метопите от храма в Селинунт и метопите от Партенона ( Ил. 126 и 242). В областта на кръглата пластика през архаиката се формира определен репертоар статуарни мотиви: курос (т.ест юноша) – обикновено това е статуя на бог, победител на олимпийските игри или надгробен паметник и кора (т. ест девойка – обичайно изображение на богиня.
През периода на архаиката образът на човека-герой и неговото въплъщаване в пластични паметници представлява най-голямото постижение на ранното гръцко изкуство. Майсторите съумяват да предадат на творбите си напрежение на силуета, могъща яснота на обобщените форми и отчетливо противопоставяне на околната среда. Така до нас са достигнали архаични творби заредени с неимоверна естетическа активност, която не е изгубила силата си до днес и едва ли докато има мислещи същества ще я изгуби.
Архаичните фигури са изваяни като една по строеж конструкция. Като ги гледа чаовек осезава твърдостта на краката и бедрата им, стабилно носещи тялото, което се състои от могъщата маса на гръдта, колоната на шията и главата, която овенчава архитектурата на тялото. Голяма роля за това внушение има самият материал – камъкът, който сам по себе си въздейства за този начин на възприемане.
В архаичната скулптора при създаването на по-богатите на ритмичност женски тела започва да играе огромна роля изтънченото използване на гънките на дрехите и тяхната драпировка. За подсилване на въздействието майсторите оцветяват скулпторите. Магията на въздействието обаче произлиза от тънкото умение тялото с изящните си форми да прозира под каменното одеяние.
Макар и бедна мимиката на лицето през този период, епохата все пак ни е завещала т. нар “архаично усмивка” станала основен белег на най-древната гръцка пластиката.
Впоследствие класиката преодолява архаичната неподвижност на фигурата. Тя създава много по-богати и по-хармонични форми. Усложнявайки образа обаче класическите ваятели се отдалечават от строгостта и могъщата целенасоченост на архаичната скулптора и особено от ясния й декоративен характер.

17 юли 2009

РИМСКА ТРАКИЯ

След завладяването на Тракия р. Данубиус се превърнала в граница на Рим от Германия и Панония до Тракия. Въстанията на германците и на келтите през І в. и силните военноплемененни съюзи на отвъддунавските гети, на север и североизток от реката и делтата й, изисквали превръщането на Данубиус в непреодолима граница.
Административно двете нови провинции, Мизия и Тракия, били самостоятелни, когато отпаднала необходимостта от военен кордон около царството на Одрисите. Мизия била превърната в императорска провинция и обхващала първоначално земите на днешна Сърбия и Дунавската равнина, без планинските райони в подножието на Хемус, а в следващите десетилетия на І в. включила и днешна Добруджа, без района между средното течение на р. Ятрус и Черноморското крайбрежие при Одесос и Дионисополис, който бил включен в провинция Тракия.
През 86 г. Мизия била разделена на две нови провинции – Горна и Долна. Горна Мизия обхващала земите по поречиета на р. Морава в днешна Източна Сърбия и достигала до р. Цибрица на изток. Долна Мизия обхващала северната дунавска равнина и земите на юг от р. Дунав до Черно море. През ІІІ в. границите й били разширени на юг и достигнали до билото на Стара планина.
Римски военни гарнизони били настанени в по-големите градове и военни лагери на Мизия, а след това в двете Мизии, от запад на изток, във Виминациум /Костелац/ - VІІ Клавдиев легион, в Сирмиум /Сремска Митровица/, в Рациария /Арчар/ - пристанище на речен флот, в Алмус /Лом/ - спомагателни войски, в Аугуста – спомагателни войски, в Ескус /Гиген/ - V Македонски легион, в Нове /Свищов/ - І Италийски легион, в Сексагинта Приста /Пристанище на речен флот/, в Дурусторум /Силистра/ - ХІ Клавдиев легион. Освен силните военни части, укрепената граница – лимесът бил защитаван и от мощни крепости, от военни селища и от укрепените с крепостни стени градове със стратегическо значение, от които във вътрешността на страната били Монтана и Абритус. Покрай реката военната граница била защитена и от отбранителен ров и издигната зад него върху защитен вал дървена ограда с кули.
Провинция Тракия била образувана от териториите на Одриското царство и от земите на Южна Тракия, които до 45 г. били част от провинция Македония, заедно с островите Тасос и Самотраки. Тракийският Херсонес имал самостоятелно управление, тъй като бил императорски домен.
На запад от долното течение на р. Нестос /Места/ започвала провинция Македония, която достигала до Адриатика, южно от Далмация, като северната граница на провинцията била на юг от Скупи /Скопие/.
През І- ІІ в. Рим поддържал в Мизия 4 легиона, а през ІІ в. увеличил броя им с още един. В Долна Мизия били на служба около 18 000 легионери, а в Горна - около 12 000, според В. Велков. Помощните тракийски войски в Мизия наброявали около 12 000 души. Според Ив. Пастухов войските на Рим в Тракия, заедно с помощните части, наброявали 54 000 човека, а според Хр. Данов в Мизия, по дунавския лимес римските войски били 60 000 човека.
В провинция Тракия военните сили на Рим били незначителни – около 2000 войници.
Струпването на много римско говорещи военни и техните семейства довело до разпространението на латинския език на север от Стара планина. На юг от планината международният език оставал гръцкият. Римляните създали множество селища и градове в цяла Тракия и превърнали в римски много по-ранни селища и тържища. Римляните създали инфраструктура от селища с различен ранг – лагери на легионите и селища – канабе, викуси и градове; от пътища, мостове, пътни и пощенски станции, стражеви кули, сигнални кули, кладенци, и чешми. Градовете били строени по римски образец, с канализация , отоплени сгради, бани, театри и храмове.
Докато Рим укрепвал защитата на дунавския лимес в Тракия, на север от реката траките гети, западната част от които носели ново име – даки, създали силно военно-племенно обединение в края на І в. под ръководството на племенния вожд Децебал. Севернотракийският военнодемократичен съюз прераствал в държава и провеждал активна воена политика, а негови войски по замръзналата през зимата река нахлували в Мизия. През времето на управление на принцепса Домициан (81-96 г.) войските на Децебал водили сражения с променлив характер с римските войски през 88-89 г. Във война срещу римляните влезли и германците свеви и сарматите и войските на Домициан понесли значителни загуби, които принудили принцепса да сключи мир с царя на дакийската държава. Рим трябвало да изплаща парични репарации на дако-гетите, да им достави оръжие, оръжейници, инженери на военни машини и архитекти. Позорният за Рим мир бил държан в тайна, дори бил прикрит с триумф в чест на победа над даките през 89 г. в Рим. През 96 г. обаче след като станало ясно, че победители във войната са дако-гетите, принцепсът бил убит след заговор, в който участвала и съпругата му Домиция. След двугодишното управление на принцепса Нерва, умрял през 98 г. , за нов принцепс бил избран способният военачалник от испански произход , чието пълно име било Император Цезар Нерва Траян Август.
През 101 г. Император Ц.Н. Траян започнал война с дако-гетите на Децебал след подготвителни дейности, които осигурявали римските комуникации и тил на юг от р. Дунав.След ожесточени сражения отново с променлив резултат през 101 г. през следващата година римляните разбили Децебаловата войска под стените на столицата Сармизегетуза и принудили дако-гетите да скючат мир. Мирът продължил само три години и бил нарушен от дако-гетите, които унищожили част от римските гарнизони на север от река Дунав и нахлули в Мизия. В отговор Император Ц.Н. Траян нахлул с 12 легиона с общ брой от 120 000 войници на територията на Децебаловата държава, и прекратил съществуването й през 106 г.
В завладените тракийски територии, както преди това и в завладените южнотракийски земи, римляните провеждали колонизационна политика. Столицата на Децебал, Сармизегетуза, била превърната в колония и заедно с много селища на ветерани и военни лагери, създадени с колонисти от Мала Азия и Мизия, била един от центровете на романизация на местното население. Романизацията била лесно осъществима, тъй като голяма част от гето-даките били продадени в робство, както това се вижда от победната колона на Траян в Рим, или се изтеглили към североизточните и северните свободни тракийски земи.
Завладяването на северните тракийски земи позволило на римляните да усилят влиянието си над свободните тракийски земи на североизток до междуречието на Днестър-Днепър, над Боспорското царство на Крим и над населението по източната крайбрежие на Черно море. Като се възползвал от успеха си срещу отвъддунавските гети, Император Цезар Нерва Траян предприел настъпление на изток и до смъртта си през 117 г. поставил под римска власт земите на Северна Месопотамия и под римско влияние някога силните Армения и Партия.
През ІІ в. продължило урбанизирането на тракийските земи. Никополис ад Иструм /Никюп/, Марцианополис /Девня/, Пауталия /Кюстендил/, Деултум /Дебелт/, Бонония /Видин/, Аугуста Траяна /Стара Загора/ и много егейски и черноморски колонии били повлияни от римската култура и благоустроени по римските урбанизационни критерии. Активното благоустрояване на Тракия продължило без прекъсване и при приемника на Траян, принцепса Хадриан.
След победата над дако-гетите на север от р. Дунав била основана провинция Дакия, която достигала до склоновете на Карпатите и осигурявала необходимата на римляните връзка между Панония на Запад и Северното Причерноморие. В тракийските земи под римска власт постепенно започнал процес на възстановяване на стопанската дейност и на обществения живот. Това ставало в условията на военно-политическо напрежение и несигурност, тъй като от север в Дакия и Мизия още през 50- 60 години на ІІ в. германските племена на квадригите, маркоманите и на вандалите нахлули на територията на Рим от северозапад и през Панония. Принцепсът Марк Аврелий(161-180 г.) успял да спре настъплението им, но веднага след това, през 60-70 години племената на костобоките и на иранския военноплеменен съюз на сарматите нахлули в Северна Тракия и разорили обширни области, като превземали и добре укрепени градове.
През времето на управление на принцепса Септимий Север (193-211 г.) външнополитическото напрежение било преодоляно и в северозападните земи на републиката–империя настъпила относителна сигурност. Това позволило активното включване на тракийското население в римското стоково-робовладелско стопанство. Необходимостта от парични средства, от постъпления от данъците, след като Марк Аврелий Антонин – Караракала станал единствен принцепс след убийството на брат си Гета, го принудила да потърси нови източници за попълване на бюджета на страната. Затова през 212 г. била обявена нова конституция, носеща името на принцепса – constitutio Antoniana, с която се давали права на римски гарждани на свободните хора в страната. Хипотезата на И. М. Дьяконов, че последица от даването на граждански права на всички свободни жители на Рим било начин за закрепоставане, е неоснователна. Римската робовладелска държава се бори със закрепостяването на гражданите си, с политиката на едрите земевладелци – магнати през V-VІ в. да ги превръщат в колони-в именията си и по този начин да стесняват социално-политическите устои на държавата, като намаляват броя на данъкоплатците и на военослужещите.
През ІІІ в. под натиска на родовоплеменната периферия на империята римляните били принудени да върнат границата си отново по р. Дунав, след като готските нападения през 242 и 250 г. нанесли огромни поражения на отбранителната система и на урбанизираните райони на северна Тракия. През 250 г. готите проникнали на юг от р. Дунав и след като разгромили препречващата пътя им римска армия при Аугуста Траяна, обсадили и превзели Филипополис – централния град на провинция Тракия. Последвало ново, страшно поражение на римляните при Абритус /Разград / на следващата година, когато принцепсът Деций Траян се опитал да отнеме от готите награбената огромна плячка.
Готите се установили в провинция Дакия и от там периодично нахлували в земите на отвъддунавска Тракия. През 269 г. принцепсът Клавдий ІІ успял да нанесе тежко поражение на готите при Наисус /Ниш/, но това не променило значително военнополитическите отношения на Рим с германските племена отвъд р. Дунав. През 271 г. принцепсът Луций Домиций Аврелиан (270-275 г.) бил принуден да напусне провинция Дакия и да създаде нова южнодунавска провинция със същото име от територии на Горна и Долна Мизия и Тракия. След въвеждането на домината/лат. Dominus - Господар/ като държавна форма на управление от принцепса Диоклециан, който се обявил за император, заедно със съимператора си Максимилиан /284-305 г./, и след разделянето на империята на Западна и Източна, ролята на Тракия в източната част на страната се увеличила. Траките се превърнали в основно рекрутно население и в стопанска база на големите градове, сред които Сердика и Византион се откроявали като основни административни центрове.
Независимо от причинените от римското завоевание и от варварските нашествия обезлюдявания на Тракия и от заселването на обезлюдените земи с готи, сармати, малоазийци и латини, тракийското население възстановявало своя демографски потенциал, като при това включвало в народностната си група и част от заселените от централната власт етнически контингенти – федерати или мирни колонисти. Процесът на романизация на север от Стара планина обхванал предимно колонистите от Мала Азия и от Мизия. Но това не попречило на местното тракийско население да запази народностния си облик, както това ставало и в останалите области на империята. Тракийските имена се запазвали и това показва устойчивост на народностната традиция. В резултат от загубата на свободата си траките променили формата на почитане на едно от върховните си божества – конника. Този бог, който преди идването на римляните се среща изобразен само по метални апликации и съдове, от І в. от н. е. започнал да се почита като всенародно върховно божество и да се изобразява върху мраморни посветителни плочки. Богът на траките имал свои светилища, които просъществували до края на ІV, а някои и до V в., и били унищожени от християните.
След преместването на столицата на империята в Константинопол през 330 г. тракийските земи се превърнали в непосредствен хинтерланд на столичния град и това довело до засилване на процеса на урбанизация, на строителството на крепости, водопроводи-акведукти и до стопанското развитие, което било необходимо за снабдяването на огромния столичен град. Близостта на столицата имала като последствие и ревностното налагане на християнството като държавна религия след Константин Велики (323-337 г.). Необходимостта от демографски потенциал с военни възможности по северните граници на римска Тракия принудила римските императори да заселват военни колонисти – федерати, сред които през ІV-VІ в. били готите, българите и славяните.
Славянската колонизация на днешните Североизточни български земи довела до постепенна славянизация на местното гетско население. В историята на българските земи започнал нов период – предисторията на създаването на първата славянска държава – България.



15 юли 2009

РИМСКО НАШЕСТВИЕ В ТРАКИЯ

Римски плацдарм на Балканите - провинция Македония. Одриското царство и Родовоплеменна Тракия в римските стратегически планове. Завладяването на Тракия на юг от р. Дунав

Римляните си създали силни позиции на Балканите, като от завоюваните македонски земи и земите на Илирия, Епир създали обединената провинтция Македония. За да си осигурят сигурна връзка с Мала Азия и със съюзното си пергамско царство, римляните овладели тракийските крайбрежия на Егейско и Мраморно море въпреки съпротивата на княжествата на кените и астите. Кените създали голямо териториално обединение и неговият княз Диегелис сключил военен съюз с малоазийското Витинско царство. Противопоставянето на съюзниците на Пергам довело до успешни нападения на войските на Диегелис и на сина му Зибелмий над римските войски (по време на връщането им от М. Азия през Тракия) и до завладяване на градове в Тракийския Херсонес.
След разгрома на Картаген в Третата Пуническа война и особено след разрушаването на Коринт през 146 г. пр. н. е. Рим поставил Балканите под свой пълен контрол в основните му стратегически за Източното Средиземноморие пътища и центрове. Съдбата на покорена Гърция била не по-различна от тази на Македония и Илирия – жителите на победените градове, подобно на жителите на Коринт, били продадени в робство. Гърция била принудена да се подчини на Рим.
Съдбата на последната силна държава на полуострова, Одриското царство, била поставена в зависимост от стратегическите планове на Рим, който го разглеждал като противовес на твърде силната, разделена на отделни войнствени племена и племенни съюзи Тракия, сред които най-опасни за римската политика били кените, астите и сапеите в Югоизточна Тракия, медите, дентелетите, бесите и дарданите в Югозападна Тракия, както и гетите и мизите на север от Хемус. За разлика от по-късните средновековни държави, които били разделени на феодални имения и в които господарите не били избирани от поданиците си, в древните княжества владетелите били избирани, дори ако властта била съсредоточена в рамките на едно или повече управляващи семейства. В древните племенни общности и във федерираните в държавите княжества, както и в административните области-стратегии, поданиците на държавата били не закрепостени, за разлика от средновековието, а имали статут на граждани с политически права, включително и правото да участват в народни събрания или други местни демократични институции. Тези княжества и области запазвали своята жизненост не защото били сепаратистично отделени от държавата, а защото имали свое вътрешно самоуправление, дори и ако князете им, династите от гръцките надписи, ги представят в твърде дълга поредица. На тракийския династ Седала, който имал няколко предшественици, се разрешавало да влиза с корабите си в пристанището на Месамбрия, според декрет на народното събрание от ІІІ в.пр.н.е. За разлика от това самоуправление, което позволявало на тракийските държави да водят активна външна политика, в зависимост от обвързаността на държавата, мирна или военно-данъчна, на част от земите на одрисите, а вероятно и на земите на другите тракийски държави, владетелите били назначавани, като им се подарявало правото на управление срещу служба в полза на избрания от траките цар. При опити за централизация и при узурпация на властта полуавтономните области на държавите, федерираните племена и стратегиите, в които управителите били избирани от своите граждани, или ги одобрявали, както това направили долонките, като върнали във власт като тиран Милтиадес ІІ, или реагирали със своя политическа воля.
Сложността на този обществен механизъм води съвременните изследователи до противоречия при описването на един и същ обществен строй ту като военна демокрация, което е родовоплеменно общество, ту като царство. Тази позиция е водеща и в оценката на Ал. Фол в История на България от 1979 г, т. І, например за келтското царство в Тракия: “Властта била организирана според келтската практика, отразяваща условията на военната демокрация, и наследниците на Комонторий, най-известният от които е Кавар, си останали вождове на обединени родово.../разредка моя - Н. Н./. Оградено отвсякъде от неприятели, Келтското царство не могло да се задържи дълго време и приблизително към 212-211 г. пр.н.е. било разгромено от надигналите се траки. Всъщност келтската държавица...напълно се вместила в политическата действителност в Тракия от епохата на напредналата криза, като област, ръководена от династи и племенни вождове.” Подобна теоретична позиция, в която царят е представен като вожд на обединени родове, а не като представител на държавна институция, и едновременно с това се говори за държава, показва сложността на теоретичния анализ, в която автори с подобни позиции представят тракийското и съседните му общества като взаимно отричащи се характеристики.
Укрепването на Рим на Балканите настроило против него много от гръцките градове и колонии, особено след безмилостната разправа с жителите на непокорния Коринт през 146 г. пр. н. е.
През 90 г. пр. н. е. предвождащият племето на медите княз Сотимос сключил военен съюз с племената на дарданите и скордиските и нахлул в македонските и гръцките земи. Отрядът на келтското племе бил разбит при завръщане от похода. С помощта на временния римски съюзник, траките дентелети, били разбити и военните отряди на медите и дарданите.
Част от елините потърсили съвместни действия с независимите меди и с други тракийски племена и заедно с тях поискали помощ от могъщия владетел на Понтийското царство Митридат VІ Евпатор (121-63 г. пр. н. е.). Първата война на понтийските войски срещу армията на римския пълководец Луций Корнелий Сула, известна като Първа Митридатова война (89-85 г. пр. н. е.), завършила с тежко военно поражение за траките. Римските войски нахлули и на територията на медите и след като разорили централните им области, отвели в робство голям брой младежи и мъже. Били разорени и земите на съседните на медите тракийски племена.
Хипотезите, че по време на тази война бил отвлечен в робство и продаден като гладиатор Спартак, вождът на най-голямото антиробовладелско въстание в Древния западен свят, и хипотезите, че вероятно той е бил пленник от редиците на Митридатовата армия или наемник от помощните войски на римляните, са еднакво приемливи. Но интерпретациите, че името Спартак било царско, че знанията му били големи и това го правело естествено не обикновен човек, а аристократ и принц, противоречат на всички сведения за обществено устройство на медите. Изборните вождове и техните наследници също получавали добро образование, а начинът на устройство на създадената от Спартак в Италия организация показва не монархични стремежи, а републиканско устройство с изравнени права и на робите, и на непълноправните свободни граждани, а също и борба за приравняване с носителите на пълни граждански права. Тези знания, които тракиецът могъл да получи в М. Азия и в останалите гръцки градове, го представят не като принц или цар, а като изборен племенен вожд или републикански управител, и свидетелстват против теорията за племенните монархии. Според Вл. Попов стремежът на Спартак като вожд на въстанието в Италия бил да създаде общоиталийска федерация.
Родовоплеменна Тракия от периода на ІІІ в. пр. н .е. била място, където идеите на братятя Тиберий и Гай Семпроний Гракхи, на техния сподвижник от италийския гръцки град Кума Блосий, на Хелиополитите, на Серторий за свобода, общи граждански права и признаването на право на свобода на робите, намирали добро развитие. Родовоплеменното общество в близост до големите антични републикански и монархични центрове на Стария свят, възприемало не само техническите и научните постижения на своето време, например обсадните машини на кените, използвани в Тракийския Херсонес при превземане на гръцки градове, но и политическите и хуманитарните знания, които принуждавали античните автори да сравняват Спартак не с “варварин”, а с елин, по знания и мекота на обноските. Тази характеристика показва не монарх, свикнал да управлява със заповеди, а вожд, свикнал да се съобразява с мненията на другите. Развитото родовоплеменно общество не било длъжно на повтаря целия обществено-политически опит и натрупването на знания на политическите общества, нито при наличието и на полисен, републикански, и на монархичен модел на развитие, да избира само монархичния. Противоречията сред въстаниците вероятно се дължали и на съгласувани действия между Митридат VІ Евпатор, който обявил през 74 г. война на Рим в М. Азия и на Балканите, Спартак, който оценил ситуацията и изчаквал съгласувани действия с Митридат, и Серторий в Испания, който съгласувал действията си с понтийския цар, като му осигурявал пристанища и получавал финансови средства.
В развития родовоплеменен свят на Тракия политиката на противопоставяне на римляните и обещаваната от Митридад VІ Евпатор свобода намирали и противници и привърженици. Представите за родовото общество, съвременно на развитите политически общества и поддържащо връзки с тях, като общество от зората на родовия строй, както го определя Ал. Фол, са неприемливи. Теоретичните възражения, че в Тракия не може да има родовоплеменни общества, понеже това означавало те да бъдат поставени в родовия строй, са насочени срещу възможност в историята, която не се е състояла.
Противопоставянето срещу римското завоевание сплотило тракийските племена и това принудило републиката – завоевател да им нанесе удар. През 78-76 г. пр. н. е. римският наместник на Македония Апий Клавдий Пулхер водил неуспешни военни експедиции срещу родопските тракийски племена. През 76 г. пр. н. е. след смъртта на А. Пулхер римляните продължили настъплението си срещу тракийските племена. Консулът Гай Скрибоний Курион бил назначен за проконсул на Македония през 75-73 г. пр. н. е. Войските му предприели добре обмислен поход, известен като Дарданска война, от Дирахий на Адриатика до поречието на днешната р. Тимок при р. Данубиус. За първи път римляните достигнали до поречието на р. Дунав, но успехите им бил не в завладяването на тракийските племенни съюзи, а в това, че в тежките боеве по пътя им на север западните тракийски племена не могли да спрат военната им сила. По време на Третата Митридадова война (74-63 пр. н. е.) Рим изпратил на Балканите огромна армия, която се движила по Вия Егнация от брега на Егейско море, през земите на бесите и одрисите към черноморските гръцки колонии. Пълководецът й Марк Теренций Варон Лукул, проконсулът на Македония за 72-71 г. пр. н. е., преминал през военнната съпротива на бесите, като им нанесъл поредица от поражения и прекосил централните територии на одрисите. Укрепените им градове Кабиле и Ускудама били превзети, същата съдба постигнала и гръцките колонии между устието на р. Данубиус и Аполония. Градът бил превзет след упорита съпротива и подложен на варварско ограбване. Като военен трофей била взета и колосалната статуя на скулптура от V в. пр. н. е . Каламис – символът на Аполония.
Съпротивителните сили на траките били безсилни срещу огромните и добре обучени римски армии и одриският цар Садалас признал Рим за свой покровител. Нашествието на римляните усилило междуособиците между полуавтономните княжества на Одриското царство, а също и противоречията между отделните тракийски племена и държавата. Наследникът на Садалас І, Котис І се обвързал пряко с римската политика на Балканите и подкрепил римляните срещу бесите, които възстановили своята военна сила след походите на М. Лукул и също търсели съюзнически отношения с Рим. Одриският владетел бил подкрепян от проконсулите на Македония и с тяхна помощ превърнал държавата си в най-силна сред останалите независими тракийските общности.
В Североизточните тракийски земи на юг от Данубиус през 61 г. пр. н. е. се вдигнали на въстание срещу властта им гетските племена. Те използвали преминаването на юг от р. Дунав на племенния съюз на бастарните, които разгромили армията на наместника на Македония и прилежащите й тракийски земи Гай Антоний Хибрида и започнали борба за отхвърляне на окупационната власт. Военни действия срещу Рим и съюзното му Одриско царство започнал военноплеменният съюз на бесите в Родопите. Римският наместник в Македония Гай Октавий предприел военен поход срещу тях, като имал успехи в отделни сражения, без да може да се закрепи на територията им. Вождът на бесите Рабукент оглавил делегация на военноплеменния си съюз, която предложила на Рим съюз, ако римляните се откажат от подкрепата си за Одриското царство Преторът на наместника на Македония убил беският вожд, след като бил подкупен от царя на одрисите Котис ІІІ, и с това нарушил обявяваната от римляните за задължителна неприкосновеност на пратеничествата с посланнически или посреднически задачи.
През 57-55 г. пр. н. е. силните племена на медите, дентелетите и дарданите, в отговор на грабителските набези на римляните на техните територии, отново във военен съюз нападнали северните земи на провинция Македония и многократно прекъсвали комуникациите по Вия Егнация. Като се възползвал от трудностите на римляните на югозапад, гетският владетел Буребиста нахлул в причерноморските области на юг от р. Дунав и разпространил властта до южните склонове на Хемус, в непосредствена близост до Месамбрия.
На юг от Хемус, в Източна Тракия, Одриската държава държала под свой контрол територии, които препятствали пътя на гетите на юг. След смъртта на Котис ІІІ през 48 г. пр. н. е. неговият син и приемник на престола Садалас ІІ бил въвлечен в гражданските войни на римляните, и в конфликта между Гай Юлий Цезар и Гней Помпей заели страната на последния. Одрисите, предвождани от Садалас І, а също и Сапеите, предвождани от Раскупор, взели участие в битката при Фарсала през 48 г. пр.н. е. на страната на Гн. Помпей. Въпреки това те били пощадени от Г. Ю. Цезар, който възнамерявал да ги използва като съюзници в борба срещу гетите на Буребиста.
Политическите противоречия в Рим по време на установената от Г. Ю. Цезар военна диктатура продължавали, а когато той започнал да се държи по подобие на елинистическите царе, бил убит от сенаторски заговор. Рим се изправил пред гражданска война, и двете основни партии - на цезарианците, привърженици на военната диктатура, предвождани от Гай Октавий, и на републиканците-сенатори, предвождани от М. Ю. Брут, си дали военна среща на Балканите. Републиканците имали по-значителна подкрепа, а успели да наберат и по-голяма армия. Оказаната от М. Ю. Брут помощ на Одриското царство в борбата му срещу набиращите политическа мощ беси му осигурило подкрепата и на одрисите, и на сапейския династ Разкупор. В битката при Филипи през 42 г. пр. н. е. победили цезарианците. Те съдействали на способния сапейски династ да стане владетел на Одриското царство, като отчели способността му да намира влияние между политически врагове и опоненти. В битката при Филипи Раскупор и брат му Раскос се държали като на военно учение, като участвали с конни отряди от по 3 000 човека и на страната на цезарианците, и на страната на републиканците. При това военните заслуги и на двамата били несъмнени. В. Велков оценява политическата ситуация в Тракия така:”При Филипи републиканците били победени. Раскупор изпаднал в тежко положение, но го спасила намесата на брат му Раскос. В тази обстановка, в която Октавиан и Антоний не мислели за Балканите, а за уреждане на други проблеми, Раскупор успял да използва създалото се положение и с помощта на Рим се обявил за владетел на цяла Тракия. Сега било поставено началото на Сапейската династия, последната в историята на независима Тракия.”. Буквално по В. Велков е и разказът на Д. Попов :”Понеже нито Октавиан, нито Антоний имат време да се занимават с тях /със съдбата на двамата братя-съюзници, б. М. Н. Н./, а се заемат с уреждането на други проблеми, Раскупорис използва създаденото положение”.
“Другите проблеми” на Гай Октавий и на М. Антоний били недоволството от властта на триумвирите диктатори, гладът в Италия в резултат от морската й блокада от флота на укрепилия се в Испания син на Г. Помпей С. Помпей, и въстанието на брата на Антоний Луций Антоний и на жената на триумвира М. Антоний, Фулвия. Те се стремили да отменят диктатурата на триумвирите и успели да превземат Рим, преди да бъдат разбити от войските на Г. Октавий. Фулвия имала и лични причини – съпругът й М. Антоний се влюбил в Клеопатра, царицата на Египет, и поради това подкрепила брат си. Тази ситуация, която С. И. Ковальов оценява като катастрофална за цезарианците, изисквала промяна на политическата обстановка в Тракия и поставяне на престола на одрисите в Бизия на владетел, който не би се превърнал в заплаха за Рим на Изток, ако е принуден да управлява във враждебна среда. Затова римляните избрали за свой поставленик врага си Раскупор, а не съюзника си Раскос. Тази промяна, която била продиктувана от критичното състояние на цезарианската власт в Италия, подсказва и вероятната причина за смъртта на Садалас ІІ, който би усилил властта си, след като негови и на цезарианците съюзници били много от траките. Рим не искал силни съюзници, защото имал по-далечни стратегически планове на север от р. Данубиус и на изток от М. Азия, а най-първо в Италия и Испания.
Между двамата триумвири М. Антоний и Гай Октавий възникнали противоречия, предизвикани от все по-пълното обвързване на Антоний с наследството на Г. Ю. Цезар, включително и личната му връзка с Клеопатра, на която Цезар подарил завоювания Египет в разрез с римските закони. Тези противоречия завършили с битката при н. Акций през 31 г. пр. н. е., след което армията на Антоний преминала на страната на Гай Октавий, а Марк Антоний и Клеопатра се самоубили.
На следващата 30 г. пр. н. е. военният съюз на келтите бастарни заедно с отвъддунавските тракийски племена на гетите-даки нахлул на територията на западна Тракия на юг от р. Данубиус и достигнал до земите не мизите, трибалите и медите. През 29 г. пр. н. е. бастарните и техните съюзници нахлули отново, като нападнали и дентелетите. Наместникът на Македония, Марк Лициний Крас, отхвърлил военните отреди на нашествениците до устието на р. Циаброс, сега Цибрица. Траките реагирали враждебно на похода на римляните, като не приели представянето им за техни защитници от бастарните. Последователно мизите при р. Дунав, сердите в днешното Софийско поле и дентелетите около днешния Кюстендил, извършили нападения над оттеглящите се войски на М. Крас. През следващата 28 г. пр. н. е. римляните повторили похода си срещу настъпващите от север бастарни и ги разбили. Внукът на победителя на Спартак и на загиналия срещу партите М. Крас, който носел неговите имена, развил успеха си, като предизвикал и конфликт между съюзниците си, одрисите, и техните равностойни врагове, бесите. М. Крас предал светилището на Дионис, което било в земите на бесите, на одриската държава. Едновременно с това наместникът на Македония се намесил в династичните борби в Одриското царство след смъртта на Рескупор и подкрепил сина на Садалас ІІ, Котис ІV.
Поставянето на траките, включително и някога мощната държава на одрисите, под римска власт и зависимост предизвикало всеобщо недоволство. Конфликтът между бесите и одрисите прераснал във военни действия през 18 г. пр. н. е. и римските войски се притекли на помощ на одрисите, за да задържат светилището на Дионис във владенията им в централната част на западните Родопи. През 15 г. пр. н. е., като се възползвал от смъртта на Котис ІV, беският жрец Вологез вдигнал съплеменниците си на въстание, което застрашило римската власт в Тракия, но било потушено през 11 г. пр. н. е. Войските на проконсула на Македония Луций Калпурний Пизон подложили земите на бесите на унищожителен терор – голяма част от оцелелите беси били продадени в робство, а други били преселени в североизточните български земи и в днешна румънска Добруджа.
След като сломили съпротивата на бесите, римляните възнаградили васалното си Одриско царство, като му предали властта над тракийските земи между р. Дунав и Мраморно море, Черно море, р.Марица и р. Струма според В. Велков, но колониите по морските крайбрежия останали под римско управление.
След смъртта на одриския цар и римски поставленик и съюзник Реметалк (11 г. пр. н. е. – 12 г. от н. е.) неговият син Котис станал цар, а чичо му Раскупор получил властта над тракийските земи на север от Хемус. Още с назначаването на Гай Попей Сабин за императорски наместник в Мизия, през 12 г. областта получила самостоятелен контролен орган, със самостоятелна въоръжена сила. По този начин Рим постигнал целта си - да ослаби станалата твърде силна Одриска държава. Но Раскупор нападнал южните територии на разделеното царство, и когато Котис отговорил с противодействащи военни действия, Рим принудил и двете воюващи страни да сключат мир. Раскупор се възползвал от наивността на племенника си, примамил го на среща и го убил. След това царят-узурпатор започнал усилена подготовка за борба с Рим, но на свой ред бил измамен, арестуван и изпратен в столицата на могъщата република.
Принцепсът Тиберий (14-37 г.) възстановил предишното състояние в одриската държава, като на сина на Раскупор Реметалк дал във власт земите между Хемус и Данубиус, а на малолетните деца на убития Котис върнал южната част на царството им, като до навършване на пълнолетие, тяхната власт трябвало да бъде изпълнявана от регента им, пропретора Требелиан Руф. През 15 г. Мизия, Ахая и Македония били предадени под управлението на Г. П. Сабин. По този начин Рим обграждал Одриското царство и го лишавал от възможност да търси съюзници с обща граница. В. Велков допуска, че създаването на провинция Мизия е станало по-късно, при обединението й заедно с останалите две провинции, през 15. г. Според Д. Ботева Мизия била превърната в провинция през 12 г.
През 21 г. от н. е. траките от южните области на държавата се вдигнали на въстание срещу покорната пред римляните държавна власт. Въстаниците обсадили Филипопол и изпратили отреди отвъд Хемус, за да вдигнат на борба гетите, но надеждите им останали напразни. След походите на внука на банкера М. Крас, Марк Крас, гетите на юг от Хемус нямали достатъчно човешки потенциал, за да се вдигнат на борба. Една от характерните особености на завоеванията на Римската република от късния й период, за разлика от ранните феодални страни, като Арабските държави, Турция, или Златната орда, е унищожаването на населението на цели области, за да има повече възможности за гражданите на Рим. В останалите територии била въвеждана данъчно-административната система на империята През 26 г. от н.е. след облагане с данъци и на живеещите в труднодостъпните планински области, траките отново се вдигнали на въстание срещу римската власт и управителя на Севера Реметалк. В тежки сражения част от въстаниците били покорени или избити, други се предали, а по-малка част от тях успели да се изтеглят в недостъпни планински райони.
Рим продължавал тежката данъчно-повинностна политика с използване и на извъникономическа принуда до смяната на властта в Рим, до идването на власт на новия принцепс Калигула през 38 г. Новият владетел на Римската република в преходния й период към империя, върнал властта на законния наследник на Одриския престол, сина на убития Котис, Реметалк ІІІ.. През 44 г. от н. е. било вдигнато ново въстание срещу централната власт на Одриското царство, вероятно от траките, които се стремели към възстановяването на целостта на държавата. В хода на военните действия загинал Реметалк ІІІ. След убийството, в хода на военните действия на царя, Рим окупирал тракийските земи, тъй като не бил заинтересован от обединението на южнодунавска Тракия, и не можел да упражнява властта си с вече нежеланите от тракийския народ римски поставленици. От южните земи на Одриското царство била създадена провинция Тракия. Тракийската държава на юг от р. Дунав престанала да съществува.