Translate

26 ноември 2011

Наследството на минойската цивилизация


Най-важният опит да се съедини полусферичният купол със стените на помещение с квадратен или многоъгълен план е постигнат чрез сферичните триъгълници, наречени пандантиви, след като употребяваните за тази цел на Изток (Персия) промпи се оказали неудобни за органично свързване при по-големи размери на купола.
       Един такъв несъвършен опит е засводяването на централната куполна църква църква Св. Сергей и Вакх в Цариград от първите години на юстиниановото управление. Плаът й е октогон, вписан в почти квадратен обиколен кулоар. Срещу стените на октогона са издадени 4 полукръгли колонадни екседри по посока на диагоналите на квадрата и 4 правоъгълни колонадни отвира по другите 4 страни, като на изток е издадена олтарната апсида с обширно предапсидно пространство, а от-запад е придаден неразчленен нартекс. Колонадата на долния етаж има богато орнаментален византийски антаблеман, а горния етаж (емпориите) е обиколен от 7 големи арки, носени от масивните стълпове на октогона и поделяни по на три по-малки арки на леки колони, докато осмата (източната) е с цял свободен отвор през двата етажа като триумфална арка. Куполът с D=17 м е разделен на 16 полета, засводени на отделни части с полуконусни повърхнини, в които октогонът преминава незабелязано, за да се избегне твърде новата по това време и трудна пандантивна конструкция. Отвън куполът е хванат от 8 малки контрафорси. Пространственото оформяне е величествено и не напразно тя е наречена “Малката Св. София” (обр.16). Според О. Вулф “строителната й схема представлява непосредствено спъпало към най-висшето творение на византийската архитектура-юстиниановата Св. София”. Ако това е вярно донякаде по отношение на страните на октогона, които наистина предшествуват такива екседри в Св. Офив, в останалите, и то най-важни моменти между тези две постройки има съществена разлика. Квадратът и октогонът не се покриват с купол по един и същ начин. Освен това при Св. Сергей и Вакх изобщо не се е достигало още до идеята на пандантивите.
       Св. София (532-537 г.). Разположена на най-високото място на хребета на Акропола в Цариград, тя е едно изключително творение на гениалните архитекти Антемий от Трал и Изидор от Милет (Западна Мала Азия), които искали на всяка цена да надминат постигнатото дотогава в това направление, каквото е било и желанието на императора Юстиниан. За възложената им задача те не възприели прост установен тип (напр. свободния гръцки кръст на Апостолската църква в Цариград или базиликата, ротонда или октогон), а поставили основата на своята постранствена композиция една комбинирана, сложна и при това нееднакво статически уравновесена конструктивна система (обр.17). Излизайки от един занчително голям квадрат със страна 32,00 м, в желанието си да разширят още повече без подпори средното пространство, което обикновенната базилика и простата ротонда не позволявали без прекономерно дебели стени, те използвали източнта и западната гранадаподкуполна арка, за да опрат на тях със същия диаметър големи полукуполни върху полукръгли аркадни екседри и така да продължат до 72 м общото засводено централно пространство. Другите две подкуполни арки- северната и южната-били изпълнени горе със стени-тимпани- с два реда прозорци, а долу били разчленени в два етажа с колонади- в горния  с емпорите, чрез шест колони, а в долния- чрез четири колони (обр.18). На север и на юг страничните кораби били засводени с “византийски” сводове- разновидност на “бохемския” свод, а горе, в емпорите, със сферични калоти. Тези помещения били свързани като странични кораби на куполна базилика. Така цялата църква получила квадратен план (без притворите и пристроените по-късно от север и юг пилони и без атрия). Отвърте всички стени били разчленени чрез арки и колони на отделни отвори и подпори: от тези подпори четирите главни в ъглите на полукуполния квадрат са особено масивни и не са с квадратно, а с правоъгълно сечение по посока на образуваната дълга ос на храма. Със своето правоъгълно сечение тези подпори, вградени нееднакво по ъглите на подкуполното пространство, осигурява повече стабилността на южната и северната носещи купола арки, отколкото тази на източната и западната, но не и стабилността на купола на север и от юг (обр.17). Това различно третиране да подпорите, а следователно и на носещите купола арки било важно при решаване проблема за покриванетона пространството с купол, защото позволявало удължаване на това пространство при еднаква (неестествена) обща ширина на наоса към изток и запад, а отговаряло и на нуждата от по-голямасила на подпорите по тази насока (изток-запад), тъй като аркадните екседри, засводени със своите четвъртсферични куполи, не са могли да поематредовно разпространяващия се по цялата периферия на основния (екваториания) кръг хоризонтален натиска от купола. Напротив, към юг и север пренасянето на този хоризонтален натиск през корабите чрез арки или сводове изглеждало по-лесно. В действителност обаче и по тази посока равновесието не е било добре осигурено, защото арките върху страничните кораби не достигали до височината на основния кръг на купола. Етзащо допълнителното прибавяне от юг и от север ниски подпорни пилони (контрафорси), правилно наречени от Шарл Диил “паразитни”, не изпълнявали своето предназначение. В това се състои величието и слабостта на концепцията на Св. София.
    “Още при първото проследяване на конструкцията на Св. София става ясно голямото техническо умение на архитектите Антемий и Изидор, също и фактът, че никаде това умение не е проведено систематично по смисъла на античното или на нашето съвременно техническо мислене, и то не от липса на такова умение, тъй като избраните от тях конструкции са били много по-трудни за прилагане, отколкотообикновенните, подчинени на простата логика”, казва Щруп Рьослер. “Но, продължава той, това, което нам изглежда нелогично, е било за византийците допустимо и  възможно от тогавашна гледна точка.” Нелогично например е отбелязаното по-горе нееднакво образуване на подпорите в ъглите на квадрат. За това има две логически възможности: или схемата “а”, или схемата “б” (обр.17 А). В Св. София са смесени две възможности съвсем не по римски начин, именно по схема “в”, което явно открива слабата страна на цялата система, за да даде възможности в съвсем друга посока.
     Св. София имала още във вида си от 415 г. (при император Теодоси ІІ) два нартекса- външен и вътрешен, но като базилика вероятно е имала дървен покрив. През 532 г., веднага след пожара при въстанието Ника, тя била изцяло на ново застроена по описания по-горе начин, като куполът имал неблагоприятно сечение- сферичен сегмент и 40 прозореца, врязани в самия купол. След земетресението в 558 г., при което се съборили източния полукупол и част от централния купол, Св. София била възстановена от архитекта Изидор Младши, племинник на първия и строител, тогава покойник. Той избрал за сечение на купола снижен полукръг (т.е. купол почти полусфера) като статически по-благоприята форма. С това външният зенит на купола достигнал височина 58 м (обр. 19 А). И през средновековието състоянието на Св. София е създавало грижи, поради което са били пристроени споменатите по-горе твърде масивни и не особено полезни пилони, които загрозяват извънредно много външния вид на църквата, който и без това е неизразителен и тромав, затулен от много струпани наоколо маси. Явно е, че не е търсено външно оформение. При преостраняването в джамия веднага след превземането на Цариград от турците 1453 г. тя претърпява някои промени на изгледа главно от вънка чрез постройки и минарета, от които не се е освободила и днес, макар че вече не служи на мохаменданския култ, е привърната в музей. Под турската мазилка върху сводове и тимпани сега се откриват великолепни мозайки, а стените са били покрити с мраморни облицовки. Капители и корнизи са вече чисто по византийски, с дълбок ажур и с нови форми (обр.20 и 21)
    Св. София представлява един гигански скок, който отразил осилията на историческия момент-Юстиниановата епоха- да се справи с кризата в робовладелския строй. Държавата имала средства (материални и духовни ) за това, но те били последните средства на старата държава
    При задълбочаване на кризата през VII в. и при настъпващия феодализъм трябвало да се търсят други решения, намерения едва през IX в.
    Св. София е правила и ще прави, докато съществува, твърде силно впечатление с необикновенното и величествено оформено външно пространство, с лекотата, с която куполът виси върху пандантивите и, и с осветлението и въздушността на всички тънко разчленени подпори и леки арки.
    През време на Юстиниановото управление са подновени много други църкви от IV и V в. Някои от тях обаче, като Константиновия мавзолей Свети Апостоли, изчезнали съвсем. Мястото на последния се заело от джамията на Мехмед ІІ и ние знаем за него само по описанията на някой писатели от това време. Според Прокопий тя била не по-малко величествени, засводена с пет куполи върху квадрати, от които средната била “съваршено еднаква с тази на Св.София “. Според това изглежда, че плана и е бил свободен гръцки кръст. Вероятно същия план е и издигнатата бърху по-стара църква от IV в. през времето на Юстиниан грандиозна трикорабна църква със сложен план на свободен латински кръст Св.Иван Ефес-сега руина(обр.15)
           Св.Ирина, наречена “старата Мегали Етлесия”, е строена след въстанието Ника върху останки от по стара църква от IV в. по една опростена схема ба базиликата с куполи. Към главният купол (полу свера върху пондантиви) към запад има още едно засводено с по нисък купол (сляпа калота) пространство.Църквата е променена, особено в нартекса и атриума, през 740г. Емпори има само бърху нартекса.Този така наречен “полубазиличен” тип е сходен по начало с “куполната базилика”, но има подълготраино развитие, като по примера на Св.София (цариградска) той намалява значението на страничните кораби в използването им за уравновесяване куполните конструкции на разширеното пространство на средният кораб и скъсяване дължината на църквата (обр.22). Тук може да се търси началото на кръстокуполната църква. В Св.Ирина главният купол е издигнат значително над центъра, на полусферата,което дава в ъзможност на прозорците по него да се поставят от части по вертикалната част от повирхнустта му (началото на тамбур, което особено личи отвън).

20 ноември 2011

Византийска архитектура - IV - VI в. - 2 част


Най-важният опит да се съедини полусферичният купол със стените на помещение с квадратен или многоъгълен план е постигнат чрез сферичните триъгълници, наречени пандантиви, след като употребяваните за тази цел на Изток (Персия) промпи се оказали неудобни за органично свързване при по-големи размери на купола.
       Един такъв несъвършен опит е засводяването на централната куполна църква църква Св. Сергей и Вакх в Цариград от първите години на юстиниановото управление. Плаът й е октогон, вписан в почти квадратен обиколен кулоар. Срещу стените на октогона са издадени 4 полукръгли колонадни екседри по посока на диагоналите на квадрата и 4 правоъгълни колонадни отвира по другите 4 страни, като на изток е издадена олтарната апсида с обширно предапсидно пространство, а от-запад е придаден неразчленен нартекс. Колонадата на долния етаж има богато орнаментален византийски антаблеман, а горния етаж (емпориите) е обиколен от 7 големи арки, носени от масивните стълпове на октогона и поделяни по на три по-малки арки на леки колони, докато осмата (източната) е с цял свободен отвор през двата етажа като триумфална арка. Куполът с D=17 м е разделен на 16 полета, засводени на отделни части с полуконусни повърхнини, в които октогонът преминава незабелязано, за да се избегне твърде новата по това време и трудна пандантивна конструкция. Отвън куполът е хванат от 8 малки контрафорси. Пространственото оформяне е величествено и не напразно тя е наречена “Малката Св. София” (обр.16). Според О. Вулф “строителната й схема представлява непосредствено спъпало към най-висшето творение на византийската архитектура-юстиниановата Св. София”. Ако това е вярно донякаде по отношение на страните на октогона, които наистина предшествуват такива екседри в Св. Офив, в останалите, и то най-важни моменти между тези две постройки има съществена разлика. Квадратът и октогонът не се покриват с купол по един и същ начин. Освен това при Св. Сергей и Вакх изобщо не се е достигало още до идеята на пандантивите.
       Св. София (532-537 г.). Разположена на най-високото място на хребета на Акропола в Цариград, тя е едно изключително творение на гениалните архитекти Антемий от Трал и Изидор от Милет (Западна Мала Азия), които искали на всяка цена да надминат постигнатото дотогава в това направление, каквото е било и желанието на императора Юстиниан. За възложената им задача те не възприели прост установен тип (напр. свободния гръцки кръст на Апостолската църква в Цариград или базиликата, ротонда или октогон), а поставили основата на своята постранствена композиция една комбинирана, сложна и при това нееднакво статически уравновесена конструктивна система (обр.17). Излизайки от един занчително голям квадрат със страна 32,00 м, в желанието си да разширят още повече без подпори средното пространство, което обикновенната базилика и простата ротонда не позволявали без прекономерно дебели стени, те използвали източнта и западната гранадаподкуполна арка, за да опрат на тях със същия диаметър големи полукуполни върху полукръгли аркадни екседри и така да продължат до 72 м общото засводено централно пространство. Другите две подкуполни арки- северната и южната-били изпълнени горе със стени-тимпани- с два реда прозорци, а долу били разчленени в два етажа с колонади- в горния  с емпорите, чрез шест колони, а в долния- чрез четири колони (обр.18). На север и на юг страничните кораби били засводени с “византийски” сводове- разновидност на “бохемския” свод, а горе, в емпорите, със сферични калоти. Тези помещения били свързани като странични кораби на куполна базилика. Така цялата църква получила квадратен план (без притворите и пристроените по-късно от север и юг пилони и без атрия). Отвърте всички стени били разчленени чрез арки и колони на отделни отвори и подпори: от тези подпори четирите главни в ъглите на полукуполния квадрат са особено масивни и не са с квадратно, а с правоъгълно сечение по посока на образуваната дълга ос на храма. Със своето правоъгълно сечение тези подпори, вградени нееднакво по ъглите на подкуполното пространство, осигурява повече стабилността на южната и северната носещи купола арки, отколкото тази на източната и западната, но не и стабилността на купола на север и от юг (обр.17). Това различно третиране да подпорите, а следователно и на носещите купола арки било важно при решаване проблема за покриванетона пространството с купол, защото позволявало удължаване на това пространство при еднаква (неестествена) обща ширина на наоса към изток и запад, а отговаряло и на нуждата от по-голямасила на подпорите по тази насока (изток-запад), тъй като аркадните екседри, засводени със своите четвъртсферични куполи, не са могли да поематредовно разпространяващия се по цялата периферия на основния (екваториания) кръг хоризонтален натиска от купола. Напротив, към юг и север пренасянето на този хоризонтален натиск през корабите чрез арки или сводове изглеждало по-лесно. В действителност обаче и по тази посока равновесието не е било добре осигурено, защото арките върху страничните кораби не достигали до височината на основния кръг на купола. Етзащо допълнителното прибавяне от юг и от север ниски подпорни пилони (контрафорси), правилно наречени от Шарл Диил “паразитни”, не изпълнявали своето предназначение. В това се състои величието и слабостта на концепцията на Св. София.
    “Още при първото проследяване на конструкцията на Св. София става ясно голямото техническо умение на архитектите Антемий и Изидор, също и фактът, че никаде това умение не е проведено систематично по смисъла на античното или на нашето съвременно техническо мислене, и то не от липса на такова умение, тъй като избраните от тях конструкции са били много по-трудни за прилагане, отколкотообикновенните, подчинени на простата логика”, казва Щруп Рьослер. “Но, продължава той, това, което нам изглежда нелогично, е било за византийците допустимо и  възможно от тогавашна гледна точка.” Нелогично например е отбелязаното по-горе нееднакво образуване на подпорите в ъглите на квадрат. За това има две логически възможности: или схемата “а”, или схемата “б” (обр.17 А). В Св. София са смесени две възможности съвсем не по римски начин, именно по схема “в”, което явно открива слабата страна на цялата система, за да даде възможности в съвсем друга посока.
     Св. София имала още във вида си от 415 г. (при император Теодоси ІІ) два нартекса- външен и вътрешен, но като базилика вероятно е имала дървен покрив. През 532 г., веднага след пожара при въстанието Ника, тя била изцяло на ново застроена по описания по-горе начин, като куполът имал неблагоприятно сечение- сферичен сегмент и 40 прозореца, врязани в самия купол. След земетресението в 558 г., при което се съборили източния полукупол и част от централния купол, Св. София била възстановена от архитекта Изидор Младши, племинник на първия и строител, тогава покойник. Той избрал за сечение на купола снижен полукръг (т.е. купол почти полусфера) като статически по-благоприята форма. С това външният зенит на купола достигнал височина 58 м (обр. 19 А). И през средновековието състоянието на Св. София е създавало грижи, поради което са били пристроени споменатите по-горе твърде масивни и не особено полезни пилони, които загрозяват извънредно много външния вид на църквата, който и без това е неизразителен и тромав, затулен от много струпани наоколо маси. Явно е, че не е търсено външно оформение. При преостраняването в джамия веднага след превземането на Цариград от турците 1453 г. тя претърпява някои промени на изгледа главно от вънка чрез постройки и минарета, от които не се е освободила и днес, макар че вече не служи на мохаменданския култ, е привърната в музей. Под турската мазилка върху сводове и тимпани сега се откриват великолепни мозайки, а стените са били покрити с мраморни облицовки. Капители и корнизи са вече чисто по византийски, с дълбок ажур и с нови форми (обр.20 и 21)
    Св. София представлява един гигански скок, който отразил осилията на историческия момент-Юстиниановата епоха- да се справи с кризата в робовладелския строй. Държавата имала средства (материални и духовни ) за това, но те били последните средства на старата държава
    При задълбочаване на кризата през VII в. и при настъпващия феодализъм трябвало да се търсят други решения, намерения едва през IX в.
    Св. София е правила и ще прави, докато съществува, твърде силно впечатление с необикновенното и величествено оформено външно пространство, с лекотата, с която куполът виси върху пандантивите и, и с осветлението и въздушността на всички тънко разчленени подпори и леки арки.
    През време на Юстиниановото управление са подновени много други църкви от IV и V в. Някои от тях обаче, като Константиновия мавзолей Свети Апостоли, изчезнали съвсем. Мястото на последния се заело от джамията на Мехмед ІІ и ние знаем за него само по описанията на някой писатели от това време. Според Прокопий тя била не по-малко величествени, засводена с пет куполи върху квадрати, от които средната била “съваршено еднаква с тази на Св.София “. Според това изглежда, че плана и е бил свободен гръцки кръст. Вероятно същия план е и издигнатата бърху по-стара църква от IV в. през времето на Юстиниан грандиозна трикорабна църква със сложен план на свободен латински кръст Св.Иван Ефес-сега руина(обр.15)
           Св.Ирина, наречена “старата Мегали Етлесия”, е строена след въстанието Ника върху останки от по стара църква от IV в. по една опростена схема ба базиликата с куполи. Към главният купол (полу свера върху пондантиви) към запад има още едно засводено с по нисък купол (сляпа калота) пространство.Църквата е променена, особено в нартекса и атриума, през 740г. Емпори има само бърху нартекса.Този така наречен “полубазиличен” тип е сходен по начало с “куполната базилика”, но има подълготраино развитие, като по примера на Св.София (цариградска) той намалява значението на страничните кораби в използването им за уравновесяване куполните конструкции на разширеното пространство на средният кораб и скъсяване дължината на църквата (обр.22). Тук може да се търси началото на кръстокуполната църква. В Св.Ирина главният купол е издигнат значително над центъра, на полусферата,което дава в ъзможност на прозорците по него да се поставят от части по вертикалната част от повирхнустта му (началото на тамбур, което особено личи отвън).

19 ноември 2011

Калиакра


Проф. дин Николай Овчаров

Денят е 15 август 2011 г. Рождество на Св. Богородица или, както му казва народът, Голяма Богородица. Макар вълните на морето да се блъскат в скалите стотина метра по-надолу, утрото над Калиакра предвещава летни горещини. Но жегите не могат да спрат археолозите от екипа на доц. Бони Петрунова. От няколко дни те са подновили проучванията в древния град, издигал се от незапомнени времена на скалния нос. 
Аз вече съм разказвал за започналите през 2004 г. след прекъсване от цели десетилетия разкопки на този толкова важен археологически обект. Най-ранното селище тук създават траките през IV в.пр.Хр. и му дават името Тиризис. По-късно градът е във владенията на един от наследниците на Александър Велики, Лизимах (323-281 г.пр.Хр.). Според легендите в скалите още се крие неговата хазна. После идват римляните, укрепили до съвършенство града. Към V-VI в. името му е сменено със звучното название Акра. Според историка Хиерокъл той се наредил сред 15-те важни града на провинция Скития.
Именно с тези времена е свързана находката, изненадала археолозите точно на Богородичния празник. Неочаквано от земята излиза оловен печат (моливдовул) с изображение именно на Божията майка. От другата страна пък е монограм във форма на кръст, скрил в сложна криптограма името на притежателя си. По-късно специалистът сигилограф проф. Ив. Йорданов ще го датира прецизно в VI в. 
Тогава в главата на доц. Петрунова започва да се оформя интересна историческа хипотеза. Като един от укрепените градове на провинция Скития, Акра първа посреща многобройните варварски нашествия от тази епоха. Скоро ромеите променят тактиката си и вместо да се сражават с нашествениците, започват да ги заселват като съюзници федерати. Те получават земи, но срещу това се задължават да бранят границите на империята.
По такъв начин към началото на VI в. в обновената и преустроена мощна крепост Акра са заселени хуни и прабългари. През 514 г. обаче федератите се вдигат на бунт срещу император Анастасий I. Той се опитва да подкупи водача на бунтовниците Виталиан, но не успява. Изпратената срещу федератите 80 000-на византийска армия е разгромена пред стените на Акра. Според летописците крепостните ровове са затрупани с телата на императорски войници. За да обяснят поражението и да защитят честта си, византийските автори разпространяват легендата, че шаманите излизат от крепостта и предизвикват появата на гъста мъгла. Настъпва мрак, а византийските войници изпадат в ужас и като обезумели се хвърлят сами в рововете.
Вероятно с тези събития е свързан византийският оловен печат. Днес може само да гадаем дали собственикът му е бил на страната на федератите или на императора. А заселилите се още тогава прабългари остават, като през VIII-IХ в. създават селище от т.нар. открит тип.
Интересният моливдовул е открит в останките на административна сграда от V-VI в., намиращи се под руините на забележителната средновековна църква номер 2. Нейното проучване е главната цел на екипа на доц. Петрунова за 2011 г. Миналото лято с безкористната подкрепа на община Каварна тя подновява разкопките на този важен обект, разкрит от археолози преди 30 години. Останките от храма са с внушителните размери 18/5,5 м. Разцветът е през ХIV в., когато той е обслужвал намиращия се в близост владетелски дом на Добруджанското деспотство. Предполага се, че църквата е била посветена на Св. Богородица, която закриляла градовете крепости.
През 2010 г. учените попадат там на богат некропол, където са погребвани благородниците и заможните хора от средновековна Калиакра. Разкрити са 19 гроба, като може би най-вълнуващо е погребението на майка, притиснала в скута си детенце. Находките от разкопките също са впечатляващи. Сред тях блести златният хиперперон с образите на ромейските императори Андроник II и Андроник III (1325-1334), които последни секат златни монети в историята на Византия. Друго важно откритие е бронзовият кръст-реликварий, в чиято вътрешност някога са съхранявани свещени реликви.
Резултатите от 2011 г. са още по-впечатляващи. Преди всичко вече е напълно проучена цялата църква номер 2. Разкрити са 70 гроба, където покойниците са положени с безценни накити. Намерени са над 20 златни и сребърни позлатени пръстени, обеци, детайли от сложна женска украса, както и множество монети. След намесата на реставраторите те ще заемат достойно място във витрините на Историческия музей в Каварна.
Така скалният нос Калиакра става известен не само със своята неповторима красота, но и с историята си. Археолозите стъпка по стъпка разкриват блясъка на съществувалия там от хилядолетия древен град. Няма съмнение, че той е достоен да заеме място сред Чудесата на България. Сигурен съм, че в близко бъдеще Калиакра ще се превърне и във важен обект на културно-историческия туризъм.


източник: В-к Стандарт

14 ноември 2011

Византийска архитектура - IV - VI в. - 1 част


   Елинистичната християнска базилика отживявала своето време най-напред в самия Константинипол, който се стремил към цялостномасивен строеж. Там през VI в. Не се строили вече такива базилики. След големите пожари, особено при въстанието Ника, нараснала необходимостта от представителност за поддържане  намалелия престиж на остатъците от робовладелския строй. Само по периферията на държавата (Мала Азия, Сирия, Египет, Балканския полуостров, Армения, Равена, Рим) елинистични базилики се строили още по стара  традиция. При това на изток в тези базилики се забелязвали значителни изменения : колоните се сменяли от четвъртити стълпове или изцяло, или алтернативно , или само на определени конструктивни места. Архитравите върху подпорите се сменяли с аркади, а общата дължина на наоса се намалявала- опити, които водили към обединяване  на конструкциите, за да се постигне крайната цел-засводяването. Тази цел се постигала бавно, постепеннокато цялото застрояване  трябвало да се раздроби на пространства, за да се покрие с отделни, макар и свързани помежду си сводове. От друга страна, необходимостта от по-големи зали налага едно по-разширено централно пространство, което обединявало останалите чрез съчетание и оформяне. Страничните засводени пространства трябвало да помагат при засводяването по възможност на по-голямо централно пространство. Ясна била тенденцията към типа куполна базилика. Преди да се развие обаче този нов тип базилика и да се дадат монументални решения, които при това се оформили ясно само в отделни паметници, се минало през много други среди смесени или непълни решения. Във връзка с това се наложили нови форми и в  сновните елементи на архитектурата-колонно-аркадната система със своите части: арки, колони, особено изменени и опростени антични капители, кубични и с импости от началото на V в., корнизи и други.
   Както се споменава, през IV в. върху територията на Византия се развили други типове култови и други сгради, освен базиликите- често централни, със своите разновидности, както и дуги смесени типове. Това били разновидностите на простите ротонди и октогони: трихорумите и “четирилистниците”, а също и църкви с план на свободния гръцки (по-рядко латински) кръст. И самата базилика с напречен кораб давала възможност за нови пространствени решения, които не закъснели да се появят във връзка с опитите за засводяването не само на олтарна апсида, но и на централната част на наоса. Тук те имали архитектурни образци в много от постройките на езическата античност.


                        НОВИ ВИДОВЕ КУЛТОВИ И ДРУГИ СГРАДИ ПРЕЗ VI В.

     На Балкана. Както се споменава, тук имало достатъчно и разновидни езически централни сгради, повечето от които били засводени с куполи с голяма техника на своденето. Скоро след това, през V в., при обсебването им от християните те били отчасти преустроени, а новосъздадените станали техни варианти. Ткива са :
     С план “четирилистник”. Червената църква при с. Пастуша от края на V в. с купол с диаметър 8,50 м, вече на падантиви, днес живописна пуина.
     С план “трилистник”. Такъв е баптистерът към “мраморна базилика” в Тропеос (Адамклиси в Добруджа) от V в.
     Ранното засводяване на тези сравнително по-големи централни пространства, и то върху пандантиви, давало вече възможност да се пристъпи към заместването на дървения покрив и в базиликата поне отчасти с траен цилиндричен или с друг свод върху корабите и с купола върху квадрата, образуван от пресичането на главния кораб с напречния.
     През VI в. на Балканския полуостров се появили и твърде разнообразни нови форми: сводената базилика, куполната базилика и засводената зална църква. Такива са: засводената трикорабна църква при с. Белово (обр.1), преустроена през VI в. в куполна базилика стара трикорабна, т. нар. “еленска църква” при Пирдоп, Св. София в София, която по най-новите изследвания, изглежда, е била засводена задно-куполна църква (обр.2), засводената базилика при Пиринч тепе край Варна, засводената базилика при с. Чобан дере (обр.3).
     Не засводени базилики са: Старата Митрополия в Несебър с атрий, емпори и синтрон и Св. Богородица Елеуса с триделен олтар пак там. В Хисаря (близо до Пловдив) има освен една базилика от V в. още седем базилики от VI-VII в. и други две при близкото село Синджирли. В Плиска се намира и най-голямата базилика на Балканския полуостров, дълга 100 м заедно с артия. Засводяването й не е установено (обр.4)
      В Югославия, при Либаня, в т. нар. Царичин град, има няколко незасводени трикорабни базилики,от които една е в “долния град” и друга с ”крипта”. Пурвата е по-голяма и има трансепт, а втората е без трансепт. И двете са с триъгълни апсиди и с артии. Датират от VI в.
       В Мала Азия още през V век, а и по-рано покрай елинистичната християнска базилика се изявил стремеж да се замстят дървените покриви със сводове. Може би това станало най-напред при централните постройки в области, бедни на дървем материал, а може би се е целело да се заместят нетрайни материали с по-трайни. Според накои изследователи опитите за засводяването са повече във вътрешността на страната, отколкото по крайбрежието, макар че засводени постройки към края на V в. не липсвали тук, както и там. Във вътрешността на страната към края на V в. се започнало засводяването на много църкви с цилиндрични сводове, напр. в Бин-бир Килисе голямата ртикорабна базилика №1 със стълпове с полуколони, “залната църква” с емпори и други (обр.6).
     Но само с особеното покриване на средното квадратно пространство на базиликата Коджа калеси (през втората половина на V в.) се създал новият епохален тип на “куполната базилика”. Тук поради емпорите страничното осветление било възможно само с твърде високо издигане на стените. Затова се прибягвало поне в средата на към централното осветление от куполата. С това се обяснява издигането на тази централна част в барабан, отначало дървен, покрит с осмостенна пирамида. Преходът от квадрата в осмостена на барабана е постигнат в ъглите чрез колонки върху конзоли (обр. 7). Тук за пръв път се появили и две малки апсиди от страна на олтарната
    Куполната базилика в Адалия (днешна Джуманюн) от края на V в.-сега джамия, вероятно още от началото имала масивен купол върху средното си пространство.
    Куполната базилика в Мериамлик (Киликия) от времето на император Зенон (470 г.)има силно доминиращо куполно покриване вероятно с пандантиви, обхващащо предапсидния квадрат със страна 10,65 м с ясно влияние върху по-нататъшното развитие на куполната базилика. Атрият, емпорите и полигоналната апсида са характерни за Мала Азия през V в. (обр.8)
    И църквата Св. Мария- западната от двете в комплекса, наречен “Двойната църква” в Ефес, вероятно от началото на VI в., има значително голям купол върху квадратното предапсидно пространство. И този паметник също като споменатите по-горе е важно предстъпало на византийските куполни базилики- особено на Св. София в Цариград. Но и тук, както в Мериамлик, състоянието на останките от тези църкви не позволява да се установи важния момент-как е станал преходът между подкуполния квадрат и купола. И тук, както и другаде в Мала Азия (Св. Иван в Ефес) (обр.15) или Цариград, само се предполага,че е имало като изключение в т. нар. “преториум” в Мусмие (обр.9), в баните в Гераза и при Ерусалимската порта Харам-еш Шериф- всичките профанни езически сгради, гдето конструкцията е в зачатък с малки размери, дошли до нас в лошо състояние ( В мазолея на Гала Плацидия в Равена от средата на V в. има начало на пандантиви, но не под пълна полусфера, а под колота с диаметър едва 5 м. Но червената църква при с. Пастуша от края на V в. куполът е с диаметър 8,5 м и е на пахдахтиви)
   От  VI в. съществуват вече редица засводени базилики и други близки до този тип църкви:
1.     В Русафа църквата “вън от стените” с вписан в квадратна постройка гръцки кръст, за VI в. твърде ранно явление, което не било възприето веднага (обр.10)
2.     Църквата Св. Мария в Амида (Диарбекир), църквите в Дара, Тур Абдин, Майяфаркин и други.
3.     Важна за развитието на двойната тухлена църква с два еднакви купола върху квадратни пространства на високи барабани в Юч-Аяк (Галатия), вероятноот края на V или началото на VI в., тъй като, изглежда, е една от първите с пандантиви.
     В гробищната църква “вън от стените” в Корикос (Киликия) централният квадрат бил покрит вероятно още с пирамидален дървен покрив.
     В Сирия (Хауран) се намират две твърде по сходен план църкви-октогони, вписани в квадрати с вътрешен венец от стълпове, носещи елипсовиден купол. Те са в Езра от 511 г. и в Борса от 515 г. Последната е по-голяма, с диаметър на купола 25 м и има емпории, но днес е почти съборена. Тук преходът между октогона и купола е с тромпи, а в Езра е с поставени в ъглите напреки каменни блокове.
    От същотото това време да е и баптистерът в манастира Калат Семан (Северна Сирия)-октогонът, но без вътрешни подпори (обр.11)
    Византия като политически и културен център на обширната Източна Римска империя още от начало ръководела строителната дейност не само на църквата. Оттук произлизала инициативата за създаване на догмите на християнството (вселенските събори), оттук императорската власт се месила и в делата на църквата, и в насоките на изкуството и строежите. Представителният църковен строеж бил и държавно дело и твърде естествено било тук да се появи стремеж към масивни, тройни и монументални култови и други сгради. До края на V в. “елинистичната” християнска базилика се задържала, но най-много в манастирски сгради (базиликата Йоан Студит в Цариград). В началото на VI в. опитите за засводяване и за увеличаване на вътрешното пространство зачестили след пожари-особено при въстанието в Ника (532 г.). Тук може да се приведе и опитът, получен при засводяването на цистерните в Цариград през V и VI в., с калоти върху пандантиви. Примери със засводяването са взети сигурно и от Мала Азия, и от Балканския полуостров, но не и от рим, гдето кръстатите и цилиндричните сводове на Максенциевата базилика от IV в. били край, но не и началото на на едно развитие.
    Малоазийско-византийският тухлен и сводов строеж, който се наложил с времето, е в пълно противоречие с римския тухлен сводов строеж.
    Докато в римската зидария за стени се извършва изцяло и еднакво (хомогенно) напр. с тухли, във византийския е застъпен принципа на облицоване с по-едри камъни (инцертум) и с различни материали. Тук най-често се среща смесената зидария, гдето при икономична употреба на тухления материал и на отличния варов разтвор, примесен с натрошени тухли, полаган на все по-дебели легла, се сменяват пояси от три  до шест реда тухли със също толкова реда дялан или слабообратен камък. Най-важната разлика е в системата на засводяването. В Рим изобщо се правило подпорно скеле (кофраж) за свода от тухлени ребра, което можело да се използува и като конструктивен скелет на свода, така че с попълване на междините между тези ребра с блокаж се отстранявали само някои дървени греди. На Изток знаели вече как да избягат изобщо повторното скеле чрез старата ориенталска техника на “пластово” ( с пояси) сводове- с посока на пластовете напреки на оста на цилиндричния свод. По тази техника сводът не се засводява по начина на клиново одяланите каменни блокове, но от вертикално поставени пръстени от тухли, чиито главни плоски повърхности са успоредни на напречното сечение на свода, а не на дългата му ос и са наклонени встрани спрямо тази плоскост. Решителен напредък бил постигнат, когато тази конструкция била пренесена бърху четвъртитите (правоъгълните) или кръглите помещения с редуване на сводовите пластове в две посоки (обр.12 и 13 )
    В Мавзолея на Диоклетиан в Спалато и в криптата-мавзолей при Св. Димитър в Солун своденето е друго- на дъги. Изглежда, че произходът на това своеобразно сводене е от Изток ( Антиохия и долините на западните реки на Мала Азия, обр.14)

08 ноември 2011

Гробницата в Свещари

Един от главните центрове на политическия и религиозния живот на древните траки е бил край днешния археологически резерват "Сборяново".[1] Обхваща територията на един от най-забележителните центрове на религиозен и политически живот в древна Тракия. Той функционирал през желязната епоха (I хил. пр.н.е) в земите на гетите и преживял най-висок разцвет в нейното начало (IX-VII в.пр.н.е) и в ранно елинистическата епоха. Планировката му е подчинена на концепция, която търсела хармонията между природата и съграденото сред нея и човешката ръка. В центъра на средището, обхващало хиляди квадратни километра, в долината на живописната река Крапинец и на двата й бряга били разположени няколко светилища и изградени култови съоръжения. В периферията, в най-високите места се намирали над 100 могили. [2]
Той е най- очарователният археологически парк на България. Изключителното стратегическо значение и мистичната природа са предопределили уникалното развитие през хилядолетията на този къс земя, намиращ се само на 5 км. от гр. Исперих.
Не случайно тук се издига и включената в Списъка в световното културно и природно наследство към ЮНЕСКО, Свещарска тракийска царска гробница.[3]
        Гробницата е разкрита по време на археологически разкопки на голямата Гинина могила /есента на 1982г./, издигаща се в северния край на могилния некропол, разположен на 2,5 км западно от с. Свещари. Тя се намира в югоизточния сектор на могилата, с вход, обърнат на югоизток. Състои се от коридор и три камери с правоъгълен план, покрити със свод във форма на пълен полукръг. За разлика от широко разпространените в Тракия през IV и ІІІ в. пр. н. е. куполни гробници, най-ярки представители на които са гробницата при Мезек и Казанлъшката гробница, Свещарската гробница принадлежи на друг архитектурен тип, почти неизвестен досега от вътрешността на Тракия. С правоъгълния план на камерите и полуцилиндричното засводяване гробницата показва характерни черти на гробните паметници от елинистическата епоха. Полуцилиндричният свод, който бележи нов, по-съвършен етап в развитието на античния свод, намира приложение главно в гробничната архитектура и при портите през втората половина на IV в., като става преобладаващ през III в. пр. н. ера. Този тип гробница се възприема широко и в древна Македония, а отделни гробни паметници са засвидетелствувани по Черноморското крайбрежие и Южна Русия.
      Към входа на Свещарската гробница води коридор, дълъг 4,06 м, широк 1,85 м и висок 2,15 м, изграден от големи каменни блокове. От двете си страни входът е фланкиран с две правоъгълни колонианти, които не са Монолитни, а се състоят от няколко блока. Капителите са украсени с рисувана в синьо и червено йонийска кима, под която върху гладка лента са врязани малки розети, също оцветени. Розетите на вътрешната страна на западния капител не са довършени, а са очертани само с пергел и червена точка в центъра. Над капителите лежи голяма, релефно обработена архитравна плоча, украсена с фриз от букрании, осем- и седемлистни двойни розети и гирлянда. Украсата й също не е завършена. Напълно са обработени само западният край на фриза с началото на гирляндата, първият букраний и първата розета. Този декоративен мотив се явява в началото на елинистическата епоха и е засвидетелствуван в украсата на храмове и други обществени сгради от началото на III в. пр. н. е. в Пергам, Самотраки и др. През същия период добиват голяма популярност антовите колони и капители. Със своята прецизна изработка и орнаментални мотиви, разположени на трите видими страни, антовите капители от входа на Свещарската гробница намират точни паралели и в Мала Азия, в Александрия, където са използувани главно в гробните паметници и в гробницата Большая Близница в Южна Русия, датиращи също от началото на III в. пр. н. е. Недовършването на украсата говори, че владетелят, в чиято чест е построена, е починал преди нейното окончателно завършване. Корпусът на гробницата от Свещари има дължина 7,20 м и ширина при фасадата 6,23 м. От преддверието, което е по-широко от коридора, се влиза в разположената от север централна гробна камера и в странично, по-малко помещение, разположено от източната страна на преддверието. Входовете, горе по-тесни, а долу по-широки, са обрамчени с релефен кант, оцветен в червено, който прави декоративна чупка в горната си част. В гробниците от Македония, Александрия и Южна Италия се откриват идентични входове, което показва една обща елинистическа мода. Сводовете имат различна височина, като най-висок е този на гробната камера (4,55 м), а най-нисък – на страничната. Стените са изградени от големи, гладко одялани блокове, прилягащи плътно един към друг. За свръзка в гробната камера са използувани и железни скоби, споени с олово. Подът на гробницата е настлан с големи каменни плочи, върху които стъпват стените. Под натиска на тежестта им и изглежда поради нездравия терен подът не е хоризонтален, а леко издигнат по средата. Интересна подробност в плана на Свещарската гробница е наличието на странично помещение, което почти винаги липсва в македонските и южноруските гробници, оформени само от преддверие и гробна камера. Почти непознат е и отворът (прозорецът), който се явява в гробницата до входа между преддверието и страничното помещение. Може би тези различия се дължат на влиянието на местната строителна традиция и на изискванията на тракийския погребален култ.[4] Над входа към гробната камера в гробницата, личи още един прозоречен отвор, зазидан в последствие. За неговата функция може да се предположи, че точно в деня на зимното слънцестоне, в този един единствен ден в годината, когато слънцето преминава през най- южната точка на еклиптиката си, неговата светлина трябвало да прониква в недрата на могилата, във вътрешността на гробницата, която е изградена така, че оста й има точна ориентация спрямо зимното слънцестоене, когато проникващите слънчеви лъчи огрявали именно сцената на обезсмъртяването. Гетите, практикуващи тайните обреди на обезсмъртяването, свързвали цикъла на живота с този на космоса. След смъртта, душата на покойника, според вярванията им, поемала пътя към небето и може би всяка година, в деня на зимното слънцестоене, тя се завръщала обратно на земята, за да се предели в друго тяло и да възкръсне за нов живот.[5] В гробната камера са открити две погребални каменни легла – по-голямо на северната стена срещу входа и по-малко на източната стена. И те принадлежат на тип, широко разпространен през елинистическата епоха и използуван предимно за погребения. Украсата на по-малкото легло не е завършена. В долната част тя е очертана само с тъмна боя и представлява палмети и спирали – декоративен мотив, добре познат от украсата на гръцките и македонските погребални легла. Двете легла свидетелстват, че гробницата е фамилна.[6] Те били предназначени за владетеля и неговата съпруга. При откриването на гробницата, скелетите на царствената двойка са намерени в преддверието, заедно с два на жребци до тялото на мъжа и един на кобила до тялото на жената. Следа от остър предмет в черепа на младата жена дава основние да се предполага, че тя е била принесена в жертва и погребана заедно със съпруга си.[7]
      Вътрешното оформление на гробната камера е изпълнено в духа на елинистическата мода в архитектурата, при която чрез живопис, щукатура, релефи или каменни архитектонични елементи – колони и архитрав, вътрешната декорация на гробницата пресъздава колонади или имитира стени на жилища. В Свещарската гробница четири дорийски полуколони, долепени до стените в предната част на гробната камера, и една полуколона в ранен коринтски стил в средата на северната стена поддържат архитрав с регули и фриз от метопи и триглифи. Може би и тук е представена колонада па портик, ограждащ двора на хероон. Според религиозните представи на гърците херооните, разположени под открито небе, се ограждали с невисоки стени, често украсени с живопис и скулптура. Този мотив е познат от редица елинистически гробници, чиято декорация изобразява архитектурно или чрез фрески хероони. От разрушените архитектурни детайли, разпръснати в трите помещения на гробницата, са реконструирани почти изцяло фасада на гробна едикула, оформена от две правоъгълни колони, увенчани с изящни капители тип „софа”, корниз и фронтон, оцветен в червено с глава на мезуда в тимпана. Едикулата е била затворена с три каменни врати, имитиращи украса на  дървени порти (Порти от този тип са известни от много елинистически гробници. Те се състоят от две крила. Липсата на едно крило в нашата гробница означава, че портите са били преизползувани.). Към украсата на едикулата принадлежат може би и двете каменни статуетки на млади жени, които са могли  да служат като акротерии. Тази фасада е била поставена пред голямото каменно легло, като е достигала до корниза, отделящ антаблемана от свода. По този начин са били закрити леглото и три от женските фигури на северната стена, а се е виждала само сцената, изпълнена в живопис в люнета. Фасадата без съмнение символизира входа към самото светилище, в което се е помещавал гробът (в случая гробното легло),в който е бил положен хероизираният покойник. Сюжетът на живописта идва да подкрепи това предположение. Главната тема без съмнение има култов характер и представя сцена на хероизация, т. е. обожествяване на знатен тракиец след смъртта му. Конникът, който всъщност изобразява покойника, отправил се към отвъдния свят, получава златен венец от богинята и се превръща в херос. [8]
        Тя пристъпва към него, следвана от четири жени, носещи различни дарове. Фигурите са с удължени пропорции като тези в Казанлъшката гробница. На главата, зад ухото на конника се вижда нещо като рог. По подобен начин е представен Александър Македонски върху тетрадрахми на Лизимах, сечени след 297 г. Графиката е изпълнена в тъмносиньо-черна гама, а оцветяване липсва. Личат само червеният акцент върху украсата на седлото и десетте изваяни жени.[9] По всяка вероятност художествената композиция е изпълнена от двама художници. Единият, придържащ се твърдо към канона на тогаващната художествена традиция, изпълнява процесията от жени, носещи гробните дарове, а вторият- новаторът, който изобразил владетеля на кон - следващите го двама оръженосци и богинята, подаваща златния венец. Тук художникът изобразява образите на хората и коня в реалистичен стил, който за първи път се използва от него в античността. И това е новаторският подход на тракийският живописец, изпреварил с много столетия появата на реалистичната живопис в света. Нито един от нашите естети не е коментирал този факт, но той не е убягнал от погледа на някои чужди специалисти в тази област.[10] В такъв случай конникът от Свещарската гробница е най-ранното изображение в тракийското изкуство на конник-бог, прототип на “тракийския херос”.[11]
      Идеята за хероизацията, позната в средиземноморския свят още от ранната архаика, добива голямо значение през елинизма. Този мотив се открива както в украсата на елинистически гробници (например Мустафа паша в Александрия, в някои македонски гробници), така и в гръцката и южноиталийската вазова живопис. Живописта в Свещарската гробница е положена върху тънък слой бяла варова мазилка. Въведен е композиционният принцип, при който фигурите са разделени в две групи. Макар че голямата женска фигура, изобразяваща богиня, съвпада с вертикалната ос на гробницата и може да се счита за център, действието като че ли се разгъва около конника. Облечена в дълъг хитон и химатион, прехвърлен през лявото й рамо, богинята пристъпва към конника, комуто поднася златен венец. Зад нея следва процесия от четири жени, облечени в дълги безръкавни, високо препасани хитони, които носят различни дарове: тоалетна кутия с двустрехов капак и ойнохое, полуотворена касетка за скъпоценности, голям метален съд и вероятно трикрака масичка. Удължените пропорции на фигурите, дрехите и даровете намират паралел в големия фриз на Казанлъшката гробница. Художникът от Свещарската гробница е предал умело формите на тялото, които прозират под тънката дреха, и динамиката на движението, особено изразително при втората женска фигура от дясно на ляво. Конникът е облечен с къса дреха, наметнат с хламида. В лявата си ръка държи поводите на коня, а дясната, леко свита в лакътя, е протегната напред към богинята. Зад конника вървят двама мъже, вероятно оръженосците му. Първият, с шлем на главата, носи на лявото си рамо дълго копие, а с дясната, спусната надолу ръка придържа ножницата на меча, от която виси портупеен ремък. Вторият мъж, облечен с дреха до коленете, държи в дясната си ръка щит. Ясно са очертани поводите на коня, ремъкът в основата на шията му и селото, от което се спускат четири дълги висулки, оцветени червено. Под конника и двамата мъже теренът е означен с хоризонтална линия, докато жените се изкачват по издигащ се постепенно подиум. Композицията е добре обмислена, с усет за симетрия и равновесие. Фигурите и реалните са изпълнени с лекота и увереност и въпреки известна примитивност в рисунъка на някои детайли, живописта издава ръката на един много добре школуван художник. Контурите са предадени с надебелени линии и по-често чрез защриховане - прийом, който е използуван и за моделиране на фигурите и дрехите. Рисунката, изпълнена в тъмносиньо-черна гама като графика, не е била довършена. Художникът не е успял да я оцвети, а само е акцентирал с червена боя украсата на седлото. В сюжета, композицията и стила живописната украса на Свещарската гробница намира най-близък паралел в големия фриз на Казанлъшката гробница, с която са били изградени почти едновременно, в началото на
III в. пр. н. е. Следвайки духа и модата на елинистическата архитектура, за която е характерно търсенето на живописни ефекти чрез използуването на различни видове декорация, Свещарската гробница, освен рисувана, има и оригинална скулптурна украса. В рамките на колонадата от интериора на гробната камера сполучливо е вместен фриз от десет женски фигури, с което е получен съвършен синтез между архитектура и скулптура. Върху висок цокъл от ортостати със сложен профил, отгоре са разположени десет каменни пана от извънредно мек жълтобял варовик, на всяко от които е изваяна по една женска фигура във висок релеф. Фигурите са разпределени по три на източната и западната стена и четири на северната, където вертикалната ос е подчертана с поставената в средата полуколона. Жените, високи около 1,20 м, са представени фронтално, в тържествена йератическа поза.Облечени са в дълъг до земята безръкавен хитон, препасан с коланче под гърдите. Под коланчето се спуска пола, декоративно оформена като обърната чашка от три акантови листа. Двата външни листа завършват с красиво извити нагоре волути, а третият, спуснат надолу, е с подвит навън връх.
         Лицата на жените са обрамчени с тъмнокафяви коси, разделени на път в средата, с падащи върху раменете плитки. На главите си имат калатос. Краката са обути в тесни обувки. Косите, очите и някои детайли от дрехата, калатоса и обувките са оцветени в охрово жълто, тъмнокафяво, синьо, червено и лилаво. Гърдите са подчертани пластично. С различната обработка на дрехата скулпторът е предал характера на материята, от която са изработени отделните части на облеклото. Ръцете, свити в лакътя, са вдигнати нагоре, като че ли поддържат архитрава, подобно на кариатиди. Повтарящият се жест на вдигнатите ръце придава особен ритъм и изразителност на композицията. При жените в северните ъгли на гробната камера е вдигната само едната ръка, с което се създава впечатление за външна и вътрешна връзка между отделните фигури, като че ли изпълняват някакъв ритуал, свързан с погребалните церемонии.[12] Независимо от еднаквата поза и трактовката на дрехата, лицата са различни и всяко от тях е индивидуализирано, а не типизирано, каквато е художествената тарадиция в тази епоха. Всяка една от кариатидите е отделна личност, със свои типични черти на образа. Това е новаторски подход на местния майстор, разчупващ традицията, поддържана хилядолетия наред.[13] Наред с идеализираните лица на млади момичета са представени почти реалистични портрети на зрели жени със своеобразна изразителност. Вдигнатите нагоре вежди, големите широко отворени очи с розови контури и спуснатите надолу краища на устните създават впечатление за печал и суровост. Изразителността на лицата е съчетана с опростена, архаизираща трактовка на тялото и небрежно изпълнение на някои негови части, особено на ръцете, които са големи, груби, с разтворени палци. Биха могли да се разграничат отделни майстори, които са работили релефите. Това личи от сравнението на пропорциите на фигурите, формата на лицата, на ръцете и на детайли от украсата на дрехата. Блоковете са били предварително скулптирани в ателието и след това монтирани в гробницата. Тук намясто са се наложили поправки, вероятно за коригиране размерите на някои от блоковете.
Какво е било предназначението на женските фигури в гробницата – функционално или декоративно? Каква е била символичната им стойност? Жените от Свещарската гробница, най- вероятно, не са имали функционално предназначение да носят тежестта на архитрава, а култово, което не е изключвало и техния декоративен характер. Образът на жена с крака във вид на змии или растения, чийто иконографски тип е създаден в района на Източното Средиземноморие, е широко разпространен мотив през елинистическата епоха.[14] В този случай, те се явяват като божествени носителки на култа към мъртвите и може би олицетворяват силите на съдбата, които отвеждат хероизитаните мъртавци в отвъдния свят.[15]
       Новооткритите женски фигури от Свещарската гробница несъмнено ще допринесат да се изяснят по-пълно същността и аспектите на женските образи в тракийското изкуство. Изобщо гробницата предлага нови възможности за разрешаване на важни въпроси както от изкуството, така и от идеологията и религията на траките.
Погребалният ритуал, съвършената строителна техника и богатата украса са доказателство, че в гробницата са погребани местен владетел и неговата съпруга в началото на
III в. пр. н. е. Нейното значение нараства и от обстоятелството, че се открива на север от Балкана, в област, населявана в древността от севернотракийските племена – гетите. Тя не е изолирано явление в района на Свещари. В околностите на селото се издигат няколко големи могилни некрополи, а в съседство с тях – здраво укрепени тракийски селища, в едно от които трябва да търсим столицата на погребания владетел. Вече имаме всички основания тук да локализираме нов важен политически и културен център на гетите, който е бил включен тясно в сферата на културни взаимоотношения с останалия елинистически свят. Изграждането на гробницата съвпада с върха на политическата и военната мощ на гетите в началото на III в. пр. н. е., период, за който намираме богата информация и в античните извори[16].
      Всички правителства след 1982г. са виновни, че са крили това безценно богатство от очите на обществеността, тъй като това е третият паметник в света, одобрен за паметник от световно значение с пълно единодушие от всички участници в заседанието на ЮНЕСКО. Този факт е много значителен, и сам по себе си говори какво е значението на Свещарската гробница за световната култура. Тя заедно с Казанлъшката и Стрелченската гробница се явява не само забележителен паметник на тракийската култура п/з ранния период на елинизма, но и на елинистическото изкуство изобщо.
        За посетители е открита едва от 2000 г. след реставрация, проточила се петнадесет години. Влизането става под строг режим, като се допускат не повече от петнадесет души. Заради небрежното отношение към нея през първите години на откриването й, част от цветовете, които са били далеч по-ярки, са започнали да избледняват.


автор: Д. Тодорова



[1] Илиев, Б. и Кънев, А. Текето Демир баба- железният баща в Сборяново. София, 2006г.
[3]Илиев, Б. и Кънев, А. Текето Демир баба- железният баща в Сборяново. София, 2006г.
[4] Чичикова, М. Свещарската гробница – архитектура и декорация. София, 1988г.

[5] Илиев, Б. и Кънев, А. Тепето Демир баба- железният баща в Сборяново. София, 2006г.

[6] Чичикова, М. Свещарската гробница – архитектура и декорация. София, 1988г.

[7] Илиев, Б. и Кънев, А. Тепето Демир баба- железният баща в Сборяново. София, 2006г.


[8] Чичикова, М. Свещарската гробница – архитектура и декорация. София, 1988г.
[9] Александрова, Ваня http://zar.bg
[10] Стефанов, Й. Загадките на историко- археологическия резерват Сборяново. В. ТЪрново, 2004г.
[11]Чичикова, М. Свещарската гробница – архитектура и декорация. София, 1988г.

[12] Чичикова, М. Свещарската гробница – архитектура и декорация. София, 1988г.
[13] Стефанов, Й. Загадките на историко- археологическия резерват Сборяново. В. Търново, 2004г.

[14] Чичикова, М. Свещарската гробница – архитектура и декорация. София, 1988г.
[15] Дончева, Ив.  Лекционен курс
[16] Ал. Фол. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха. С., 1975г.