Translate

30 декември 2008

Праисторически селища по българските земи – топография и обща планировка


Проучванията върху структурата и общата планировка на праисторическите селища в България започват след Втората Световна Война във връзка с навлизането на стратиграфския метод и провеждането на разкопки на възможно по-голяма площ. В публикуваните, посветени на отделно селище монографии (Градешница, Овчарово, Заминец, Виница, Голямо Делчево, Езеро и пр. ) се осветляват някои аспекти на въпроса – топография и жилищна архитектура на конкретното селище, - дават се близки паралели, но като цяло не се извеждат общи закономерности за епохата. Като обобщаващи трудове, засягащи проблема, трябва да се посочат монографиите на Хенриета Тодорова „Каменно-медната епоха в България” и „Новокаменната епоха в България” (в съавторство с Иван Вайсов). Към днешна дата е необходимо преосмислянето и систематизирането на събраната информация и допълването й с нови и коректни данни с цел изясняване картината на поселищната архитектура по българските земи през по-късната праистория.
Въпреки горепосочените пропуски е натрупано значително количество информация, която позволява да се констатират известни закономерности. За строителство на селища са избирани райони с благоприятни условия за живот – близо до обширни и добре напоени равнини или до възвишения на заливни тераси. Обикновено теренът е ограден от реки, извори, блата, оврази, дерета, което дава възможност за по-добра защита.
Най-често срещаният тип селище през праисторията по българските земи са селищните могили (т. нар. „телл”), образувани от натрупването на десетки разрушени селища през различните праисторически епохи. Те имат дебел културен пласт, чиито най-долни нива често са засегнати от подпочвените води. Погледнати отдалеч, селищните могили наподобяват ниско пресечени конуси. Размерите им варират: диаметър в основата 60-250 м, височина 4-15 м.
Селищните могили през неолита са характерни най-вече за Тракия , по-малко са известни в Западна и Северна България. За северните части на Балканския полуостров, включително и за България, са по-типични откритите селища на плата или на първата незаливна тераса, които се характеризират с хоризонтална стратиграфия. Раннонеолитните селища в Северна България са близо до Стара планина и като правило липсват в Дунавската равнина (изключение е Малък Преславец). През средния неолит селищата се изтеглят във височина и разширяват границите си. През късния неолит населението се мести от заливни на незаливни тераси. Най-често селищата от този период са върху обширни плата, чиято цялостна площ обаче не е обитавана. Често се срещат тънкослойни селища, но са проучени и няколко значими по размерите си къснонеолитни обекта (Курило, Слатина, Караново). Късният неолит е слабозастъпен в стратиграфията на селищните могили в Тракия и е по-добре представен на север от Стара планина. Последното се обяснява с повишаване нивото на подпочвените води и застудяването на климата.
По време на ранния халколит в Западна България са разпространени тънкослойни селища върху плата. Лиляна Перничева в изследванията си за района и периода посочва два основни типа селища: селища на тераси в поречието на р. Струма (Българчево, Тополница, Дамяница) и височинни селища в поречието на притоците на Струма (с. Първомай, Петричко; Струмско; Левуново). Не са установени категорично селища, които могат да се отнесат към края на ранния и началото на късния халколит – за такова селище с известни уговорки се приема Дяково. През късния халколит селищата се отдалечават от Струма (Коларово, Дреновица, Пиперица). В Североизточна България селищата от халколита са върху заливни тераси или около тях (Овчарово-могилата, Поляница-могилата). Срещат се и добре укрепени и гъсто застроени селища върху плата. В Северозападна България през късния халколит се появяват селища върху естествено защитени и труднодостъпни височини, близо до извори и реки (Заминец, Оходен, Садовец). Богдан Николов, който нарича къснохалколитната култура в Северозападна България „култура на укрепените селища-акрополи”, предполага, че те достигат до 200 на брой. Това говори за гъстота на селищната мрежа и интензивни контакти между отделните селища. Макар и по-рядко, подобни укрепени селища се срещат и в Софийското поле (Пеклюк) и в Южна България (Чаталка). През каменно-медната епоха, както и през неолита, продължават да се обитават и пещери (Деветашката пещера, Моровица).
По време на т. нар. „Преходен период” в Северозападна България (ареала на културата Галатин) имаме засвидетелствани селища на височини, ествествено укрепени хълмове, в близост до реки, както и в пещери. През РБЕ селищата слизат в равнините – близо до блата, извори, реки и местности с плодородна почва. Продължават да се обитават селищните могили (Езеро, Караново, Биково, Капитан Димитриево, Юнаците, Разкопаница). Селищата в Северозападна България, където по това време е разпространена култура Магура-Коцофени, нямат дълговременен характер и все още са върху естествено укрепени възвишения (Градец, Цар Петрово, Макреш). Обикновено селищата от тази култура са групирани по няколко в един сравнително ограничен район. Обобщаващите изследвания на Иван Панайотов и Стефан Александров показват, че за Севрозападна България през РБЕ са характерни три типа селища:
- върху височини, естествено укрепени, стръмни, доминиращи над околния терен (Садовец-Калето, Козлодуй-Чуката, Букьовци)
- върху ниски, незаливни речни тераси (Козлодуй-Казана, Оряхово, Остров)
- в пещери (Магура, Муселиево, Еменската пещера)
Разполагаме с малко сигурни стратиграфски данни, но от тях става ясно, че селищата от РБЕ в Северозападна България са тънкослойни – имат от един до три строителни хоризонта. В случаите, когато са върху енеолитно селище, винаги има стратиграфски хиатус. Раннобронзовите селища в Южна България имат по-дълговременен характер. Селищната мрежа бележи значителна гъстота – селищата са разположени средно на 3-10 км.
В научната литература съществува спор относно т. нар. „наколки селища”. Такива са локализирани в района на Варненското (Езерово, Страшинирово) и Бургаското езеро. Те са изграждани край сладководни басейни, а много често и върху дървени конструкции над водите с цел освобождаване на крайбрежието като обработваем терен. Днес останки от подобни селища се откриват под водите на споменатите езера, поради което липсва сигурна стратиграфия. Има различни мнения за датировката им: каменно-медна епоха (Станчо Ваклинов), РБЕ (Ара Маргос,Горанка Тончева) или средна бронзова епоха (Иван Панайотов).
По отношение на цялостната планировка на селищата също могат да се отбележат някои общи закономерности. Жилищата от раннонеолитното селище Ракитово (култура Караново I)са групирани по 3-4, като между тях има малки проходи. Селищата от по-късните хоризонти на Овчарово-гората са разположени около улици, ориентирани северозапад-югоизток. Установени са три квартала с по девет жилища всеки и две незастроени площадки с неправилна форма помежду им. Ширината на улиците във II-ри хоризонт е 2-4 м, а в IV-ти е 1 м, т. е. забелязва се тенденция за по-гъсто застрояване. Необходимостта от защита води до ограждане на селищата със стабилни укрепителни съоръжения, които обаче ограничават селищната площ. Това налага компактно застрояване: сградите се строят плътно една до друга, подредени в редици и разделени от тесни улици.
Тази стройна организация на селището, както и гъстотата на застрояване, продължават да се забелязват и през късния неолит, когато в отделни селища личат улици и „инсули”. Планът, както и през ранния неолит, издава предварително замислена строителна концепция. В къснонеолитното селище Тополница, например, сградите са плътно разположени една до друга и често имат общи стени. Покривите са плоски платформи, което идва в подкрепа на тезата, че селището вероятно е представлявало взаимосвързан архитектурен комплекс от типа на Чатал-Хююк. Пред входа на жилищата има пътека от камъни. Съществували са и определени места за изхвърляне на отпадъците.
За вътрешната архитектура на селищата от халколита могат да се посочат четири основни характеристики:
- строга вътрешна организация на поселищната площ – тя е разделена на прави, ориентирани по посоките на света улици
- гъста застроеност – широчината на улиците варира между 0,5 и 2 м. Рядко има малки незастроени площади или по-широки проходи. Постройките често са прилепнали една до друга или имат обща стена.
- стремеж към фортификация
- наличие на централна сграда – най-често двуетажна и с масивна конструкция. Тя вероятно помещава общия склад за керамика или за съхраняване на зърното за посев. Селищата от халколита също се изграждат по предварително известен план, който предвижда ограждане на правоъгълно пространство от 5 до 20-30 дка. По средата на селището се кръстосват две малки главни улици, от двете страни на които се намират жилищните сгради. В Поляница-могилата двете улици се пресичат и образуват четири симетрично застроени „инсули”. В Дуранкулак-Големия остров улиците са ориентирани по посоките на света, а сградите са разположени с три успоредни редици.
Данните от реперната за РБЕ селищна могила Езеро сочат, че и през този период съществуват определени елементи на селищно планиране. Жилищата са подредени в правилни редици или в отделни групи, подчинени на общата организация. Центърът остава свободен. От него към отбранителната каменна стена водят широки проходи.
От всичко горепосочено следва, че топографията на селищата през различните периоди на праисторичските епохи следва известни закономерности и правила, но нерядко има и изключения, продиктувани от конкретните природо-географски условия. Подобни закономерности могат да бъдат забелязани и по отношение на вътрешната планировка и организация на праисторическите селища, но предпоставка за това е едновременното проучване на дадено селище върху цялата му площ.
Още през ранния неолит селищата са строени организирано, по предварително уточнен план. Хенриета Тодорова предполага, че градоустройствената концепция е резултат от адаптацията на раннонеолитното население към природо-географските особености на Балканския полуостров. След оформянето си, тази концепция става традиция, предаваща се от поколение на поколение и повтаряща се от селище в селище.





28 декември 2008

Етапи на антропогенезата в Африка, Азия и Европа 1-ва част


Още древните хора са се озадачавали, когато на едно или друго място са откривали вкаменелости – фосили – вкаменели кости от праисторически човешки същества. Човек винаги е бил любопитен и неговото основно качество е да търси обяснение на нещата и явленията. Още древногръцкият философ Емпедокъл от Агригент, живял в V в. пр. Хр. е приписал фосилите на хипопотами, откривани в Сицилия на изчезнали гиганти. През същата епоха Ксантос на базата на фосили от морски животни, откривани на сушата, стигнал до заключението, че някога на мястото на тези находки е било море. Такива открития са послужили на хугенота Бернар Палиси (Bernard Palissy – 1510-1589) да види в тях доказателства за библейския потоп. Епископ Изидор от Севиля (560 – 636) пък стигнал до извода, че фосилите са останки от изчезнали същества, обитавали Земята преди потопа. И през ХІІІ век това схващане е станало официална теза на християнските теолози.
Джулио Ванини (Giulio Vanini – 1585-1619) е може би първият западен човек предположил, че един животински вид може да се превърне в друг. Още той отбелязва възможното робство между човека и маймуната. Тази идея му коствала скъпо. Той бил изгорен на кладата, защото влизал в противоречие с Догмата за сътворението на Вселената и човека от Бог. Няколко десетилетия по-късно френският философ Декарт рискувал да публикува своята теза за еволюцията на нашата планета, а Стенон за първи път разбрал значението на отложените през хилядолетията земни пластове – седименти.
В една анонимна книга Беноа дьо Мейе (Benoist de Maillet – 1656-1738) изтъкнал идеята, че човек е произлязал 500 000 години пр. Хр., но чак Ламарк (Lamark 1744-1829) скъсал с библейските представи и формулирал теорията си за трансформизма. Подемайки идеята на Бюфон (Buffon) за променливост от типа към вида, Ламарк предполага стъпаловидна трансформация и континюитетна връзка на живите същества. Най-накрая в 1858 г. тезата за еволюцията на видовете чрез естествен подбор е предложена едновременно от Wallace и Дарвин (Darwin). Още Дарвин е стигнал до заключението, че появата на човека се е реализирала в Африка. Необходими били десетилетия тези еволюционни идеи да бъдат възприети. Даже в 1874 Виктор Юго е написал един ироничен трактат за Дарвиновите идеи. Все пак обаче теоретическите рамки на еволюцията вече били формулирани през втората половина на ХІХ век. Това означава, че човечеството било подготвено за откритията, които се състояли след средата на века.
Още през 1723 г. Антоан дьо Жюсиьо (Antoine de Jussieu) отбелязва приликата между т. н. “pierres de foudre”, откривани в дълбоки отлагания (седиминти) с оръжията на Америндите (Amérindiens) от ХVІІІ век. Когато обаче в 1715 г един обработен камък бил открит в Англия до един фосил от Pachyderme, това сечиво и този мамут (mammouth) били интерпретирани като оръжие на Бретонците в борбата им с римските легиони, които разполагали със слонове. Трябва да се отбележи обаче, че още през ХVІ век директорът на ботаническата градина на Ватикана Мишел Меркати (Michel Mercati – 1522-1593) е възпримал тези изгладени камъни pierres de foudre” като оръжия на първите хора, а не като естествени образования. Тази идея обаче била посрещната със скептицизъм, докато в 1790 г. Джон Фрер (John Frere) открил други двулицеви (bifaces) сечива.
В 1771 г. за първи път Жоан Фридрих Еспер (Johan Fridrich Esper) открил в една пещера в Германия човешки кости и ги интепретирал като “антидилувиен”(antediluvian). Този факт се оценя от френския антрополог Клод-Луи Галиен (Claude-Louis Gallien) като откритие “на първия праисторически човек, за когото историята е запазила следа”. В 1823 г. в Пеи дьо Гал (Pays de Galles) е било открито първото погребения, принадлежащо на палеолитната култура “гравeтиен” (gravettienne). И отново един уважаван тогавашен археолог го датирал през римската епоха.
Смята се, че 1829 г е датата на основаването на палеоантропологията. През тази година лекарят Филип Шарл Шмерлинг (Philippe Charles Schmerling) открил в Енгис (Engis) в Белгия фрагменти от човешки череп и го датирал преди Потопа. През 1848 г. подобно откритие било направено в Гибралтар, а в 1856 г. учителят Йохан Карл Фулрот (Johann Karl Fuhlrott) открил скелет на човек от същия вид в Долината на Неандер (Neander) – от името на предшественика Joachim Neuman, на гръцки “Неандер” и на френски “Nouvel homme”. Този странен човек започнал да привлича вниманието. Някои заключавали, че се касае за варварин, други го приемали за патологичен случай. Уйлям Кинг (William King) създал новото име на вида в 1863 г. и от тогава той се нарича Homo neandarthalensis (долината на Неандер имала “h” преди реформата на немския правопис). За да оправдае новото име Кнг отбелязва за новия човек, че “анатомията (му) ни кара да мислим, че той е живял в морален мрак”. В действителност “маймунските черти “ на Homo Neandartalensis дълго са били преувеличавани, особено от Марсел Буле, защото той не искал да види в него наш прадед. И когато в 1868 г. в пещерата Кро-Маньон (Cro-Magnon) във френската област Дордона са открити скелети с анатомичните черти на модерния човек, но естествено от много по-ранна епоха от нашата, учените се успокоили, че нашите предшественици не са били груби животни. Още повече, че кроманьонците били европейци. По-късно в Шванскомб (Swanscombe) и Фонтешвад (Fontechevade) е открит Homo erectus Anteneandertaliens, който е по-стар от класическия Неандерталец, но все пак е по-близък да съвременния човек. Това успокоява духовете и homo erectus започва да се смята за “pre-sapiens”. И учените са направили цяла поредица от грешки, от срам, че неандерталеца има доста маймунски черти.

25 декември 2008

Технология и обща характеристика на праисторическите каменни оръдия на труда

Дълго време в науката е смятано, че оръдията на труда са слабоинформационни. Към тях е проявяван спорадичен интерес, поради факта, че са често срещани при археологически разкопки и не представляват изключителни находки. Най-често те са публикувани заедно с останалия археологически материал от дадено селище, без да са предмет на специални изследвания.
По различно време и в различна степен в българската историография с оръдия на труда се занимават: Карел и Херменгилд Шкорпил, Рафаил Попов, Васил Миков, Ара Маргос, Атанас Милчев, Георги Ил. Героргиев, Хенриета Тодорова, Румен Катинчаров, Ана Радунчева, Богдан Николов. Първият, който прави по-сериозен опит за функционална и типологическа характеристика на отделните видове оръдия е Петър Детев. Той има публикувани няколко статии за различията между отделните видове, както и за технологията на изработката им. При Детев, обаче, има и някои слабости: използва материали без сигурна стратиграфия; подобно на Миков, бърка средния неолит с ранната бронзова епоха (РБЕ), което затруднява хронологическото диференциране на типовете оръдия.
Оръдията на труда са обект на специален научен интерес от страна на Кънчо Кънчев. Той е автор на публикации относно халколитните и неолитните оръдия на труда (дисертации съответно за присъжданите в близкото минало степени “к. и. н.” и “д. и. н.") Оръдията на труда от РБЕ са сравнително слабо изследвани, което е обяснимо с малкия брой проучени и публикувани обекти – основно селищната могила Езеро. Публикация върху каменните брадви от РБЕ има Стоилка Терзийска.
За изработка на оръдия на труда са използвани различни видове суровини: амфиболити; диорит; габро; сиенит; пясъчници; мрамор; мергели; варовита глина и глинести скали; макар и рядко, дори и обсидиан. Ако трябва да се посочи някаква закономерност, то това е подбирането на скали, които са достатъчно твърди, но едновременно с това – лесни за обработка. Видът на суровината е съобразен и с функционалното предназначение на оръдието. Предпочитани за брадвите, мотиките, клиновете, длетата и теслите са андезита и серпентинита. От базалтов туф се правят предимно длета и тесли; клиновете са изработвани от гнайс или скарноид. Гладилките, точилата и хромелите са правени от варовик, а чукалките и хаваните – от гранит.
Основните техники за изработване на каменни оръдия през праисторическите епохи са: пикетажна, шлифовъчна, полираща и пробиване на дупка. Изработването на дадено оръдие минава през няколко етапа:
- избира се подходящ каменен блок за изготвяне на оръдието
- той се очуква грубо, за да се създаде формата (т нар. „пикетаж”)
- дооформя се, като се заглажда чрез абразивен материал
- блокът се доочуква с каменарски чук (т. нар. “бучарда”) с цел заглаждане на неравностите
- така оформеното оръдие се шлифова изцяло, за да се отстранят по-малките неравности
- полира се до блясък, отново чрез абразив
При по-трайни каменни породи се използва и друг метод: каменният блок се изпилява с помощта на кремък, докато се получат два срещуположни, биконични по форма жлеба. На мястото, където те са свързани, блокът се счупва чрез удар. Следват дооформяне и полиране.
След като е получена желаната форма на оръдието, работната му част се заостря едностранно или двустранно чрез абразив. Има два подхода:
- острието се трие върху абразива
- острието се закрепя неподвижно, а абразивът се движи. Този начин се приема за по-ефективен.
Техниката за провъртане на дупки се появява още през неолита, но става масова практика едва през халколита. За целта оръдието се закрепва неподвижно в пробивачен стан. Пробиването се извършва чрез куха кост, която е задвижвана около оста си или чрез лък и ремъци. Поради това движение полученият отвор има леко конусовидна форма. (Има и опити за пробиване от двете страни, но начинът не е предпочитан, защото осите могат да не съвпаднат). Отворът се полира. Обикновено диаметърът му варира от 1,5 до 1,8 см. При по-голям диаметър, всяко натоварване в частта на дръжката би довело до счупване.
При поставянето на дръжката също има варианти:
- коленеста дръжка от еленов рог. В рога е издълбан жлеб, в който се втиква оръдието. Използва се най-често при теслите.
- дръжка от дърво, която в горната част има вертикален прорез – там се вмъква тилът на оръдието. Използва се при по-големите каменни оръдия.
- коленеста дръжка от дърво – мястото за вмъкване се разцепва на две половини за тила на оръдието. Пристяга се чрез кожа или жили на животно.
- муфа от еленов рог, в чиято задна половина има отвор за дръжка, а в средата – отвор за тилната част на оръдието. Вероятно за пристягането са използвани растителна смола и лико.
- привързване на оръдието към късата страна на дървена дръжка. Използва се при тесли, длета и мотики.
Каменните оръдия могат да се разделят на две големи групи според степента на обработката си: огладени и неогладени. Към първите спадат теслите, длетата, мотиките, брадвите, клиновете, чукалките и гладилките, а към втората – абразивите (точилата), хаваните и хромелните камъни. Огладените оръдия, от своя страна, в зависимост от надлъжните си профили могат да бъдат разпределени в три категории: теслообразни (или асиметрични) – тесли, длета, мотики; брадвенообразни (симетрични) – брадви и клинове. Чукалките и гладилките попадат в третата категория – тази на оръдията с разнообразни форми, - тъй като към тяхната морфологична характеристика няма специални изисквания (най-често те са преизползвани оръдия).

Тесли
Теслите са най-често срещаните оръдия на труда през по-късната праистория. Те имат асиметричен надлъжен профил, т. е. едната от двете широки страни е издута в различна степен, защото трябва да преодолява значително съпротивление. Използват се основно в дървообработването – чрез тях се отнема определена част от площта на обработвания предмет. Острието може да бъде косо, право или дъговидно извито; почти винаги е много добре загладено. Тилната част може да е загладена или отсечена. Ширината в горния край е по-малка от максималната. Теслите не са масивни и тежки. Изработват се от много твърди скали. Нерядко някои са преупотребени като чукалки, т. е. те са полифункционални.


Длета
Длетата по устройството си приличат на теслите и спадат към теслообразните оръдия. Имат удължен профил, малка ширина, сравнително голяма дебелина. Остриетата са винаги едностранно заострени. Ширината при острието и при тъпия край е еднаква. Обикновено ширината е равна на половината от дължината. Теглото им е малко. Срещани са много често – заедно с теслите образуват ¾ от общия брой каменни оръдия в България. По длетата не се откриват следи от вторична употреба – те са тясноспециализирани дърводелски инструменти. Длетата са статични оръдия – получават работната си сила от удари с чук, поради което по тилната им част много рядко има следи от употреба.

Мотики
Устройството им е близко до това на теслите и длетата. Мотиките имат асиметричен надлъжен профил, но тялото им е удължено. Острието е косо, добре загладено и сравнително затъпено, т. е. непригодно е за дялкане на дърво. Шлифовката е груба. За разлика от теслите, мотиките могат да бъдат изработени и от меки скали. Мотиките се използват за обработка на почвата – с тях се разкопава земята. Най-често се срещат в селищните могили от късния неолит – ранния халколит. Понякога в научната литература се срещат като „сохи”.

Клинове
Клиновете винаги имат симетричен профил и равномерно заострено от двете страни острие, поради което се определят като брадвенообразни оръдия. Те са с по-голяма дължина и неколкократно по-малка ширина от брадвите. Обикновено са по-лошо изработени от другите оръдия – шлифовката е груба, страничните ръбове са лошо оформени, резците са сравнително тъпи. Клиновете спадат към сечащите каменни оръдия. Дългите им страни често са успоредни, а тилът – равен. Ширината при острието е равна на ширината при тила. Използвани са за цепене на дърва и трябва да преодоляват голямо съпротивление, което предопределя масивността им. Срещат се ставнително рядко – най-често се откриват в Северозападна България, където се появяват още през неолита. Определят се като статично (механично). Имат три работни страни: тъп край, който понася ударите на чука; дълги страни, които поемат натиска от двете разцепени части на дървото; острие, което по-скоро направлява, отколкото реже.

Брадви
При брадвите режещият ръб е успореден на остта на дръжката. Надлъжният профил е симетричен. Тилът може да е заострен или затъпен. Използвани са за отсичане и разчленяване на дървета и за други начални операции в дърводобива. Т. е. брадвите не са дървообработващо оръдие като теслите, а дърводобиващо. Срещат се доста по-рядко от теслите, което, според К. Кънчев, се обяснява с мястото им на използване - вероятно счупените брадви се захвърляни в горите, а теслите се използват в селищата.
Дълго време в научната литература се използва понятието “калъпест тип” брадви. Отличителната особеност на тези оръдия е техния несиметричен надлъжен профил и план-конвексно напречно сечение. Но, от друга страна, за брадвенообразните оръдия е характерен единствено симетричният надлъжен профил, т. е. всички “калъпести” брадви всъщност са теслообразни оръдия, както доказва П. Детев е своя публикация.
В началото на халколита се появяват бойни брадви с дупка за дръжка, както и т. нар. брадви-чукове. За тях се смята, че са използвани като инсигнии на властта, защото острието е доста затъпено.
През халколита и РБЕ брадвите са счупени най-често в областта на дупката и са преизползвани като клинове. Брадвите с дупка получават най-широко разпространение през РБЕ.

Чукалки
Използват се за обработка и оформяне на оръдия на труда или за счукване на различни продукти. Изработват се от твърди вулкнични скали. Чукалките са ръчноударни оръдия без дръжка. Имат големи размери и тегло и разнообразна форма. Често за чукалки са използвани счупени каменни оръдия. Някои плоски чукалки са използвани и като горни хромелни камъни, т. е. те са полифункционални. Това, както и разнообразните им форми ги прави много предпочитани и често срещани.

Гладилки
Използват се при обработка на други оръдия или на керамични съдове. Повърхността им е силно излъскана от употреба. Най-често са речни камъчета с различни форми и размери. Имат малко тегло. Понякога като гладилки са използвани преупотребени оръдия.

Точила (Абразиви)
Оръдия за вторична обработка на оръдията. Често работните им страни са вдлъбнати от продължителна употреба. Имат различни форми. Делят се на:
- подвижни (активни) – имат жлеб. Формата най-често е трапецовидна или цилиндрична. Наричат се още “брусове”.
- неподвижни (пасивни) – плоски каменни плочи.

Хавани
Използват се за стриване (счукване) на различни продукти и имат конкавна повърхност. Често се изработват от гранит.Срещат се по-рядко от хромелите.

Хромелни камъни
Използват се за стриване на различни продукти (зърнени храни, охра). Стриването става върху долния хромелен камък, а с горния хромелен камък се упражнява натиск. Горни хромелни камъни се намират по-рядко и вероятното обяснение за това е, че са преизползвани за чуклки.Могат да бъдат чифт преносими хромели, а може долният хромелен камък да е вграден.

Оръдията на труда се нареждат на едно от първите места сред най-често намирания по време на археологически разкопки инвентар. Внимателното им проучване, тяхната технологическа и типологическа характеристика, изясняването на хронологическото и пространственото им разпространение могат да дадат нови данни за материалната култура на праисторическото население.

22 декември 2008

Праисторията в България 3-та част


Проучването на селищните могили в нашите земи е започнало в края на ХІХ век. През 1898-1903 г. французи любители на старини са разкопали селищни могили до Ямбол, Прослав (Мечкюр) и Костиево, Пловдивско. Разкопки на селищни могили са правили още Анастас Чилингиров (в Невски Султан (гр. Попово, Разградско), Шуменско, през 1905 г.), Карел Шкорпил и Д. Костов в Русе, през 1912 г. Рафаил Попов е правил разкопки на могилите до Салманово, Шуменско и през 1914 г. е започнал проучване на Коджадерменската могила, а още през 1911 е предприел разкопки на могилата в Деве Барган. Проф. Гавраил Кацаров е проучил могилата до Кирилметодиево (сега Кирилово, Хасковско) в 1912 г. По-късно могилата в Кирилово е била разкопавана от германския археолог Карл Бител (K. Bittel).
Тези първи праисторически разкопки на селищни могили в България са имали само сондажен, разузнавателен характер. Главната цел е било попълване на местните колекции в учредяващите се музеи и музейни сбирки. Изключение правят разкопките на Рафаил Попов в Коджадермен и Салбманово, Шуменско. Нашият пръв праисторик е имал солидна теоретична и практическа подготовка. Разкопките му са били целенасочени. Основната му задача била да изследва живота и културата на обитателите на селищата, стрити в селищните могили. Най-резултатни са разкопките на Попов на могилата Коджадермен и Салманово. Те донесли богата информация и показали, че селищните могили крият в недрата си ценни археологически материали, които имат стойност не само за историята, но някои от тях са паметници на най-древното изкуство и говорят за богатия духовен живот на праисторическия човек. Преобладаващата част от откриваните материали датирали от меднокаменната епоха.
След Първата световна война в праисторическите разкопки активно се включва младия тогава Васил Миков. Той е разкопавал селищната могила до Кубрат (Балбунар), Русенско през 1924/25 г., могилата при Веселиново (Азапкьой), Ямболско (1935 г.). Миков пръв обръща внимание на Карановската селищна могила и провежда на нея първите разкопки през 1936 г.
Неговите археологически проучвания се насочват към селищната могила при Завет, Бургаско (1939), която е разположена на стратегическо място между днешна Южна и Северна България. През същата година той предприема и първите разкопки на телл “Юнаците” при едноименното село в Пазарджишко.
Васил Миков продължава да работи и след Втората световна война като разкопава селището при с. Криводол, Врачанско (1946), продължава телл “Караново” (1946-1957), започва Дипсизката могила до Езеро пре Нова Загора (1952-1058).
След Втората световна война в праисторическите изследвания на селищните могили се включва младия български учен Георги Ил. Георгиев. Той започва разкопки на селищните могили до с. Колена, Старозагорско (1947), Русенската могила (1948-1953), разположена на стратегическо място недалеч от Дунав, продължава започнатата от Миков в Караново (1947-1957І, до Загорци, Сливенско (1947, Калино, Шуменско (1947), Кремиковци, Софийско (1958-1959). Георгиев предприема изключително големи разкопки на Азмашката могила в Стара Загора.
Николов, В. Проф. Г. И. Георгиев - Размисли за учителя. - Археология, ХХХVІІ, 1995, кн. 1, 12-14.
Проф. Г. Георгиев почина през януари 1988 г. На пишещагта му машина остана недовършена статията за каталога на голямата българска праисторическа изложба в Саарбрюкен, Германия. Преди нея той вече беше публикувал в български и чужди издания около 60 научни изследвания, изложени в статии и студии. Научната му продукция е сравнително скромна по обем, но за сметка на това неговите изследвания остават актуални точните му теренни наблюдения Административната и научно-организационнта му дейност и многобройните спасителни разкопки на му позволиха да подготви окончателните публикации върху проучените от него селища и селищни могили, включително и върху основното дело на живота му - Карановската могила. Той успя обаче да подготви едно поколение специалисти.
Пътят на проф. Георгиев към голямата наука е предопределен от спечелването на конкурс за държавна стипендия, което му дава възможност да специализира праисторическа археология във Виенския университет (1941-1944V при един от най-добрите специалисти проф. О. Менгин. Поради спецификата на следвоенния перод в България и заради негативното отношение на марксиската историография към някои от тезите на Менгин, проф. Георгиев избягваше да говори за научните си занимания във Виена. Но този период е бил решителен за изгръждането му като учен.

През 1945 г. Георгиев е назначен в Археологическия музей - София (по-късно Археологически институт с музей на БАН). В него работи като асистент и научен сътрудник, от 1961 г. е старши научен сътрудник, а от 1974 - професор по праистория (първият проф. по тази научна дисциплина в България). Бил е научен секретар на Института, а от 1965 до 1982 - ръководител на Секцията по праистория. Четеше курсове лекции по праистория на Българските земи в Софийския, Великотърновския и Залцбургския университет. Отделни лекции е чел в много други европейски градове. Беше член на Италианския Институт по пра и протоистория във Флоренция.
Проф. Георгиев ръководи археологически разкопки на редица праисторически обекти, но основните му научни интереси бяха насочени към неолита и халколита на Тракия. Между проучваните селища са Караново (съвместно с В. Миков) и изцяло проучените селищни могили Азмашка, Кадзанлък и Чавдар.
Още при първите си разкопки Георгиев изработва и прилага подходяща методика за проучване като съсредоточва вниманието си върху проучването на жилища. Поради интерес към неговата индивидуална методика е канен като консултант на праисторически обекти в чужбина. Неговите разкопки често са посещавани от чужди колеги, за да наблюдават прочулата се методика.
Георгиев влиза в голямата световна наука през есента на 1959 г. на симпозиума “Европа в края на каменната епоха” в Чехословакия. Както свидетелства председателят на заседанието проф. Н- Я. Мерперт, докладът на Георгиев направил огромно впечатление на аудиторията, състояща се от елита на световната праисторическа науко. Това бил най-дългия доклад, регламентът бил превишен няколко пъти, но никой не протестирал. Всички били заслепени от блясъка на карановските находки, от пределно ясната систематизация и периодизация на културните слоеве и находките в тях. От перфектната логика на представеното изследване. Докладът на почти неизвестния до този момент археолог демонстрирал голямата ерудиция на автора. Всички осъзнавали, че без праисторическите проучване в България Югоизточна Европа ще остане бяло петно. С този доклад, според проф. Н. Мерперт българската праистория излязла триумфално на сцената на ивропейската праистория.
С публикуването на разширения вариант на доклада в Прага, кокто и с многобройните си статии и доклади проф. Георгиев доизгради и утвърди Карановската хронологическа система и тя се превърна в основен репер на културите в Югоизточна Европа. Минималните промени, които напоследък се налагат в тази система, не се дължат на грешки и недоглеждания на Георгиев, а на липсата на напластявания от някои фази на неолита и енеолита по времето, когато тя е създадена.
В последните години от своя живот проф. Георгиев заедно с проф. Щефан Хилер от Залцбургския университет допълни разкопките в Караново - той беше напълно сигурен в направените от него преди 30 години изводи върху стратиграфията и периодизацията на тази селищна могила.
Като ръководител на секцията по праистория при Археологическия институт проф. Георгиев даде рамо на десетки музейни работници да израснат в праисторията. Много негови ученици като покойния Александър Бонев, проф. Васил Николов и др. сега с достойнство представят праисторическия дял от българската археология.

18 декември 2008

Праисторията в България 2-ра част


Голям принос в праисторическата наука имат публикациите на резултатите от изследванията на Деветашката пещера, Самуилица І и ІІ. Тук са решени редица въпроси на хронологията и типологията на тези палеолитни ансамбли и се определя мястото им в палеолита на България и Европейския Югоизток.
Освен пещерните находища Николай Джамбазов проучва и льосовите наслаги по долините на Осъм и Дунав. Откриването на Муселиевското находище е един от най-значителните му приноси. В Муселиевското ноходище за първи път в на Балканите, а и в Европа се разкрива уникална работилница за производство на листовидни върхове, отнесени към периода на средния и началото на късния палеолит. Тези изключителни находки Джамбазов обобщава в серия статии през 60-те и 70-ти години на ХХ вик.
Ако се анализира по-внимателно теренната дейност на Николай Джамбазов, ще се установи ясно изразената и последователна регионална стратегия, която проявява той. Акцентът пада върху три района:
1. Карстовите форми на Предбалкана и особено в района на Искърския пролом.
2. Льосовите наслаги в долните течения на дунавските притоци и особено долината на река Осъм.
3. Литоралната зона на Българската Черноморие и особено района на Варна и Побитите камъни. Към тях би следвало да се добави и дейността му в района на Родопите, която е по-ограничена поради обективни за Джамбазов причини.
Тази стратегия е безспорен резултат на проникновението на Джамбазов за спецификата на Балканите, характеризиращи се със силна зонолно-екологична диференциация. Въпреки че това прозрение не бе формулирано и теоретично развито, по емпиричен път Джамбазов достатъчно точно обособи основните за страната зони в съвременно и палеоекологично отношение. Тази схема сега е в основата на съвремената научна програма за изграждане на ключови секвенции - палеогически и хронологически репери за началото на човешката култура на Балканите и за значението на района в контактите между Африка, Близкия Изток и Европа.
Като изследовател с интердисциплинарна насоченост Николай Джамбазов има и друга заслуга. Той е първият български археолог, който разбира значението на суровинните източници в развитието на праисторическите технологии. Проявявайки научен интерес към тази област, той инспирира възникването и развитието на петроархеологията в Българи.
Интерпретациите на Джамбазов на културно-историческия процес се характеризират с подчертана въздържаност. Това се дължи на недостатъчната фактологическа база.
С научното си дело Николай Джамбазов създаде солидна основа за по-нататъшното развитие на палеолитните проучвания у нас. Джамбазов обогати фондовете на музея и беше добър популяризатор.

Друг сериозен праисторик който работи през първата половина на ХХ век е Васил Миков (04.09.1991 -) роден в Ябланица, Ловешко. Той е правил разкопки на праисторически обекти при Кубрат, Разградски окръг, но селищната могила при село Веселиново, Ямболско, селищната могила от бронзовата епоха Юнаците в Пазарджишки окръг, на Карановската селищна могила, Новозагорско, в самата Нова Загора и на много други места. Не е изгубила значение неговата книга по праисторическа карта на българските земи, издадена в София през 1933 г. Тя е озаглавена “Предисторически селища и находки в България”. Голямо значение има и неговата студия “Идолната пластика през новокамената епоха” Писал е и по тракийска археология. Има книга за Казанлъшката гробница и за Вълчитрънското съкровище.
През втората половина на ХХ век, след 1950 г. палеолитните изследвания в България са разширени и започва проучването на нови пещери по течението на реките Искър, Вит и Осъм. Провеждат се не само наблюдения, но и разкопки - сондажни и систематични. При разкопките се откриват ценни материали и стратиграфските наблюдения стават все по-прецизни. По река Искър са проучени пещерите Пещ (до Старо село, Врачанско) и Самуилица І и Самуилица ІІ (при село Кунино, пак Врачанско).
Пещерата Пещ е разположена на 2 км. южно от Старо село над самата река Искър. Това е сравнително малко, но интересно палеолитно находище. В нея при разкопките през 1951 и 1953 г. са се открили са се открили материали в три последователни културни пласта В най-долните глинесто-песъчливи геологични прослойки не се открили находки и Джамбазов прави заключение, че пещерата е била населена по-късно от образуването на този пласт. В пласта над това девствено утаяване са се открили мустерски кремъчни оръдия (Обр. 2). .

Мезолитът в България е сериозно проучен от колегата Ара Маргос, който дълги години беше археолог в град Девня и се числеше към Варненския Археологически музей. Повечето от публикациите му са в Известията на Варненския народен музей.
Многобройните селищни могили у нас се радват на много по-силен интерес почти през цялото изминало столетия. През първата патилетка от ХХІ век интересът към тях се засили още повече.

Според наблюденията на проф. Георги Георгиев селищните могили на територията на нашета страна са разпространени най-вече в Североизточна и Южна България. Те се срещат освен в България, в Румъния, Гърция и Мала Азия и само спорадично по бреговете на Средния Дунав.
В България по времето, когато пише проф. Георгиев е имало регистрирани над 400 селищни могили, сега вече те вероятно наброяват над 500. Само аз през моята почти 35 г. археологическа практика съм установил наличието на десетина селищни могили в Бургаска област. Примерно селищните могили в долината на река Хаджийка при селата Порой, Горица, Ръжица, Преображенци, Руен (2 селищни могили), и Ябълчево, заедно със селищните могили при Люляково (2) и Трънак в долината на Камчия изобщо не се споменават в българската праисторическа литература. Към тях моите почти 35 годишни наблюдения добавят селищната могила при село Пещерско, Айтоско и срещу разклона за град Българово, вдясно от шосето Бургас - София в местността Канджикдере иселищната могила при гарата на село Тополица, Айтоско, която се вижда вдясно от ж. п. линията Бургас - София..
Обикновено селищните могили са разположени сред плодородна земя и са близо до река или извор. Те имат форма на ниско пресечен конус с диаметър на основата от 60 до 250 м. и височина от 1 до 15 м. Могилата при Дадово, Новозагорско е висока цели 18 м. Могилите в Мала Азия имат по дебели културни напластавания от 30 до 50 м. Прочутите праисторически селища Троя на Дарданелите в днешна Турция, Винча при Белград и Тосег в Унгария са също едни от забележителните селищни могили, публикувани и надълго коментирани в археологическата литература.
Селищните могили са образувани от дебели културни напластявания, които се състоят от развалини на жилища, останки от домашна покъшнина като глинени съдове, оръдия на труда от камък, кост и рог. Има също така боклучни насипи, изобщо останки от древния човек и опитомените животни, с които той и живеел денонощно. Селищните могили са една поредица от праисторически села, които са съществували на едно и също място. Най-ранните от тях датират от ранната новокаменна епоха. Трябва да се запомни обаче, че досега в Българските земи не е откриван безкерамичен неолит. Много от могилите имат непрекъснат селищен живот като се почне от ранния неолит и се стигне до вековете на късната бронзова епоха. Върху тях могат да се открият и по-късни следи от живот. Например в горните слоеве на могилата срещу разклона за град Българово, Бургаско има керамични фрагменти от елинистическата и късножелязната епоха. Други могили имат в повърхностните си слоеве отложения от римската епоха - така е с прочутия хълм Хисарлик - древната Троя. Могилата при село Дядово, която , подчертавам над пластовете от бронзовата и ранножелязната епоха има солидно средновековно селище. Материалите от него дадоха един обемист том, написан от доцент Борис Борисов и публикуван в Япония. (Тук работи вече над 20 години българояпонска експедиция).
Тъй като много от селищните могили се намират сред плододородна земя тяхната повърхност никога не е преставала да бъде обработвана. Това, и особено дълбоката оран, осъществявана не веднъж през вековете почти е разрушило цели селищни могили. В случаите, в които те не са били особено високо дари се е стигнало да тяхното пълно заличаване и сега те само приличат на еднослойни поселения, но ако почнем да ги разкопаваме ще открием в тях множество строителни хоризонти и културни напластявания.

15 декември 2008

Праисторията в България 1-ва част


Като всички хуманитарни науки и праисторията се заражда и развива в Hова България едва след Освобождението. Нашите първи праисторици са разполагали със съвсем малко средства и основната им дейност се е изразявала в първично описание на праисторическите обекти. Палеолитът става обект на вниманието на Рафаил Попов и той се възприема от нашите праисторици като първоучителят по праистория и един от строителите на музейното дело у нас. Той остава в науката като водещ археолог, палеонтолог, спелеолог и изявен популяризатор на научните открития.
Той е роден във Велико Търново на 14.08.1876 г. и е починал в София на 15.08. 1940 г. Завършил Естествени науки в Софийския през 1901 г. и специализирал в Берлин геология, палеонтология и праистория в периода 1909 - 1911 г. Рафаил Попов е основателите на Археологическото дружество, Археологическия институт и на Археологическия музей в Шумен. Попов е дописен член на БАН и на още четири археологически института. Чел е лекции като частен доцент в Софийския университет. Той всъщност е създателят на праисторическия отдел в Народния археологически музей в София през 1911 г. Така той поставя начало на праисторическите колекции в музея и на проучванията на пещерите, селищните могили и други праисторически обекти.. Той е не само учен, но и администратор и от 1929 до 1938 е директор на музея. Рафаил Попов е проучил Беляковските пещери, проучвал е пещерата при Мадара. От селищните могили Попов прави първи проучвания на Деневата могила при Салманово и Коджадерменската могила при Шумен. Рафаил Попов е първият откривател на останки от палеолитния човек в Българските земи - в пещерите Темната дупка и Миризливка при село Орешец, Видинско. Той открива палеолит и в Малката пещера до Велико Търново., в пещерата Моровица при село Гложене, Ловешко и пещерата Темната дупка при село Карлуково, пак Ловешко. На него принадлежи и откритието на прочутия Чаталарски надпис. През 1915 г. той е публикувал резултатите от проучването на Денева могила при село Салманово, а от 1919 г. датира публикацията му за “Коджадерментската могила” при град Шумен”. За пещерата Темната дупка Рафаил Попов пише през 1931 г.
С голяма вещина и прецизност е представена геологическата, и стратиграфската ситуация на проучените от Р. Попов обекти. Придобитият археологически материал се интерпретира комплексно с методите на природоматечетическите науки в субстанционен, морфологичен и функционален аспект. Впечатлява остеологическите проучвания. Те съдържат точни и верни анатомични определения на целия фаунистичен материал и обилна морфометрично табулирана информация. Така например резултатите от палеозоологическите проучвания на кости от Мадара са представени в 52 таблици. Чрез 9 измерения е направено математическо описание на човешките черепи и това се слага началото на българската кранометрия. По съответните формули е установена зъбната система на редица месоядни животни. По този начин възниква науката за зъбите (одонтографията) в България. Остеологическите проучвания на Р. Попов са силно математизирани с повишена достоверност и са в унисон със съвременните.
Във всички публикации се срещат подробни макроскопични описания на глината, от която са изработени праисторическите съдове. Р. Попов разделя керамиката на тънко и дебелостенна и с това загатва за зависимостта между обемност на съдовете и дебелината на стените, върху която едва сега се замисляме. При описание и илюстриране на съдовете са използвани разрези, профили, геометрични понятия, без да се прилагат оприличаващи форми. Съотношението между височината на съда и максималния диаметър на устието или тялото е основния принцип за класификация на съдовете, при която се съблюдава дебелината на стените и следната морфологическа структура: устие, шия, гърло, тяло (търбух) и дъно. И отново значителна част на информацията за керамиката има морфологичен характер, представена в таблици. Към всичко това ние днес, но този подход не всякого се отдава на всички. С това обаче не се изчерпват научните достойнство на трудовете му. Р. Попов търси най-често срещаните форми и украси на глинените съдове. Интересува се от йерархическият порядък на използваните форми и орнаменти т. е от честотната повторяемост, от процентните им съотношения.
Рафаил Попов има големи постижения и в проучванията на оръдията на труда, или работния инвентар. За каменните артефакти той дава макроскапски описания и търси кариерния им източник, а за костно-роговите - анатомическото определение. При кремъчните той използва изразената широка обагреност. В основата на проучването на артефактите Р. Попов поставя морфиметриката. Той търси общото и различното в профилите и сеченията и по този начин загатва за видовете, типовете и подтиповете на оръдията. Търсят се осреднените стойности на редица параметри, съотношението помежду им и се изчисляват релативните им стойности.
За някои оръдия, например върхове на стрели и копия се проследява повтораемостта им. Очевидно Р. Попов е пред прага на математическото описание (моделиране) на праисторическите артефатки. Той е накрачка на прилагания днес дисперсионен анализ. Тази математизираност, съдържаща много важни догатки и досега в много случаи е неразбрана. Функциологията на праисторическия инструментариум се определя с морфологически критерии, като се наблюдават и векторните величини, каквито представляват месторазположението и наклонът на дупките при превъртените артефакти. По тази причина допуснатите от Попов грешки са незначителни при функционалните им определения.
Изводи:
1. Р. Попов възприема праисторията като природоматематическа дисциплина с историческа насоченост и това му подсигурява стабилни научни позиции. Изследователският процес потвърди изискването за по-висока профилирана природоматематическа подготовка на бъдещите праисторици.
2. Р. Попов подлага на комплексни проучвания целиа археологически мателриал и умело разкрива структурата, съдържанието му, идентифицира субстанциите и извлича от него максимална за времето си и условията си научна информация(
3. Морфометричният подход и засилената математизираност на изследванията му осигуряват висока достоверност и висока интепретационна степен, осегуряват му евристичност и непреходност на научните постижения.
След смъртта на Рафаил Попов в 1940 г. последвало десет годишно прекъсване на палеолитните изследвания у нас. Те са възстановени след Втората световна войн от Николай Джамбазов. Той е завършил Естествени науки в Софийския университет и през 1949 г. постъпил н в Археологическия институт на БАН като асистент. На него, както на Рафаил Попов изключително му помага солидната подготовка по геология и палеоонтология. Благодарение на нея той прилага в изследванията си интердисциплинарния подход. Той придобива все по-голямо значение и тежест в съвременната археология и особено в праисторията.
Цели 30 години Джамбазов се посвещава на изучаването на българския палеолит. Изследванията му са съсредоточени върху пещерните седименти и той открива повече от 30 палеолитни находища като Ловешките пещери, пещерата Пищ, Деветашката, Моровица, пещерите Самоилица І и ІІ, Очилата, Орлова чука, Бачо Киро, Парника и др. Почти няма пещера с археологическо значение, която да не е проучена, или регистрирана от Николай Джамбазов. Дълги години той е единствения специалист в тази област, в която по негово време все още липсвала съответната терминология на български език. Преди него липсвала и хронология. И въпреки липсата на сътрудници и опоненти Джамбазов прави първия сполучлив опит за синтез на хронологията на палеолитните култури у нас, публикувайки през 1958 г. Статията си “Нови данни за палеолита в България”.

11 декември 2008

Праисторията в Европа


В новия учебник по праистория “Началото” се прием, че рождената дата на европейската праистория е 1723 г. Тогава френският естественик Antoine de Jussieu, роден в Лион през 1686 г. и почеинал в Париж 1758 г., публикува статията си De l’origine et de l’usage des pierres de foudre”. В тази статия Жюсиьо сравнява каменни сечива, откривани в Европа с аналогични сечива от Новия свят. Жюсиьо за първи път е направил опит да свърже тези сечива с човека от прадревни времена. Дотогава хората са ги считали за нещо като “камъни”, дошли от небето по гръмотевичен път.
В лицето на Jacques Boucher de Crèvecœur de Partes, който бил по професия митничар, Франция продължава да държи първенството в праисторията.. Той оставил име в историята като един от първите френски праисторици. Този гениален дилетант направил голяма колекция от каменни сечива от долината на река Сома, близо до град Абвил и от други места във Франция. Той пръв родил идеята, че тези сечива са съвременни на изчезналите животински видове мамутът и косматият носорог. Неговите заключение веднага били възприети от трима британски учени – J. Prestwich, H. Falconer и J. Evans. Това е станало през първата половина на 19 век.
Развитието продължило и за основоположник на самата праистория мнозина считат директора на Музея за старини в Копенхаген Кристиян Томсен. Около средата на !9 век този датският археолог - Кристиян Томсен (Christian Jürgensen. Thomsen - 29.12. 1788-21.05.1865) в 1836 г. създава праистирическата скала, която се състои от три основни периода (Dreiperiodensystem): каменна епоха, бронзова епоха желязна епоха.
Кристиян Томсен бил син на богат корабостроител и това му дало възможност да направи богата колекция от монети. През 1816 г. той бил секретар на Датската комисия по старините и станал един от основателите и директор на “Северния музеи” (Altnordishen Museums). Издал книгата Leitfaden zur nordishen Altertumskunde, отпечатана в Копенхаген през 1837 г. на немски, а на датски изданието е от 1836 г.
През ХІХ в. праисторията заема междинно място между археологията и антропологията. В продължение на много десетилетия тласък на развитието й дават предимно дилетанти, които често пъти са доста вдъхновени и макар да имат приноси, често пъти правят пресилени изводи.
Първоначално праисторията под въздействието на класическата археология се опира пред всичко на сравнителния метод. Откриването и систематизирането на аналогиите, тук е по-точно да употребим термина “типология”, на типологията на праисторическите паметници още в ХІХ век става основен метод в праисторията В праисторята типологическия метод е разработен от шведския археолог Оскар Монтелиус (09.09.1843-04.111921). Той е професор по археология и културистория (1888 г). От 1907 до 1913 г. Оскар Монтелиус заема поста Държавен антиквар на Швеция. В своите типологически изследвания той формулира шест периода през основната Бронзова епоха и осем периода през Желязната епоха. Тази система на Монтелиус дълго време упражнява огромно влияние върху културния живот на Европа. Издал е над 400 книги и статии и всички са проникнати от неговите схващания за типологията на европейските археологически паметници от бронзовата и желязната епоха.
Типологическите резултати обаче сами по себе си могат да ни въведат в заблуждение. Ще ви дам един елементарен пример. И в Египет и в Мексико пирамидите имат много типологически сходства. Но дали това е основание да стигаме до извода, че те са дело на едни и същи проектанти, на един и същ народ, предприел презокеанско пътешествие още през праисторическо време. Естествено не. Тава типологическо сходство се дължи на предпочитанието на един и същ пирамидален обем, на една геометрична форма, съвършенството на която се осъзнава от хора с различен етос, принадлежащи на различни етноси.
Типологическите сходства трябва да бъдат интерпретирани неотлъчно от данните на стратиграфията. Фиксирането на културните пластове - страти (Stratum), съчетано с типологически анализи дава най-правдоподобна картина на праисторическия човек, пък и на човека от историческите епоха..
Голямо значение за праисторията има и Gabriel de Mortillet; 1821 – 1898 В праисторическата енциклопедия на Ян Филип (Manuel Encyclopédique de Préhistoire et Protohistoire Européenne, Prague, 1966; Enzyklopädisches Handbuch zur Ur- und Frügeschichte Europas, 1, a-k, Prag, 1966) е наречен аутодидакт – самообразовал се,. Това е защото първоначално той учил машинно инженерство и после проявил интерес към геологията и палеоонтологията. Първо работил като инженер и после се заловил с археология, за да стане основоположник на периодизацията на палеолита, както ще видим. През 1868 г. станал директор на парижкия музей в Saint-Germain.
André Leroi-Gourhan. Този френски етнолог и праисторик освен многобройните си статии е написал един от малкото учебници по праистория, издаден в Париж през 1966 г. (Париж 1911-id. 1986). Льороа-Гурхан е обновил методологията на археологическите изследвания по време на разкопките в пещерите Arsy-sur-ure (1946-1963) и Pincevent (1964-1985). Той пръв поставя акцента на изследването върху необходимостта от глобално изучаване на местата на разкопките. Това позволява да се усъвършенства и прецизира познанието за начина на живот и системата на мислене на праисторическия човек. Той обръща внимание, че аналогиите, правени от праисториците при съпоставяне на материали от праисторическите находища с етнографски материали може да подведе праисторика. Той е длъжен да обясни праисторическите технологии и практики без наивно да се осланя на данните от етнологическите описания от по ново време. Това е намерило израз в неговите монографични изследвания (Milieux et techniques, 1945 ; Le Geste et la parole, 1964-1965). При обяснявана на праисторическото изкуство Льороа-Гурхан широко използва символиката на психоанализата на Фройд. Дълги години той е бил професор в Collège de France.)
Абе Анри Брьой Роден в Мортен в Нормандия през 1877 г. младият Анри скоро се установява в Клермон в Оаз, където баща му изпълнява функциите на Прокурор на Републиката. Там завършва начално училище и после колежа Сент Венсант дьо Санс при Братя Марист. След като взема своята бакалавърска степен той записва Семинарията в Иси-ле-Мулиньо, където се среща с учители, с които дълго дискутира проблемите на сътворението и еволюцията на човешкия род. Между него и учителят му абат Жан Буисени има голям интелектуален афинитет, запалени от геологията и от методите на класификация и това дава възможност на Анри Брьой да се влюби в праисторията. И така този семинарист прониква в една наука, която в началото на ХХ век не е съвсем добре изследвана.
В 1904 г Брьой придобива степента лисансие по Естествена история. Тясната му специализация е геологоия на морските и речните тераси, производството на сечива в ранния и късния палеолит, пещерно изкуство, движими паметници и долмени. В 1910 той е вече свещеник в църквата Сент-Сюлпис, но продължава да е верен на научните си интереси. Той придобива известна свобода от владиката на Соасон, които го освобождава от задълженията му към паството. И Абе Брьой се гмурка в праисторията в планетарен мащаб. Той изследва почти всички пещери във Франция и Испания, където има останки и изкуство от палеолитния и мезолитния човек. Прави експедиции в Етиопия и Южна Африка – люлката на човечеството, както ще видим. Освен това пътува с научна цел в Алжир, Мароко, Конго, Палестина. Той дебне всеки факт, който може да проясни изчезналите праисторически култури. Според собственото му признание той е прекарал като изследовател цели 8 години под земята, изследвайки пещерите. През 1911 г. абатът е избран професор по Паисторическа етнография в Института по палеонтология на човека. След това е натоварен през 1927 – 1928 г. с курс в Сорбоната и през 1929 г. става професор в Collège de France. В 1958 г. е удостоен с най-голямото френско отличие и става кавалер на Почетния легион и е почетен доктор doctor honoris causa на университетите в Кембридж, Оксфорд, Единбург, Кейп Таун и Лисабон.
Богатата дейност на археолога и палентоонтолога абат Анри Брьой е широко отразена в неговите книги и публикации: “Беллежки върху палеолитични пътувания в централна Европа” (Notes de voyafe paléolithique en Europe Centrale), публикувано в списание Антропология, 34/35, 1924/25; “Пещерата Алтамира, Мадрид, 1935 The Cave of Altamira (в съавторство с H. Obermaier); “Подразделенията на ранния палеолит и тяхното значение (Les subdivision du Paléolithique supérieur et leurs significations), Второ издание, Париж, 1937; Една френска Алтамира. Пещерата Ласко в МонтинякUna Altamira francesa. La caverna de Lascaux en Montignac), Мадрид, 1942; Четеристотин века пещерно изкуство (Quatre cents siècles d’art pariétal, Монтиняк сюр Визер (Montignac-sur-Vésère, 1952; “Хората на старокамената епоха, Париж, 1959 (в съавторство с R. Lanier). Богатата библиография на абат Брьой е публекувана в Лайден
На 14 август 1961 г. Абе Брьой умира в къщата си в Исл-Адам на 84 години след като е посветил цели 60 години от живота се в проучвания на генеалогичното дърво на човека. Оставя значително творчество, преведено на много езици. Основното му съчинение е озаглавено “Четиристотин години праисторическо изкуство” ("Quatre cents siècles d'art pariétal") излязло през 1952. Тук е представен мащаба на неговите проучвания. Абатът Брьой озаслужено е наречен “Бащата на праисторията” "le père de la Préhistoire",.

08 декември 2008

За Праисторията


Праисторията е този дял от археологията, който се занимава предимно с древните безписменни общества. От гледна точка на хронологията тук би трябвало да се отнесе и Египет и културите на Междуречието, но понеже това са вече цивилизации, употребяващи писменост, в една или друга степен те остават извън обхвата на праисторията. Това обаче не означава, че праисториците не се позовават на тези цивилизации. Искам да подчертая само, че Египет, Шумер и Вавилон само частично се третират от праисторията и поради своята специфика и богатство на културата те се обособяват в отделни раздели на нашата наука: египетска археология (като част от общата египтология), археология на Междуречието и т. н.
Напоследък, след промените в България, нашите учени започнаха по-силно да се влияят от колегите си в Европа и особено от Съединените щати. При маркс-ленинското преподаване в нашите университети Археологията беше третирана като помощна историческа наука. Ние не всички приемахме това, но официално такава беше тезата. С идването на свободата у нас нахлуха нови идеи и археологията, заедно с праисторията един вид повиши статута си. Вече могат да се цитират възгледи на автори, чужди на маркс-ленинизма. Особено, когато те са оригинални и дават атрактивни обобщаващи дефиниции.
Точна и общоприета дефиниция обаче все още няма и всеки има свободата сам да си я формулира според предразположението на духа си. За археологията е безспорно, че тя изучава човекът благодарение на културните, главно материални останки, които са останали от него. Това важи особено за праисторията като част от нашата наука, защото при изучаване на писмените общества материалните културни останки могат да се съпоставят с данните, почерпени от древните автори.
Напоследък водещи учени от САЩ и Великобритания третират археологията не като част от историята, а като част от антропологията – общата наука за човека. За тях и за някои млади преподаватели в България археологията е наука, “която изучава човека – физическите му черти, свързващи го с животинския свят и същевременно изследва неговата уникална черта – културата”. Те схващат под култура сложната система с различни компоненти: оръдия, начин на добиване на храната, погребални обичаи, социална организация и взаимодействието между всички тези компоненти.
Така археологията става един дял от това, което наричат “културна антропология” – наука за човешката култура и обществото. Като част от културната антропология се третират етнографията и етнологията, а археологията просто изучава “миналото време на културната антропология, според американеца Ренфрю (Renfrew, 1991).
В Европа обаче повечето археолози не приемат тази крайна американска трактовка и продължават да мислят, че археологията е историческа наука, която се занимава със специфични периоди от историята. Един от дяловете на човешката история – праисторията, т. е. нашата дисцеплина те възприемат като самостоятелна наука. До голяма степен това обособяване е справедливо и има резон, защото праисторията, както ще видим има специфични методи и се занимава с живота на човека вече от 7 000 000 години до появата на първата писменост преди 3 500 г., а в някои райони на свете само преди няколко десетилетия. Значи праисторията обхваща повече от 99 % от времевото съществуване на човечеството.