Translate

31 декември 2011

Златните маски на Балканите


Сред многото интересни материали, открити в некропола край гр. Синдос особено впечатление правят нчколко златни маски , открити на лицата на някои от погребаните. Те са общо пет. Три от тях според разкопвача са открити в женски гробове и две в мъжки. Изработени са от тънки пластинки в техника „репусе“.Третирането на чертите на лицето е доста грубо и схематично.Елементите,които се представят са : очи, вежди, нос,уста и отчасти скули. Върху двете маски има очертани уши. Видът на изделията, тънките пластини, от които са направени, както и обсточтелството, че подобни паметници не са познати изън погребален контекст в този район, ясно показват, че те са изработени и предназначени специално за нуждите на погребалния обред. Прави впечатление и друго- почти всяка от маските е в определена степен е с различна форма и специфично предаване на чертите. Забелязва се известен стремеж към обемност и може би иднивидиуалност в изображението- при очите, веждите, носовете и т.н..  Подобни маски са открити в микенските шахтови гробища  от 16 в пр. Хр. , както и в известния некропол при Требенище, близо до Охридското езеро. От същия регион има намерени още няколко златни маски. Две от района на Халкидика, подобни на синдоската  № 239 и също като нея със шлем, илирийски тип. Другата е от Петилеп, Прилепско, класифицирана като илирийска или пеонска. Известна е и една златна маска от Беотия, открита в микенски тип гробища.
 Освен тях е публикувана и една златна плочка с пластично оформено лице и надпис на пеонскич владетел Дропион, която е значително по-късна.Тълкуването на тези и други подобни маски обикновено върви в няколко основни посоки. Маската дава на човека друго лице, чрез неговото „аз“ става „не аз“  или друго аз, прави възможна смяна на позицията и статуса на личността. Нещо друго – в Древна Гърция се иползват маски при различни ситуации. Т.е. маската не е предмет, изобразяващ някакво лице – тя е самото лице. Маската служи също тъка за представяне на носещия я в друг свят, както и да контактува със свръхестествени същества  сили. Оттам тя може да бъде белег за социален статус или ранг – царски , жречески и др. За някаква посшетеност – тайни общества, мистериозни култове; използва се и при някои инициационни обреди. Освен това маската има и почертано медиативни функции; особено за прехода профанно- сакрално.
Маските , които се появат само в част от богатите гробове, са освен медиатори и белег на висок социален ранг. Обикновено те се определчт като елемент на царски погребения,  символи на хероизиране и обожествяване на покойника. Епизодичната им поява обаче хвърля съмнение върху тази теза. По нейната логика маскитеби трябвало да са постоянен или поне често срещан атрибут в царските гробове, а случая определено не е такъв. Изглежда, че тези предмети са белег не просто на царсвеност и обожествяване въобще, а за особен статус, който може да е придобит мримерно при специфични мистериозни или инициационни практики, но при всички положенич не се отнасч за всеки владетел. Тук е мчсто да се обърне внимание и към етнографската ситуацич. С тава дума за практиката на „писане“ на мулките при българи мюсюлмани от Тетевенско.Традиционно всички булки трчбва да се пишат, а на момичетта които са починали , преди да се омъжат се прави символична сватба, като също се рисуват. Функцията на „писането“ е подчертано предпазна (апотропейна) и е ориентирана към отвъдното. На тази база може да бъде формулирано  прдположението, че една от възможните функции на погребалните маски е на защитни средства, предпазващи лицето(или душата) на починалия от деструктивните сили на отвъдния свят. Те обикновено са били свързани със специфични инициационни мистериални практики , от особеностите, на които се е определяло евентуално полагане на погребания със съответната маска.
Открити са тракийски кнемиди с изображения на човешки лица от Враца  и Анджигьол. Те са изработени от сребро с частична позлата. Изображението на подобна кнемида има върху една от апликациите от известното съкровище от Летница върху крака на представения върху нея конник. Тези паметници са по късни от гореспоменанитите синдоски маски от 4в. Пр. Хр. И са значително по- пищни и изработено с повече художествено майсторство. Това обаче не променч съществената близост в предаването на очите , веждите, носа и устата , върху които е съсредоточен главничт акцент на изображенията. Ушите и скулите са доста схематично представени. При тракийските кнемиди също присъства диадемата в горната част на челото като е представена вече по детайло. Макар и предметите от Тракия с изобразени лица функционално и смислово да не са идентични с маските , стиловата им близост дава основание да се мисли че те, ако не са прчко повлиани от тях, то поне са продукт на същата съхранена и пренесена традиция. Почти всички изследователи определят образите върху кнемидите  като изображенич на Богинята- майка. Важен елемнт от тези изображения са хоризонталните ленти по лицата...
Безпорно най интересният , а и най цененният от научна и от материална гледна точка предмет открит при проучвания на надгроната могила Светица край Шипка е златната маска – фиола с релефно човешко лице в естествена големина. Тя е изработена от дебело фолио, има форма на фиола и тежи 673г. С това се различава коренно от направените от тънко златно фолио леки смъртни маски от Микена, Требеница и Синдос. Освен това за разлика от тях , тч не е с застинало и безизразно лице на мъртвец.
 

Златна маска-фиала на одриския владетел Терес – могила Светицата
Нейното има индивидуални черти .Косата, брадата и мустаците са гъсти и буйни ,разделени на кичури , от плитко врязани линии, изпълнени от сигурна , уверена и талантлива ръка. Общият израз е на суров и решителен, дори жесток човек. Затворените му очи изразчват момент на крайно удоволствие. И като се има предвид предназначението на маската и като чаша мога да си представя какво е ставало по време на пир- пише Георги Китов. Владетелят е изпивал гъстата свещена течност, доволен и щастлив е затварял очи и е полагал фиолата на лицето си. Гостите и приближените му са били поразени да водят превъплатяването на човешкото лице от плът и кръв в злато. Така им е внушавал, че техният владетел е бог, който може всичко. По този начин владетелят е укрепвал авторитета си и идеята за божествения пройзход.
Маската –фиола е поставена на мястото, където се намира главата на погребания с лице нагоре и я олицетворява. Върху неч е поставена голчма тейка каменна плоча, която не е нито от покрива, нито от нарушената странична стена. Изглежда наследниците на починалия владетел не са го долюбвали и са се страхували от него. За да бъдат сигурни че нчма да възкръсне и тревожи дните им те са хвърлили върху символизиращата го маска- фиола каменна плача. Тя е деформирала, снишила е височината на релафа и е предизвикала скриване на едното ухо зад лявата половина на лицето. Ушите впрочем са изработени отделно и са прикрепени с помощта на осем нита при дясното и седем при лявото. След деформацичта
пространството между лицето и ушите е запълнено с пръст, песъчинки и много дребни камъчета.

      На 19 август 2004 г. екипът на д-р Китов изпреварва търговците с историческото ни наследство и проникването в гробницата е заслужена награда – гробът е недокоснат, находките – изключителни.

Маската е намерена заедно с други ценни предмети в Лечкова могила край сливенското село Тополчане в богат тракийски гроб, облицован с дърво. Сред тях е сребърен ритон, третият открит досега, сребърни и бронзови съдове, керамика, гробни дарове.

Златните маски,открити в некропола край Требенище,три на брой.През 2002 в при разкопки в Самуиловата крепост в Охрид е открита още една златна маска и златна ръкавица със златен пръстен,така маските от този район стават общо четири-първата се намира в София,другите две - в Белград,а последната - в Охрид.

На 14 юли 2007,екипът на археолога Георги Китов открива втора тракийска златна маска от IV – V в. пр. Хр. при археологически проучвания на тракийска могила край сливенското село Тополчане.Маската е част от погребален ритуал и е с диаметър около 25 см, плоска, с голям нос и с отворени очи. Тракийската златна маска е на "цар", но все още не е ясно на кой, казал Китов.Според него откритието е важно в научно отношение, защото с него се потвърждава предположението, че Долината на тракийските царе от Казанлъшко продължава по поречието на река Тунджа на изток в днешния Сливенски край.Маската е намерена заедно с други ценни предмети в богат тракийски гроб, облицован с дърво. Сред тях е сребърен ритон, сребърни и бронзови съдове, керамика, гробни дарове.

Погребалната маска, известна като "Маската на Агамемнон",злато, XVI в. пр. Хр. Открита от Хайнрих Шлиман в Микенска гробница №5 през 1876 година.Намира се в Националния археологически музей в Атина.
Трудно е да се каже какво се целили дедите ни с изработването на златни маски за царете си. Дали са желали да запазят светлият лик на хората, които безстрашно са ги водели в битки и са се грижели за народа с любов? Или може би се касае за атрибут на цар-жрец, за когото се се смятало, че е превъплъщение на най-старият бог – сияйното слънце? Eдва ли някога ще получим отговор на тези въпроси, тяхната тайна е грижливо пазена от хладните пръсти на времето. Все пак не е малко да знаем, че в земите на така наречената Стара Велика България векове наред са живели траки.Факт, който упорито бе укриван от нашите учени. Не ни казаха и, че тези странни траки имат тамги, че оставените от тях артефакти имат паралели с тези от земите на България, че фактичски Тракийското Боспорско Царство може да се разгледа като най-източната граница на тракийските народи в Античността.

 Бибиография:

-         Кузманов, М., И. Филипова, Маските на Синдос- възможни интерпретации. – В: Панагюрското съкровище и тракийската култура,    С.,2004

-          Китов , Г. Проучвания на надгробната могила Светица край Шипка. – Археология, 2005


Римският град Сексагинта Пристис


  Най-старото картно изображение,в което фигурира Сексагинта Пристис е една римска карта.Съставянето й е започнало по времето на императо на Октавиян Август в Рим през I век.За съставянето на маршрутните скици /итинирарии/ отговарял императорският съветник Марк Агрипа.Картата обхваща 12 пергаментни листа дълги 6,75м и широки 32см..Открита е в Калмарски манастир,провинция Сконе /южна Швеция/ от хуманиста полиглот Конрат Пойтингер /1465-1547г./ .Затова тя става известна с името Табула Пойтингериана.Пергаментовите листи сега се съхраняват във Виенската държавна библиотека.
  Първоначално съществуват съмнения относно точното локализиране на Пристис.Според труда и картата на граф Фернандо Луиджи Марсили,издадени през 1744г.,Пристис е разположен при устието на Янтра.От Табула Пойтингериана се разбира,че Пристис е на изток от Тримамиум /Стълпище/ и на запад от Тигра /Мартен/ .
  Прокопий Кесарийски също споменава Сексагинта Приста като крепост със същото местоположение.В крайна сметка за окончателно отхвърляне на всякакви съмнения относно този въпрос спомага античната география.И по-точно изложените данни от Клавдий Птолемей в съчинението му „География”.Географът е живял по времето на римския император Марк Аврелий /161-180/ и спомага за точното локализиране на много градове в тогавашния свят.За нас е от значение разделът „Географско положение на долна Мизия”, където за Пристаполис /Пристис/ са дадени географските координати 52о 42’ и 45о10’.Цифровите показатели не съвпадат с днешния град Русе.Но александрийският географ е вземал за нулев паралел не сегашния Екватор,а паралела в изворите на р.Нил,а за главен меридиан-тези на остров Феро,най-западния от Канарските острови,а не Гринуич.След преизчисляване на разликите координатите на Пристис и Русе съвпадат.
  Възникването на римския град трябва да се отнесе към I век,по времето на император Веспасиан /69-79/, а не както се е приемало доскоро,че е станало по времето на император Траян Август /98-117/.Намерените многобройни монети от времето на император Веспасиан подсказват,че Пристис е една от крепостите строени по негово време
  Името „Пристис” фигурира в един римски надпис от 100-101 /времето на Траян Август/ и в четири милиарни камъка намерени през 1910г.От текста им се разбира,че градът бил на кръстопът към Дорусторум /Силистра/,Нове /Свищов/,Марцианополис /Девня/,Никополис ад Иструм /Никюп/ и др.През 1980 година е открит още един милиарен камък за пътя Абритус /Расград/-Пристис.
  Сексагинта Приста е бил селище и база на военен флот.Според тълкуванията на учените проф.Борман,Шкорпил,Каниц,Кацаров,Бешевлиев името на града означава „Шестдесет кораба”.Първата част от името-„Сексагинта” и по-късната му форма „Сексанта” е латинското числително „шестдесет”.Думата „Пристис” е гръцка и означава не голям боен кораб.В някои публикации името на града се превежда като „Пристанище на шейсет кораба” /Димо Казасов/.
  Намерените останки от римските терми /бани/,гробници,саркофази,монети,милиарни камъни и други,са сред малкото останали артефакти от римския град.Част от крепостните стени и камерите на корабите,в западното подножие на хълма,върху които днес е Военния клуб са разрушени в началото на XX век,поради строейа на пристанищните кейове.

27 декември 2011

Археолози с уникална находка по трасето на "Струма"


Уникална находка от VI-V век преди Христа е разкрита при разкопки на праисторическо селище между селата Дрен и Делян. Археолозите се натъкнали на плосък некропол.
В гроба, който попада в района на трасето на автомагистрала "Струма", са намерени кремирани кости, фрагменти от керамика, фини съдове, изработени на колело, сребърни и железни халки и други. Според специалисти находката е значима и дори ще влезе в учебниците по история.
В края на лятото с протокол на комисия, назначена от министъра на културата находката е била документирана и с Агенция "Пътна инфраструктура" е договоренопроучването на обекта да продължи в рамките на месец и половина при подходящо време, обясни шефката на музея в Перник Емилия Велинова, цитирана от БНР.
Договорът още не е подписан, но от музея възнамеряват проучването да бъде довършено в началото на следващата пролет. По трасето на аутобана е разкрита и друга археологическа находка, която най- вероятно е продължение на некропола. Там не е работено и не се знае колко дълго ще траят разкопките.

източник: News.bg

Иманяри разрушиха антична Рицария


Античният град Рациария, разположен до видинското село Арчар, е разоран с булдозер от иманяри, съобщи БТА.

Напълно разрушена е главната улица на античния град, разкрита наскоро от археолога Красимира Лука.

Два месеца след като Лука разкри главната улица на Рациария, днес иманярите не се оставили и кътче неразрушено от нея. С булдозер е "разорано" всичко, което бе разкрито. Навсякъде могат да се видят парчета от плочи, керамика, мраморни колони, части от капители, парчета и дръжки от антични съдове, а огромните плочи, оформяли главната улица, са разбити.



Агенцията уточнява, че археологическите находки се намират в непосредствена близост до второстепенния път от Арчар до село Държаница и до полицейския участък в Арчар.

Обектът беше разкрит през октомври, но не е консервиран, няма и охрана.

За вандалското посегателство е информиран директорът на Регионалния музей във Видин, който е уведомил полицията, прокуратурата, Министерството на културата и Националния археологически институт при БАН.

Античният град Рациария е обект на разрушаване и на иманярски набези вече 20 години, припомня БТА.


източник: в-к Дневник

26 декември 2011

Могилец




Сребърна торква с парченца плат

Проф. дин Николай Овчаров
Могилец е малко селце в Североизточна България. То се намира южно от Омуртаг в набраздения от хълмове Предбалкан. Името му идва от седемте могили край него, будещи интереса на археолози и иманяри от години. През 60-те години на миналия век моят баща, проф. Димитър Овчаров, прави там разкопки и попада на останките от римска вила от II-III в. По-точно - на нейната стопанска част, защото разкритите помещения са доста бедни и очевидно свързани само със селскостопанска дейност. Намерената керамика е семпла и явно е използвана от обикновени селяни. Най-скъпият предмет е бронзова апликация с образа на неидентифицирана богиня.
Ето че през 2011 г. към могилите край Могилец се насочва младият търговищки археолог Стефан Иванов. Първо е направено геофизично проучване, което дава възможност на учения да се съсредоточи към една от тях. Подкрепен финансово от кметовете на Омуртаг и Могилец - Неждет Шабан и Мустафа Мустафов, той започва напрегната двумесечна работа. Набелязаната могила е висока почти 6 м и е разположена в центъра на селището. Именно това я е спасило от иманярски набези, въпреки че е имало поне пет опита в миналото да бъде разкопана.
Този път късметът най-сетне се усмихва на археолозите и Стефан Иванов разкрива цели пет погребения. В две от тях са погребани жена и дете. В останалите три гроба е трудно да се определи полът, защото труповете са изгорени и липсват предмети, които да водят към идентификация. Гробните съоръжения се откриват непокътнати, точно както са били изградени преди 1800 години. Четири от погребенията са били засипани с първична могила, имаща височина около 1,5 м. Веднага след изграждането й е издигнат и останалият насип от пръст. Най-богатото погребение обаче е в самия край на земленото съоръжение. То е вкопано по-късно във вече готовата голяма могила.
Много интересни са погребалните ритуали, които са отбелязани при разкопките. С изключение на детето, останалите покойници са кремирани. Мъртвите са полагани предварително на специално сковани за целта дървени легла. Първо е изграждана ямата, отдолу е полагана клада, а леглото е поставяно върху самата яма. Гробните дарове са слагани след изгарянето. Съоръжението, в което е погребано детето, също е със забележителна конструкция. Телцето е положено в гроб, изграден от каменни плочи, поставени вертикално във формата на правоъгълник. Отгоре е изградена могилка от каменни плочи във формата на пирамида. От запазените кости може да се съди, че детето е починало в много ранна възраст.
Богатото погребение в края на могилата е запазено изцяло и е на дълбочина около половин метър. То е оцеляло по чудо, тъй като само на 40-50 см встрани минават днешните комуникации на селото. В гроба се откриват половината от стотината находки от проучвания терен. Като цяло те са от злато, сребро, бронз и стъкло. Извадени са парчета плат и дърво, което е уникално откритие за тези времена. 
Най-важната находка от погребението е красив златен пръстен със син камък. Той е масивен, от 22-каратово злато, с инкрустирана гема от син халцедон. Върху камъка е изрязана права мъжка фигура. Това вероятно е бог Дионис, тъй като е с венец на главата, в едната ръка държи грозд, а в другата - къс жезъл. 
В гроба са открити общо 24 монети, две от които - сребърни. Забележителна е и бронзовата екзагия - контролна тежест за проверка на монети. Полагането й е имало символично значение и вероятно насочва към професията на покойника. Тя е можело да се използва още дълго време, но са избрали да я сложат заедно с него. Любопитни са и двата накита за носене на шията (торкви) от сребро, по една от които са съхранени парченца плат. Други интересни находки са стъклените предмети, от които се откроява уникален съд с формата на охлюв. Това е балсамарий, ползван в древността за съхранение на благовонни масла. В съоръжението са открити още горели орехи и лешници, каквито са намерени и при женското погребение. Те вероятно са част от някакъв непознат местен ритуал, както и четирите стъклени мъниста от гривна с растителна украса. 
Сред откритията от настоящия сезон при проучването на могилата са седем цели запазени керамични съда - кана ойнохое, паници и един кернос. В два от гробовете са намерени апликации от специални дървени сандъчета, в които приживе погребаните са държали ценните си вещи. Едно от погребенията с трупоизгаряне със сигурност е на жена, защото от него излизат чифт златни обеци, сребърна лунула, украсена с зелен камък, бронзова гривна, накит от стъклени мъниста, запазен плат от торбичка , в която са сложени 7 монети.
Четиридесет и петте открити монети позволяват точна датировка на времето на изграждане на могилата. Най-ранното погребение се датира след 218 г., а последното погребение, което е и най-богатото, е след 241 г. Става дума за отрязък от 20 години, когато са извършени повечето погребения и е насипана самата надгробна могила. Тя е окончателно завършена в 40-те години на III в. и едва след това в периферията е вкопан въпросният най-богат гроб. 
Събитието е станало вероятно малко преди да бъде унищожена и римската вила. Според вижданията на изследвачите трагедията се е случила при нашествията на варварите-готи през 245 или 248 г. Всички гробове са на хора от едно семейство, т.е. могилата е направена за погребения на членове от един род. Начинът на погребване потвърждава, че покойниците са по произход траки. Със сигурност може да се твърди, че там е последният дом на част от обитателите на римската вила, чиито стопански дял е разположен на по-малко от километър от могилата.
Прекрасните находки скоро ще бъдат експонирани във витрините на Историческия музей в Търговище. Търсенията на Стефан Иванов обаче тепърва предстоят. Защото още не е открита представителната част от вилата, където са живели нейните собственици. А там може би се крият безценни мозайки и мраморни украси.


източник: в-к Стандарт

17 декември 2011

Съкровището на цар Иван Шишман


С Бони Петрунова представяме съкровището на Иван Шишман
Проф. дин Николай Овчаров

Смутните години от втората половина на ХIV в. Както пише атонският монах Исая, нахлулите на Балканите османски пълчища се пръснали като птици из цялата земя, опожарявайки и колейки всичко живо. Един ден турците достигнали до крепостта Урвич, намираща се в Искърското дефиле недалеч от София. В нея бил самият цар Иван Шишман заедно с болярите си. Дълго време нашествениците се опитвали да я превземат, но защитниците ги отблъсквали. Тогава те открили една жена на име Ведена, която им показала слабото място на твърдината. Така те влезли вътре, а Господ за наказание вкаменил Ведена.
Царят обаче разбрал за предателството и успял да се оттегли към Самоков с част от войската си. Болярите му го посъветвали преди това да зарови съкровищата си под Урвич. После пробили планината и пуснали водите на Искър да минават отгоре. Водата заляла дупката с имането и я заличила напълно. Към Самоков турците застигнали Иван Шишман и го посекли, а съкровищата останали в земята.
Това е едно от многобройните предания за легендарната крепост Урвич край софийското село Кокаляне. Става дума за големия цикъл народни сказания за Иван Шишман и брат му Асен (Ясен), бранили по тези места българската свобода срещу османските завоеватели. Тези данни залягат дори в "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, който пише за "манастир Урвич с крепост", където търновският цар седем години се укривал заедно с болярите си.
Изследването на оскъдните исторически извори от епохата показва, че в приказките се крие значителна доза истина. Около 1369 г. Византия, България и разпокъсаните сръбски държавици се обединяват срещу османската заплаха. Султан Мурад I обаче се оказва прозорлив и започва да ги разгромява поотделно, преди войските им да са се съединили. Така след като разбива ромеите при Одрин и сърбите на Черномен, в края на 1371 г. султанската армия се насочва към Средец. Хрониките разказват, че след ожесточена съпротива на Траянови врата българските отряди отстъпват в теснините между София и Самоков. Те дават решително сражение на Чамурлийското поле, което днес се намира на дъното на яз. "Искър". Воините са водени от брата на Иван Шишман - Иван-Асен V, който е същият Ясен от легендите. Според данните от частично запазен надпис от Търновград той загива в битката, но успява да отблъсне нашествениците на юг.
Именно в тези драматични събития е и мястото на крепостта Урвич, имаща ключово положение на подстъпите към София. Нейното археологическо проучване започна преди почти половин век, когато моят баща - проф. Димитър Овчаров, направи първите разкопки заедно с група ученици. По-късно ние продължихме разкриването на твърдината заедно. Така в рамките на няколко кампании бяха проучени значителни части от укрепителните съоръжения, както и крепостната църква "Св. Илия". След това поради липса на финансиране разкопките замряха за 30 години. През 2008 г. бяха намерени известни средства, с които се разчистиха разкритите отпреди руини. Но същинското подновяване на проучванията стана през 2011 г., когато заедно с колегата доц. Бони Петрунова спечелихме проект по програмата за развитие на културата на Столичната община. 
Разцветът на Урвич е през ХIII-ХIV в., макар първите укрепления вероятно да са възникнали още в IV-V в. Стените на средновековната крепост са запазени сравнително добре, подсилени са с мощни кули, а в най-високата част се е издигала цитадела. Съобразно изискванията на епохата те са градени от речни камъни, свързвани с бял хоросан и подравнени с дървени греди. Постепенно по склоновете на хълма са се оформили подградия, които предстои да бъдат изследвани.
Засега най-интересната открита сграда е храмът "Св. Илия". Тя е построена през ХIII в. и първоначално е представлявала проста двускатна сграда. През ХIV в. е разширена, като над зидовете се издига и купол. Тогава тя е изписана с прекрасни фрески във високия палеологов стил. Още при ранните изследвания разбрахме, че след нови преустройства храмът е продължил да действа и след ХV в.
Именно там бяха насочени нашите усилия през 2011 г. Постепенно под кирките се очерта каменна стена, обграждала църквата отвсякъде. В западна посока пък излязоха зидовете на масивна сграда, изпълнявала ролята на кула-камбанария. Находките от този пласт са сребърни монети и керамика от ХV-ХVII в. Те доказват сведенията на Паисий, че след загиването на крепостта Урвич е продължил да съществува като манастир. По всяка вероятност това е била ранната Кокалянска обител, която в ХVIII в. се е преместила на отсрещния хълм.
Но най-важната находка се оказаха 18-те сребърни монети с образа на цар Иван Александър (1331-1371), открити в притвора на църквата. Те са останките от голямо съкровище, което за съжаление е ограбено от иманяри, буквално преорали древния храм през изминалите 30 години. Но и остатъците от него са с огромна историческа стойност. Част от монетите са леко орязани съобразно станалата през 1365-1371 г. девалвация. При други пък край образа на Иван Александър е изписано името на новия цар Иван Шишман, дошъл на престола през февруари 1371 г. Това показва, че съкровището е укрито през 1371-1372 г. и по време на трагичните събития след битката край София и превземането на Урвич. Явно неговият собственик е бил убит и не е могъл да се върне за монетите. Така археологията по интересен начин хвърли светлина върху народните легенди за изчезналите съкровища на цар Иван Шишман.

16 декември 2011

Русенска селищна могила


Възприета традиция е да се счита началото на град Русе от римския кастел Сексагинта Приста,основан през I век пр.Хр.Много по-рано обаче още през каменно-медната епоха /5000хил.пр.Хр./ тук са поставени основите на ранно земеделско селище.То съществува с известни прекъсвания през цялата каменно-медна,бронзова,желязна и римска епохи като е сложил началото на уседналия начин на живот на територията на съвременния град Русе.До нас са достигнали две селищни могили-голяма и малка,намиращи се в двора на днешен завод „Бимас”.Голямата селищна могила е едно от най-значителните праисторически селища в Североизточна България.Разположена на брега на река Дунав,тя има височина 10м,шурина 50м и дължина 98м.Могилата е изцяло проучена по археологически път и за това тя вече не съществува,но благодарение на това обаче имаме известна представа за измененията в планировката,жилищната й архитектура,всекидневието на древните земеделци,тяхните религиозни представи и вярвания.

Откритите над 20 строителни хоризонта дават доста добра визия за отделните аспекти от живота на хората тук през цялата каменно-медна епоха,за началото,развитието и упадъка на селището с течение на времето.Малката могила предстои да бъде проучвана.Появата на поселение тук през каменно-медната епоха /халколит/ е обусловено от няколко взаимнозависими фактора:почвоно-климатичните,природо-географските условия,както и ресурсната обезпеченост.Наличието на територията на града на плодородни черноземи,по-хладен климът от колкото на юг и голяма река стават притегателна сила за хората,заселили се тук в началото на V хил.пр.Хр.Водещата причина за създаване тук може би е откриването  и използването на медта.Контингенти население от Тракия се преместват към Североизточна България,където основава първите укрепени селища в основите на селищните могили,които до този момент са непознато явление тук.Така от продължителния уседнал начин на живот селищата придобиват вид на широки плоски могили-една традиция,възприета от региона на Тракия.По този начин възниква и първото земеделско поселение на територията на съвременният град Русе,носител на нови културни тенденции,прояви на които срещаме в раннохалколитната култура Боян и къснохалколитната Коджадермен-Гумелница.

  През 2004 се навършват 100 години от началото на археологическите проучвания на русенската селищна могила.Благодарение на това тя заема водеща роля за познанията ни за халколита в Североивточна България и в Балканите и е еталон за определянето на хронологията и периодизацията на каменно-медната епоха в страната.Прив Херменгилд Шкорпил през 1904г. прави сондажно проучване на обекта,благодарение на което открива археологически материали от каменно-медната епоха,датирани по-късно,тъй като той не се ангажира тогава с това.

  Поучването на РСМ се свързва съвместно и с името на неговия по-малък брат-Карел Шкорпил.Първо като учител в Русе в края на XIX и началото на XX век, той изучава праисторическите паметници около града и разградско.Заедно с брат си търси данни за праисторическото и античното минало на Русе чрез теренни обхождания и накрая през 1904г. създават с намерените материали от каменно-медната и римска епохи археологическа сбирка към мъжката гимназия „Княз Борис” под името Археологически музей.Така братя Шкорпил полагат основите на бъдещия исторически музей.Малко по-късно по поръка на Археологическата комисия през 1912г. К.Шкорпил прави два сондажа съответно в северната и южната част на могилата.С това сондиране са свързани първите данни за размерите на обекта,първите фотографски снимки,както и голям брой находки.С дейността пък на местно археологическа дружество са свързани и следвашите разкопки.Те се провеждат през 1921-1922г. от Д.Костов, учител в мъжката гимназия, при непосредственото наблюдение на Р.Попов,завеждащ праисторическия отдел на Археологическия музей в София.С помоща на ученици от училището и граждани е направен сондаж с дължина 28,5м и ширина 8м в северната периферия на могилата.Между откритите материали има предмети като костени идоли,глинени антропоморфни фигурки и съдове,които със своята уникалност,майсторство на изработката и висока експозиционна стойност имат и до сега важно място като ценни паметници на културата във фонда на историческия музей.Със започването на мащабни и дълготрайни разкопки на РСМ през 1948г. се поставя началото на нов етап от прочването й.Това се осъществявя под ръководството на проф.Г.Георгиев-представител на АИМ при БАН и Н.Ангелов-завеждащ праисторическата сбирка в гимназията от 1944г.
  Чрез контролен профил могилата е разделена на западен и източен сектори.В периода 1948-1949г. се работи в източния сектор и са отнети около 5 м. културни напластявания, в които са разграничени X строителни хоризонта.Западният сектор е разкопан в периода 1950-1953г., като са разграничени XI строителни хоризонта.Всички открити материали датират от времето на късния халколит /4500-4100г.пр.Хр./ и гравитират към културния арел Коджадермен-Гумелница-KaрановоVI. Между откритията фигурират и златни предмети,които хронологически съвпадат със златните находки от Варненския халколитен некропол.

  От  публикуваните в научния печат материали РСМ придобива световна известност .Във връзка със строителната програма на град Русе през 1986г. ОИМ и АИМ при БАН предприемат съвместни спасителни археологически разкопки на могилата.Съставеният колектив се води през 1986-1988г. от ст.н.с. Кънчо Кънчев,представител на АИМ при БАН и Димитър Иванов- ОИМ-Русе.През 1989-1990г. разкопките продължават под ръководството на В.Попов от ОИМ-Русе с научни консултанти н.с. Тотю Иванов от ИМ-Разград и Илка Ангелова от ИМ-Търговище до окончателното проучване на обекта.От напластявания са разграничени нови VII  строителни хоризонта от ранния , средния и късния халколит, които внасят една завършеност на хронологията на РСМ и обогатяват познанията за  живота на древното населиние тук.Изяснена е културната принадлежност на новите находки , които са определени като местна изява на ранно и средно халколитната култура Боян,ядрото на която се намира в днешна Румъния.

  Като равносметка до тук е проучен културен пласт с дебелина около 9м и са разграничени XVIII строителни хоризонта от халколита:
·        I-XV-културен комплекс КГК VI /късен халколит/;
·        XVI-XVII-култура Боян IV /среден халколит/;
·        XVIII-Боян II /ранен халколит/.

Забележка: Номерацията на хоризонтите е дадена според последователното проучване на могилата от горе на долу или от най-късния към най-ранния.За това най-ранния хоризонт е XVIII ,който трябва да се брои за пръв.

  Халколитното селище Русе е образувано по предварително съставен план,който е предвиждал застрояването на правоъгълно пространство с площ първоначално от около 5 дка върху първата незаливна тераса на река Дунав.Постройките са едноделни или двуделни .Конструкцията на последните е била проста – забити в земята колове,оплетени с плет и обмазани отвън и отвътре с глина.Покривите им са били двускатни,покрити със слама или тръстика.В зората на живота тук жилищата очертават тесни улички,без обособен център и каквато и да е компактност.Първо се застрояват най-ниските участъци и постепенно и стъпаловидно след 3-4 жилищни нива се усвоява,изравнява и застоява цялата площ на терасата,което става по време петото жилищно ниво, вече в началато на късния халколит.Животът на един жилищен хоризонт е бил средно около 40-50г. .След това постройките са били разрушавани или от пожар, или умишлено и са били издигани наново вследствие на което са се образували могилните напластявания.При основаването си селището се е състояло от десетина къщи,докато вече при V хоризонт е имало 35-40 къщи.В резултат застроената площ се е увеличила почти двойно-достигнала е над 10 дка. За разлика от първите три,четвъртото селище е било вече добре оформено,с очертан център с най-широка площ,където под прав ъгъл се пресичали две главни улици по посоките на света,които разделят населеното място на четири отделни квартала.Тогава е била изградена и първата укрепителна система.Състояла се от дълбок и широк ров с вода от реката и вал с ограда от дървени колове.Представената укрепителна система е претърпяла редица преустройства ,за да просъществува до бронзовата епоха,когато се издига вече ограден зид от ломени камъни.При основаването на селището при ранния халколит неговите жители не са били повече от 100,докато в края на епохата броят им нараства на около 300-400 души.В края на каменно-медната епоха част от жителите на прекалено увеличеното демографски селище се е заселило на съседния хълм,противостоящ на около 50м на югоизток и основал там нов квартал на своята метрополия.Преди окончателното опожаряване на селището по време на степната инвазия е възможно броят на жителите общо на двата хълма да е  достигнал и 1 000 души.В резултат на продължителния живот на мястото на новосформирания квартал се е образувала нова могила,която е значително по малка от предходната,защото е била създадена по-късно във времето-около 500г. след основаването на метрополията.В центъра на метрополията е имало стабилна двуетажна сграда-култов център украсена с червени стенописи.Тази постройка се е намирала сред широка незастроена площ,очертаваща площад.В края на каменно-медната епоха праисторическото селище Русе е имало масивна отбранителна система,компактно застрояване на цялата му площ с квартали,правилна планировка с ясно изразена улична мрежа и площади и присъствието на ритуален център.

  Всекидневието на хората от каменно-медната епоха в РСМ е протичало по сравнително разнообразен за времето си начин.Изконното им занимание е било земеделието,тъй като то осигурявало около 2/3 от прехраната.Затова съдим по намерените в могилата земеделски сечива-сохи и мотики,изработени от еленов рог,каменни мотики и кремъчни ножовидни пластини,използвани като съставна част на сърпове.Между находките са  и 13 броя сегменти от диканя,открити за пръв път у нас.Наличието на сохи и дикани подсказва практикуване освен на мотично и на орно земеделие и вероятно употребата на добитък за оран .Отглеждани били пшеница,еднозърнест и двузърнест лимец,ечемик,познати били и някои видове бобови растения.

  Скотовъдството също е било едно от основните занимания.Отглеждали са овцата ,козата,свинята,говедото,кучето.Доказателства за това са откритите костни останки от изброените животни.Домашните животни осигурявали месо,мляко,вълна,кожи.За месо ги колили само в напреднала възраст или при бедствени ситуации.Важен източник на месо бил и ловът,обект на който са били елени,глигани,мечки,вълци,язовци,различни видове птици и др. .Ловни оръжия на древните обитатели са били лъкът ,копието и стрелите с кремъчни и костенни върхове,кремъчни брадви и правилно направени каменни бойни топки.Река Дунав ,която тогава е течала край самата могила,давала възможност за развитието на риболова.Той е бил извършван с мрежи и харпуни,въдици направени от кост или мед.Наличието в древността в околностите на селището на растителни ядливи съобщества е предпоставка за развитието на събирателство,чийто обект са били различни видове растения,гъби,охлюви.Дърводобивът и дървообработването също са били неизменна част от халколитното стопанство.Дърветата са били отсичани с помощта на каменни брадви,изработени предимно от жълт кремък.

  Безпорно най-голямо количество от археологически материали през цялото време е керамиката.Това е показател,че грънчарското производство през халколита в РСМ е било доста добре развито.Изработката на съдове от тази епоха се отличава с голяма прецизност,простота на линиите и богата орнаментация.Изработвани са на ръка  и чрез употребата на ръчно грънчарско колело.Практически се делят на три вида:финна трапезна керамика,груба-кухненска керамика и големи съдове-хранилища.Халколитната керамика обхваща съдове с биконични,цилиндрично-конични,конични и със сферични форми.Орнаментите по керамиката са рисувани,врязани или пластично налепени.Рисуваната окраса е постигната с бяла,червена или черна боя,също така и с графит.Много често се среща и барботинната украса,изпълнена чрез провлачване на пръсти по все още мократа глинена повърнхост,често явление е и нокътната и медената украса.

  В  края на каменно-медната епоха към 4200-4100 г. пр. Хр. Земеделското селище загива под ударите на степните народи,носители на бронзовата култура,която се различава по доста показатели от халколитната.Залезът на живота тук е причинен и от чувствителното захлаждане и засушаване на климата в края на V хил. пр.Хр.,свързано с края на климатичния максимум.Това се оказва фатално за отглеждането на земеделските култури.

В резултат се увеличават ледниковите шапки на Европейската платформа.Къснонеолитното селище остава без своята икономическа база.Археологическите данни от РСМ показват че в края на халколита селището е унищожено от пожар.Свидетелство за това е регистрирания дебел горял пласт,след който следва един продължителен хиатус /отсъствие на културни останки/ до пласта от ранната бронзова епоха.Тогава животът в РСМ е възобновен и продължава чак до VI век сл.Хр.




26 ноември 2011

Наследството на минойската цивилизация


Най-важният опит да се съедини полусферичният купол със стените на помещение с квадратен или многоъгълен план е постигнат чрез сферичните триъгълници, наречени пандантиви, след като употребяваните за тази цел на Изток (Персия) промпи се оказали неудобни за органично свързване при по-големи размери на купола.
       Един такъв несъвършен опит е засводяването на централната куполна църква църква Св. Сергей и Вакх в Цариград от първите години на юстиниановото управление. Плаът й е октогон, вписан в почти квадратен обиколен кулоар. Срещу стените на октогона са издадени 4 полукръгли колонадни екседри по посока на диагоналите на квадрата и 4 правоъгълни колонадни отвира по другите 4 страни, като на изток е издадена олтарната апсида с обширно предапсидно пространство, а от-запад е придаден неразчленен нартекс. Колонадата на долния етаж има богато орнаментален византийски антаблеман, а горния етаж (емпориите) е обиколен от 7 големи арки, носени от масивните стълпове на октогона и поделяни по на три по-малки арки на леки колони, докато осмата (източната) е с цял свободен отвор през двата етажа като триумфална арка. Куполът с D=17 м е разделен на 16 полета, засводени на отделни части с полуконусни повърхнини, в които октогонът преминава незабелязано, за да се избегне твърде новата по това време и трудна пандантивна конструкция. Отвън куполът е хванат от 8 малки контрафорси. Пространственото оформяне е величествено и не напразно тя е наречена “Малката Св. София” (обр.16). Според О. Вулф “строителната й схема представлява непосредствено спъпало към най-висшето творение на византийската архитектура-юстиниановата Св. София”. Ако това е вярно донякаде по отношение на страните на октогона, които наистина предшествуват такива екседри в Св. Офив, в останалите, и то най-важни моменти между тези две постройки има съществена разлика. Квадратът и октогонът не се покриват с купол по един и същ начин. Освен това при Св. Сергей и Вакх изобщо не се е достигало още до идеята на пандантивите.
       Св. София (532-537 г.). Разположена на най-високото място на хребета на Акропола в Цариград, тя е едно изключително творение на гениалните архитекти Антемий от Трал и Изидор от Милет (Западна Мала Азия), които искали на всяка цена да надминат постигнатото дотогава в това направление, каквото е било и желанието на императора Юстиниан. За възложената им задача те не възприели прост установен тип (напр. свободния гръцки кръст на Апостолската църква в Цариград или базиликата, ротонда или октогон), а поставили основата на своята постранствена композиция една комбинирана, сложна и при това нееднакво статически уравновесена конструктивна система (обр.17). Излизайки от един занчително голям квадрат със страна 32,00 м, в желанието си да разширят още повече без подпори средното пространство, което обикновенната базилика и простата ротонда не позволявали без прекономерно дебели стени, те използвали източнта и западната гранадаподкуполна арка, за да опрат на тях със същия диаметър големи полукуполни върху полукръгли аркадни екседри и така да продължат до 72 м общото засводено централно пространство. Другите две подкуполни арки- северната и южната-били изпълнени горе със стени-тимпани- с два реда прозорци, а долу били разчленени в два етажа с колонади- в горния  с емпорите, чрез шест колони, а в долния- чрез четири колони (обр.18). На север и на юг страничните кораби били засводени с “византийски” сводове- разновидност на “бохемския” свод, а горе, в емпорите, със сферични калоти. Тези помещения били свързани като странични кораби на куполна базилика. Така цялата църква получила квадратен план (без притворите и пристроените по-късно от север и юг пилони и без атрия). Отвърте всички стени били разчленени чрез арки и колони на отделни отвори и подпори: от тези подпори четирите главни в ъглите на полукуполния квадрат са особено масивни и не са с квадратно, а с правоъгълно сечение по посока на образуваната дълга ос на храма. Със своето правоъгълно сечение тези подпори, вградени нееднакво по ъглите на подкуполното пространство, осигурява повече стабилността на южната и северната носещи купола арки, отколкото тази на източната и западната, но не и стабилността на купола на север и от юг (обр.17). Това различно третиране да подпорите, а следователно и на носещите купола арки било важно при решаване проблема за покриванетона пространството с купол, защото позволявало удължаване на това пространство при еднаква (неестествена) обща ширина на наоса към изток и запад, а отговаряло и на нуждата от по-голямасила на подпорите по тази насока (изток-запад), тъй като аркадните екседри, засводени със своите четвъртсферични куполи, не са могли да поематредовно разпространяващия се по цялата периферия на основния (екваториания) кръг хоризонтален натиска от купола. Напротив, към юг и север пренасянето на този хоризонтален натиск през корабите чрез арки или сводове изглеждало по-лесно. В действителност обаче и по тази посока равновесието не е било добре осигурено, защото арките върху страничните кораби не достигали до височината на основния кръг на купола. Етзащо допълнителното прибавяне от юг и от север ниски подпорни пилони (контрафорси), правилно наречени от Шарл Диил “паразитни”, не изпълнявали своето предназначение. В това се състои величието и слабостта на концепцията на Св. София.
    “Още при първото проследяване на конструкцията на Св. София става ясно голямото техническо умение на архитектите Антемий и Изидор, също и фактът, че никаде това умение не е проведено систематично по смисъла на античното или на нашето съвременно техническо мислене, и то не от липса на такова умение, тъй като избраните от тях конструкции са били много по-трудни за прилагане, отколкотообикновенните, подчинени на простата логика”, казва Щруп Рьослер. “Но, продължава той, това, което нам изглежда нелогично, е било за византийците допустимо и  възможно от тогавашна гледна точка.” Нелогично например е отбелязаното по-горе нееднакво образуване на подпорите в ъглите на квадрат. За това има две логически възможности: или схемата “а”, или схемата “б” (обр.17 А). В Св. София са смесени две възможности съвсем не по римски начин, именно по схема “в”, което явно открива слабата страна на цялата система, за да даде възможности в съвсем друга посока.
     Св. София имала още във вида си от 415 г. (при император Теодоси ІІ) два нартекса- външен и вътрешен, но като базилика вероятно е имала дървен покрив. През 532 г., веднага след пожара при въстанието Ника, тя била изцяло на ново застроена по описания по-горе начин, като куполът имал неблагоприятно сечение- сферичен сегмент и 40 прозореца, врязани в самия купол. След земетресението в 558 г., при което се съборили източния полукупол и част от централния купол, Св. София била възстановена от архитекта Изидор Младши, племинник на първия и строител, тогава покойник. Той избрал за сечение на купола снижен полукръг (т.е. купол почти полусфера) като статически по-благоприята форма. С това външният зенит на купола достигнал височина 58 м (обр. 19 А). И през средновековието състоянието на Св. София е създавало грижи, поради което са били пристроени споменатите по-горе твърде масивни и не особено полезни пилони, които загрозяват извънредно много външния вид на църквата, който и без това е неизразителен и тромав, затулен от много струпани наоколо маси. Явно е, че не е търсено външно оформение. При преостраняването в джамия веднага след превземането на Цариград от турците 1453 г. тя претърпява някои промени на изгледа главно от вънка чрез постройки и минарета, от които не се е освободила и днес, макар че вече не служи на мохаменданския култ, е привърната в музей. Под турската мазилка върху сводове и тимпани сега се откриват великолепни мозайки, а стените са били покрити с мраморни облицовки. Капители и корнизи са вече чисто по византийски, с дълбок ажур и с нови форми (обр.20 и 21)
    Св. София представлява един гигански скок, който отразил осилията на историческия момент-Юстиниановата епоха- да се справи с кризата в робовладелския строй. Държавата имала средства (материални и духовни ) за това, но те били последните средства на старата държава
    При задълбочаване на кризата през VII в. и при настъпващия феодализъм трябвало да се търсят други решения, намерения едва през IX в.
    Св. София е правила и ще прави, докато съществува, твърде силно впечатление с необикновенното и величествено оформено външно пространство, с лекотата, с която куполът виси върху пандантивите и, и с осветлението и въздушността на всички тънко разчленени подпори и леки арки.
    През време на Юстиниановото управление са подновени много други църкви от IV и V в. Някои от тях обаче, като Константиновия мавзолей Свети Апостоли, изчезнали съвсем. Мястото на последния се заело от джамията на Мехмед ІІ и ние знаем за него само по описанията на някой писатели от това време. Според Прокопий тя била не по-малко величествени, засводена с пет куполи върху квадрати, от които средната била “съваршено еднаква с тази на Св.София “. Според това изглежда, че плана и е бил свободен гръцки кръст. Вероятно същия план е и издигнатата бърху по-стара църква от IV в. през времето на Юстиниан грандиозна трикорабна църква със сложен план на свободен латински кръст Св.Иван Ефес-сега руина(обр.15)
           Св.Ирина, наречена “старата Мегали Етлесия”, е строена след въстанието Ника върху останки от по стара църква от IV в. по една опростена схема ба базиликата с куполи. Към главният купол (полу свера върху пондантиви) към запад има още едно засводено с по нисък купол (сляпа калота) пространство.Църквата е променена, особено в нартекса и атриума, през 740г. Емпори има само бърху нартекса.Този така наречен “полубазиличен” тип е сходен по начало с “куполната базилика”, но има подълготраино развитие, като по примера на Св.София (цариградска) той намалява значението на страничните кораби в използването им за уравновесяване куполните конструкции на разширеното пространство на средният кораб и скъсяване дължината на църквата (обр.22). Тук може да се търси началото на кръстокуполната църква. В Св.Ирина главният купол е издигнат значително над центъра, на полусферата,което дава в ъзможност на прозорците по него да се поставят от части по вертикалната част от повирхнустта му (началото на тамбур, което особено личи отвън).

20 ноември 2011

Византийска архитектура - IV - VI в. - 2 част


Най-важният опит да се съедини полусферичният купол със стените на помещение с квадратен или многоъгълен план е постигнат чрез сферичните триъгълници, наречени пандантиви, след като употребяваните за тази цел на Изток (Персия) промпи се оказали неудобни за органично свързване при по-големи размери на купола.
       Един такъв несъвършен опит е засводяването на централната куполна църква църква Св. Сергей и Вакх в Цариград от първите години на юстиниановото управление. Плаът й е октогон, вписан в почти квадратен обиколен кулоар. Срещу стените на октогона са издадени 4 полукръгли колонадни екседри по посока на диагоналите на квадрата и 4 правоъгълни колонадни отвира по другите 4 страни, като на изток е издадена олтарната апсида с обширно предапсидно пространство, а от-запад е придаден неразчленен нартекс. Колонадата на долния етаж има богато орнаментален византийски антаблеман, а горния етаж (емпориите) е обиколен от 7 големи арки, носени от масивните стълпове на октогона и поделяни по на три по-малки арки на леки колони, докато осмата (източната) е с цял свободен отвор през двата етажа като триумфална арка. Куполът с D=17 м е разделен на 16 полета, засводени на отделни части с полуконусни повърхнини, в които октогонът преминава незабелязано, за да се избегне твърде новата по това време и трудна пандантивна конструкция. Отвън куполът е хванат от 8 малки контрафорси. Пространственото оформяне е величествено и не напразно тя е наречена “Малката Св. София” (обр.16). Според О. Вулф “строителната й схема представлява непосредствено спъпало към най-висшето творение на византийската архитектура-юстиниановата Св. София”. Ако това е вярно донякаде по отношение на страните на октогона, които наистина предшествуват такива екседри в Св. Офив, в останалите, и то най-важни моменти между тези две постройки има съществена разлика. Квадратът и октогонът не се покриват с купол по един и същ начин. Освен това при Св. Сергей и Вакх изобщо не се е достигало още до идеята на пандантивите.
       Св. София (532-537 г.). Разположена на най-високото място на хребета на Акропола в Цариград, тя е едно изключително творение на гениалните архитекти Антемий от Трал и Изидор от Милет (Западна Мала Азия), които искали на всяка цена да надминат постигнатото дотогава в това направление, каквото е било и желанието на императора Юстиниан. За възложената им задача те не възприели прост установен тип (напр. свободния гръцки кръст на Апостолската църква в Цариград или базиликата, ротонда или октогон), а поставили основата на своята постранствена композиция една комбинирана, сложна и при това нееднакво статически уравновесена конструктивна система (обр.17). Излизайки от един занчително голям квадрат със страна 32,00 м, в желанието си да разширят още повече без подпори средното пространство, което обикновенната базилика и простата ротонда не позволявали без прекономерно дебели стени, те използвали източнта и западната гранадаподкуполна арка, за да опрат на тях със същия диаметър големи полукуполни върху полукръгли аркадни екседри и така да продължат до 72 м общото засводено централно пространство. Другите две подкуполни арки- северната и южната-били изпълнени горе със стени-тимпани- с два реда прозорци, а долу били разчленени в два етажа с колонади- в горния  с емпорите, чрез шест колони, а в долния- чрез четири колони (обр.18). На север и на юг страничните кораби били засводени с “византийски” сводове- разновидност на “бохемския” свод, а горе, в емпорите, със сферични калоти. Тези помещения били свързани като странични кораби на куполна базилика. Така цялата църква получила квадратен план (без притворите и пристроените по-късно от север и юг пилони и без атрия). Отвърте всички стени били разчленени чрез арки и колони на отделни отвори и подпори: от тези подпори четирите главни в ъглите на полукуполния квадрат са особено масивни и не са с квадратно, а с правоъгълно сечение по посока на образуваната дълга ос на храма. Със своето правоъгълно сечение тези подпори, вградени нееднакво по ъглите на подкуполното пространство, осигурява повече стабилността на южната и северната носещи купола арки, отколкото тази на източната и западната, но не и стабилността на купола на север и от юг (обр.17). Това различно третиране да подпорите, а следователно и на носещите купола арки било важно при решаване проблема за покриванетона пространството с купол, защото позволявало удължаване на това пространство при еднаква (неестествена) обща ширина на наоса към изток и запад, а отговаряло и на нуждата от по-голямасила на подпорите по тази насока (изток-запад), тъй като аркадните екседри, засводени със своите четвъртсферични куполи, не са могли да поематредовно разпространяващия се по цялата периферия на основния (екваториания) кръг хоризонтален натиска от купола. Напротив, към юг и север пренасянето на този хоризонтален натиск през корабите чрез арки или сводове изглеждало по-лесно. В действителност обаче и по тази посока равновесието не е било добре осигурено, защото арките върху страничните кораби не достигали до височината на основния кръг на купола. Етзащо допълнителното прибавяне от юг и от север ниски подпорни пилони (контрафорси), правилно наречени от Шарл Диил “паразитни”, не изпълнявали своето предназначение. В това се състои величието и слабостта на концепцията на Св. София.
    “Още при първото проследяване на конструкцията на Св. София става ясно голямото техническо умение на архитектите Антемий и Изидор, също и фактът, че никаде това умение не е проведено систематично по смисъла на античното или на нашето съвременно техническо мислене, и то не от липса на такова умение, тъй като избраните от тях конструкции са били много по-трудни за прилагане, отколкотообикновенните, подчинени на простата логика”, казва Щруп Рьослер. “Но, продължава той, това, което нам изглежда нелогично, е било за византийците допустимо и  възможно от тогавашна гледна точка.” Нелогично например е отбелязаното по-горе нееднакво образуване на подпорите в ъглите на квадрат. За това има две логически възможности: или схемата “а”, или схемата “б” (обр.17 А). В Св. София са смесени две възможности съвсем не по римски начин, именно по схема “в”, което явно открива слабата страна на цялата система, за да даде възможности в съвсем друга посока.
     Св. София имала още във вида си от 415 г. (при император Теодоси ІІ) два нартекса- външен и вътрешен, но като базилика вероятно е имала дървен покрив. През 532 г., веднага след пожара при въстанието Ника, тя била изцяло на ново застроена по описания по-горе начин, като куполът имал неблагоприятно сечение- сферичен сегмент и 40 прозореца, врязани в самия купол. След земетресението в 558 г., при което се съборили източния полукупол и част от централния купол, Св. София била възстановена от архитекта Изидор Младши, племинник на първия и строител, тогава покойник. Той избрал за сечение на купола снижен полукръг (т.е. купол почти полусфера) като статически по-благоприята форма. С това външният зенит на купола достигнал височина 58 м (обр. 19 А). И през средновековието състоянието на Св. София е създавало грижи, поради което са били пристроени споменатите по-горе твърде масивни и не особено полезни пилони, които загрозяват извънредно много външния вид на църквата, който и без това е неизразителен и тромав, затулен от много струпани наоколо маси. Явно е, че не е търсено външно оформение. При преостраняването в джамия веднага след превземането на Цариград от турците 1453 г. тя претърпява някои промени на изгледа главно от вънка чрез постройки и минарета, от които не се е освободила и днес, макар че вече не служи на мохаменданския култ, е привърната в музей. Под турската мазилка върху сводове и тимпани сега се откриват великолепни мозайки, а стените са били покрити с мраморни облицовки. Капители и корнизи са вече чисто по византийски, с дълбок ажур и с нови форми (обр.20 и 21)
    Св. София представлява един гигански скок, който отразил осилията на историческия момент-Юстиниановата епоха- да се справи с кризата в робовладелския строй. Държавата имала средства (материални и духовни ) за това, но те били последните средства на старата държава
    При задълбочаване на кризата през VII в. и при настъпващия феодализъм трябвало да се търсят други решения, намерения едва през IX в.
    Св. София е правила и ще прави, докато съществува, твърде силно впечатление с необикновенното и величествено оформено външно пространство, с лекотата, с която куполът виси върху пандантивите и, и с осветлението и въздушността на всички тънко разчленени подпори и леки арки.
    През време на Юстиниановото управление са подновени много други църкви от IV и V в. Някои от тях обаче, като Константиновия мавзолей Свети Апостоли, изчезнали съвсем. Мястото на последния се заело от джамията на Мехмед ІІ и ние знаем за него само по описанията на някой писатели от това време. Според Прокопий тя била не по-малко величествени, засводена с пет куполи върху квадрати, от които средната била “съваршено еднаква с тази на Св.София “. Според това изглежда, че плана и е бил свободен гръцки кръст. Вероятно същия план е и издигнатата бърху по-стара църква от IV в. през времето на Юстиниан грандиозна трикорабна църква със сложен план на свободен латински кръст Св.Иван Ефес-сега руина(обр.15)
           Св.Ирина, наречена “старата Мегали Етлесия”, е строена след въстанието Ника върху останки от по стара църква от IV в. по една опростена схема ба базиликата с куполи. Към главният купол (полу свера върху пондантиви) към запад има още едно засводено с по нисък купол (сляпа калота) пространство.Църквата е променена, особено в нартекса и атриума, през 740г. Емпори има само бърху нартекса.Този така наречен “полубазиличен” тип е сходен по начало с “куполната базилика”, но има подълготраино развитие, като по примера на Св.София (цариградска) той намалява значението на страничните кораби в използването им за уравновесяване куполните конструкции на разширеното пространство на средният кораб и скъсяване дължината на църквата (обр.22). Тук може да се търси началото на кръстокуполната църква. В Св.Ирина главният купол е издигнат значително над центъра, на полусферата,което дава в ъзможност на прозорците по него да се поставят от части по вертикалната част от повирхнустта му (началото на тамбур, което особено личи отвън).

19 ноември 2011

Калиакра


Проф. дин Николай Овчаров

Денят е 15 август 2011 г. Рождество на Св. Богородица или, както му казва народът, Голяма Богородица. Макар вълните на морето да се блъскат в скалите стотина метра по-надолу, утрото над Калиакра предвещава летни горещини. Но жегите не могат да спрат археолозите от екипа на доц. Бони Петрунова. От няколко дни те са подновили проучванията в древния град, издигал се от незапомнени времена на скалния нос. 
Аз вече съм разказвал за започналите през 2004 г. след прекъсване от цели десетилетия разкопки на този толкова важен археологически обект. Най-ранното селище тук създават траките през IV в.пр.Хр. и му дават името Тиризис. По-късно градът е във владенията на един от наследниците на Александър Велики, Лизимах (323-281 г.пр.Хр.). Според легендите в скалите още се крие неговата хазна. После идват римляните, укрепили до съвършенство града. Към V-VI в. името му е сменено със звучното название Акра. Според историка Хиерокъл той се наредил сред 15-те важни града на провинция Скития.
Именно с тези времена е свързана находката, изненадала археолозите точно на Богородичния празник. Неочаквано от земята излиза оловен печат (моливдовул) с изображение именно на Божията майка. От другата страна пък е монограм във форма на кръст, скрил в сложна криптограма името на притежателя си. По-късно специалистът сигилограф проф. Ив. Йорданов ще го датира прецизно в VI в. 
Тогава в главата на доц. Петрунова започва да се оформя интересна историческа хипотеза. Като един от укрепените градове на провинция Скития, Акра първа посреща многобройните варварски нашествия от тази епоха. Скоро ромеите променят тактиката си и вместо да се сражават с нашествениците, започват да ги заселват като съюзници федерати. Те получават земи, но срещу това се задължават да бранят границите на империята.
По такъв начин към началото на VI в. в обновената и преустроена мощна крепост Акра са заселени хуни и прабългари. През 514 г. обаче федератите се вдигат на бунт срещу император Анастасий I. Той се опитва да подкупи водача на бунтовниците Виталиан, но не успява. Изпратената срещу федератите 80 000-на византийска армия е разгромена пред стените на Акра. Според летописците крепостните ровове са затрупани с телата на императорски войници. За да обяснят поражението и да защитят честта си, византийските автори разпространяват легендата, че шаманите излизат от крепостта и предизвикват появата на гъста мъгла. Настъпва мрак, а византийските войници изпадат в ужас и като обезумели се хвърлят сами в рововете.
Вероятно с тези събития е свързан византийският оловен печат. Днес може само да гадаем дали собственикът му е бил на страната на федератите или на императора. А заселилите се още тогава прабългари остават, като през VIII-IХ в. създават селище от т.нар. открит тип.
Интересният моливдовул е открит в останките на административна сграда от V-VI в., намиращи се под руините на забележителната средновековна църква номер 2. Нейното проучване е главната цел на екипа на доц. Петрунова за 2011 г. Миналото лято с безкористната подкрепа на община Каварна тя подновява разкопките на този важен обект, разкрит от археолози преди 30 години. Останките от храма са с внушителните размери 18/5,5 м. Разцветът е през ХIV в., когато той е обслужвал намиращия се в близост владетелски дом на Добруджанското деспотство. Предполага се, че църквата е била посветена на Св. Богородица, която закриляла градовете крепости.
През 2010 г. учените попадат там на богат некропол, където са погребвани благородниците и заможните хора от средновековна Калиакра. Разкрити са 19 гроба, като може би най-вълнуващо е погребението на майка, притиснала в скута си детенце. Находките от разкопките също са впечатляващи. Сред тях блести златният хиперперон с образите на ромейските императори Андроник II и Андроник III (1325-1334), които последни секат златни монети в историята на Византия. Друго важно откритие е бронзовият кръст-реликварий, в чиято вътрешност някога са съхранявани свещени реликви.
Резултатите от 2011 г. са още по-впечатляващи. Преди всичко вече е напълно проучена цялата църква номер 2. Разкрити са 70 гроба, където покойниците са положени с безценни накити. Намерени са над 20 златни и сребърни позлатени пръстени, обеци, детайли от сложна женска украса, както и множество монети. След намесата на реставраторите те ще заемат достойно място във витрините на Историческия музей в Каварна.
Така скалният нос Калиакра става известен не само със своята неповторима красота, но и с историята си. Археолозите стъпка по стъпка разкриват блясъка на съществувалия там от хилядолетия древен град. Няма съмнение, че той е достоен да заеме място сред Чудесата на България. Сигурен съм, че в близко бъдеще Калиакра ще се превърне и във важен обект на културно-историческия туризъм.


източник: В-к Стандарт