ПОДВОДНИ ПРОУЧВАНИЯ В ЗАЛИВА НА КАВАРНА

 Благоприятното географско разположение на Каварненския залив, пазен от изток и север от високия Добруджански бряг и лесния достъп по суша до него, предопределят важната му роля на търговско, а и не само на търговско пристанище през почти всички исторически епохи – от II хилядолетие пр. н. е. до късното Средновековие.
Обширната долина с многобройните извори пред залива обуславят непрекъснат поселищен живот от III хил. пр. н. е. до средата на XVII век, когато селището се изнася на Добруджанското плато. Тук през V в. пр. н. е. гръцки преселници от Месамбрия образуват колонията Бизоне, а по-късно, до средата на XVII в., върху нея просъществува Средновековният град.

   Първите подводни проучвания са направени през 1961 г. под ръководството на Горанка Тончева, като основните задачи на експедицията са локализиране на пристаните от античната и средновековна епохи и очертаване на потъналата част от Бизоне при земетресението от I век пр. н. е. Фиксирани са и два пристана, единият югоизточно пред нос Чиракман и другият в източната част на залива пред морската база. При обследването на южната, потънала част на Бизоне, се попада на тухлен зид на хоросан.

   При експедициите, водени от Г. Тончева през 1969 и 1971 г. се открива каменно струпване в източната част на залива на 140 м. от брега и на дълбочина от 3,5 до 7 м., определено като подводен вълнолом през ранновизантийската епоха. През същата 1971 г., при прокарване на път в ската към морската база се разкрива комплекс от 26 пещери – складове за съхраняване на зърно, датиран според откритите материали от ранновизантийската епоха – V – VI век. През следващата година в брега при Чиракман са открити още десетина.

   Започнатите през следващата година редовни археологически разкопки на платото на нос Чиракман потвърждават ролята на селището като търговски посредник между местното население и колониите и градовете от Черноморския и Източносредиземноморския свят - през елинистическата, римската и ранновизантийската епохи. Откриваните от крайбрежието пристани срещу тракийските поселения подсказват и може би за директни търговски контакти на търговците с местното население без посредничеството на Бизоне.

   През 1979 г. започна системното, подводно архелогоическо проучване на Добруджанското крайбрежие с участието и помощта на ЦМИА – Созопол, Леководолазната школа (ЛВШ) към ВМФ – Варна, Клуба за подводна дейност към НЕК – ЮНЕСКО, Военноморския музей – Варна, морските клубове в Каварна и Шабла и в последните години, от 2000 г. до 2005 г., с Морски клуб „Приятели на морето” – Варна. Дейността продължава до 2005 г. с научен ръководител Асен Салкин от историческия музей в Каварна.

   Първата и основна задача на подводните проучвания беше разузнаване на акваторията на Добруджанското Черноморско крайбрежие и фиксиране на пристаните за товаро-разтоварни работи, а втора задача и втори етап – набелязване на обекти за по-обстойно и прецизно подводно проучване. Резултат от системните проучвания на акваторията на Добруджанското крайбрежие беше събраният голям брой каменни котви и каменни щокове от каменно-дървени котви, датирани в хронологическите граници на средата на II хил. пр. н. е. до средата на I хил. пр. н. е. Петрографският анализ, извършен от колектив геолози от ГГФ към СУ ”Св. Кл.Охридски” под ръководството на проф. Живко Иванов, определи значителна част от котвите, изработени от местни породи камък, т.е. факт, който говори за активно каботажно тракийско корабоплаване в горепосочения период.

   Намираните котви с три отвора са от породи камък извън нашето крайбрежие, доказателство за осъществени търговски контакти с Източно – Средиземноморския свят. Търговският характер на тези плавания се подсилва и от намерения полиметален слитък в залива на Калиакра с основно съдържание на злато и сребро.

   По втората задача като основни обекти се очертаха Калиакра и Каварна. Тук ще засегнем само проучванията на пристанище Каварна. В първите години бяха открити три каменни котви – една с един отвор в пясъка пред ресторант „Чайка” и две с три отвора на дълбочина 2 м. пред мелницата, която ни навежда на мисълта, че през втората половина на II хил.пр.н.е. морето е било навътре в сушата. Керамика в голямо количество от различни исторически епохи – елинистическа, римска, римовизантийска и турска, се откриваше предимно в акваторията между морската база и ресторант „Чайка” т.е. срещу пещерите – складове за зърно. При удължаване на буна № 1 пред морската база при заскаляването извадихме оловен щок и ранна гръцка керамика, вероятно най-ранната стоянка за товаро-разтоварни работи на гръцки търговски кораби т.е. в началото на колонизирането на тракийското селище Бизоне. От втората основна антична стоянка на 7-8 м. дълбочина и на 80 м. пред нос Чиракман намерената в голямо количество керамика опровергава твърдението за скъсяване на нос Чиракман с 300 м. при заметресението от I век пр.н.е. При наблюденията в отвесната челна част на нос Чиракман, попаднахме на разцепен през средата кладенец, стигащ под морското ниво. В останалата пръст извадихме човешки кости, между които един „комплектован” скелет без череп. Антропологическият анализ доказа наличието на останки от два скелета, по костите на които личат следи от посечни рани, незараснали, от които са починали. Извадената многобройна керамика е изцяло от елинистическата епоха. Единственото логично обяснение е, че по време на наказателната експедиция на римския военачалник Марк Лукул през 72 г. пр. н. е. срeщу Черноморските градове, Бизоне е бил превзет, опожарен, а труповете на избитите – хвърлени в кладенците. Средновековна керамика при спусканията не се откри, но пред челната и южната част на Чиракман на 400 м. навътре в морето на дълбочина от 8 – 11 метра в пясъка изровихме няколко железни котви. Явно, средновековните кораби са приставали навътре в морето и пясъкът е покрил евентуални останки от товаро-разтоварни работи.

   През 2000 г. вследствие на силно вътрешно течение в акваторията между ресторант „Чайка” и буна № 2 се оголи голямо каменно струпване в близост до повърхността. С участието на водолази от ЛВШ – Варна, и водолази и специалист от морски клуб „Приятели на морето” – Варна, с председател Дарина Иванова, извършихме документиране на този район. Бяха почистени, картирани и заснети няколко десетки обработени камъни. Интересното при много от тях е различната им форма – правоъгълна, трапецовидна, (вероятно каменна пластика от сграда) и наличието на отвори и жлебове по тях. Един огромен каменен блок 60/60 см. с широк отвор през средата и при жлеба, свързан с него, ни загатва за част от водопроводно съоръжение. Всичко това ни навежда на мисълта за някаква обществена сграда, а многобройните фрагменти от питоси говорят за наличието на складови помещения за зърно, паралелно функциониращи с тези от сушата. Изводите от извадения на това място хромел за стриване на зърно, осев камък за врата, обработени каменни блокове, мраморна римска глава, фрагменти от два бронзови подноса, костен животински материал, местна керамика, доказват битова и стопанска дейност в изследваната част. В южната част на каменното струпване има някакво подреждане на камъните, което предполагаме е кейова стена за товаро-разтоварни работи. В близост до това място се откри каменна пушка за привързване на кораби, дръжка от амфора с остро коляно, датирана в средата на I в. и бронзова монета на Хадриан – 117-130 г. – указание, че селището се е съвзело много бързо от заметресението от I в. пр. н. е. и е продължило да играе важна роля като пристанище за експедиране на зърно за Егейското и Черноморското крайбрежие. В подкрепа на това е един гръцки надпис от Дионисополис, определящ границите на земите между Дионисополис, Калатис и тракийския цар Котис III и датиран в 15 г. от н. е. В него пише: „... след като научихме от старите документи, това отсъждаме да е на дионисополците и на откупвачите на Понта, а Афродизиона дионисополците се споразумяха с цар Котис да го използва за изпращане на зърно.”

   Афродизион беше локализиран на по 7 км. от Балчик и Каварна под с. Топола на морския бряг и там има същите пещери – складове за зърно, както и в залива на Каварна, един многозначителен факт, че местните търговци поемат ангажимент за снабдяване на тракийските царства от Североизточна България със зърно...

   Да се върнем към пристанищното съоръжение в залива на Каварна. По намерените материали се вижда, че то е функционирало през І и ІІ век от н. е., което предполага, че античният пристанищен комплекс от пещери – силози е съществувал през това време. Логично е да предположим, че и подводният вълнолом (ако е вълнолом наистина) е построен през това време и е пазил гореспоменатото съоръжение (или квартал) от източните и югоизточни ветрове.

   Не бива да отминаваме факта, че през 50-те години на ХХ в. при построяването на складове за зърно в близост до брега са открити основите на солидна каменна постройка с подово покритие от мраморни плочи, в която е намерена бронзова вотивна ръка на римския войнишки бог Юпитер Долихен (по името на град Долихе в Мала Азия, където култът към Юпитер е много популярен). Този факт създава впечатлението, че на пристанище Каварна е бил изграден храм на бога Юпитер Долихен. Бизоне е най-удобното място за приставане на кораби по Добруджанското крайбрежие и най-краткият път за придвижване на римските войски на североизток.
Логично е, ако са минавали римски войски по този път, да си изградят храм на своя бог – покровител, факт, който е могъл да провокира създаването на едно по-солидно пристанищно съоръжение за приставане на кораби.

А сега по въпроса за времето на функциониране на съоръжението. По геоложки данни централната и югозападна част на Добруджа се издигат бавно, а източната част потъва, като процесът продължава и през къснохолоценско и историческо време. За такива локални движения на сушата ни съобщава румънският археолог Бану още през 1973 г., като фиксира понижение на морското ниво с 4 м. по Северното Добруджанско крайбрежие, започнало през І и ІІ век от н.е., а след това последвала трансгресия (повишение) на нивото с 4 м., което предполага в редица крайбрежни селища потъвания на квартали и части от сушата.

   Подобни локални движения на сушата се наблюдават и при Божурец и Шабленската тузла. При Божурец на 4 м. дълбочина бяха намерени от рапанджия глинен тракийски съд и животински кости, а при Шабла на дълбочина 3,5 м. ни беше показан гроб, ограничен от каменни плочи, неразкрит досега. В Археологическия музей – Варна, е занесен цял керамичен съд (римски тип) от същото място, указание за некропол от римската епоха, потънал. Пред Шабленската тузла беше извадено от водата значително количество животински кости, вероятно от по-ранни епохи.

   Всичко това говори за силните и чести локални трансгресивни и регресивни движения на морето, което обяснява и намереният и все още непроучен докрай потънал римски квартал на древния Бизоне.

Поглед към залива на Каварна

Каменна котва с три отвора

Проучваният район при буна №2

Бронзов поднос с украса

Мраморна глава, намерена под водата

Каменна пушка

Керамичен съд с гръцки надпис

Керамика и кости, намерени под водата

Керамика

Керамика

източник: http://www.morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/u_7.html

Златният век на българската археология

Светилището на Орфей, открито при село Татул, привлече интереса не само на специалистите археолози, но и на много туристи

Проф. дин Николай ОВЧАРОВ

 

---

Тези дни са време на равносметка. Според една представителна социологическа анкета откритията на българските археолози от последните години са вторият повод за национална гордост след влизането ни в Европейския съюз. Но на неговия праг неминуемо се вглеждаме в изминатия 130-годишен път на новата българска държава. След като в края на ХIV в. османското нашествие унищожава високата култура на средновековната Българска империя, възкръсналата през 1878 г. държава трябва да наваксва цели столетия загубена в мрачното иноверско робство история. В това отношение изключителна роля изиграва археологията - науката, призвана да ни припомня миналото.

 Още през закъснялото Възраждане мнозина будни люде 

 

започват да издирват оцелелите паметници

 

 на древната история. Водени от призива на Паисий Хилендарски, те събират по манастири, църкви и селски къщи запазеното от превратностите на съдбата. Със създаването на първите български вестници се появява и трибуна за публикуване на културно-историческото наследство. Именно на хора като Георги Сава Раковски, Марин Дринов, Петко Рачов Славейков дължим откриването, съхраняването и обнародването на много безценни находки.

 

Освобождението на България от турска власт дава силен тласък на току-що родилата се българска археология. Още в 1879 г. е създаден Отдел за ценности към сформираната Народна библиотека. Тринадесет години по-късно, в 1892 г., той е изваден от нея и така се появява Народният музей. От 1 януари 1893 г. музеят се обособява като отделна научна институция със собствен бюджет и печат. Във фонда му e събрано всичко най-ценно - древни съдове и статуи, надписи, вкаменелости, документи и предмети от Възраждането. През 1908 г. етнографският отдел е отделен и останалата част 

 

се превръща в Народен археологически музей

 

 В 1921 г. се очертава нуждата от научна теоретична институция и се създава Археологическият институт. През 1949 г. двете звена се сливат и се появява Археологическият институт с музей, който и до днес е флагман на българските археолози.

 Зад тази кратка информация се крие съдбата на стотици учени, преживели превратностите на новата ни история. Младата българска наука първоначално има нужда от кадри и в страната пристигат приятелски настроени утвърдени изследователи чужденци. Народният музей първоначално се оглавява от поляка Вацлав Добруски. Основите на модерната археология са положени от чехите Карел и Херменгилд Шкорпил. Благотворно влияние оказва един от най-известните руски изкуствоведи Андрей Грабар. Постепенно се създава и 

 

 българска школа в археологията

 

  Преди Втората световна война изпъкват имената на Гаврил Кацаров, Богдан Филов, Йордан Господинов, Кръстю Миятев и др. Те откриват и започват да проучват редица праисторически селища, великолепни тракийски гробници и антични светилища, старите столици Плиска и Велики Преслав.

 Събитията от края на световната война променят коренно линията на българската археология. В България е наложен сталински социализъм и това пряко се отразява на науката. Много от ерудираните стари археолози като Андрей Протич остават на своите позиции и са репресирани. Други като младия и надежден учен Димитър Димитров се отричат от своите учители, за което получават възможности за развитие. Именно нему се пада щастието да открие край Казанлък първия известен тракийски град Севтополис, столица на държавата на одрисите. Във втората половина на ХХ в. Теофил Иванов създава цяла школа в римската археология. В продължение на десетилетия неговите екипи проучват градовете по границите на империята край Дунав и във вътрешността. Днес са добре изследвани и впечатляват с мащабите си 

 

 Никополис ад Иструм, Нове, Ескус, Абритус 

 

  и много други. Праисторици като Георги Георгиев пък разкриват селища като Караново, превърнал се в репер за световната археология.

 Поради ярката политизация на науката големият идеологически сблъсък след 9 септември 1944 г. се очертава на полето на средновековната археология. Подчинеността на България спрямо Съветския съюз изисква усилено развитие на проучванията на славянската култура. По мнението на тогавашните партийни лидери по този начин укрепва "нужната като слънцето и водата" българо-съветска дружба. Разкрити са останките на доста славянски селища и некрополи, но се загърбва изучаването на другите етнически и културни компоненти, участвали във формирането на българския народ. Затова през 60-80-те години на миналия век засилващото се проучване на прабългарите се появява като своеобразна реакция на предишния догматизъм. То се води от учени като Станчо Ваклинов, Димитър Овчаров, Рашо Рашев, Павел Георгиев. Същите са в 

 

 основата на интензивното разкопаване 

 

  на ранните български столици Плиска и Велики Преслав.

 Пак през тези години са постигнати значителни успехи в изследването на последната българска столица Търновград и на редица градове крепости от ХII-ХIV в. като Червен, Шумен, Мелник. Открити и разкопани са множество църкви и манастири от възхода на Второто българско царство. Много от тези великолепни паметници бяха възстановени при честванията през 1981 г. на 1300-годишнината от създаването на българската държава.

 Много често ме питат правени ли са големи археологически открития преди намирането на Перперикон, Татул, Долината на тракийските царе, Старосел. От споменатите дотук съвсем бегли факти се вижда, че българските учени са имали много и стойностни постижения в повече от вековната история на нашата наука. Само преди десетина години обаче дори да намериш великолепна находка, вестниците щяха да отразят лаконично в кратко каре "Археолози откриха..." Днес 

 

 учени и медии се обединиха във високата цел

 

  - представянето на една от трите най-велики древни култури на Стария континент. Съответно професията "археолог" зае мястото си сред най-престижните дейности. 

 Подобен въпрос ми зададе журналистката Ан Уилямс при написването на злощастно нашумялата статия за тракийското наследство в "Нейшънъл джиографик". Тя ме попита защо у нас съществува такъв интерес и гордост от откритията на българските археолози, докато в САЩ, където има много повече пари и уникални възможности за разкопки във всяка точка на света, такова нещо отсъства. Трудно ми беше да обясня на чужденец при това - американец. Защото и в България има хора, които поставят под съмнение смисъла от разкриването на богатото минало. А светът трябва ясно да знае, че всяка частица от намиращите се в недрата на нашата земя паметници на древни изчезнали цивилизации е оставила своята следа в българската култура. По този начин ние сме сред техните наследници и продължители. Ето защо с влизането си в Европейския съюз българите заедно със създадената от тях писменост на славянството внасят своя принос в културата на Стария континент, който им бе несправедливо отнет при османското нашествие в края на ХIV в. 

източник: в-к Стандарт

АРХИТЕКТУРА НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

ТЪРНОВГРАД ~ ЦАРЕВГРАД ~ ТЪРНОВ столица на Второто българско царство.

Първите заселища върху територията на днешно Търново датират от ІV-V в. и са намерени в Царевец, Трапезица и Момина крепост. На Царевец се създава късноантично селище, което през ранновизантийската епоха в VІІІ в. се оформя като голям, укрепен град. След освобождението от византийско владичество фамилията на Асеневци, чиито владения вероятно са се намирали недалеч от Търново, построява своя дворец на хълма Царевец. Тук се е издигал дворецът на българските царе през цялото време на съществуване на Второто българско царство (1186-1393), като е бил дострояван и разширяван многократно.

Общ план на двореца в Царевград Търнов, столица на Второто българско царство, с всички разкрити до днес археологически находки от тракийско време до края на ХІV в.

Крепостна стена е ограждала целия хълм Царевец. Главният вход в североизточния й ъгъл е бил охраняван от една кръгла и една четириъгълна кула. Имало е и втори вход в крепостта от юг, също така добре укрепен. На много места средновековните крепостни стени стъпват върху ранновизантийските укрепителни зидове.

Когато Търново става столица на държавата, в неговата територия се включват крепостите-селища Трапезица и Момина крепост, а между Трапезица и Царевец се развива т.нар. “нов град” (днес Асенова махала), също ограден с крепостна стена, в който се е намирал кварталът на дубровнишките търговци и евреите.

Между Царевец и Трапезица бил манастирът “Великата Лавра”, царският манастир, свързан с името на цар Иван Асен ІІ (1218 -1241). На мястото му са открити останки от древни заселища (ХІІІ-І в. пр.Хр.), вероятно на тракийските племена кробизи, обитавали тези области. Крепостно строителство на местото на манастира е съществувало още през Първото българско царство. Разцветът на манастира обаче съвпада с царуването на династията Асеневци, когато съхранявали в него верски и държавни светини. В манастира се пазели мощите на Св. архиепископ Сава и пак там са погребвани владетели на Второто българско царство. През ХІV в. в близост до църквата “Св. четиридесет мъченици” бил построен мавзолей за видни боляри. Самата църква, наречена в чест на битката при Клокотница (9 март 1230 г.), е своеобразен мемориал, тъй като в наоса й са вградени колоните с възпоменателни надписи на хан Омуртаг и на Иван Асен ІІ, по време на чието царуване е построена. В нея бил погребан най-младият от братята Асеневци - Калоян.

Главният храм на манастира “Великата Лавра” в Търновград, посветен на “Св. 40 мъченици” и победата при Клокотница в 1230 г.

Църквата “Св. Димитър” се намира на десния бряг на Янтра в подножето на Трапезица. Свързана е с едно от най-значителните събития на българската история, освобождението от византийско владичество и възобновяването на българската държава. Построена от болярите Петър и Асен, вероятно върху земи от тяхното владение. През есента на 1185 г. в нея било прогласено възобновяването на българската държава и на независимата българска църква. В началните десетилетия на Второто царство църквата била царска и в нея се коронясвали българските царе.

Църковната сграда е построена върху стари културни пластове. Най-долният от тях е тракийски от ранножелязната епоха. Неколкократно разрушавана, днес църквата е възстановена въз основа на археологични проучвания и по аналогия с други църкви, запазени от този исторически период. Оригинална е само източната фасада, оцеляла при земетресението през 1913 г., когато много от средновековните и възрожденски паметници са били разрушени.

Църквата “Св. Петър и Павел” е построена през ХІV в. Тя е кръстовидна, с купол върху свободно стоящи колони. Една двойка колони отделя пространството на олтара от това на наоса. Входовете са три. В цялата сграда се долавя свободата, с която местните строители интерпретират константинополските влияния. Църквата е изписана през ХV в. и според Никола Мавродинов е последен представител на блестящата търновска живописна школа. Претърпяла доста поражения през дългото си съществуване, днес тя е реставрирана с максимално възможно приближаване до оригинала.

Патриаршеският манастир “Св. Троица” е построен под западните скатове на Арбанашкото плато по време на Второто българско царство. През ХІV в. през царуването на Иван Александър и Иван Шишман се превръща в книжовно-просветно средище. Патриарх Евтимий събира в него ученици на Теодосий Търновски и други видни книжовници и реализира замислената от него реформа на Кирило-Методиевата писменост. По време на завладяването на Търново манастирът, който е патриаршески, е ограбен и разрушен.

Град Мелник е основан според някои около І -ІІ в., но най-старите следи сочат като начало на селището ІХ в. До ХІV в. централна зона е било платото “Св. Никола”, наричано още “Славова крепост”. В града е запазена единствената средновековна “болярска” къща. Мелник е използван за заточение на византийски велможи след честите преврати в Константинопол. Бил е столица на Алекси Слав (1209-1230), който основал обширно самостоятелно княжество. До началото на ХХ в. (1905 г.) е имало запазени около 20 от съществуващите през средновековието 40 семейни параклиси. Археологически разкопки са провеждани в: средновековното ядро на платото, манастирите в града, средновековната крепост и църквата Св. Николай в нея, която според едни автори датира от ХІІІ-ХІV в., според други от времето на Западното българско царство, ХІ в.

Най-цялостна представа за укрепените селища на Второто царство дава средновековния град Червен, разрушен от османските войски и останал необитаем до днес, така че средновековната структура не е нарушена от по-късни наслоявания, както това е в селищата, продължили своя живот. Разположен на 30 км от Русе, градът е заобиколен от меандрите на река Черни Лом, която му е служила като защитно съоръжение, но въпреки това е заобиколен от крепостни стени с кули. Замъкът на владетеля има П-образна форма и е служил за укрепление на вътрешния жилищен двор, в който е и семейната църква, кръстокуполна по тип и богато украсена. Жилищата на гражданите, главно занаятчии, са били от леки материали и не са запазени.

Църквата “Св. Пантелеймон”, известна като Боянската църква, е построена в подножието на Витоша. Днес тя се състои от три части. Най-старата, датираща от Х в., е квадратна в план, с централен купол. Нейната западна част е преустроена, когато в 1259 г. севастократорът на Боянската област - Калоян, построява двуетажна църква-гробница, съединена с първоначалната църква в общ обем. Третото преустройство датира от ХІХ в. (1845 г.) и се е състояло в прибавянето на двуетажна сграда към западната стена на Калояновата църква. Днес вторият етаж е премахнат, за да може да се разкрие средновековната структура и вградените в нея антични фрагменти.

Църквата е била изписвана няколко пъти. В нея са разкрити четири пласта стенописи с изключително високи художествени качества, поради което тя е призната за световен паметник на културата.

Храмът “Св. Пантелеймон” в Бояна, известен като “ Боянската църква”. Сградата обединява три части от три строителни периода: Х, ХІІІ и ХІХ в.

Град, богат със средновековни паметници, достигнали до наши дни в относително добро състояние, е Несебър, древната Месамбрия.

Основан от гръцки колонисти по време на разселването им по черноморското крайбрежие, градът заема остров с площ от 25 хектара, свързан със сушата с насип-път, дълъг 400 м, който създава илюзията, че островът е неделима част от сушата. Местоположението му е давало предимство при отбрана срещу нападенията, с които е богата неговата хилядолетна история. Най-добре запазено е архитектурното му наследство от средновековието.

Средновековният Несебър е своеобразно явление в градския живот на Балканите. За разлика от много други селища той безболезнено изживява прехода от късната античност към ранното средновековие и по-късно турското нашествие, като запазва винаги положението си на голям градски център с активен стопански живот. За това помага неговото географско местоположение, връзките му с много от големите търговски центрове в Средиземноморието и Мала Азия и съхранените традиции и елементи на градски живот, оставяни ненакърнени от неговите завоеватели, за да бъдат използвани при възстановяване на нормалното стопанско развитие в завладените от тях територии.

Крепостната система се е състояла от стена, опасваща целия остров, с една главна порта от запад срещу провлака. Около портата имало шест кули. През средновековието тази част била неколкократно разрушавана и реконструирана - в края на V в. или първата половина на VІ в., в края на VІ в., първата половина на VІІ в., третата реконструкция била извършена в последната четвърт на ІХ в. и последователно, в началото на ХІV в. и в края му.

През втората половина на ХІІІ в. Несебър се наложил като един от най-важните центрове на венецианската и генуезката търговия в Черно море

Месемврия е митрополитско седалище от времето на Никейския събор в 325 г., което обяснява активността на храмовото строителство през всички исторически периоди от нейното минало.

След създаването на българската държава ролята на Несебър като пристанищен център на византийците силно нараснала, затова градът и неговата област се управлявали от архонт. На 4 ноември 812 г. градът бил превзет от хан Крум, но през 863 г. Византия отново го завладява. Премиваващ последователно от българска във византийска власт няколко пъти, Несебър през средновековието се превърнал в територия, където високо развитата култура на византийската столица е прониквала в архитектурата и изкуството, взаимодействала е с местните традиции и е била предавана във вътрешността на Полуострова.

Градът е включен в пределите на България от Симеон Велики през време на войната от 894-927 г. и останал български до 971 г. От това време е църквата ”Св. Йоан Кръстител”. След голямо земетресение в 1063 г. бил обновен и станал цветущ верски, политически и пристанищен център.

През царуването на Иван Александър Несебър се ползвал с големи привилегии. Както манастирите, така и храмовете на града били възобновени и били построени два нови: “Пантократор” и “Св. Йоан Алитургетос”.

Храмът, посветен на Христос Пантократор, се намира в центъра на селището. По архитектурен тип принадлежи към кръстокуполните църковни сгради, но наосът му е подчертано издължен. В централното поле върху четири колони се е издигал купол върху висок барабан. Апсидата е триделна, от запад има обширен притвор. Външната архитектура е изключително богата. Всяка фасада е самостоятелно оформена и украсена с аркатурни фризове, слепи ниши, редуващи се пояси от тухли и бял камък и разноцветни керамични елементи. Църквата е реставрирана (куполът е реконструран от проф. арх. П. Карасимеонов), добре укрепена конструктивно и е едно от украшенията на града.

“Св. Йоан Неосветени (Алитургетос) се намира в близост до пристанището на града. Тя е най-яркият представител на т.нар. живописен стил - симбиоза между архитектурна форма и декоративна керамична украса. Пострадала при многобройните нападения над града, днес църквата е укрепена конструктивно, но за съжаление в ущръб на автентичния й вид. По планова структура е била кръстокуполна, като куполът е много по-изявен отколкото в “Пантократор”. В този смисъл представлява развитие на архитектурния тип. Най-богато е решението на източната й фасада. На запад пред наоса има надлъжно решен неголям притвор.

“Св. Стефан” (Новата митрополия). Трикорабна базилика. Запазена почти изцяло в първоначалния си вид, с изключение на западната част, накърнена при пристрояването през ХІХ в. на нов притвор. Вероятната датировка е ХІІ в., въпреки че стенписната украса датира от ХІV в. Стенописите в притвора са нови. Иконостасът е късно средновековен.

Към представителните паметници на “живописния стил” от ХІІІ-ХІV в. се причисляват още църквите Св. Архангели Михаил и Гавриил” и “Св. Петка (Параскева)”.

“Хрельовата кула” е един от най-добре съхранените паметници от ХІV в. в днешния Рилски манастир. Тя е построена от протосеваст Хрельо Драговол, владетел на Струмска област.

Както е известно, монашеското братство на манастира се формира още в началото на ХІ в. от пустиножителя и светеца покровител на българския народ Св. Йоан Рилски. Обителта сменя няколко пъти своето място и остава ненапълно изяснено кога се построяват първите сгради на манастира на мястото, където се намира днес. Хрельо Драговол построява кулата като укрепление и едновременно като място за обитаване в 1335 г. Тя има пет етажа, като на най-високият се намира параклисът Преображение Господне със стенописи от времето на построяването, а в подземния етаж има тъмница. Архитектурата на кулата е монументална и сходна с укрепителните кули на атонските манастири от същото време.

До кулата е била построена и църква, т.нар. Хрельова църква, просъществувала до ХІХ в. Старите щампи позволяват да се възстанови първоначалния й образ на еднокорабна сграда с по-късно пристроени два притвора. От нея са запазени входните, резбовани двери.

автор: М. Коева

литература:

1. Архитектурното наследство на България. С., 1988.
2. Архитектурата на Българското възраждане. // СТИГА при БАН, С., 1975.
3. Бербенлиев, П. Архитектурното наследство по българските земи. С., 1987.
4. Василиев, А. Черковното строителство в София до Освобождението. // Юбилеен сборник на Дружество “Ив. Денкоглу”, 1898-1939. С., 1939.
5. Василиев, А. Църкви от по-ново време в Несебър и Созопол. // Извори на Народния музей в Бургас. С., 1950, Т. I.

АРХИТЕКТУРА НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Първата българска столица Плиска се е намирала на около 25 км от днешния град Шумен. Укрепителната й система се състои от три концентрични пояса: землен вал, каменна крепостна стена и вътрешна тухлена стена.

Земленото укрепление очертава т.нар. външен град с размери около 25 хек. В него са разкрити до днес повече от 30 сгради. В близост до външния град е открит манастир, в който е и най-голямата църковна сграда - Голямата базилика.

План на т.нар. ”Голяма базилика”, построена вероятно по времето на княз Борис І (852-864-889), в първата българска столица Плиска.

Храмът е с размери 99/29,50 м. Плановата му схема е на класическа трикорабна базилика. Има атриум, почти равен по големина на наоса, с колонади по дългите страни. Нартексът е триделен, тесен и обхващащ цялата ширина на храма. Неговите подразделения отговарят на потребностите на византийския дворцово-църковен ритуал. Той е разделен от две редици колони на три части.

Олтарът е триделен, с три абсиди. Над протезиса и диаконикона вероятно са се издигали кули.

Както размерите, така и елементите на плановата схема правят храма класически пример за ранно средновековна базиликална църква. Някои от проучвателите изказват мнение, че е една от седемте съборни църкви, издигнати според хрониките от княз Борис І, след приемане на християнството през 865 г. за официална религия в Българската държава.

Каменната стена огражда “Вътрешния град”. В него са били разположени тронната зала, дворцовата църква и богати жилища.

Тухлената стена оформя правоъгълен двор, в който са дворците на българските владетели. Големият дворец е с размери 52/26,50 м, в план е правоъгълен и построен върху значетелно по-голямо и по-старо здание (т.нар. дворец на хан Крум). Намерените фрагменти от колони, капители и други архитектурни и декоративни детайли позволяват да се приеме, че сградата е била монументална и богато украсена.

Малкият дворец е служел за жилище на хана и неговото семейство.

автор: Маргарита Коева

Велики Преслав

Втората столица на Първото българско царство се намира на река Тича, където по времето на хан Омуртаг били построени дворец и крепост. Тя е установена от цар Симеон (893-927) по времето, когато България е в апогея на своето политическо и културно развитие.

Крепостта на Преслав, подобно на Плиска, се състои от външна и вътрешна укрепителна система. Вътрешната крепост се намира почти в средата на Външния град. Формата й е Г-образна, с кръгли кули в ъглите и квадратни по протежение на стените.

Дворците били построени върху високо плато. Запазени са внушителни останки от дворцов комплекс, състоящ се от две монументални сгради: Голям дворец, построен от крупни каменни блокове, и Западен дворец. Тронната зала била трикорабна и имала също три отделения. Находките потвърждават описанието на Йоан Екзарх, което говори за монументалността и за богатата архитектура на дворците.

На висока тераса в близост до дворците на Велики Преслав била разположена “Златната църква”, блестящ паметник на църковната архитектура на Първото царство и уникален паметник на българската архитектура въобще.

“Златната църква” в Преслав, издигната през царуването на Симеон І (864-913-927), блестящо постижение на църковната архитектура на Първото българско царство.

Плановата схема съчетава централна ротонда, правоъгълен нартекс с две кръгли кули и обширен атрий, обграден от колонади. Ротондата с диаметър 10,50 м има дълбока, полукръгла абсида. Амвонът е в центъра на помещението, под купола. Стените са разчленени от 12 полукръгли ниши, пред които се издигат също 12 монолитни мраморни колони. Необичайният план, свободното очертание на вътрешните и външни стени, последователността при групиране на архитектоничните елементи и живописният силует отразяват разцвета на българската архитектура от “Златния век”.

Според хронистите два от седемте катедрални храма, които княз Борис І заповядал да бъдат издигнати след официалното покръстване на държавата, били в западните български земи. Изказвани са предположения, че това са храмовете “Св. Ахил” на Преспанското езеро и “Св. София” в Охрид. Както единият, така и другият паметник имат вековен живот и могат да бъдат причислявани и към архитектурата на Първото, и към архитектурата на Второто българско царство.

Църквата посветена на “Св. Ахил” е издигната на остров в езерото и напомня големите базилики от V и VІ в. както по планова схема, така и по стилистика. Тя е с размери 48/23 м, трикорабна с надлъжно развит нартекс. Средният кораб е почти два пъти по-широк от страничните, от които го отделят масивни стълбове. Централната абсида представлява завършек на средния кораб, а протезисът и диакониконът са оформени като самостоятелни куполни помещения с абсиди, свързани с бемата с отвори в стените. Покритието на останалите части е било дървено.

Неопределено и спорно е и датирането на съборната църква на Охрид “Св. София”. В строителството й се различават три основни периода, и многобройни преправки. Последните проучвания и реставрационни работи представят пред нас трикорабна базилика с три абсиди, средната от които петостенна отвън, със засводен, напречно развит, вътрешен нартекс и втори, подобен на него екзонартекс, фланкиран от две кули, които великолепно завършват западната фасада. Стълбовете, които разделят трите кораба, са неравномерно отдалечени, което подсказва наличието на напречен кораб и купол над централното поле.

Храмът “Св. София” в Охрид.

Периодът на Първото царство е характерен и с построяването на многобройни манастири. Той завършва през 1018 г., когато след военните удари на Византия пада под нейна власт и Западното българско царство.

Времето на византийското владичество прибавя към българското архитектурно наследство един от най-големите манастири - Бачковският, със запазената от този период църква-гробница, църквата в Земенския манастир, църкви и параклиси около днешния Асеновград, но не променя вече предначертания ход на българското архитектурно развитие.

Църквата на “Асенова крепост” между Станимахос (днешния Асеновград) и Бачковския манастир.

литература:

1. Архитектурното наследство на България. С., 1988.
2. Архитектурата на Българското възраждане. // СТИГА при БАН, С., 1975.
3. Бербенлиев, П. Архитектурното наследство по българските земи. С., 1987.
4. Василиев, А. Черковното строителство в София до Освобождението. // Юбилеен сборник на Дружество “Ив. Денкоглу”, 1898-1939. С., 1939.
5. Василиев, А. Църкви от по-ново време в Несебър и Созопол. // Извори на Народния музей в Бургас. С., 1950, Т. I.

РАННА ХРИСТИЯНСКА АРХИТЕКТУРА (IV-VII В.)

Паметници, илюстриращи най-ярко настъпилите след Миланския едикт промени в духовния живот на населението на днешните български земи, са: църквата Св. София в Сердика, ”Голямата базилика “ в Месемврия, ”Червената църква” край Перущица.

Храмът “Св. София” в Сердика, най-голямата християнска базилика, построена на Балканския полуостров през V в., в основите на която има останки от две по-ранни църкви. План.

Храмът “Св. София” - общ изглед днес.

Централно-куполната, т.нар. “Червена църква”, край днешна Перущица, датираща от VІ в. Общ изглед.

Базиликата “Св. София” в София е придобила вид, близък до съществуващия днес, през VІ в. Тя е трикорабна базиликална сграда с внушителни размери за времето си 46,5/23/16,10 при височина на купола 19,70. В основите на сградата са запазени субструкциите на две също базиликални църкви от ІV и V в., времето, когато Сердика е била средище на християнството и създаващото се тогава изкуство на източноправославния свят. Наличието на напречен кораб - трансепт се счита за иновация в църковното строителство на времето в тази част от света. На пресечницата между централния кораб и трансепта се издига купол. Стълбовете, които разделят трите кораба, са масивни. Апсидата е една. Нартексът обхваща цялата ширина на сградата, като от юг и север завършва с елипсовидни помещения, над които са се издигали кули.

Храмът до ХV в. е бил действащ. През ХVІ в. е превърнат в джамия, но след сериозни разрушения от земетресения бил изоставен. През 30-те години арх. Ал. Рашенов прави първата реставрация. По негов проект се изработва и сега съществуващият иконостас. През 1989 г. арх. Васил Китов предприема реставрационни и консервационни работи, които придават на сградата вида, в който може да бъде видяна днес с цялата си внушителна монументалност.

Св.София в Константинопол - еталон за източноправославен храм

През VІ в., когато в Сердика се построява най-представителната трикорабна базилика във византийския свят, в центъра на Византия, Константинопол, бива издигната църквата, която се превръща в еталон, тъй като чрез нея се развива нов символизъм, първо равнище на византийската литургична интерпретация, получило вербален израз в Мистагогията на Максим Изповедник по-късно (ок. 630 г.). Това е един от редките случаи, когато архитектурата изпреварва с един век писаното слово, за да въплъти и предаде чрез своя “език” идеи и за да формира понятия, на които богословието все още не е намерило точен вербален изказ.

Създатели на храма са Исидор от Милет и Антимий от Трал. Строителството започва в 532 г., а храмът е осветен през 537 г.

Архитектурата на храма “преразказва” космологията на християнството, обединявайки я с идеята за божествения произход на императорската власт. В композиционните елементи и връзката между тях са вложени смислови значения, които стават основополагащи за източното православие.

Композиционната схема на храма има за свои прототипове базиликата на Максенций и Пантеона (храма на всички богове) в Рим, както и куполните базилики в Мала Азия. Тя съвместява октогонална и трикорабна схеми, т.е. прототипа на мартириум и църква за народа. Октогонът е силно разтеглен по надлъжната си ос, а колоните на трикорабното пространство са превърнати в мощни стълбове, които носят големия централен купол с диаметър почти 32 м и двата полукупола, покриващи образуваната в план елипса.

Храмът “Св. София” в Константинопол, издигнат между годините 532 и 537 г. Придобил славата на “идеален” православен храм и приет като еталон за храмово строителство в източноправославния свят. Вътрешно пространство.

“Св. София” в Константинопол - план.

автор: Маргарита Коева

литература:

1. Архитектурното наследство на България. С., 1988.
2. Архитектурата на Българското възраждане. // СТИГА при БАН, С., 1975.
3. Бербенлиев, П. Архитектурното наследство по българските земи. С., 1987.
4. Василиев, А. Черковното строителство в София до Освобождението. // Юбилеен сборник на Дружество “Ив. Денкоглу”, 1898-1939. С., 1939.
5. Василиев, А. Църкви от по-ново време в Несебър и Созопол. // Извори на Народния музей в Бургас. С., 1950, Т. I.