РИМСКОТО ПОЛИТИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО НА БЪЛГАРИЯ

Краят на Древността, на големите робовладелски империи, и началото на Новото време на Средновековието е свързано с приемствеността на политическите институции и знаците на политическата власт. За древните Индия и Китай, които били наследени от индийски и китайски средновековни държави, проблемът за политическото наследство е вътрешно-народностен и вътрешно-държавен. По различен начин стои въпросът с политическото наследство на Римската империя в Западното полукълбо-между Африка, Европа и Азия. Тук късният Рим, самият той превръщащ се постепенно в Ранна Византия, е пряк политически първоприемник на Римската империя Но три велики държави от Ранното средновековие отнемат огромни територии от някогашната Световна империя. Арабите завладяват Изтока, заедно с втората столица на империята Антиохия и с изоставения й културен център Александрия. Франките овладяват Запада, заедно със старата имперска столица Рим. Българите завладяват огромни територии между Северното Причерномория на запад от р. Днепър до Панония на изток от р. Тиса и егейско-адриатическото крайбрежие на юг, включително и новия Запад на империята. След загубите й в Италия и в Африка това ограничава Византия на юг, главно като азиатска страна.
Всички тези териториални промени обаче не се разглеждат като основание за право на първоприемници. Правото на наследство над империята е свързано пряко с наследството на короната на Римските императори. Поради тази причина през V в. бил направен само един опит за узурпация на императорската власт от протежето на Аларих, Атал, но с помощта на Източноримската армия и флот законният император на Запада Хонорий запазил короната си.
Тази корона по-късно Одоакър, завоевателят на град Рим, изпраща в Константинопол, в Източната империя, като по този начин се отказва от правото да се счита първоприемник на властта на Западните римски императори, но едновременно с това показва, че западните територии на някогашната огромна държава вече не са имперска част, тъй като са откъснати от покровителството на империята и не са под защитата на короната на императорите й.
Върнатата корона е и знак за завоевание, което няма искания за върховна власт и над Изтока, и над Запада, извън Италия. Във Византия обаче гледали по друг начин на тази промяна и срещу обявилия се за патриций Одоакър бил изпратен магистърът Теодорих. Противопоставянето на магистър на патриций на практика било противопоставяне на военен командир на империята на независим от имперската власт равноправен колегиален управител който не признава монархично-императорската власт и единството на досегашната държава. Византия полага усилия да спре процеса на феодализация и конфедеративност и на връщане към наследените от Републиката принципи на сенатско управление. Така наречените варварски вождове се стремели към противоположни цели, като при това разчитали и на подкрепа от римляните, които все още не приемали по етнически, културни, религиозни и политически причини върховенството на Изтока. Обявяването на Одоакър за патриций е равностойно на по-късните, след приемането на гръцкия език като водещ в Източната империя, титулувания на князете на големите средновековни държави за архонти, т.е. за предводители на народите си. Император Зенон, който изпратил остготския княз Теодорих срещу Одоакър, му обещал вместо магистърското звание, което имал, такова звание, каквото имал римският патриций и вожд на наемните варварски отряди. Очевидно късноримската и ранновизантийската политика в отговор на варварските нашествия и Великото преселение на народите била не само да приема федерати, но чрез тях да реставрира имперската цялост с буферни държави-съюзници, подчинени на източноимперската иерархия.
В историята на българите и славяните от българската група тази римо-византийска дипломатическа практика датира от времето на въстанието на тракиеца Виталиан, което през 512-513 г. е подкрепено от българи и хуни. Преди това Виталиан е назначен за магистър на войските в Тракия, включително на българските и хунски военни съединения, и на вероятните най-ранни славянски общности, които повлияли значително на етническия облик на Северна Тракия в синойкизъм с местното население, между Карпатите и Стара планина. По време на въстанието, според Йоан Антиохийски, Виталиан се обявил за император. Още по времето на Император Анастасий през 493 г. противопоставянето на малоазийските и на тракийските войски е действено. То е свързано и с противопоставянето на иконоборци на почитатели и се проявява, когато през 514 г. войските на Виталиан се сблъскват с исаврийците в предградията на Константинопол. Това противопоставяне довежда до бунтове на тракийските войски и, отново според Йоан Антиохийски, до избиране за император на тракиеца по род Фока през 602 г. Сложните етногенетични процеси на Балканите между края на IV в., когато тракийската култура и население са реално съществуващи като дохристиянски масив, и началото на VII в., когато тракийските войски избират свой император, който да защитава интересите им, показва, че в тази област на историята има какво да се прави в най-близко време. Тенденция, която вече се проследява с неочакваното за мнозина откриване на светилището от IV в.на Хероса на Мармарития, недалеч от Мадарския конник.
Сложните синкретични процеси са доловени от Теофилакт Симоката, който съобщава за начин на живот на славяните, подобен на начина на живот на гетите по сведенията на К.Х. Флак, и включително за ефективните действия на славянска конница срещу ромейски отряд. На фона на тези данни на автора, съобщението му, че славяните от североизточна Тракия са се наричали по-рано гети, не изненадва никого, освен българските изследователи, които пропускат традиционното сътрудничество на българите и славянизираното гетско население още към времето на въстанието на Виталиан. Процесът на славянизация на гетското население в района на Карпатите, отвъд р. Дунав, е реален исторически процес за изследователи на ранната българска история като Ст. Рънсиман.5 И е напълно естествено при подобен исторически процес усвояването на бита на местното население, включително и наследяването на великолепните качества на гетската конница да е естествено за славяните. Обстоятелство, което показва заедно със съобщенията за действия на гетската конница в Македония, и на българската в Тракия, значими исторически претенции на местното тракийско население към управлението на империята след падането на Рим.
След създаването на Държавата на Кубрат, от огромния военноплеменен съюз, римо-византийската политика я въвлича в своята сфера на влияние. Канът на държавата получава титлата патриций и на практика се превръща в съподчинен съюзен княз или кан, който на свой ред не се мисли само за временен патриций и наместник на империята в някогашните й Севернопричерноморски земи. Това се вижда добре от действията на неговите наследници Аспарух и Тервел, които провеждат завоевателна политика срещу Източната империя не само под натиска на аварите и хазарите. Тази нова политика в “Именника на българските ханове “ е означена като ново управление на юг от р. Дунав и скъсване с традицията на князете с остригани глави на север от реката. Това означаване след Кубрат или Курт и Безмер, показва цялостна промяна в културата и обичаите и подсказва сериозни противоречия между различните племенни общности. От медальона на Тервел се вижда не само че владетелят е с дълга коса, но и че е под покровителството на Богородица. След помощта, оказана от Тервел на Юстинян II за да се върне на престола на Източната империя, българският владетел е признат за кесар – титла, значително по-значима от тази на патрициите и носена от брата на императора и от високостоящо лице в иерархията на византийските чинове и длъжности. Тази титла очевидно била дадена на Тервел поради това, че била считана за временна, тъй като през 708 г. Юстиниян II, само три години след реставрацията си на трона, се опитал да унищожи българската власт в Тракия и е имал намерения вероятно и за война на север от Хемус. Това съобщение от хрониката на Теофан Изповедник показва, че между двамата владетели - Василевса и Кесаря, въобще не съществували нито Христолюбиво братство, нито братство между Василевс и Кесар.
Показателно е, че на следващите владетели, които били детронирани, във Византия била давана титлата патриций, но не и цезар или кесар, както това се вижда от примера с избягалия след 777 г. във Византия Телериг. Империята се опитвала да възстанови положението по границите си, като поддържала владетели, на които обещавала статукво не по-различно от това на Одоакър, Теодорих или Кубрат.
В съвременната българска наука отдавна се допуска, че Кубрат и Тервел, а възможно и Аспарух, са били покръстени, но ако това е вярно, защо е толкова силен конфликтът между христяни и езичници по времето на Крум или Омуртаг и след това Борис, и защо е толкова недвусмислено противопоставянето на българите на християните по времето на Пресиан, по прочутия надпис от Филипи?
Очевидно до приемането на христянството от Борис-Михаил и до приемането му като официална държавна религия за християнство в България може да се говори само в рамките на веротърпимия политеизъм. На идеологическия натиск на Източната империя българските владетели отговорили с еквивалентен, който отговарял на военно-политическата й сила: появата на Библията било знаменателно събитие в идеологическия и културен живот на някогашния Стар свят. Могъщите държави на арабите и на хазарите потърсили противодействие, като използвали библейския текст като обяснение за произхода на света, народностите и генеалогиите на владетелските домове или династии. Характерен пример за това е известното писмо на хазарския хаган Йосиф от 961 г. , в която той обявява произхода си от Яфет. Владетелите на огромната българска държава, създадена от Крум, също имали достатъчно основания за създаване на собствена идеологическа система. Това се вижда от известния като “ Договорен надпис “ на Омуртаг, в който се съобщава за появата на истинския бог 820 години преди написването на надписа. Че този бог не е Христос, е видно от известния Мадарски надпис на Омуртаг, в който се казва, че владетелят-архонт е поставен от бога-теос и е направил жертвоприношение на Тангра.
Многократното споменаване в другите надписи на ранните български владетели на безименния бог-теос показва, че освен противопоставянето на годината на раждане на Христос, българските канове използват и безличното “бог” - действие, очевидно насочено към всички етноси в държавата им, които вече имали представа за типологически сходен върховен бог. И това е идеологически акт, който предлага българското решение в изправената пред религиозни войни за същността на бога Византийска империя. Вероятно това решение е причина за откритата ненавист, с която Патриарх Фотий и Григорий Богослов говорят за езичеството на българите, което при това търпяло и елински вярвания, като култа към Зевс и речните богове.
Политиката, провеждана от българските владетели преди Борис и Симеон към населението на Източната империя, е твърде по-различна от тази, която се представя за антихристиянска и антивизантийска от съвременните изследователи. Свидетелства за това са както преминаването на населението на Дебелт заедно с епископа му на страната на Крум, по хрониката на Теофан Изповедник, така и това, че Крум назначава стратези с гръцки имена за помощник на кавхана, като управители. При това според Втория Хамбарлийски надпис на хан Крум, помощник на брат му е стратегът Леон. Помощници на ичигу боила Тук са били стратезите Вардан и Янис. За лявата страна на държавата на Крум подчинени стратези на боила кавхан Иратиас са стратезите Кордила и Григора.
Очевидно това не са българи или славяни и свидетелства за насочването на политическите усилия на българските владетели към местното население, при това с определен успех, различен от антихристянския и недалновиден облик на първите български държавници, толкова популярен в съвременните изследвания и мнения. В борбата между иконоборци и иконопочитатели българите, както някога при участието си във въстанието на тракиеца Виталиан, подкрепили местното славянизирано и христянизирано отчасти население срещу настъплението на малоазийското иконоборство и исаврийците, които го подкрепяли.
Прави впечатление различието в титулатурата на българските владетели от публичните им скални надписи и от хрисовулите, аргировулите и моливдовулите. Тъй като първите били предназначени за обществото, споменавано често в надписи и хроники като народ, то в тях владетелите се наричат до времето на Борис-Михаил архонти, т.е. предводители. Стратегия , с която арабските халифи също вземали огромна политическа преднина пред преките наследници на Мохамед, имамите, и си осигуряват огромни завоевания от негодуващото срещу деспотичната власт население на Византия и Сасанидски Иран. Българските владетели използвали същата политика, която всъщност не е нова след появата на германците, славяните и тюрките, и превърнали държавата си в огромна империя, в която Карпатите и Стара планина били вътрешни.
След победата на Крум срещу Никифор I Геник, недалеч от днешния Шумен, най-вероятно в негова власт попаднала короната на империята, знакът за политическа власт над Изтока и Запада. Тази корона носи Омуртаг, по известното изображение от златните си медальони, заедно със скиптъра и акакията. Увенчаването на владетел с инсигнии на неприятелската политическа и верска страна може да означава само, че в дълго продължилата борба за наследството на империята, българите го постигнали и обосновали идеологически и по формулата "завоювано с копие ". И поради намерения идеологически и религиозен отговор в конкретната среда на запазилото културните и естетическите си традиции население от Балканите , който заплашвал бъдещата според византийските стратези византийска политическа и културно-религиозна система, съчетаването на политическото наследство със собствена идеология, България се превърнала в най-голяма заплаха за християнизирана Европа, главно за Византия.
За тази позиция на българската държава свидетелстват както началото на Чаталарския надпис на хан Омуртаг: “Кан сюбиги Омуртаг е от бога владетел в земята, където се е родил”, така и съобщението на ал-Табари, който пише, че българският владетел счита Византия с Константинопол за страна на своите бащи. По време на Крумовата династия до управлението на Борис и на сина му Симеон българските владетели се считат за законни наследници на завоюваната Източно-римска територия и за законни представители на местното население. Политическият реализъм на Крум и на наследниците му се основава на поисканото през 813 г. от Византия подновяване на договора между кан Тервел и Византия и не противоречи на държавно-политическия ред в Европа с Мала Азия, възникнал след разгрома на Римската империя. Този политически ред, обосноваван от дворовете на новите, големи и силни държави - Византия, Франкската империя и България, бил необходим на българските канове, за да укрепят и развият огромната си държава като законни наследници на някогашната световна Римска империя. Българската държава била с развита поради римското наследство инфраструктура на юг от р. Дунав, а значително по-неразвита административно-политическа система в подложената на системни разорения територия на север, между реките Тиса и Днестър. При това от изток постоянна опасност представлявали и като военна сила, и като демографски и религиозно-идеологически потенциал хазарите и набиращите политическа мощ маджари и печенеги. В тази политическа обстановка Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан не само поддържали стратегически и политически верен курс спрямо гето-тракийското и гръцко-илирийското население на Балканите6, но също провеждали политика на обединение на “множеството славинии” в огромната територия между Тиса и Днестърско-Днепровското поречие. Този дългосрочно планиран държавен курс се основавал на осъществената славянизация на траките от двете страни на р. Дунав, на славянизацията на огромни области от Балканите, Централна и Източна Европа и имал за цел да превърне в единно цяло първата славянска конфедерална империя. Държава, която поради военнодемократичната си традиция, независимо от законно завоюваното политическо наследство, била управлявана от кан или княз, предводител на войската и носител на короната на римските императори. Корона и мотивирана власт, която по-късно ще използва и Русия, следвайки създадения от българските канове образец на централизирано конфедерално царство със знаци на древност и законност, произхождащи от старинния политически ред на Европа.
Короната на Омуртаг, заедно със скиптъра и акакията, свидетелства, че българските владетели са носители на римското политическо наследство и до превръщането на раннодържавната титла кан или княз в развитата титулатура на действителен самодържец при Симеон, отразява онова ниво на политическо развитие, което отговаря на предводителство от управител, наричан от византийците архонт. Подобни процеси на народодемократичен и демократичен контрол над името показват характера на държавните отношения и е характерен и за ранен Египет, и за ахейска Микена, и за могъщата Асирия, чиито владетели едва през 1350 г. пр.н.е., след почти хилядолетно съществуване, се осмелили да се нарекат царе! Този процес е характерен и за България през VIII- IX в. и много напомня времето на могъществото на Лагаш при Еанатум, когато поради републиканското обществено устройство управителят на града не може да приеме титлата “цар на Киш”, а само почетното звание “ носител на царствеността на Киш”.
В условията на рухване на българската държавност на север от р. Дунав при Симеон този контрол на демократичната общност бил премахнат- множеството славини и верни съюзници на Крум и наследниците му, били изоставени. Това рязко и катастрофално намаляване на човешкия потенциал на България, което Ст. Рънсиман определя като нелеко решение на отказ от правото на Централноевропейска страна, позволило обаче да бъде ускорено откритото обявяване на претенциите на българския владетел, което вместо право на наследство на Рим, в отсъствието на демократичен контрол прераснало в желание за пряко наследство.