Култът към богинята Кибела

В основата на култа към Богинята-Майка е залегнало общото за всички древни народи обожествяване на Природата.

Десетки хиляди изгреви и залези минавали и човешките общности се развивали и множели. Хората, бидейки такива емоционални същества, започнали да претворяват впечатленията си в рисуването и скулптурата. Наред с изкуството, развивали и практически умения и сечива, с които улеснявали житието си и разкривали нови пътища пред себе си. Природата, с нейните впечатляващи закономерности и обаятелна красота, не останала дълго незабелязана и хората започнали да интерпретират интуитивно с въображението си и да възхваляват всичко необяснимо, което ги заобикаляло. И така било поставено началото на култа към природата и природните елементи И тъй като акта на раждането на живота оставял толкова ярък отпечатък в умовете на примитивния човек, така започнал и култа към майката, като съзидателния съд на живота. Символът на женското, като първичен източник и утроба на живота е заемало централно място в ритуалите и духовните възгледи на ранните общества и цивилизации. Природата била възприета като женска същност. Космосът – като утроба на всичко съществуващо в него. Женската фигура символизирала самия живот.

Почитана в Мала Азия (Лидия, Витиния, Галатия), Кибела е фригийска богиня, олицетворяваща Майката-Земя. Наричат я още Великата майка, Майка на боговете и на всичко живо на света, Майка на вечно възраждащата се Природа. Кибела олицетворява природните сили, закриля планините, горите и зверовете.

Към средата на първото хилядолетие пр.н.е., чрез гръцките колонии в Мала Азия, култът на Кибела прониква и в Гърция, където богинята се отъждестява с Рея.

Култът на Кибела (Magna Mater) е въведен в Рим през 204 г. пр.н.е., когато преместват от Фригия черния метеорит, който символизира богинята, и го поставят в Палатинския храм. В Рим Кибела се отъждествява с гръцката Рея и богинята на посевите и жътвата Опс[1].

Кибела олицетворявала силите на природата, била покровителка на планините, горите и зверовете. Богинята обединява в себе си двата пола. Нейно свещено дърво е пинията, в която тя превърнала любимия си Атис. Била чествана по планинските върхове с мистерии, съпроводени от звън на медни чинели, тъпани и флейти. При гърците този култ е бил възприет като вариант на култа към богинята Бендида

Често се изобразява с два лъва, които или са впрегнати в колесницата й, или охраняват церемониалния й трон, използван от първожреците на култа.

Митовете за Кибела са свързани с историята на младия Атис, син на двуполовото същество Агдитис (така на някои места наричали Великата Майка) и дъщерята на реката Сангариос. Според легендата Атис бил красив млад овчар, обичан от Кибела, Майката на боговете, Великата азиатска богиня на плодородието, чието главно седалище било във Фригия. Има и легенди, които твърдят, че Атис е неин син. Разказват, че също като много други герои раждането му е било чудотворно. Майка му, Нана, заченала девствена, като сложила зрял бадем или нар в пазвата си. В същност в космогонията на фригийците бадемът фигурира като баща на всички неща, защото нежнолилавият цвят е един от първите предвестници на пролетта и се появява по голите клони, преди да са се разтворили листата. Разказите за девствени майки са остатъци от епохата на детинско невежество, когато хората все още не разпознавали половото сношение като истинската причина за появата на поколение.

Има две описания на смъртта на Атис. Според едното, също като Адонис, той бил убит от глиган. Според другото той се скопил сам под едно дърво и там му изтекла кръвта. Последната версия е местно предание, разказвано от жителите на Песинунт, голям център на култа към Кибела, и целият мит, от който тази легенда е само част, носи белезите на примитивизъм и дивачество, които свидетелствуват настоятелно за нейната стародавност. И двете версии могат да намерят потвърждение в обичаите, или по-скоро и двете вероятно са измислени, за да обяснят обичаите, изпълнявани от поклонниците. Легендата за самоскопяването на Атис е очевидно опит да се обясни самоскопяването на неговите жреци, които редовно се кастрирали при постъпването си в служба на богинята. Преданието, че е убит от глиган, обяснява защо обожателите му и най-вече жителите на Песинунт не ядели свинско. По същия начин поклонниците на Адонис не ядели свинско, защото техният бог бил убит от дива свиня. Казват, че след смъртта си Атис се превърнал в бор.

Римляните възприели култа към фригийската Майка на боговете през 204 г. преди н.е., към края на дългата им борба е Анибал. Защото упадащият им дух извлякъл навреме подкрепа от пророчеството, съдържащо се в удобния сборник от безсмислици, наречен Книга на Сибилите, че чуждестранният нашественик ще бъде прогонен от Италия, ако доведат великата източна богиня в Рим. Изпратили съответно посланици в свещения Песинунт във Фригия. Поверили им задачата да пренесат в Рим малкия черен камък, който въплъщавал могъщото божество. Камъкът бил посрещнат с голямо уважение и настанен в храма на Виктория на Палатинския хълм. Богинята пристигнала в средата на април и незабавно се заловила за работа. Защото тази година имало небивала реколта, а още на следващата Анибал и воините му се качили на корабите си и отпътували за Африка. Докато гледал за последен път изчезващия в далечината бряг, пълководецът едва ли е предполагал, че, отблъснала въоръжената сила на Изтока, Европа ще се предаде на източните богове. Преди навъсеният ариергард на разгромената армия да се оттегли от бреговете на Италия, авангардът на победителите вече се настанил в нейното сърце.

Макар и да няма сведения, можем да предположим, че в новото си обиталище на Запад Майката на боговете е донесла със себе си и култа към своя млад любовник или син. И наистина римляните били свикнали с галите, скопените жреци на Атис, още преди края на републиката. По всичко личи, че тези полово осакатени същества, в ориенталски одежди и с малки статуетки, окачени на гърдите, били позната гледка по римските улици, където правели шествия със статуята на богинята и пеели своите химни под звуците на цимбали и тамбурини, флейти и хорни, а хората под впечатлението на фантастичното представление и развълнувани от странните мелодии, им подхвърляли щедра милостиня и засипвали статуята и носителите й с дъжд от рози. Император Клавдий направил нова крачка към включването на фригийския култ към свещеното дърво, а по всяка вероятност заедно с него и необуздания ритуал на Атис. Големият пролетен празник на Кибела и Атис е най-добре известен във формата, която е имал в Рим. Но след като разполагаме със сведения, че римските церемонии били и фригийски, можем да приемем, че ако изобщо са се различавали от своя азиатски оригинал, то разликите са били малко. Редът на празника, изглежда, бил следният: На 22 март отсичали в гората бор. Донасяли го в светилището на Кибела и там се отнасяли с него като с голямо божество. Задължението да пренесат святото дърво било поверено на специална категория хора. Завивали ствола на дървото като труп с вълнени ленти и го кичели с венци от теменужки, тъй като според легендата от кръвта на Атис поникнали теменужки, така както от кръвта на Адонис поникнали рози и анемони, а по средата на ствола привързвали фигура, изобразяваща млад мъж, без съмнение самият Атис. Вторият ден от празненствата, 23 март, преминавал преди всичко в надуване на тръби. Третият ден, 24 март, бил известен като Ден на кръвта: архигалът, или върховният жрец, си пускал кръв от ръцете и я принасял в жертва. Но не бил сам в тази кръвна жертва. Опиянени от варварската музика на дрънчащите цимбали, думкащите тъпани, протяжните звуци на роговете и писъка на флейтите, по-нисши духовници се понасяли в танц, клатели глави с разпуснати коси, докато изпаднели в екстаз от възбуда и безчувствени към болката, раздирали телата си с глинени чирепи или ги разрязвали с ножове, за да опръскат с кръвта си олтара и свещеното дърво.

По всяка вероятност този ритуал представлявал част от траура по Атис и бил предназначен да го подкрепи при неговото възкръсване. Австралийските аборигени се кълцат по сходен начин над гробовете на приятелите си, най-вероятно с цел да им дадат възможност отново да се родят. Освен това, макар да няма изрични сведения, можем да предположим, че на същия този Ден на кръвта и новопосветените жертвували своето мъжество със същата тази цел. Достигнали до най-висока степен на религиозна възбуда, те хвърляли отрязаните си органи върху статуята на жестоката богиня. След това увивали с преклонение тези унищожени оръдия на плодородието и ги заравяли в земята или в подземните помещения, посветени на Кибела, защото също като кръвната жертва сигурно са ги смятали средство да върнат живота на Атис и да ускорят всеобщото възкръсване на природата, която по това време се разлиствала и разцъфтявала под пролетното слънце. Известно потвърждение това предположение намира в първичната легенда, че майката на Атис заченала, като сложила в пазвата си нар, израснал от отрязаните полови органи на получовека-получудовище Агдест, нещо като двойник на Атис.

Ако има някаква истина в това предполагаемо обяснение на обичая, лесно ще разберем защо и други азиатски богини на плодородието са обслужвани по същия начин от жреци-евнуси. Тези женски божества трябвало да получат от служителите си мъже, които олицетворявали божествени любовници, средствата за осъществяване на благодатните си функции; преди да могат да я предадат на света, самите те трябвало да бъдат оплодени с животворна енергия. Сред богините, на които служели жреци-евнуси, са великата Артемида от Ефес и великата сирийска Астарта от Хиерапол, чието светилище, посещавано от тълпи поклонници и обогатявано от щедрите дарове на Асирия и Вавилония, на Арабия и Финикия, било в дните на своето величие може би най-известното на Изток. А лишените от полово мъжество жреци на сирийската богиня толкова приличали на тези на Кибела, че някои хора ги смесвали. И начинът, по който те се посвещавали на религиозна служба, бил същият. Най-големият празник за годината в Хиерапол се падал в началото на пролетта, когато в светилището се стичали тълпи поклонници от Сирия и околните области. Флейтите пищели, тъпаните биели, жреците-евнуси се режели с ножове и постепенно религиозната възбуда се разпространявала като вълна сред тълпата зрители и много от тях правели неща, каквито не са имали намерение да направят, идвайки на празника. Защото един след друг, с пулсиращи от музиката вени, с опиянен от струящата кръв взор, мъжете разкъсвали дрехите си, изскачали с крясък и като грабвали един от приготвените за тази цел мечове, се скопявали. След това тичали из града с кървавите парчета месо в ръка, докато най-сетне ги хвърляли в някоя от къщите, край които минавали в бесния си кариер. Зачетеното по този начин домакинство трябвало да снабди новопосветения с женски одежди и женски украшения, които той щял да носи през остатъка от живота си. А след като бурята на чувствата стихнела и мъжът дойдел на себе си, невъзвратимата жертва сигурно често е била повод за дълбока скръб и доживотно съжаление. В прочутата си поема Катул е описал с голяма сила възмущението на човешката природа след безумието, плод на фанатичната религия.

Този паралел със сирийските поклонници потвърждава становището, че в аналогичния култ към Кибела принасянето на мъжествеността в жертва се е извършвало в Деня на кръвта при пролетните ритуали на богинята, когато сред боровете цъфтели теменужки, които според преданието поникнали от капките кръв на наранения й любим. В същност легендата, че Атис се скопил под едно борово дърво, е очевидно измислена да обясни защо на празника му неговите жреци правели същото край украсеното с венци от теменужки дърво. Във всеки случай едва ли можем да се съмняваме, че в Деня на кръвта то ставало свидетел на жалбата по Атис, изливана край неговата фигура, която по-късно погребвали. Следователно поставената в гробницата статуя вероятно ще е същата, която висяла на дървото. През траурния период поклонниците не ядели хляб, защото уж така била направила Кибела в скръбта си по кончината на Атис. В същност обаче причината била същата, която карала жените от Харан да не ядат нищо смляно в мелница, докато оплаквали Тамуз. Да погълнеш хляб или брашно по това време, вероятно се е смятало за безотговорно оскверняване на смазаното и наранено тяло на бога. Или пък постите били подготовка за светопричастна гощавка.

Но паднела ли нощта, скръбта на поклонниците се превръщала в радост. Внезапно в тъмнината проблясвала светлина, отваряли гроба, Атис възкръсвал от мъртвите и докато докосвал с балсам устните на ридаещите, жрецът тихо им шепнел на ухото радостната вест за спасението. Последователите на божеството приветствували неговото възкръсване като обещание, че и те няма да се поддадат на разложението в гроба. На следния ден, 25 март, който се смятал за пролетно равноденствие, празнували възкръсването на бога с див изблик на радост. В Рим, а може би и другаде, празненството приемало формата на карнавал. Това бил Празник на радостта (Hilaria). Царяла пълна свобода. Всеки можел да говори каквото си ще. Хората ходели из улиците преоблечени. И най-низшият гражданин можел да се предреши безнаказано като най-висш сановник.

При управлението на Комодий група заговорници намислили да се възползуват от маскарада, да се облекат в униформите на императорската гвардия н като се смесят с веселящата се тълпа, да се приближат достатъчно до императора и да го убият. Но заговорът се провалил. На този радостен ден дори суровият Александър Северий се разпускал дотам, че разрешавал да му бъде поднесен за храна фазан. Следващият ден, 26 март, бил посветен на почивка, вероятно крайно необходима след разнообразната възбуда и умора от предишните дни. Най-накрая римският празник приключвал на 27 март с шествие до р. Алмо. Сребърната статуя на богинята с ръце от грапав черен камък стояла на теглена от волове каруца. Предшествувана от благородници, които вървели боси, тя се придвижвала бавно, съпроводена от гръмката музика на свирки и тамбурини, излизала от Порта Капена и стигала до бреговете на Алмо, която се вливала в Тибър, точно под стените на Рим. Там облеченият в пурпур върховен жрец измивал каруцата, статуята и другите свещени предмети с вода от потока. Каруцата и воловете били обсипвани със свежи пролетни цветя. Всички се смеели и веселели. Никой не мислел за пролятата наскоро кръв. Дори жреците-евнуси забравяли раните си.

Кибела, схващали като богиня на плодородието, която може да създаде или провали плодовете на земята; хората от Аугустодун (Отьой) в Галия разнасяли на каруца статуята й за доброто на нивите и лозята и танцували с песни около нея. А вече видяхме как отдали необикновено богатата реколта в Италия на неотдавнашното пристигане на Великата майка. Къпането на статуята на богинята в река спокойно може да се приеме като заклинание за дъжд с цел да се осигури изобилна влага за посевите.[2]

Култът към Великата майка на боговете и нейния любим или син бил много популярен в Рим по време на империята. Надписите показват, че ги почитали като божества, поотделно или заедно, не само в Италия и най-вече в Рим, но и в провинциите, особено Африка, Испания, Португалия, Франция, Германия и България. Култът към тях надживял и въвеждането на християнството от Константин, защото Симах съобщава за възвръщането на празненствата на Великата майка, а в дните на Августин нейните женствени жреци все още ходели открито по улиците и площадите на Картаген с набелени лица, парфюмирани коси и кръшна походка и просели милостиня от минувачите.[3] От друга страна, кървавите оргии на азиатската богиня и нейния любовник сякаш са намерили малко почва в Гърция. Несъмнено варварският и жесток характер на култа с необузданите си крайности противоречи на добрия вкус и хуманността на гърците и те предпочитали сходния, но смекчен ритуал на Адонис. А може точно тези черти, които шокирали и отблъсвали гърците, да са привлекли по-малко изтънчените римляни и варварите от Западна Европа. Необузданият екстаз, приеман за божествено вдъхновение, и осакатяването на тялото, теорията за новото раждане и опрощаването на греховете с кръв се коренят в дивачеството и те естествено допадали на народите, у които дивашките инстинкти били все още. силни. Наистина същинският им характер често бил прикриван под почтения воал на алегорични и философски тълкувания и това вероятно било достатъчно те да се наложат на ентусиазираните, изпаднали в екстаз почитатели и примирявали дори по-изтънчените сред тях с неща, които иначе биха ги изпълнили с ужас и отвращение. Култът към Великата майка, тази странна смесица от дивачество и духовни стремежи, бил само един от многобройните източни култове, разпространили се в Римската империя в късното езичество, и насищайки европейските народи с чужди идеали, постепенно подкопали цялата система от древна цивилизация. [4]

 През 2007 година археолозите отриха в град Балчик едно храма на Майката на Боговете Кибела. Оказа се, че това е единственият елинистически храм, запазен в такова състояние в България. Археолозите, начело със ст.н.с. Игор Лазаренко, достигат до този извод възоснова на литографския материал и структурните изображения, намерени по време на разкопките. Според учения, това е най-голямото откритие, не само у нас, но и Балканите, и то е по-значимо от намерените досега дори златни маски и накити, защото става дума за обществена сграда, а не за частна гробница или могила.
Храмът е построен в началото на III в. пр. Хр. и е пострадал вследствие на пожар или природно бедствие в края на IV в., което означава, че в първоначалния си вид той е просъществувал около 700 години. Новите архитектурни детайли са от Римската епоха и Късната античност. Храмът е бил използван непрекъснато, защото са намерени материали от различните периоди на съществуването му. По нашето Черноморие има открити артефакти, свързани с култа към Кибела от същия период, но все пак сега археолозите попадат на единственото безспорно светилище.

Храмът на Кибела  е давал духовни сили  на вярващите близо 700 години. Археолозите смятат, че древната сграда е вдигната през 280-260 г. пр. Христа. Съвършенният градеж  от каменни блокове и днес предизвиква възхита. Основите на четириъгълната  постройка са очертани. Стените достигат на ширина 8.50 метра, а на дължина - 11 метра.

Двайсет и седем надписа, открити в импозантната сграда, дават ценни сведения за религиозния и обществения живот  в Дионисо-полис. Повечето  "разкази", запечатани върху камък, са на гръцки език, а най-ранните са от 3 век пр. Христа. Най-късният текст е на латински от 4  век сл. Христа. Мраморна плоча, висока 1.80 метра, е запазила  имената  на колегията от посветени в култа на Кибела по новолуние. Друг надпис известява за гражданин на древния Дионисополис, който дарява на храма две лозя и две работилници. Сред даровете на богат жител е  робиня с неродените й деца. Каменна пластика разказва за тържество, в което са участвали само жени, събирали са цветя, минавали са в шествие и са правели жертвоприношение.  Добре запазена е дорийска колона с надпис, посветен от  управителя на Малка Скития на римския император Лициний. Богатият интериор и посветителските надписи свидетелстват, че
храмът  е обновяван и се е издържал от дарения, посочват от археологическия екип. Мраморните плочи, които сега се съхраняват в музея, са били подредени покрай южната и източната стена на религиозната обител. Истинското им място е пак там, в храма, където туристите да могат да им се наслаждават заедно  със сградата, казва Енчева. Двайсетина цели или полузапазени  статуи - повечето на Великата майка на боговете, също биха се вписали по-въздействащо не в музейната зала, а сред античния градеж.

Особено изящна е статуетка на Кибела, която седи на трон, а в ръцете си държи  свещено животно - лъвче. 

Специалистите са обработили над 200 монети от 3-4 век  след Христа. Сред находките са и  глинени лампи, игли от кост, някои украсени с главата на Афродита.
     Археолозите знаят, че покривът на античната сграда е бил двускатен, покрит с керемиди. От южния вход на  храма се е  разкривала прекрасна гледка към морския бряг. Мраморният купел, жертвеникът, каменните пейки са щрих от неповторима "сцена" от  епохата на елинизма. 

Храмът на Кибела  е бил пощаден от християни фанатици, свидетелстват оцелелите артефакти. Но голям пожар е сложил край на активната религиозна дейност. Бедствието е сполетяло духовната обител вероятно през 378 година, откогато са датирани монети на императорите Валентиниан  и Валенс, открити  под
пластовете  въглени. 

Радостина Енчева мощно земетресение и последвалото цунами са сринали  древния Дионисополис. Свлеклите се земни маси  буквално са "запечатали" античната сграда, която днес се смята за  най-добре запазения елинистичен храм в България. А археолозите са убедени, че храмът заслужава  и световно признание.

Литература:

Китова-Василева, Мария. НБУ. Ритуал, Протомит, Език, Религия – стъпки в процеса на моделиране на човешкото съзнание: http://georgesg.info/belb/personal/kitova/ritos_mitos_lengua_religion.pdf. 

Фрейзър, Джеймс. Златната клонка. С. 2007

http://www.cybele2.com/

http://www.horemag.bg/show.php?storyid=776740

http://www.dl.ket.org/latin3/mores/