Бронзовата епоха по българските земи

Катинчаров, Румен. Проучвания на бронзовата епоха в България (1944-1974). – Археология, ХVІІ, 1975, кн. 2 1-17.

Преди Втората световна война нашите праисторици са се натъкнали на културни наслоявания от бронзовата епоха в селищните могили при селата Кирилово, Старозагорско (Петър Детев. Селищната могила в с. Свети Кирилово, Старозагорско. – ГНМ, VІІ,1942, 237-243.)
Петър Детев е направил сондажно проучване на могилата в Свети Кирилово. Селото се намира на 12 км. западно от Стара Загора и е разположено в южните поли на т. н. Сърненогорие. Могилата с диаметър в основата около 200 м. и горе наполовина 100 м. е висока 10 м. Разположена е в една малка котловина в покрайнините на плодородното Старозагорско поле. Интересно е, че тук е имало продължителен живот продължил и да наши дни. Светикириловската могила се намира в центъра на днешното село и върху нейната равна площадка по времето на Детев (1932 г.) селяните си били направили хорище. Още тогава по повърхността се откривали керамични фрагменти от съдове и много каменни сечива, които селяните наричали “Гръмнати камъни”. С тях бабите правели магии, парнували, както се изразявали на местния диаликт. За мене е изключително интересно съвпадението между българската народна представа кристализирала в израза “гръмнати камъни”, която буквално съвпада с френското название на палеолитните сечива “Pierres de foudre”. Буди удивление обстоятелството как се получава така, че обикновените хора на хиляди километри едни от други – в средна България и западна Франция без да има никакъв езиков контакт или друг духовен контакт между тях употребяват едни и същи понятия за едни и същи предмети. Това е не само удивително. То ни говори за духовна близост между хората, живеещи раздалечени един от друг и донякъде обяснява как се получава така, че едни и същи интелектуални продукти и в ново време се получават в различни страни, едновременно, като понякога до тях се стига по едни и същи пътища, понякога по съвсем различни.
Но да се върнем на селския мегдан в Свети Кирилово, Старозагорско, който всъщност представлява една селищна могила от ранната бронзова епоха.
Разкопките на по-късния пловдивски праисторик през 1932 г. са имали само сондажен характер, но те изключително са обожатили сбираката на Старозагорския музей.
Детев не е успял да установи точната стратиграфия на могилта, но повечето от откритите съдове се отнасят към меднокаменната епоха. Все пок той тук се натъква и на материали от бронзовата епоха. Естествено той не открива бронзови сечива. Сред находките има много керамични съдове и фрагменти, костени и каменни сечива, глинени тежести за стан и само една четериръба медна игла, дълга 11 см., която се открила на 3 м. дълбочина.
При Светикириловската могила представлява интерес и отношението на селяните към нея. Петър Детев е записал легендата, разказвана през 30-те години на ХХ век за нея. Според тази легенда в могилата бил заровен храм. Той бил голям и богато украсен и бил храм на плодородието. В него всяка година среще Гергьовден идвала, за да бъде пренесена в жертва, бързонога крава (според друга версия сърна) със златни крака и рога. След жертвоприношението кравата, като баснословната птица феникс, възкръсвала и хуквала в полето на паша. Заедно с нея там отивало и плодородието. Веднаж кравата се завърнала срещу Гергьовден уморена. Без да почакат да си почине старите Светикириловци я заклали, принасяйки я в жертва. След този обряд тя пак възкръснала и изчезнала, но този път в гората. И плодородието се скрило в тъмните гори тилилейски. Оттогава до ден днешен кравата на плодородието не се е зъвърнала в Свети Кирилово. За да съхранят храма доката се върне кравата (сърната) на плодородието, той бил заровен и над него била издигната могилата, превърната впоследствие в хорище, където се провеждали с хора и ръченици селските празници.
Културни пластове от бронзовата епоха има и в могилата при село Веселиново, Ямболско (Миков, Васил. Селищна могила от бронзовата епоха до село Веселиново. – ИАИ, ХІІІ,, 1939, 195-227.). Тази могила е влязла в археологическата литература благодарение на разкопките на Васил Миков проведени през 1935 г. Тя се намира на около 2 км. югозападно от с. Веселиново (Азап-кьой) в местността Малево днепосредствено до левия бряг на река Тунджа. Висока е 5.30 м.. Основата й има елипсовидна форма с диаметри 80/120 м.
За първи път един любител е открил тук материали, които са били изнесени в чужбина. През 1927 г. учителят от Ямболската гимназия Захари Измирев провел с учениците си разкопки и обогатил гимназиалната музейна сбирка. Когато Васил Миков се запознал с тези материали вниманието му се изострило, защото керамиката се отличавала рязко от познатат енеолитна керамика. Затова той настоял пред Археологическия институт и провел разкопки.
Това са едни от първите в България разкопки на обект от бронзовата епоха и благодарение на професионалния опит на Васил Миков за първи път един обект от тази епоха е разкопан методично и е установена сравнително точно неговата стратиграфия.
След като преминава през един пласт от средновековната епоха ХІІ – ХІV век изследователят се натъква на значителни праисторически останки. В пласта между 40 и 60 см. вече има значително количество от разрушени глинобитно къщи, глинени мазилки, фрагменти от разрушени глинени подове. Започват да се откриват и фрагменти от характерни за бронзовата епоха глинени съдове. Това са дръжки с цилиндрична форма и малки цилиндрични крачета на глинени съдове. В пластовете между дълбочина 60 см и 1 м. Миков попада на следи от къщи. Запазени добре се откривали огнищата и много плидки съдове с характерни за бронзовата епоха улейчета около ръбовете на устието. Други съдове били снабдени с чучурки и с дръжки.
Подобна керамика продължава да се открива и в по-долните пластове. На 1.40 м. дълбочина Миков открива много уров. Дори на по-голяма дълбочина в стратиграфско ниво между 2 и 2.20 м. е бил открит един съд с характерното за бронзовата епоха улейче.
В последния пласт на максимална дълбочина 5.30 м. Миков открива следи от няколко къщи със съвършено разрушени огнища и отново фрагменти от глинени съдове с цилиндрични дръжки и крачета. В този пласт е имало и малки съдове с по една висока дръжка, аналогични на съдовете от могилата при Свети Кирилово. И в този пласт се откриват много каменни брадвички и чукове, костни предмети и кости на животни.
След разкопките на селищната могила при с. Веселиново Васил Миков за първи път успява да констатира разликите, настъпващи в керамиката през трите фази на бронзовата епоха. Той изтъква обстоятелството, че освен познатите от други селищни могили форми на съдове на всички дълбочини във Веселинова се намират съдове с цилиндрични дръжки, горният край на които зъвършва с цилиндричен израстък или широка пъпка и съдове, които имат по четири цилиндрични крачета.
Плитките паници, снабдени с по едно улейче при ръба на устието и съдовете с чучурче и малка дръжка се срещат само в най-горните пластове, а малките, почти остродънни съдчета с високи дръжки се откривали само в най-долните слоеве.
Във Веселиновската Малева могила Миков се натъква на няколко добре запазени къщи. По вид и конструкция те почти не се различават от жилищната архитектура от каменно медната епоха. Миков констатира, че при жилищата от бронзовата епоха продължават се поставят по-дебели колове в ъглите и по тънки по самите стени. Между тях се правела плетеница от тънки пръти, отвън и отвъгре измазани с глина, смесена със слама. За да бъде мазилката по-устойчива, тя била изпичана отвътре и отвън и сега от прътите и коловете нищо не останало, но за техния размер ние съдим по очертанията на гнездата, оставени от прътите и коловете. За плана на къщите се съди по дупките на коловете, които опитното око на праисторика археолог трябва да внимава точно да фиксира и да ги разчисти с нож, за да установи реалната им дълбочина. Заключението, че къщите през бронзовата епоха като през енеолита са имали правоъгълен план се прави не само на базата на резултатите от разкопките, но това може да се види и от многобройните глинени модели, достигнали до нас. В селищната Малева могила край Веселиново, Ямболско Васил Миков установил размери на правоъгълните къщи 4.50 до 5 м. дължина и от 3.80 до 4 м. широчина. Разкритите останки от къщи са били разположени в относителен безпорядък. Относителен защото почти всички са имали входове откъм изток или югоизток. Другото заключение на разкопвача е, че тези жилища са били наполовина вкопани във земята. Нещо, което се среща и при жилищната архитектура на медно-каменната епоха.
Постепенно в стротелството се прокрадва и използването на камъка. Във Веселиново били открити ъглови камъни при основите и по един камък от двете страни на вратата. На много места е била открита in situ, макар и фрагментирана , подовата замазка на жилищата. Миков не е успял да установи каква форма са имали покривите на Веселиновските праисторически жилища и дали те са имали прозорци. До огнището той е открил един кух глинен предмет с форма на пресечен конус и предполага, че това е бил коминът на къщата. В някои от жилищата от по-горните пластове са били открити места за ръчните каменни мелници, хромелите.
Във всички идентифицирани отделни жилища са били открити огнища. Не е станало ясно обаче дали във всяка къщо огнището е било разположено в ъгъла. Направен е извод обаче, че в жилищните хоризонти до дълбочина 2 м. от повърхността на могилата огнищата са били правени много по-грижливо, отколкото в по-долните пластове. Те имали обикновено почти елипсовидна или кръгла форма и диаметри от 70 до 90 см. и обградени с перваз от глина с дебелина 10 – 12 см. и височина от 6 до 12 см.
В по-горните пластове огнищата са били устроени по следния начин: Най-долу върху здравата основа бин насипан един тънък около 2 – 3 см пласт от дребен чакъл, върху който била полагана също толков дебел глинен пласт, над него следва съвсем тънък слой от пясък и най-отгоро отвоно глинена мазилка с дебелина до 2.5 см.. По-дълбоко разположените във Веселиновските пластове огнища на дълбочина от 1.80 до 3.40 м. били направени по същия начин. Разликата се състои само в това, че вместо чакъл и пясък били използвани на аналогичните места фрагменти от глинени съдове на пластове от 3 до 5 см.
Огнищата от Веселиновската селищна могила приличат на повечето огнища в селищните могили до с. Завет, община Сонгурларе и прочутата могила Юнаците, Пазарджишко.
След Втората световна война в България са разкопани десетки обекти – некрополи и селища от бронзовата епоха. Това са праисторическото селище при село Михалич, Хасковско. Пластове от бронза са засвидетелствани в пещерата Магура, Видинско, Еменската пещера, Великотърновско, Деветашката пещера, Ловешко, Табашката пещера до гр. Ловеч, селищните могили при Караново, Маноле, Пловдивско, с. Биково, Сливенско, с. Капатан Димитриево, Пазарджишко, Казалък, Нова Загора, с. Балей, Видинско, на некрополите до Берекетската селищна могила край Стара Загора, при град Бяла Слатина и с. Търнава, Врачанско, с. Орсоя, Монтанско и др.
Комплексна бронзовата епоха е била изследвана от българо-съветска праисторическа експедиция. В периода 1961 – 1971 г. тя изследвала културния пласт от бронзовата епоха при село Езеро, Сливенско.
Тези мащабни изследвания на бронзовата епоха в България дават сериозни резултати при изясняване на на този праисторически период – бронзовата епоха не само в нашите земи, но и на цяла Югоизточна Европа и до голяма степен на Централна Европа..
Натрупаният значителен материал преди всичко дава възможност за разрешаване въпроса за периодизацията на бронзовата епоха, за изясняване в детайли на връзките на Балканския полуостров с бронзовите култури в Егейско-Анатолийските области.
Проучванията на многократно споменаваната Карановска могила дадоха възможност на нашите праисторици да определят точното място на ранната бронзова епоха в общата стратиграфска скала на селищните могили в България (Миков, Васил. Культура неолита, енеолита и бронзы в Болгарии (по данным раскопок за последние годы). СА, !_%/, кн. 1, 47-55.). Благодарение на тази скала стана възможно да се преодолее грешката на Миков при фиксирането на стратиграфските пластова в селищната могила при с. Веселиново. Той е допуснал в резултат на неправилна методика да обедини в една епоха материали отнасящи се към неолита и към бронзовата епоха.
Международната експецичия на могилата при с. Езеро позволява да се постигне една по-точна периодизация на ранната фаза на бронза. Придобитият от разкопките огромен материал показал, че голяма част от намерените у нас каменни и метални оръдия на труда и оръжия, основи на жилища с общи дълги стени, глинени съдове, накити, погребения и др. намират точни аналогии сред материалите, открити в раннобронзовите селища в Северозападна Анатолия и Егейските острови, обстоятелство, което свидетелствува за близост не само на отделни елементи, но и за единна линия в общото развитие, за родство между раннобронзовите култури в Югоизточна България и Егейскоанатолийската област. От културата Езеро се вижда, че културата, застъпена в селищата при с. Михалич и Деветашката пещера, не може да се отнесе към най-ранната фаза от бронзовата епоха у нас.
В Езеро е установен един по-ранен етап, в който се срещат материали предхождащи културата Михалич и най-ранните хоризонти на Троя І. Това дава възможност да се постави въпросът за наличието на дотроянски период в развитието ранната бронзова епоха в днешна Тракия и да се опровергае неправилното мнение, са изоставали в културно-историческото си развитие в сравнение с основните центрове на раннобронзовите култури в Северозападна Анатолия и Егейския свят. Дебелите културни пластове в селощната могила Езеро и установяването на непрекъснатост (континюитет) в развитието на раннобронзовата култура превърнаха Езеро в еталон, който има голямо значение за периодизацията и хронологията на бронзовата епоха не само в днешните български земи, но и цялата Балкано-Дунавска област.
За изясняване на този проблем голямо значение имат и разкопките на селищната могила в гр. Нова Загора. Откритите в нея най-долни строителни хоризонти с комплексите от находки, откривани в тях показват тясна връзка между селището в Нова Загора и това в Езеро и са тяхно продължение, ато се проследява сигурно засвидетелствана приемственост. Това дава възможност, че именно в селището от бронзова епоха в Нова Загора се открива нов етап, продължение на бронзовата култура, засвидетелствана в Езеро. Това всъщност е следващият, по-късен етап в развитието на бронзовата култура на територията на днешна Югоизточна България. Този по-късен етап, засвидетелствуван в Нова Загора е отнесен от Румен Катинчаров към Средната бронзова епоха (1900 – 1500 години пр. Хр.)
За установяване точните характеристики на късния (последния) етап на бронзовата епоха в днешна Югоизточна България Катинчаров приема за еталон разкопките на селищната могила при село Маноле, където сравнително най-ясно се проследява непрекъснатостта в развитието на културата от средната към късната бронзова епоха (Детев, Петър. Селищната могила Разкопаница. – ИАИ, ХVІІ, 1950, 171-190.).
Поради ограничения характер на проучванията в днешна Северна България засега е невъзможно да се направи една по-цялостна периодизация на културата през бронзовата епоха. Проведените в началото на 70-те години на ХХ век разкопки в пещерата Магура, Деветашката пещера, Табашката пещера и праисторическото селище при село Балей, Видинско дадоха възможност на Румен Катинчаров да проследи етапите на развитието на бронзовата епоха и в днешна Северна България.. Според него важни в това отношения са изследванията в пещерата Магура. Откритите в долния културен пласт тук цели и фрагментирани глинени съдове имат аналогии сред керамичния комплекс от началото на бронзовата епоха в Югоизточна България. Така се открива близостта между бронзовите култури в днешна Северозападна България и днешна Тракия. Тя се състои в еднаквата техника на изработка, еднакви или флизки форми на керамични съдове и еднаква украса. По цвят и основни белези на повърхността съдовете от Магура са почти идентични със съдовете, характерни за културата Коцофени (Cotofeni), отнасяна от румънските археолози към преходния период между халколита и ранната бронзова епоха. (Berciu, D. Contribuţii la problemele neoliticului în Romania noilor cercetări. Bucuresti, 1961, p. 338).
За изясняване периодизацията на бронзовата епоха в Северозападна България голямо значение имат разкопките на праисторическото селище при село Балей. Сред материала открит в това селище особено внимание заслужават бронзовите предмети. В Балей за първи път е открита куха бронзова брадва (дълж. 8.5 см.). Тя датира в ХІІІ в. пр. Хр. Благодарение на нея с по-голяма сигурност може да се твърди, че разпространената в обширна територия по двата бряга на Дунав от Тиса и Драва до устията на Двт и Искър култура, характеризираща се с изключително разнообразна по форма и украса инкрустирана керамика, се отнася към края на бронзовата епоха.
Принос за изясняване периодизацията на бронза в Северна България имат и разкопките в Деветашката пещера. Сред намерените в нея археологически материали се срещат глинени съдове, които по форма и украса са твърде близки до керамиката от Югоизточна България. Именно това позволява да се постигнат основни реперни точки в периодизацията на голямо пространство в Балканодунавската област.
Резултатите от разкопките нанесоха значителни корекции в хронологията на бронзовата епоха. Стана неприемливо, че бронзовата в България е започнала в началото на ІІ хилядолетие пр. Хр. На базата на синхронното развитие на културите в днешните български земи и Егейско-анатолийската област през тази епоха и на направените изследвания на овъглени зърнени храни и дърво по радиокарбонния метод Ъ14 в лабораторията на Централния институт по стара история и археология при Германската академия на науките в бившата ГДР е установено, че бронзовата епоха у нас обхваща времето от втората четвърт на ІІІ-тото хилядолетие пр. Хр. до началото на последната четвърт на ІІ-то хилядолетие пр. Хр. Бронзовата епоха се дели на три основни периода: ранен – 2 75 – 1 900 г. пр. Хр.; среден – 1 900 – 1 500 пр. Хр.; и късен – 1 500 – 1 200 пр. Хр. Всеки от посочените периоди притежава характерни само за него черти и елементи, които стоят в основата на тази нова периодизация (Георгиев, Г. Ил. Н. Я. Мерперт. Разкопки многослойного поселения у села Езеро близ города Нова Загора в 1963. – ИАИ, ХХVІІІ, 1965, с. 155).
След като най-долните строителни хоризонти в селищната могила при Езеро предхождат културата Троя І и при обстоятелството, че в Езеро е сигурно установен хумусен слой между пластовете от халколита и бронзовата епоха и той се отнася към бронзовата епоха, не е изключена у нас тя да е настъпили дори преди 2 750 г. Проучванията на бронза са на такъв етап, че това не може да се счита за сигурно доказано.
На територията на Югоизточна България селищата от ранния и средния период на бронзовата епоха продължават да се изграждат върху старите селищни могили, възникнали още през неолита и халколита като например селищните могили при Езеро, Караново, Биково, Капитан Димитриево, Юнаците, Веселиново и др.
При изясняване на въпросите за устройството и характера на селищата от бронзова епоха еталонът е отново праисторическата могила при Езеро. Установено е, че най-ранното селище от ранната бронзова епоха е било оградено от каменна стена с дебелина 1 50 м. Лицевите й страни са изградени от големи необработени каменни блокове. Пространството между тях е запълнено с дребни и по-едри ломени камъни, смесени с пръст. В резултат на увеличение на населението се наложило построяване на жилища извън стената. Необходимостта от защита наложили изграждане на още една стена, която е по-масивна от първата и обхваща ялото подножие на могилата. С построяването на новата стена селището се превърнало в силна крепост. Укрепленията от бронзовата епоха се различават от халколитните селища, които били укрепявани обикновено със землени валове и дървени палисади. Населението обаче продъжило да расте и в близост до селищната могила възникнали малки неукрепени поселения, чийто обитатели поддържали постоянна връзка с централното селище и при опасност намирали надеждна защита зад неговата двойна укрепителна система. При това положение значителна площ от горната най-добре защитена площадка била заета от стопански съоръжения, пещи и зърнохранилища, предназначени не само за самите обитатели на централното селище, но и за неселението от околните квартали.
В Езеро са налице и редица елементи на планирано изграждане на селището. Жилищата се откриват, наредени в правилни редици или групирани и подчинени на една ориентировка. При това устройство центърът на селището оставал свободен. Широки, незастроено проходи са водели от него към входовете на отбранителната каменна стена.
Укрепването на селищната могила при Езеро не може да се счита за изключение. Останки от такива стени са открити и на други раннобронзови и среднобронзови селища в Югоизточна България (Михалич, Казанлък, Свети Кирилово и др.).
По всяка вероятност значителна част от по-големите селища, обитавани през ранната и средната бронзова епоха били укрепени по този начин.
Освен в нашите земи през този период както в някои близки, така и в по-далечни територии (Егейско-анатолийската област, Причерноморието и др.) се срещат подобни каменни укрепления, които са доказателство не само за наличието на общи черти в куртурата, но и за известна общност и еднаквост в културно-историческото развитие на населението, обитавало тези територии..
В днешна Северозападна Българи вероятно поради по-неустойчива стопанска дейност с преобладаване на скотовъдството в едни райони о земеделието в други и поради набезите на прийждащи нови групи племена селищата през ранната бронзова епоха не са дълготрайни. Тук те възникват върху естествено защитени възвишения (селищата при с. Градец, Цар Петрово, Макреш и др. във Видинско).
Освен тези селища тук продължават да се използват и пещерите (Магура, Еменска пещера и др.). А те от само себи си са защитени като обиталища.
Към ранния, а може би към следващите периоди на бронзовата епоха се отнасят и значителна част от наколните селища, открити във Варненското езеро, чийто материали обогатиха българската археология със значителни колекции от много добре запазени оръдия на труда, оръжия и предмети на бита, а също така и дървени предмети.
Трайните селища в днешна Югоизточна България продължават да съществуват и през ІІ-то хилядолетие пр. Хр.. С изключение на Деветашката пещера в Северна и Югозападна България не е проучено нито едно селище от средната бронзова епоха.
От направените през втората половина на ХХ век проучвания се установи , че през късната бронзова епоха с изключение на някои единични случаи (селищните могили до гр. Русе и с. Маноле, Пловдивско) животът върху селищните могили е бил прекъснат. Новите селища са възникнали в равнините и долините в съседсво с реки и извори и са заемали твърде голяма площ. Ако се съди по техните останки, открити главно в Северна България (селищата при Балей, Ново село, Връв, Арчар, Видинско и Върбица и Вълчитрън, Плевенско, Новград, Русенско и др., може да се твърди, че през късната бронзова епоха разтоянията между жилищата са сравнително по-големи. Тези селища губят характерната за по-ранните периоди компактност, разпростират се на по-големи площи и жилищата са по-далече едно от друго.
Наред с този вид селища на някои трудно достъпни места върху възвишенията в планинските области са възникнали укрепени с дебели каменни стени селища, които датират от края на бронзовата епоха. Останки от такава крепост са открити върху височината “Градището”, недалеч от село Таваличево, Кюстендилско.
През втората половина на ХХ век археологическите разкопки в България ни донесоха много нови данни за жилищната архитектура. През ранния период жилищата са имали сравнително по-лека конструкция. Те са били изградени от забити дървени колове с преплетени пръти и с глинена обмазка със слама за здравина. Планът като в предходната епоха продължава да бъде правоъгълен. В Края на ранната бронзова фаза обаче се появяват жилища, на които срещуположната на входа стена е дълбоко извита и прилича на апсида. Дължината им е между 7 и 11 м и широчината от 3.50 до 5 м. Вътрешна преградна стена ги е разделяла на две помещения, едното от които е използвано за живеене, а другото за стопански нужди.. Интериорът им бил съвсем еднообразен. Във всяко жилище е имало пещ, изградени на място зърнохранилища, площадки за сушене на зърното, ръчни мелнички и др.
Пещите обикновено са били изграждани съвсем близо до задната стена срещу входа на жилището. Те са имали подковообразна, елипсовидна или кръгла форма и диаметърът им понякога достигал до 2 м. Сводът им е бил изграден с помоща на преплетени дървени пръчки. Кръглите огнища са били заобиколени с нисък бордюр, украсен отгоре с дълбоки ямички.
През средната бронзова епоха се срещат жилища както със слабо трапецовидна форма (разм: дълж. от 5.60 до 6.40 м. широчина от 5.40 до 6.25). Дължината на жилищата с дъговидно извита стена обикновено е около 13 м., а широчината около 5.15 м. Именно тези дълги жилища са били разделени на две. Планове на жилища с апсидна задна стена освен у нас (селищните могили пре с. Езеро и с. Маноле) са известни и от археологически обекти от бронзовата епоха в съседните страни (Гърция и Сърбия).
Жилищната архитектура от късната бронзова епоха не е добре позната, защото обекти от това време са разкопавани малко и данни почти липсват. Можем хипотетично да се представим, че и през този период традициите от средната бронзова епоха продължават. Поради устойчивата строителна традиция, датираща още от неолита в нашите земи, тази хипотеза сигурно съдържа голям процент истина.
През бронзовата епоха в земите на днешна България окопното земеделие остава на заден план и основен способ на производство става орното земеделие. При него започва де се използва като впрегатен добитък говедото. Приема се, че най-старите рала са били само от дърво. С тях почвата била само разрязвана. Това всъщност е една половинчата оран. Все пак това е било нова крачка в развитието на земеделието.
Наред с новия начин на оран през бронзовата епоха настъпва промяна и в начините на прибирането на реколтата. През късната бронзова епоха се появяват бронзови сърпове и това е за тази епоха голям напредък. Бронзовите сърпове вече имат форма близка до тези, които ние познаваме от нашето близко минало. Затова трябва да бъдем сигурни, че бронзовия сърп значително е облекчил земеделския труд през втората половина на ІІ-то хилядолетие пр. Хр.
За напредъка в развитието на земеделието говори и големия брой ръчни каменни мелници (хромели) и преди всичко многобройните зърнохранилища, изграждани на място.
Традицията продължава и в разнообразието на сортовета, наследени през пронзовата епоха от предходните епохи. Продължава да се отглежда еднозърнест и двузърнест лимец, леща, фий и бакла. От пшеницата най-напред е бил отглеждан едрозърнестият лимец. Обикновената мека пшеница също е била известна в Южна България през бронзовата епоха. Наред с нея продължава отглеждането на покритите пшеници.
През бронза в храната на човека земеделието започва да донася и храни с белтъчини. Тогава започва отглеждането на бурчака. Семена от бурчак са открити в селищната могила при Веселиново. Това е първото легуминозно растение, което оказва влияние върху почвата с грудковите си азотфиксиращи бактерии. Бурчакът е бил ценен и поради по-голямата си студоустойчивост и с неговата невзискателност към почвите. Той вирее и върху по-слаби почви.. Сега бурчакът се среща в нашите земи в дива форма, той по-скоро е подивял. За него Аристотел казва, че е прекрасна храна за добитъка и че кравите увеличават млеконадоя като го ядат.
Намерените в Езеро семки от грозде показват морфологично изменение в сравнение с откритите в неолитните селища при с. Чавдар, Софийско и в гр. Казанлък гроздови семки. Това свидетелствува, че лозарството е претърпяло развитие между неолита и бронза. по днешните Български земи.
Намерените в опожарените жилища овъглени жълъди, черупки от лешници, костилки от трънки и дренки и семки от къпини показват, че населението и през бронза е продължило да събира горски плодове.
През бронзовата епоха скотовъдството се оформя като напълно самостоятелен и важен отрасъл в стопанството. Големият брой животински кости, открити в проучените досега селища, показва, че през тази епоха са били отглеждани различни видове домашни животни – говедо, овца, коза, свиня и куче. Значителният костен матерал, придобит от Езеро, даде възможност да се коригират някои по-ранни схващания за скотовъдството през ранната бронзова епоха. Установи се, че в сравнение с халколита говедото отстъпва първото място в животновъдното стопанство на дребните преживни животни, предимно овцата. Свинята запазва второ място, кото има само незначителни количествени промени.
Развитието на скотовъдството се изразява не само в увеличение броя на видовете животни, но и в по-рационалното им използване. Сега те заемат особено важно място в храната на населението. Благодарение на скотовъдството жизненото равнище и материалната сигурност значително се повишили.
Използването на говедото като тегловна сила и изобщо като впрегатно животно се развило и усъвършенствало. За превози може би вече се е използвал и конят, който за първи път като опитомено животно се появява в нашите земи пре бронзовата епоха.. Той обаче все още се среща изключително рядко.
Засега са известни две породи говедо – дребно, на което се натъкваме по-рядко при изследване но костния материал и едро, което е значително разпространено.. Този факт косвено говори за висока степен на уседнал живот. Само уседналия живот би могъл да даде такива резултати в животновъдството, защото то има нужда от запаси за зимата., които е невъзможно да се натрупат при чергарски начин на живот.
От намерените в селищата главно в боклучните ями животински кости се установява, че през бронзовата епоха ролята на лова става все по ограничено.. Убивани са главно турове, елени, сърни и глигани, които са имали сравнително най-голямо значение за задоволяване на част от нуждите от месна храна. Обитателите на селищата били принудени да се занимават с лов и за защита на своите посеви и стада от нападение на някои диви животни. Убивани са вълци, мечки, лисици и диви зайци. Вижда се, че населението е практикувало лов предимно на едър дивеч..
Незначително количество на кости от риба и риболовни принадлежности говори за слабо практикуване на риболова през бронзовата епоха.
През втората половина на ХХ век особено важни са проучванията в областта на металургията. Тя именно е дала мощен тласък на стопанското развитие през бронзовата епоха, всъщност първата същинска метална епоха след каменните епохи и смесената каменномедна епоха.
За изучаване на производствената дейност на населението особено важни са и направените през последната четвърт на ХХ век проучвания в областта на металургията, която е дала мощен тласък на стопанското развитие през бронзовата епоха.
Откритите в нашите земи древни рудни разработки, останките от старото бронзолеярство и голямото количество медни и бронзови предмети са доказателства за местното добиване на медна руда и изобщо за развита металургични. Установено е развитието на ранна металургия на мед. Някои изследователи дори са на мнение, че в Българските земи металургията на медта предшествува металургията в Егейския свят. (Rendfrew, C. The Autonomy of the South-East European Coper Age. – Proceeding of the Prehistoric Society, 1969, p. 31).
Направените досега изследвания дадоха възможност да се запознаем до известна степен с методите на добиване на рудата. Но за да се изяснят по-пълно въпросите, свързани с металургията, е крайно необходимо разширяването на проучванията на древните меднодобивни разработки, които имат голямо значение за изясняване на въпроса за местната суровинна база, която е снабдявала с необходимия метал непрекъснато развиващата се металургия и е доставяла по всяка вероятност суровина и в някои съседни области (според Евгени Черных).
За изясняване на металургичната технология голям интерес представлява и отдавна откритият край град Етрополе фрагмент от пещ за топене на медни руди (Davies, O. Ancient Mining in the Central Balkans. – Revue internationale des Etudes Balcaniques, III, 1938, p. 4141). По форма и големина тази пещ е напълно аналогична на откритата в Митерберг (Австрия) пещ за топене на медна руда, която се отнася към бронзовата епоха (Коняров, Г. З. Принос към историята на рударството и металургията в България.. София, 1953, с. 162).
Особено внимание заслужава откритието, че първите оръдия на труда, изработени от сплав на мед с арсен, се появяват в нашите земи още през втората четвърт на ІІІ-тото хилядолетие пр. Хр. (Черных, Е. Н. Спектрален анализ на металните находки от праисторическото селище до с. Езеро (предварителни данни). – Археология, ХІІІ, 1971, кн. 1, с. 56). Тази сплав е характерна за ранната бронзова епоха в Югоизточна Европа и Кавказ (Черны.х, Е. История древнейшей металургии Восточной Европы. Москва, 1966, с. 51 и 91). През следващите периоди на тази епоха оръдията на труда и оръжията са изработвани от сплав на мед с калай (Черных 1966 с. 91).
Установено е също така, че металните предмети първоначално били отливани в отворени калъпи, при което излетите в тях оръдия са имали високо съдържание на меден окис върху горната повърхност, което значително намалява във вътрешната част на предмета (Rendfrew 1938, p.31). През средната бронзова епоха предметите започват да се изливат в затворени калъпи, състоящи се от два, а за по-сложните предмети от три и повече части. Разтопеният метал е бил наливан вече през специалин малък отвор в съединените и здраво свързани части на калъпа. Новият технологически процес на изливане е изтласкал окончателно предишното студено коване на метала. В резултат на тези постижения през бронзовата епоха се създава голямо разнообразие от метални изделия, в които вече напълно целесъобразно се изпол пластичността и другите технически качество на бронза.
Намерените в селищните могили при с. Езеро и Нова Загора калъпи за отливане на оръдия на труда и оръжия говорят за наличието на развито бронзолеярство в Югоизточна България през Ранната и Средната бронзова епоха. Големият брой калъпи за отливане на разнообразни метални предмети, открити в нашите земи (с. Побит камък, Разградско (Миков. В. Материали от последния период на бронзовата епоха в Северозападна България. – Археология, ХІІ, 1970, кн. 3, с. 59 и сл.), село Сокол, Сливенско (Койчев, Н. Колективна находка на калъпи за бронзови брадвички и върхове на бронзови копия в семлището на село Сокол, Новозагорска околия. – ИАИ, ХVІІ, 1950, с. 218-221), Врачанско, Хасковско, Сливенско (Бацова-Костова. Праисторически селищни могили около Сливен. – Археология, ХІІІ, 1971, 61-67). и др.. Тези находки свидетелстват за значителните успехи на металургията през късния период на бронзовата епоха. Новата технология е осигурявала изливането на цяла серия предмети и е осигурявала изливането на сечива с по-сложни форми. Намерени са и калъпи, в които са изрязани повече форми. В едновременно са отливани по няколко бронзови предмета.
Голямото количество много добре изработени и разнообразни бронзови предмети, а също така и откритите през разглеждания период колективни находки (с. Върбица, Плевенско (Ковачева, Т. Нова колективна находка от бронзовата епоха при с. Върбица, Плевенски окръг. – Археология, ІХ, 1967, кн. 2, 51-59), село Лесура, Врачанско (Николов, Б. Колективна находка от края на бронзовата епоха от село Лесура, Врачанско. – Археология, VІІІ, 1966, кн. 3, 48-53), село Суворово, Варненско (Мирчев, М. Археологически паметници от Сталинско. – ИВАД, ІХ, 19531, с. 113, обр.134), с. Сокол, Силистренско (Hänsel. Eine datirte Rapierklinge mykenischen Typs von der unterem Donau. – PZ, 1973q 481 2 S. 200-206) и др. недвусмислено показват, че на територията на днешна България са съществували значителни металургични центрове. Колективните находки се явяват показател за вътрешнообщинната специализация в областта на металургичното производство. Често се намират калъпи, слитъци, недовършени и счупени бронзови изделия, приготвени за претопяване. Естествено е да се предположи, че още в самото начало на възникването на металургията в родовете, общините и отделните племена са отделили хора, специализирали се в това сложно производство. Разработването на рудните находища, строителството на пещи за топене на руда, получаването на дървени въглища, точното смесване на металите, приготвянето на калъпите и отливането в тях на оръдия на труда, оръжия и наките, разбира се, не са били по силата на всеки член на колектива. За всичко това се е изисквал производствен опит. Обстоятелството, че колективните находки от бронзови предмети и калъпите им са локализирани в отделни райони райни, също така показва, че металургията е специализирано, а не повсеместно домашно производство.
За съжаление все още остава открит въпросът за снабдяването на населението в нашитеземи с калай. Засега на Балканския полуостров не е открита калаена руда, експлоатирана през бронзовата епоха. По всяка вероятност калаят е доставян чрез обмяна от други по-отдалечени области.
Големият прогрес в технологията на бронзолеярството, постигнат в края на бронзовата епоха в българските земи, е едно от съществените условия, необходими за появата на металургията на желязото.
Освен данните за металургията в по-голямата част от проучените селища е установено наличието и на редица други производства.
Намерените останки от суровини, останки от производство, недовършени предмети на различни стадии на тяхното изработване говорят за изготвянето на каменни, кремъчни, костени и рогови оръдия на труда и оръжия в самите селища.
Голямо развитие през бронзовата епоха е получило грънчарското производство. От глина са били изработвани съдове, тежести за стан, прешлени за вретено и др. Настъпилите през бронзовата епоха промени се проявяват най-силно в керамиката. Типичните за халколита съдове с малки изключения се заменят от нови. Изчезва и характерната за халколита графитна украса. Глинените съдове през бронзовата епоха са работени на ръка или по всяка вероятност с помощта на примитивен грънчарски кръг (Техника на керамичното производство през праисторическата епоха в България. – ИАИ, ХХІХ, 1966, с. 178 и сл).
Керамиката през ранната бронзова епоха е представена от съдове с най-различна форма и предназначение – паници с прав, слабо или силно завит навътре ръб на устието, урни, чаши и кани с равно или слабо скосено устие, аскоси, амфоровидни съдове с две дръжки, съдове със сферично тяло, цилиндрично тяло и профилиран навън ръб на устието, снабдени с една или две плоски дръжки. Те имат сивочерна добре загладена и по-рядко полирана повърхност. Значително част от тях са били орнаментирани с релефна, врязана, набодена или щампована украса, която има изключително геометричен характер. Орнаментът е разположен обикновено в горната половина на съдовете и в повечето случаи подчертава някои техни части.
През Средната бронзова епоха редица форми, типични за ранния й период, се срещат съвсем рядко или напълно изчезват. Тогава се появяват елегантните чаши и кани с косо отрязани устия, снабдени с по една висока дръжка, горният край на която завършва с конусовиден или цилиндричен израстък, а също така и чашите с остри или заоблени дъна, чийто край на устието е пирамидално заострен. Те имат кафява или лъскавочерна повърхност. Понякога остродънните чаши са украсени с врязан или щампован орнамент, инкрустиран с бяла материя (Миков, Юнацитем Детев, П. Характерни черти на глинените съдове от бронзовата епоха. – ГМПО, ІІ, 1956, 100-109).
По-голямата част от глинените съдове, характерни за средния период на бронзовата епоха в Южна България, продължават да се употребяват и през късния й период. Появяват се дълбоки съдове, снабдени с две високи дръжки, които излизат направо от ръба на устието и завършват при най-издутата част на тялото. Те имат черна лъскава повърхност и повечето са без украса.. За изясняване керамиката през този период голямо значение имат разкопките на селищната могила при село Маноле (Детев, П. Селищната могила Разкопаница. – ИАИ, ХVІІ, 1950, обр. 123, 124 и 126) и намерената в Пловдив (Детев, П. Колективна находка от глинени съдове в Пловдив. – Археология, VІ, 1964, кн. 4, 66-70) колективна находка от глинени съдове, в която са застъпени голям брой съдове с различна форма и предназначение. Те намират много по-близки аналогии със съдове, открити на север от Стара планина и р. Дунав (гр. Зимнича, Румъния – Alexandrescu, A.D. La nécropole du bronze recent de Zimnicea (dép. de Teleorman. – Dacia, N.S XVII, 1973, 77-97, pl.. VIII-IX), отколкото с керамиката в Егейскоанатолийската област.
Глинените съдове в Северозападна България през късната бронзова епоха се характеризира с изключително богата врязана или щампована геометрична украса – пояси, ленти, триъгълници, меандри, кръгове, спирали, гирлянди и др. инкрустирани с бяла материя.
Големият брой глинени тежести за стан и прешлени за вретено свидетелствува за наличието на домашни занаяти като предачество и тъкачество. Очевидно е, че през бронзовата епоха занаятчийската дейност все повече се усложнявала. Отделила се категория хора, която е притежавала вече значителен опит и умения при изработването на определен вид предмети.
Известен напредък имат и историческите изследвания на този период. На базата на поселищната система и археологическите находки в обобщителни исторически изследвания се правят заключения, за един напредък на родовата общинна. На базата на отрития в на сечива в самите жилища се заключава, че наред с общината вече има и лична собственост.
Въвеждането на бронза като материал за изработване на оръдия на труда по един естествин начин е повишило производителността на труда. Освен повече зърно настъпва напредък и в скотовъдството и натрупването на богатства все още не в пари, но в добитък. Затова на латински език думата за богадство и за добитък е една и съща – pecunia. и първите домонетни форми от епохата на Късния бронз имат формата на опъната волска кожа. Освен това в пасажите в Илиада и Одисея, отнасящи се до бронзовата епоха, всичко се оценява във волове.
Ускорено се развиват и занаятчийските производства. Предпоставките за второ голямо разделение на труда се увеличават и от елементарно домашно производство на предмети постепенно се преминава към специализирано занаятчийско производство.
През тази епоха не само излишъците от общото производство, но и продуктите на специализираните производства били предназначени за размяна и търговията постепенно става постоянно явление.
Откритите през последните години погребения от бронзовата епоха дават възможност да проследим сравнително по-добре настъпилите причени в обществото.
В раннобронзовите некрополи от Берекетската селищна могила (при Стара Загора), град Девня (Иванов, Ив. Енеолитно селище и гробове от бронзовата епоха при гр. Девня. – ИНМВ, VІІІ, 1971, 246-252.) и село Търнава, Врачанско, както с по-богат или по-беден, така и лишени от какъвто и да било погребален инвентар. Сред проучените 78 гроба в некропола до Берекетската селищна могила се откроява един, в който наред с по-големия брой великолепно изработени глинени съдове е бил поставен и нож, изработен от мед (в Старозагорския музей).
Съотношението между малобройните сравнително “богати” и многобройните “бедни” гробове допринаса твърде много за изясняване на социалната структура на обществото през ранната бронзова епоха. Гробовете с беден инвентар, или без инвентар косвено свидетелствуват за социалното положение на погребаните. Гробовете с по-богат инвентар са принадлежали вероятно на глави на богати семейства, издигнали се вече над останалите членове на общината.
Показател за по-нататъшното натрупване на излишъци и за нарастване на имущественото неравенство през късната бронзова епоха е както големия брой колективни находки от бронзови предмети, така и Вълчитрънското златно съкровище (Миков, В. Златното съкровище от Вълчитрън, София 68 стр.). Те имено свидетелстват за наличието на имуществено неравенство, и за социална диференциация, настъпваща през този период.
Натрупването на продукти, което в различните общини е ставало неравномерно, е довело до засилване на междуобщинните и междуплеменните стълкновение. Появила се необходимостта от определена организациа. Предполага се, че заловените при военни стълкновения пленници вече не са били убивани, както по-рано. Те били превръщани в роби, които работели в стопанството на победителя. Така се появява патриархалното домашно робство.
Развитието на стопанството е станало предпоставка за търсене на по-телни контакти със съседни и далечни племена. Между племената, които са близки по произход и имат общи граници започнали да възникват племенни съюзи. Археологическите материали от късната бронзова епоха, разпространени в Северозападна България, Югозападна Румъния и североизточна Сърбия говорят за вече обособена етническа група с напълно еднаква материална и духовна култура.
През този период в ръцете на родовите старейшини, жреци и военни предводители започнали да се натрупват богатства.
Българската археология е напреднала и в изучаване на погребалния ритуал през бронзовата епоха. Той е свързан с представите на населението за задгробния живот. В селищните могили при с. Езеро, Нова Загора и Казанлък са открити гробове до едногодишна възраст. Погебенията са извършени в жилищата или на различни места в селището. Скелетите на децата са силно свити и са поставени направо в яма или в специално приготвена за целта глинена урна. Този начин на погребване на деца е известен още от неолита и има обширен ареал, обхващащ Тесалия, Мала Азия, Палестина, Средна Азия и други територии. Съществува мнение, че това са ритуални погребения, които свидетелстват за определен култ към мъртвите, за единство в представата за земното и отвъдното съществуване. Това е отражение на колективната психика на родовото общество. В представите на родовия човек реалния свят се слива с имагинерния, между тях няма рязка граница. Затова именно покойниците се полагат в самия дом, под огнището. За да продължи да живее покойника заедно с живите.
Откритите в най-долните хоризонти на културния пласт от бронзовата епоха в Езеро хокерни погребения на възрастни могат със сигурност да се отнесат към началото на тази епоха. С изключение на едно от погребенията, в което са намерени мъниста от денталиум и мраморно мънисто, останалите са лишени от гробен инвентар.
Некрополът до Берекетската селищна могила показва, че и през ранната бронзова епоха са съществували специални места извън селищата, където са погребвани мъртвите. Всички скелети са свити, като повечето от тях лежат на лявата страна с глава на юг. Често до главите им са поставяни късчета червена охра. Освен глинени съдове съвсем рядко в някои гробове са поставени и предмети от мед. Умрелите в некропола при град Девня са полагани на дясната страна и са имали различна ориентация. Единият от гробовете е бил ограден с камъни и покрит с каменна плоча. В него са намерени три глинени съда, а в останалите гробове е имало само по една паница.
Най-старите засега могилни погребения, засвидетелствани на територията на Северна България, погрешно датирани през Средната и Късната бронзова епоха, се отнасят към нейния ранен период. В насипите върху ниски възвишения могили е имало по едно централно и няколко вторични погребения. Централните погребения са извършени в квадратни или правоъгълни ями, понякога облицовани с дървета и покрити отгоре с плътно наредени една до друга дървени греди. Умрелите са били полагани по гръб с опънати ръце и силно свити в коленете крака, на лявата или на дясната страна със свити крака и ръце.. В повечето случаи скелетите са оцветени с червена охра, с която вероятно е бил намазан целия труп на покойника. Повечето са лишени от гробен инвентар (Попов, Рафаил. Могилни гробове при село Ендже. ИАИ, VІ, 1932, 89-116; Миков, Васил. Последни могилни находки. – В: Мадара, І, 1934, 429-438: Idem Стари могилни гробове при Калугерица и Кюлевча. – Мадара, ІІ, 1936, 3-10) . Както по гробни съоръжения, така и по ритуал тези погребения представляват ново явление, което няма връзка с културите, развили се в българските земи през халколита и в самото начало на бронзовата епоха. По характер те са много близки на най-ранните могилни погребения в Северното Черноморие. Това обстоятелство говори за проникване на отделни групи степни племена, принадлежащи на древноямната култура, и то на сравнително ранен етъп от нейното развитие.
В откритите през последните години надгробни могили при село Търнава отсъства първоначалната примитивност,характерна за най-старите степни групи. В обряда са се запазили все още някои степни традиции, но сред сравнително богатия и разнообразен гробен инвентар има глинени съдове, чиито форми са несвойствени за източноевропейските степи. Те са характерни както за централноевропейските, така и за егейско-анатолийските раннобронзови култури. Тук наред с трупополагането за пръв път е засвидетелствано и трупоизгаряне, което не е характерно за степите.
Намерените в съседство с някои от гробовете необработени камъни, кости от животни (главно от говедо) и късове от глинени съдове показват, че по време на погребението е извършен обряд, посветен на умрелия.
Могилни погребения с хокери, в някои от които има късчета червена охра, се срещат и в Южна България, но, изглежда, те са от по-късен етап от развитието на бронзовата епоха (Гетов, Л. Могилни погребения при с. Долно Сахране, Старозагорско. ИАИ, ХХVІІІ, 1965, 203-229; Буюклиев, Хр. Две раннотракийски могилни погребения от Старозагорско. – Археология, VІ, 1964, кн. 4, 61-65; Бацова, Ел. Митьо Кънчев. Новооткрити тракийски погребения в Новозагорско. – Археология, ХVІ, 1974, кн. 1, с 50).
Вижда се, че в началото на бронзовата епоха са съществували както могилни, така и плоски погребения. Към могилните се отнасят редица погребения, открити в Северна България. Плоските или безмогилните погребения са разпространени в Егейско-Анатолийската област и главно в Централна Европа. Няма съмнение, че както погребенията от некропола при Берекетската селищна могила, така и тези от Езеро се отнасят към традицията на плоските гробове, а погребенията в село Търнава в това отношение представляват известно смесване на различни елементи и традиции.
Засега у нас е известно само едно силно разрушено хокерно погребени, което въз основа на гробния инвентар може да се отнесе към Средната бронзова епоха. То е открито в град Ловеч (Китов, Г. Павел Павлов. Гробна находка от бронзовата епоха в Ловеч. – МПК, ХІІІ, 1973, кн. 2 4-9). Заедно с покойника е погребано и куче. Гробът е бил покрит с поставени в куполовиден ред обли речни камъни. Освен глинени съдове в гроба са намерени бронзова кама, златен нит, предназначен за прикрепване на дръжката от нетраен материал към камата и златна спирала.
Разкопките при с. Орсоя, Ломско потвърдиха, че през Късната бронзова епоха в Северозападна България погребенията са извършвани в големи некрополи чрез трупоизгаряне. Изгорените кости и пепелта са поставяни в урни, покрити с глинени паници. В урните и около тях като гробен инвентар са поставяни глинени чаши, кани, паници, човешки и животински фигурки, богато украсени и инкрустирани с бяла материя. В някои от урните е имало и глинени модели на култови брадвички, мъниста от камък, бронзови накити и ножчета (Филипов, Тр. Керамика и идолна пластика от къснобронзовия некропол при с. Орсоя, Михайловграски окръг. – Археология, ХVІ, 1974 13-18).
Какви са били връзките и отношенията със съседните области?
Връзките и взаимоотношенията на нашите земи с Анатолия имат далечни традиции. Още през VІ хилядолетие пр. Хр. те са изиграли известна роля в процеса на появата на производителното стопанство на територията на България и на Европа изобщо.. До началото на Бронзовата епоха културният обмен с Егейския свят и особено със Северозападна Анатолия не е така силно проявен. През ранния период на Бронзовата епоха обаче голяма част от откритите у нас материали имат абсолютно точни аналогии сред находките, намерени в раннобронзовите селища в Анатолия и на Егейските острови (Мерперт, Н. Я. К вопросу о связях Анатолии и Фракии в раннем бронзовом веке. – Sbornik Narodnihi Muzea v Praze, XX, 1966, ½ p. 109-115; Idem Ранний бронзовой век в Южной Болгарии. – Actes du Premier Congrès International des Etudes Balkaniques et Sud_Est Européennes, II, 1969, с. 237 и сл и 250 и сл.). Това обстоятелство показва, че през този период по двата бряга на Егейско море се е развивала единна култура. Земите южно от Стара планина не са имали разграничетелна линия с егейската култура. Тази област, включително и Халкидическият полуостров, била зентър, където се събирали културните влияния от юг и север. Тези влияния са били взаимни, защото наред с многобройните елементи, общи за нашите земи и Егейско-Анатолийската област, в съответните културни пластове на селищата от ранната бронзова епоха у нас се разпространява и някои елементи, характерни за раннобронзовите култури както в Средното (Баден, Костолац) и Долното Подунавие (Коцофени, Черна Вода ІІІ, Глина ІІІ, Фолтещи), така и в Северното Черноморие.
Културата през средния период на бронзовата епоха в България е имала сравнително самостоятелно развитие. През този период тя оказва значително влияние ну културите в съседните земи (културата Бубани-Хум ІІІ в Сърбия).
Материалите и по специално съдовете от късната бронзова епоха намират много по-близки аналогии със съдовете, открити на север от Стара планина и р. Дунав (Alexandrescu,A.D. o.c.), отколкото с тези от Северозападна Анатолия. Самостоятелното развитие на културата в нашите земи, което започва през Средната бронзова епоха се задълбочава и обхваща много по-голяма територия.
През късната бронзова епоха контактите между българските земи и континентална Гърция се активизират. От двете страни на Стара планина са изработвани бронзови мечове и върхове на копия, които имат точни паралели само сред микенското въоръжение. Същото важи и за двойните брадви, които у нас се откриват заедно с кухи бронзови брадви. Ясно е, че отношенията между Тракия и ареала на микенската култура не са били еднородни по характер и са действали с различна сила през отделните фази на бронзовата епоха.
В процеса на тези взаимоотношения територията на днешна България е изиграла ролята на най-важно звено, свързващо Егейско-анатолийския район със земите на средното и долното течение на Дунав и Централна Европа.
Установеният по време на археологическите разкопки континюитет както между отделните периоди от развитието на бронзовата епоха, така и между края на бронзовата и началото на желязната епоха дава основание за считаме, че носители на културата през бронзовата епоха в България са били тракийските племена.
Въпреки постигнатите успехи, пред изследователите на бронзовата епоха у нас стоят още доста неизяснени важни въпроси. За тяхното разрешаване трябва да се започне едно системно, целенасочено изследване във всички райони на територията на България, която е все още крайно неравномерно изследвана.
За по-пълното разкриване на племената структура на траките през тази ранна фаза на развитието им трябва да се разграничат по-ясно отделните култури и техните локални варианти. Трябва по-задълбочено да се анализира и изследва проблемът за произхода на населението от бронзовата епоха, абсолютната хронология на епохата, разселването на племената или по-точно разграничаване на къснобронзовите материали от тези на първата фаза на ранножелязната епоха. Необходим е интердисциплинарен подход и непрекъсната сверяване на резултатите от археологическите проучвания с тези на лингвистите, а при датирането на материалите с физиците, разработили нови по-точни методи за датиране на базата на периода на разпадане на С14 и на промяната на земния магнетизъм. Не са за пренебрегване и биолозите, анализиращи в исторически аспект промените в биосферата на земята.


Селищната могила при село Юнаците, известна още като “Плоската могила”, се намира в Северозападна Тракия и е най-голямата в Западна България. Васил Миков прави първото сондажно проучване на паметника през 1939 година. Резултатите от тези разкопки са оценени още тогава от европейската наука, в резултат на което трайно се налага терминът “Култура Юнаците”.
През 1976 година на могилата започват редовни археологически разкопки, ръководени от Археологически институт с музей – БАН, София и Исторически музей – Пазарджик. От 1983 г. в екипа се включва Института по археология при Руската академия на науките, Москва. За 25 археологически сезона селищна могила Юнаците дава изключително ценни сведения за праисторията на Балканите и цяла Югоизточна Европа. От 2002 г. на могилата започна работа българо-гръцка археологическа експедиция, с участието от българска страна на Археологическия институт с музей – БАН, Регионален исторически музей – Пазарджик и от гръцка – Център за гръцка и римска археология-Атина.
Селищната могила е своеобразен музей на открито и е включена в системата на международния културен туризъм.

Изкуството на политията през архаичния период

Следващата стъпка на развитие на пластиката са статуетките на войни от ранната архаика. При тях чувствително е изразено напрежението в краката и бедрата, в гръдния кош и в полусвитите ръце. В тези малки статуетки се съдържат в зачатък елементи, които впоследствие монументалната скулптора на ранната архаика развива.
В края на 8 век древните гърци преживяват сериозен обществен прелом. Те създават града-държава. Някои то наричат “полис”, но когато употребяваме днешното понятие “град-държава” повече отива да кажем на старогръцки “полития”, защото с “полис” древните са обо означававали самия град, а тяхната дума “полития” много по-точно съответствува на “град-държава”.
В своето развитие древните гърци преминават през няколко етапа. Те най-ярко са се отразили в техните паметници от различно естество: архитектурата, скулптората, керамиката и живописта.
Първият етап от развитието на художествената култура, както вече казах, е архаичния период,който датира през 7 – 6 в. пр. Хр. Този етап частично съвпада с епохата на Великата гръцка колонизация, която се датира от 8 до 6 в. пр. Хр.
Вторият етап е свързан с пълно разгръщане на развитието на полисната система на държавно устройство. Това е времето на ранната и високата класика. Той започва с гръко-персийските войни. Те са изиграли изключително голяма роля в развитието и съзряването на елинското самосъзнание. Започвайки веднага след победата в гръкоперсийските този период на ранната и високата класика трае до края на 5 пр. Хр.

Омирова Гърция

Преди да се премине към архаиката учените обикновено говорят за древна Гърция през Омировия период. Той се датира в началото на халщата (9-8 в. пр. Хр.). Тогава в континентална Гърция и по островите в Източното Средиземноморие трайно се заселват гръцките дорийски племена. Тези векове съвсем заслужено се наричат Омирова епоха, защото именно тогава възниква гръцкия епос и с него се поставя един вид фундаментът, върху който ще израсне неповторимата цивилизация на Древна Гърция. През този период от пластичните изкуства най-големи постижения имат тези, които са свързани със занаятите. Архитектурата прави първите си стъпки към зараждащите се граждански държавни форми на обществен живот.

Архитектура

През 9 – 8 в. пр. Хр. гърците усвоили някои строителни традиции, натрупани от предходните егейски култури и преди всичко микенската. Тук трябва да подчертая, че в ахейския центрове редом с монументалните съоръжения продължавали да съществуват по-архаични форми на архитектура или по-точно съхранили апсидалните или кръгли по план постройки, сродни по същество с първобитната къща. До нас са достигнали урни за запазване пепелтта на покойници с форма на жилища, други с древна форма на светилища т. ест жилища на боговете. Трябва да отбележа обаче, че през Омировата епоха като място на култа служели не само храмовете, но свещенни дъбрави, пещери и големи скали. или скални комплекси. В представите на дорийците боговете постепенно са се отделили от силите на природата, и след като придобили човешки черти започнали да обитават построените от човека жилища за боговете – храмовете.

Формирането на гръцкия храм се осъществявало при едно своеобразно преплитане на два елемента.. Първо - по пътя на монументализацията на първоначалните форми на дорийското жилище и второ поради зараждащате се нужда от монументално-представителна архитектура по пътя на преосмисляне на архитектурната концепция на микенския мегарон. Дошлия до нас теракотов модел от Перахора от 8 в. пр. Хр., съхраняван в Атинския музей възпроизвежда правоъгълно здание, по всичко изглежда от кирпич със сандрачи в конструкцията с висок, леко двускатен покрив..

Съществува един по-късен модел, от Херайона близо до Аргос (Атинския музей), който ни представя един по-развит архитектурен тип. Той също е свързан с традицията на мегарона. Моделът възпроизвежда правоъгълно здание с двускатен покрив, който в този случай е стръмен. На тясната страна виждаме правоъгълен вход със стълбове, образуващи отпред своеобразен портик.

Запазибли са се и основите на няколко ранни светилища-храмове. Те не дават възможност да се улови точна хронология, но те отразяват еволюцията на този тип култови сгради.

Така светилището на Аполон Карнейски на остров Тера от втората половина на 8 в. пр. Хр. представлява съоръжение, което притежава преходни черти от жилищен дом към същинска храмова архитектура. Неголемият храм е бил разположен в обграден квадратен двор, в който имало цистерна за вода.

Храмът в Дрерос на остров Крит от 8 в. пр. Хр. се отличава с по-голяма монументалност. Стените му вече били от камък. Пред портика били поставени два чефта сега изгубени колони. От тях са запазени вдълбаванията в камената зидария. Очевидно това са били дървени колони. В центъра на храма се намирало огнището и над него имало отвърстие в покрива. За поддръжка на покрива при него имало два стълба. Такова разположение на стълбовете има и в храма “А” в Принии. Принципът на ориентация на зараждащата се колонада по надлъжната ос тук е бил осъществен в портика. Изпътналите напред стени образували анти и в центъра между тях, точно пред входа имало стълб-колона. Това е доста примитивно, защото така поставен стълбът възпрепятствал пътя към входа.

Любопитна особеност на храма в Принии е плоския покрив, който е свързан с традициите на източната архитектура и големия релеф със стилизирани изображения на конници. Над центъра на зданието, на покрива се издигало симетрично изображение на чифт седящи крилати свинксове. Въвеждането на монументалния релеф над входа на храма вече е свързано с ранната архаика. Това се обяснява с обстоятелството, че храмът е бил построен в началото на архаиката, в първата половина на 7 в. пр. Хр.

Керамика

През Омировата епоха керамиката е на относително високо равнище , както в техническо така и в художествено отношение. Главни центрове на производство стават Аргос, Коринт и Атика. В керамика се създават много видове стопански и битови съдове. Това били прости неукрасени чинии и гърнета за варене на храна, чаши за вино, , огромни амфори и питоси, предназначени за запазване на зърно, зехтин и вино.

Най-голям художествен интерес представляват големите глинени съдове с култов характер. В тях е намерило отражение чувството за архитектоника на формата. Тези вази се орнаментирали богато. Геометричния характер на украсата е породил раждането на термина “геометричен стил”.. Свързаните с култа към мъртвите големи амфори или били употребявани като урни, или се поставяли като паметник=. Гробът или гробницата също се запълвали с всичко необходимо за задгробния живот.

Интересно е, че когато гърците през архаичната епоха започнали да издигат на гробовете монументални плочи, те започнали да правят и каменни вази и върху тялото им да развиват релефна композиция, посветена на покойника. Тези каменни паметници явно са отзвук на надгробните амфори от Омировата епоха.

В развитието на керамиката се забелязва преход от тежки, пластично неразчленени съдове в периода 11 – 10 в. пр. Хр. към съдове с по-съвършена форма. Орнаментът първоначално се състоял от геометрични, често вълнисти линии, които обикновено запълвали само част от съда. Това се нарича още “протогеометричен стил. По-късно през 9 – 8. в. пр. Хр. този вече наистина “геометричен стил” се оформя напълно и започва да господство. Той се отличава от протогеометричния с по-съвършен ритъм при редуването на отделните елементи. Вече преобладават праволинейните елементи и орнаменталните пояси са в по-голяма степен свързани с архитектониката на съда. Така първите протогеометрични съдове обикновено са украсени само с няколко, лишени от композиционна връзка вертикално разположени полоси на орнамента. (Ил. 69а Атическа протогеометрична амфора от Дипилонския некропол в Атина. Края на 11 в. пр. Хр. Атина, Музея на Керамейона; 69б Атическа ранногеометрична амфора от Дипилонския некропол, Првата половина на 9 в. пр. Хр. Атина, Музея Керамейон.).

Типичните черти на геометричния стил се проявяват в пълната си сила при големите амфори (по-високи от 1.5 м.), датиращи от началото на 8 в. пр. Хр. Те са открити при Дипилонския некропол, който се нарича така защото е разположен до градската “Двойна врата”. При тези съдове мотивите на хоризонталната украса стават все по-богати, гледани отдолу нагоре. Първоначално това са просто хоризонтални линии, след това лентите стават все по-широки, орнаментът се усложнява. Накрая в разширената горна част на тялото се развива голямата условно третирана сцена на оплакването. (Ил. 70-71 Амфора от Дипилонския некропол в Атина. Средата на 8 в. Атина, Националния музей).

В главния орнаментален пояс се включва сюжетен мотив. Майсторът наред с хоризонтално развитите ленти на украсата използва няколки вертикално поставени полоси. Те обаче не нарушават господството на хоризонталния ритъм на цялостната орнаментика, а акцентират вниманието върху централната група. Под гърлото има украса от лежащи сърни Близо до устието също има пояс от прави сърни .

Към средата на 8 век украсата се усложнява и това е видно от погребалния кратер, също от Дипилонския некропол (Ил. 72Атина, Национален музей). И през късната фаза на “геометричния стил отново имаме връщане към геометризация (Ил 73а - Пиксида с четворка коне на капака).

На границата на 8 и 7 в. пр. Хр. се появяват изображения с композициоционно подчертана централна ос на симетрията. Тази стилова особеност е характерна за Артемида като богиня на на животинския свят (Потниа терон). Двата хералдически лъва пряко напомнят за Великата майка на боговете – Кибела (Ил. 84б Амфора с изображение на богинята, покровителница на зверовете от Тива, около 700 г. пр. Хр. Атина, Национален музей). Въпреки геометризма образът на богинята е напълно антропоморфен.

Керамиката от периода на геометричния стил не е била само от разряда на монументално-култовата група. Високо съвършенство притежават и съдовете за всекидневна употреба – ойнохоета (съдове за разливане на вино, амфори и различни видове малки съдчета..

От този период , геометричния или Омировия, както се нарича до нас не са дошли монументални форми. Смята се, че тогава този род пластика е била обаче в зачатъка си.

Първите антропоморфни богове явно са били правени от дърво (ксоанони) и по тази причина те не са достигнали до нас. Сведения за тях са се съхранили само у античните автори.. Понякога техниката на ксоанона се усложнявала с набиване върху дървото на бронзови или медни детайли.. Такава е била статуята на Атина от Дрерос. Тя ни е известно по описания. Някои от запазилите се статуетки възхождат към 8 в. пр. Хр., други се отнасят към по-късно време, но повтарят първоначалните схеми. Това са малките фигурки от Танагра, отнасящи се към 7 в. пр. Хр., но възпроизвеждащи паметници в геометричен стил. (Ил 75а Фигурка-камбанка от Тива, Около 700 г. пр. Хр. Париж, Лувъра)

Тези паметници са не само изображения на човек, те са и реални предмети. Те са покрити с геометричен орнамент и по тава приличат на керамичните съдове, за които говорих. Такъв е фрагментът от геометрично изображение на божество или жрец от началото на 7 в. пр. Хр. (Ил. 84а Идолът от Хефестия, остров Лемнос, Теракота, началото на 7 в. пр. Хр., Атина, Национален музей). Повече отива тази фигурка да се третира като фигура на жрец, защото той е заел обичайната молителна поза на жреците с вдигнати ръце. За тази поза се употребява терминът “оранта”. По тази статуетка от остров Лемнос човек може да си състави, макар и приблизителна, представа, как са изглеждали монументалните дървени идоли от този период.

От този период до нас са достигнали и една стилистична група бронзови статуетки, а също така и бронзови изделия с изобразителни мотиви. Така в релефите на някои триножници се наблюдават опити да се изобрази човешката фигура не само като добавка, като атрибуция, но да се представи фигурата в непосредствено действие (Ил. 77б Фрагмент от триножник с релефни изображения от Олимпия, 8 в. пр. Хр. Олимпия, Музей).

Друго забележително изображение е бронзовия кентавър, предсавен в схватка с човек. Това е една статуетка от Олимпия, която датира от 8 в. пр. Хр. (Ил. 77а Герой и кентавър. Статуетка от Олимпия, 8 в. пр. Хр. Ню Йорк, Метрополитен-музеум). За отбелязване е, че при тази статуетка майсторът още не се стреми, пък може би и не може да представи борбата. Фигурките на героя и кентавъра само се държат за ръцете, но са статични. Превъзходството на героя-човек над полуживотното-получовека е изразено наивно само с мащабния приом – човекът е по-висок от кентавъра.

Ахейска Гърция

Появата на гръцките ахейски племена на територията на материкова Гърция се отнася към края на 3-тото хилядолетие пр. Хр. Разцветя на тяхната ранна култура попада в периода между 16 и 12 в. пр. Хр. Ахейската култура тясно си е взаимодействала с късната минойска, но в сравнение с нея е много по-примитивна. Само в архитектурата тя има определени предимства. Това се отнася особено до крепостните стени на микенските дворци. Те вдъхват силно чувство за монументалност с яснотата на разпределението на архитектурните си обеми.

При тези археологически паметници най-старите акрополи, представляват от само себе си преход от градищата на родовата община към укрепени центрове – резиденции на царе, изградени на границата между 3-тото и 2-то хилядолетие пр. Хр.

Най-значителните паметници на ахейската архитектура са открити в Микена, Тиринт, Пилос, Орхомене и Атина. При тях акрополите са разположени на скалисти хълмове и са обградени със стени от мощни грубо обработени каменни блокове, подредени в т. нар. “циклопски градеж”. Зад тези крепостни стени по време на вражески нашествия се е укривало селското население от околността. В планировката на акрополите от 14 – 13 в. пр. Хр. централно място заемал дворецът на царя. Важна особеност на микенските дворци е наличието на т. н. “мегарон”, заемащ централно място в плана. Мегарона е голямо правоъгълно здание, където е главната, парадната зала на двореца. Входа се намира на тясната му страна и е обграден със стени (анти), а между тях пред вратата има стълбове или колони. Така оформен входът представлява един продромос – предверие. Зад входа се разполага зала с огнище по средата, над което в тавана, подпрян върху четири, разширяващи се в горната част колони, има отвор за дима и естествено за проникване на светлината. За разика от каменния градеж на стените в мегарона бил използван кирпич, укрепен със сантрачна система, т. ест система от закрепени една за друга вертикални, хоризонтали и наклонени дървени греди.

Особено място в ахейската архитектура заемат погребалните съоръжения. Най-старите се датират от 17 – 16 в. пр. Хр. Това са шахтовите гробници. Най-добре са съхранени образци от тях в прочутата Микена. Там те образуват два кръга в некропола, като по-ранния се обозначава с бусвата “В”, а по-късния с буквата “А”. Значително по –развита в архитектурно отношение е куполната гробница, която има кръгла форма и покритие от т. нар. “лъжлив свод” – покритие получено от каменни редове, всеки, от които се изпъква в сравнение с по-долния. Към вътрешното помещение води дълъг коридор – дромос. Най-прочута в археологическата литература е т. нар. “Съкровищница на Атрей” в Микена. Тя има внушителни размери: височина 13 м., диаметър 14.5 м. Направена е от правилно издялани каменни блокове (квадри). Входът е бил преграден от огромен монолит с тегло 120 тона.

Такъв начин на затваряне е употребен и при конструкцията на входа на микенския акропол. Това е всъщност “Лъвската врата”. Защото тежкия блок, затварящ входа е увенчан отедна триъгълна плоча с изображението на две лъвици, изправени от двете страни на олтар, който е разположен върху разширяваща се към върха колона. Тази пластична композиция, вграден в “циклопичния градеж” се съчетава с него изключително хармонично. Това всъщносте единствения, но изключително внушителен паметник на ахейската (микенската) монументална скулптора.

Стената живопис се е съхранила в редица фрагменти. Тя е резултат от силно минойско влияние, но в нея преобладава суровата лаконичност (пестеливост) и тенденция към монументално утежняване, което е типично за ахейците. Във фрагмента от Тиринт (13 в. пр. Хр.), на който е представена жена (Ил. 62 – Жена, участница в процесия. Фрагмент от фреска в двореца в Тиринт 13 в. пр. Хр.. Атина, Национален музей), носеща сандъче има много повече плоскостност и условност, отколкото в микенските паметници на живописта. Друга Фреска от 13 в. пр. Хр. е Свирещият на арфа от Пилос (Ил. 63).

В приложното изкуство на ахейците, както показват находките от “шахтовата гробница” изключително голямо място заемат предметите от злато и изобщо от скъпоценни метали. Сред тях най-забележителна е т. нар. “маска на Агамемнон, която е от тънък златен лист. Тя едва ли е на Агамемнон (Ил. 55б – т. нар. “маска на Агамемнон от гробница № V в некрополния кръг А в Микана. Злато 16 в. пр. Хр.. Атина, Национален музей)), но това, че притежава портретни черти е сигурно. От злато се изковавали и масивни тежки чаши и други съдове. Някои от тях са украсени с прост растителен орнамент (палмети, листа, розети и т. н.). Към тези предмети се отнася и златния ритон, моделиран като лъвска глава (Ил. 54а – Ритон, моделиран като лъвска глава от гробница ІV от некрополния кръг А в Микена 16 в. пр. Хр. Ьтина, Национален музей). Той е открит в могилин кръг ІV в Микена, датира от ХVІ в. пр. Хр. и се намира в колекцията на националния музей в Атина.

Изключително високо майсторство са постигнали микенските майстори при изработването на оръжие. Гляма популярност имат бронзовите мечовете-кинжали с инкрустирана златна и сребърна украса. Ловните сцени по тях превъзходно се вписват в клинообразната форма на кинжала (Ил. 51 а-г – Украси на кинжали от гробници ІV и V от могилния кръг в Микена. бронзо, електрон, сребро и кинжал от толоса Мирсихори, близо до Пилжс). Някои автори смятат, че тези клиновидни кинжали са критско производство, предназначено за Микена.

В течение на 14 – 13 в. в ахейската вазопис се появява човешката фигура ивъзниква нов стил на изпълнение. Такова е геометричното изображение на два война на бойна колесница (Ил 65а). Същият стил виждаме и в лентообразното изображение на микенски войни върху един кратер (Ил. 64 а и б – Кратера с войните от Микена. Керамика Около 1200 г. Атина. Национален музей) от 12 . пр. Хр. от колекцията на Националния музей в Атина. При целия еднообразен ритъм на тази композиция и в това изображение се чувства присъщата на егийската култура своеобразна динамика на рисунъка.

От 13 в. пр. Хр. насетне ахейската керамика ряско се активизират нови черти . Появяват се вази с много примитевна геометрична украса. Такъв е кратерът от Микена, украсен в т. нар. “метопен стил” (Ил. 68а и б – Кратер с метопен орнамент от Микена, 13 – 12 в. пр. Хр.. Атина, Национален музей). През 12 в. почти напълно изчезва прехвалената от мене “органичност” на формата.

Макар че не е толкова ярка и впечатляваща като критската, микенската култура, културата на ахейците всъщност се проявява като един съхранител на богатите традиции на егейския свят. Микена в този аспект играе ролята на трансмисия. Тя пренася тези благородни традиции в същинската древногръцка култура и затова спрях подробно вниманието ви върху нея и върху културата на Крит.

3.Архаична Гърция. Селища. Култова архитектура (мегарон). Пластика. Източната, атическата и коринтската керамика от периода на колонизацията на Магна Греция.

КРИТОМИКЕНСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Какво трябва да разбираме под “критомикенска цивилизация”? Какъв е обемът на това понятие? Откъде идва то?

Отговорът на тези въпроси е колкото елементарен, толкова и комплексен. Произходът на термина е свързан с реализацията и разпространението на един сложен комплекс от култури, които най-общо се датират в бронзовата епоха. Те се откриват на различни места в района на Източното Средиземноморие и в различни етапи от времето на бронза достигат своя връх и съответно своя упадък.

Най-общото качество на тези култури е това, че те имат морски характер. Това е вече истинска проява на цивилизация, която се подхранва от широки презморски контакти. Чрез нея човечеството преодолява прага на развитието на земеделските култури, започнали своето развитие през неолита и достигнали своя апогей през енеолита – меднокаменната епоха.

Териториалният обхват на критомикенската култура се простира най-общо от източния бряг на Средиземно море до западния бряг на Балканския полуостров. Би могло да се каже, че тя има преобладаващо островен характер без напълно да се пренебрегват нейните прояви в континентална Гърция, и спорадичните находки в северните предели на Балканския полуостров, във вътрешността на Мала Азия и Египет.

Тъй като корените на нашата дисциплина, която ние наричаме “класическа археология” трябва да се търсят в т. нар. “пределински цивилизация, които в конкретен план се проявяват в земите на днешна Гърция, която включва Тесалия и южната част от Македония (последните две области са всъщност люлката на Балканската неолитна култура). Към тях добавяме Централна Гърция с главните й области Беотия и Атика. По на юг идва планинския Пелопонес, където цивилизацията се развива в тесните долини на Лакония и месина и в малките крайбрежни равнини на Арголида. Към тях трябва да включим западния бряг – Трифилия и Елида.

На изток се намира остров Крит, където се е развила блестящата цивилизация на бронзовата епоха. Към него се добавя и огърлието от острови, групирани обикновено в архипелази, от които най-прочути са цикладите и дотеканезите. Обикновено се казва, че тези острови в Егейско море представляват един мост между континентална Гърция и Мала Азия. Този мост, който изиграва изключително голяма роля в развитието и процъфтяването на класическата култура.

Остров Крит е дълъг 245 км. Някои автори го оприличават на кит. Теренът е планински и над морския бряг планинските върхове се издигат, наподобявайки тризъбеца на Посейдон. Самият терен е труден за обработване, липсват големи реки, но за сметка на това от планините се спускат буйни потоци.

За да компенсира недостатъците природата е дарила острова с много слънце и регулярни валежи. Въпреки и камениста, почвата е плодородна и дава възможност в долините, набраздили планинските масиви да се сее и отглежда ечемик и жито (пшеница). Планинските склонове, умело терасирани са изключително пригодни за засаждане на лозя и маслинови горички. Виното и маслините и зехтина (дървеното масло), съчетани с многопочните морски пътища осигуряват един небивал ранен просперитет на критяните още в самото начало на 2-то хилядолетие пр. Хр. Морето през тези години осигурявало надежна защита, защото континенталните крайбрежни народи през този период още не били на ти с морето и отбягвали да предприемат далечни презморски нападения.

Възможностите за презморски контакти на Крит са изключително широки. В североизточна посока до цикладските (Кикладските) острови и брега на Мала Азия корабите на минойците стигали само за няколко дни.

На северозапад от острова гръцкия бряг се намира на 305 км., на юг делтата на Нил отстои на 645 км, а на изток бреговете на Кипър, Сирия и Палестина е 965 км.

Трафикът на критските пристанища, разположени на южния, северния и източния бряг бил изключително интензивен. Критяните изнасяли дървен материал, маслини, вино, глазирана керамика, бронзови и сребърни предмети на лукса, изработени от островните занаятчии. Крит внасял мед от Кипър, злато и слонова кост от Египет, сребро от континентална Гърция, обсидиан от другите средиземноморски острови. Чрез Сирия, доставян от Централна Мала Азия, идвал полускъпоценние камък лапис лазули. Освен собствен внос и износ минойците практикували и посредническа търговия, осъществявайки търговски контакти между други отдалечени един от друг народи. Смята се, че сирийските кедри, познати ни от старозаветните писания са били пренасяни от Сирия до Египет с минойски кораби.

На южния бряг на Крит се намирало оживеното пристанище Комос. Товаренето и разтоварването на корабите тук е ставало направо на брега. Стоките се трупали на купища в кладовете. Предполага се съществуването на сгради, в които корабите зимували и чакали сезонът на корабоплаването. В минойското пристанище Комос са открити основи, за които се смята, че са изпълнявали ролята на корабен док за зимуване и ремонт на плавателни съдове. Комос е бил пристанище на близките градове Агия Триада и Фестос.

Колонизаторската дейност на минойците се простирала почти върху всички цикладски острови. Останки от минойски материали са открити в най-голямо количество на Тера, Мелос и Кеос. Техни следи се откриват и по брега на континентална Гърция. По-далечни точки, до които са достигнали са Касос, Карпатос, Родос, Телос, Кос и Самос. От последните до бреговете на Мала Азия има само една крачка. Предполага се, че на запад е била достигана Сицилия. Там, според легендата, при една военна експедиция е бил убит самият цар Минос Таласократ. Търсейки възмездие за едно извършено светотатство цар Минос предприел експедиция към Сицилия. Искал да залови строителят на Лабиринта Дедал. Той бил станал съюзник на враговете на Таласократа и прокарал тръба, за да бъде той залят с вряла вода. След смърта му неговите войници основали на Сицилия град, който кръстили Миноя.

Още Артур Еванс е предложил три основни фази в развитието на минойската цивилизация, които от своя страна се разделят на три подпериода:

І. Стар минойски период с съответно три подразделения: първа – 3 000 – 2 800 г. пр. Хр., втора – 2 800 – 2 500 пр. Хр. и трета фаза – 2 500 – 2 200 пр. Хр.

ІІ. Среден минойски период също с три подпериода: ранен 2 200 – 2000 пр. Хр. среден – 2 000 – 1780 пр. Хр. и късен – 1780 – 1 580 пр. Хр.

ІІІ. Късен минойски отново с три подпериода: ранен – 1580 – 1 450 пр. Хр. среден 1 450 – 1400 пр. Хр. и късен 1 400 – 1180.

Към тях Артур Еванс (1938 г.) довавя е един субминойски период като го датира в интервала от 1180 до 1100 г. Т. ест отрежда му само 80 години.

Тази хронология е възприета с малки видоизменения от Pendelbury (1971 г. ).

През 1937 г. Glotz в основни линии с малки отклонения възприема хронологията на Артур Еванс

Неолит – 6 000 – 3 000

Ранен минойски период: Първа фаза 3 000 – 2 800 пр. Хр.

Втора Фаза2 800 – 2 400 пр. Хр.

Трета фаза 2 400 – 2 100 пр. Хр.

Среден минойски период: Първа фаза 2 100 – 1 900 пр. Хр.

Втора фаза 1 900 – 1 750 пр. Хр.

Трета фаза 1 750 – 1580 пр. Хр.

Късен минойски период: Първа фаза 1 580 – 1450 пр. Хр.

Втора фаза 1 450 – 1 400 пр. Хр.

През 1950 г. на базата на нови данни в хронологията на Египет и Месопотамия Matz предлага друга хронология

Неолит и субнеолит – 3 000 – 2 600 пр. Хр.

Ранен минойски период: Първа фаза 2 600 – 2 250 пр. Хр.

Втора и трета фаза 2 250 – 2 050 пр. Хр.

Среден минойски: Първа фаза 2 050 – 2 050 пр. Хр.

Втора фаза 2 050 пр. Хр.

През бронзовата епоха ранния Крит ще се окаже един вид “учител” на по-късната култура, придобила названието “микенска” (по името на град Микена). Затова с пълно право употребяваме термина “крито-микенска”, получавайки един по-продължителен период в развитието на културите на Източното Средиземноморие. В своята комплектност критомикенската култура, чрез основаването на редица емпориуми по брега На Мала Азия, на остров Кипър от днешния турски бряг до брега на Сирия покрива пределите на цялото Източно Средиземноморие. В Сирия тя влияе върху семитските култури на Рас Шамра и Угарит, а на север в Йония създава почва за възникването на Милет, Ефес и другите йонийски градове, към който трябва да добавим и разположената на южния бряг на Хелеспонта – Троя.

Примери: бронзови слитъци с формата на опъната волска кожа са отривани чак в Бугаскьй (Мала Азия), в село Черково, Карнобатски, а напоследък се добавиха такива находки от Елховско и от Добруджа. Най-западната точка, до където достигат те е остров Сардиния. Чрез последната находка цивилизацията, която ни интересува прескача в пределите на Западното Средиземноморие.

Тази голяма територия се отразява върху терминологията икогато използвате западни автори вие ще срещнете най-общо следните термини:

A. C – ante Cristum (lat.) и саштото B. C. (Before Cristum)– на английски.

B. P. (Before Present - преди настоящето) Когато срещнем така изписана дата, за да получим датата “Преди Христа” трябва да съобразим, че съответната дата, за да не става объркване е изчислена от 1950 г. напред.

B. A. – Bronze Ancien

B.M. – Btonze Moyen

C. R. – Bronze Récent

Ch. (Chipriote) – A. M. R.

D. Cycladique – A.M.R.

H. (Helladique – A. M. R.

M. Minoen – A.M.R.

N. Neolithique

P. Paléolitique

Името минойци, въведено за първи път от Артур Еванс, идва от името на легендарния цар Минос. Той бил дете на гръмовержеца Зевс и финикийката Европа. Той се явил пред нея като бик, а впоследствие и като орел. Европа родила на Зевс трима сина и Минос бил един от тях. Той е влязал в легандарната история като “Минос Таласократ” – “Минос, владетел на морето”.

С името на легендарния Минос Таласократ се свързва разкошния критски дворец в Кносос. Мястото на този дворец е било обитавано още в началото на Неолитната праисторическа епоха. При сондажи тук са открити находки от VІ-тото хилядолетие пр. Хр. до края на бронзовата епоха.

Когато говорят за най-стария минойски период специалистите употребяват и термина “преoпалатиал” , защото това е периодът преди построяването на дворците. Първата фаза на препалатиалния период е слабо представена в двореца във Файстос, изследван от италианска експедиция, ръководена от Doro Levi.

Ранната фаза на стария минойски период, според италианския археолог принадлежи към категорията на халколитните култури, които заемат междинен хронологически отрязък между неолита и същинската бронзова епоха. Тази фаза трудно се изследва в Кносос и Фест, защото при строителството на големите дворци културните пластове на по-старите епоху чувствително са пострадали.

През периода на стария (ранния) минойски период ІІ минойската цивилизация вече се докосва до своята зрелост. От тази фаза в археологическата наука са влезли обектите Миртос, който се намира в южната част на остров Крит и съседния до него Пиргос. По-голяма значение имат археологическите разкопки на селищата Василики, Псейра и Мохлос.

Керамитата през тази фаза става по-разнообразна, но до голяма степен тя продължава старите форми, наследени от първата фаза на Ранния минойски период. Особено често се срещат пиксидите с тясно гърло. И съдовете получили по-късно названието "кернос".

Египтяните през тази епоха са започнали да наричат критяните Keftiou, тази форма езиковедите извеждат от Kefter – египетското име на остров Крит. Това е близко до названието на критяните в семитските езици, на които то звучи “Kaptara” в един асирийски текст от времето на акадския цар Саргон. А на иврит в Библията срещаме името Kaphtor.

Стария (ранния) минойски период в третата си последна фаза има преходен характер. Промените, водещи до него се откриват в Източен Крит.

Изоставянето на малкия дворец във Василики и настаняването на нови преселници в него най-ярко доказва това.

През тази трета фаза на ранния минойски период настъпва обрат при декорирането на керамиката. Нещо подобно от по-късната промяна при гръцката керамика и сега се преминава от вази с тъмна украса, нанесена на светъл фон (drk-on-light) към светли мотиви на украса, изпъкващи на тъмен фон (light-on-dark). В по-късната керамика имаме преход от чернофигурния по-ранен към червенофигурен по късен стил.

В източен Крит, от Малия на изток се откриват схематизирани изображения на рогати животни, риби и човешки силуети. Тези изображения предшестват всъщност някои категории съдове от първата фаза Средния минойски период.

През последната фаза на ранния минойски период вече има силно развите глиптика. Това е изкуството да се изработват финни врязани изображения и знаци върху печати. Те по-радко се изработвали от слонова кост и много по-често от стеатит. Гравирани са сложни геометрични украси, сред които преобладават спиралата, меандъра и свастиката. Има и натуралистични изображения паралелни с геометричните: четериноги, птици е скорпиони. Скорпионът се възприема като оригинален критски мотив. Върху печатите за първи път виждаме и изображения на кораби.

Тук трябва да спомена, че пластовете на втората фаза на Ранния минойски период в Мохлос и Палеокастро са открити глинени модели на плавателни съдове. Но това са лодки с две пейки, използвани за крайбрежен риболов, а не за далечни плавания както корабите.

В руската археологическа литература ранномийнойския период се датира обикновена от 2 800 до 2 100 г. пр. Хр. Тези дати съвпадат с втората и третата фаза на ранноминойския период по Глоц. Най-същественото е, че през това време все повече се употребяват бронзови сечива. Периодът е интересен и със своеббразнато развитие на типичната за Крит керамика. От достигналите до нас цели съдове от това време се вижда, че те се характеризират с простота на обемите. Критяните тендендициозно отбягват строго симетричните форми и предпочитат асиметрията, в която се усеща повече живот и вяпност към натурата (Ил. 5а и б). Същите качества има и каната от Агиос Онуфриос, датирана около средата на 3-тото хил. пр. Хр. (Ил. 4а - Каната от Агиос Онуфриос 2600 – 2300 пр. Хр. Крит, Хераклионски музей). Именно тук виждаме една свободна асиметрия при разположението на дръжката и гърлото и семпъл, състоящ се от тъмни пояси орнамент. Особено изразителни са съдовете с удължено гърло от археологическия обект Василики. Те до известна степен предхождат появата на по-късните гръцки ритони и притежават очевиден изобразителен характер (Ил. 5в). Самото тяло на птицата има формата на птица, а дръжката напомня главата й с дъсгия си клюн.

През средноминойския период (2 100 – 1 600 по руската хронология) съперничеството между отделните критски центрове завършва с обособяването на Кносос като главно средище на острова. През този период критяните системно започват да изработват преобладаващо бронзови сечива и оръжия. Появява се и грънчарското колело. Натрупването на материални богатство и успоредното с това усложняване на духовния живот довеждат до възникване на писменост. Настъпва разцвет на художественото творчество в рамките на все по-съвършенни занаятчийски умения. Изкуството започва да оставя изключителни шедьоври на живопистта и пластиката (скулптората). Тогава се усъвршенства сархитектурата и строителството. Както е добре известно развитите архитектурни форми предполагат отличната организация на пластическата и живописната украса.

М началото на 2-то хилядолетие пр. Хр. в Кносос, Малия и Фестос били построени първите ансамбли на дворци. Планът и обликът на първия Кноски дворец са определени от изследователите само в общи черти. Задачата на археолога да направи разграничение на строителните периоди е изключително трудна, защото след първото дворцово строителство са последвали изключително много престроявания и това затруднява датирането на отделните строителни периоди.

Първият дворец е заемал площ с размери около 150 Х 90 м. и за разлика от по-късния зворец бил укрепен с крепостна стена. Т. ест комплексът е бил съставен от самия дворец и от цитаделата, в която е разположен. Долните части на стените са били облицовани с големи варовикови плочи от външната страна, а вътрешните стени се измазвали и помещенията, където се извършвали церемонии се украсявали с фрески.

Около 1 600 г. пр. Хр. кнососките обитатели създават огромен комплекс като напълно преустройват първия дворец. Сега вече новия дворец не е заобиколен с крепостно стена. Комплексът от двуетажни и триетажни крила на двореца заемал площ около 16 000 квадратни метра. Планировката на помещенията му се отличава със свобода и живописност. Асиметрията е изначална още при отбягването на точна нивелировка на терена. Много често помещенията на двореца са разположени на различни нива и са съединени с преходи, снабдени със стълби. Редуването на открити дворчета и по-големи дворове, а също така на по-големи с по-малки помещения, предизвиквали смяната на полумрак със светлина и това имало изключителен живописен ефект, характеризиращ архитектурно-естетическата концепция на поръчителите и осъществителите на този изключителен архитектурен паметник. В стихийно застроения ансамбъл все пак няколко планировъчни акцента все пак улесняват възприемането на този уникален палат. Така, например, към главния вход водели широки парадни стълби. В центъра на комплекса са намира голям вътрешен двор с форма на правоъгълник, ориентиран Север – юг. Той има дължина 50 м. В западната част на двореца била разположена голяма тронна зала. Един Голям Коридорна процесиите определял основния маршрут за възприемане на архитектурата и именно той водел към парадните зали.

Макар че основна носеща конструкция да е била една дебела стена, то не малка утилитарна и художествена роля са играели колоните, направени от дървени стволове, издигнати върху каменни или гипсови бази и обмазани с декоратилна мазилка.

Кноския дворец се възприема не като архитектурна трактовка на монументален обем, а кото живописно разгърнати вътрешни пространства. Живописнодекоративния характер се проявява с особена сила в тронната зала. Върху розовоалените стени встрани от трона, който има извито като вълна облегало са разположени фрески с изображения на грифони, лежащи на фона на стилизиран пейзаж с вълнисти линии на керемиденочервената почва и с декоративно изобразени цъфтящи растения.

Фреските в тронната зала са паметник на критската живопис от един по-късен етап в развитието й. По ранна фрескова живопис, за която е характерна една условна стилизираност имаме като образец в т. наречения “Берач на минзухари”. При него на червен фон изпъкват зелено-гълъбови фигури и цветовете приличат на бели езици на пламъци (Ил. 25а – Берач на шафран (минзухари, около 1 600 г. пр. Хр., Гераклион, Музея). Художникът е неловко и неточно предава анатомията на човешкото тяло, но това не означава, че му липсва чувство за хармония.

Късноминойския стил на живописта запазва условния стил на предходните столетия, но в творбите се усеща по-подчертан стремеж към жизненост на изображението. Така в запазения фрагмент от фреска “Котка дебне да улови птица” се съчетава декоративната динамика на силуета с непосредствено точното представено движение и напрежението на лувуващата котка.

В късноминойския период майсторите на фрескова живопис наред с големите монументални фризови композиции, обхващащи цялата повърхност на стените, създават (обикновено в по-малки помещения) малки фрескови апликации в общия декор. Такава е фреската с изображение на женски фигури, поразяващи с лекотата и грацията на движенията си. Малко по-голяма е по размери е композицията “Акробати и бик” (намира се в музея Хераклион. Тя е третирана плоскоство, с издължени пропорции в стила на другите късноминойски фрески. Впечатлява с острото чувство за движение. Силуетите на фигурите предават три последователни етапа при изпълнинието на акробатичния скок. Вси едно, че древния художник “разкадрово” мотива на движенито и го разбива на три последователни фази.

Сред оцелелите фрески голяма изобразителна сила има композицията изобразяваща кокетни жени (Хераклион Музей). Те присъстват на някаква придворна церемония или на игри, свързани с някакъв култ. Образите на жените се отличават с лекотата на оцветяването, внушаващо жизнерадост (хедонискични чувства) при възприемането на околния свят. Същият характер има и широко известната фреска, асоциативно наречена “Парижанка”.

Особено място заема фреската в коридора на процесиите. Тя е посветена на тържественото шествие на юноши, които носят ритони, очевидно пълни с течности за жертвоприношение. Фреската дава нагледен пример за фризообразно, плоско композиционно решение, типично за критската живопис. Това е един все едно течащ по протежение на стената поток от фигури, свързани с единен ритъм. Цветова хармония и изтънченост отличава юношата, който е наречен от изследователите “цар-жрец”.. Тук майсторът съчетава декоративната живопис с нисък релеф.

До нас не са достигнали монументални критски скулптори, ако изключим бичите рога, за които стана думарога. Кръглата пластика на Крит са всъщност полихромните статуетки, направени от фаянс или от слонова кост. Най-хубавата от тях е Жената със змии. Нейният творец има чувство за движение на тялото, представено фронтално. Силен ефект имат декоративните цветове, които придават емоционална свежест на пластиката. Смята се, че тези статуетки са имали култово-магически характер. Жената със змиите съвсем естествено се свързва с представата за хтонически сили, с които обикновено древните народи свързват змиите. Добре известно е, че те излизат от самата земя. Освен това змиите сменят кожата си и това е подтиквало хората в древността да смятат, че тези същества са вечно млади и безсмъртни.

През късния период занаятчийските произведения са изключитлно изящни. Това личи от прочутите златни чаша от Вафио (Ил. 42а и б – Съдът от Вафио. Около 1500 г. пр. Хр.) от колекцията на Националния музей в Атина. Тази находка се датира най-общо около 1500 г. пр. Хр. Върху една от тях е представена сцена на хващането и укротяването на свещения бик, който сменя позите си и от спокойни преминава в буйстващи. Изключително гъвкави и артистични са фигурите на ловците, които са се заели да го укротят.

Голям е разцвета на критската керамика. Той започва през средноминойския период с вазите от т. нар. стил “камарес” (19 – 18 в. пр. Хр.) – (Ил. 16 –18 Кана в стил “Камарес” от дворец І във Фест. Около 1850 пр. Хр. Музея в Хераклион).

Керамиката от края на средноминойския период и почти от целия късноминойски период представлява един връх от развитието на декоративно-приложното изкуство на Крит. Типовете на съдовете са разнообразни по форма и декорация. Те са както се казва изключително “архитектонични” и "органични". До такава степен съвършени в това отношение, че самата им форма внушава и до днес чувство за раздвиженост. Самата украса така се сраства с формата, че този който я възприема има усещането, че орнаментът е предназначен именно за тази форма и тази форма е предначена именно за този орнамент.

Късноминойските майстор използват слабожълтеникав или розов фон, на който разполагат една доста богата цветова гама. В късноминойския период морската тематика с най-голяма сила навлиза в керамичната украса.

През 15 век пр. Хр. критското изкуство преживява прелом. Орнаментално-декоративния елемент рязко се усилва и за този период обикновено се използва терминът “дворцов стил”.

Не е само керамиката през този период. Тогава на крит се произвеждат и употребяват и много каменни съдове от стеатит. Тези съдове са с релефна украса. Забележителен е съдът с група жътвари, които се завръщат от полето (Ил. 40а – Ваза с изображението на жетвари, които се завръщат от полето. Стеатит 16 в. пр. Хр. Хераклион, Музей). Тази каменна ваза е открита в царската вила в Агиа Триада, датира от 16 в. пр. Хр. и се намира в музея на Хераклион.

Към края на 15 в. графичното съвършенство на “дворцовия стил” започва да губи от своята изисканост и съвършенство. Настъпва опростяване и примитивизация на формите. Археолозите и историците още не са на ясно на какво се дължи този процес. Илюстрация на това явление са сцените от саркофага, открит в Агиа Триада и подчертано схематичните статуетки от това време.

Тогава критската култура е засегната от нашествието на ахейците. И минойската култура окончателно се разпада през 12-11 в. пр. Хр.

Държавата на долонките

доц. д-р Неделчо Неделчев

Долонките са тракийско племенно обединение, което населявало Тракийския Херсонес, или днешния Галиполски полуостров - европейския бряг на Дарданелите. Тяхната история остава неизследвана археологически и само писмените сведения на античните автори позволяват да се проследи миналото на най-древната известна досега тракийска държава и нейното обществено-политическо устройство.

Хипотезите за ранната история на долонките са засега четири. Според първата, към която се придържат Х. Берве, К. Кинцл, Т. Златковска и др., на земята на долонките в средата на VІ в. пр.н.е. била създадена държавата на атинския род на Филаидите. Според Хр. Данов тази държава била с характер на тракийско-атинско княжество. Ал. Фол счита, че през VІІІ-VІІ в. пр.н.е.започнало действителното оформяне на династическия дом на долонките, под влияние на микенската древност. Д. Попов се придържа към тази теза, като се опитва да я конкретизира чрез царските инсигнии, две копия, с които били изобразявани траките, и с неоспоримата приемственост с предшестващата епоха, “защото тъкмо тази зона, според Омир, излъчва вождове и бойци, които са реални исторически фигури и участват в Троянската война”

Според мен държавата на долонките била създадена като йерархичен полис-република на траките и включените в държавата им второстепенни участници, гръцките градове от полуострова.

Земята на траките-долонки била със стратегическа важност. Населението на техния полуостров имало възможност да контролира търговските и военните пътища между Черно, Мраморно, Егейско и Средиземно море, тъй като към Проливите са се стремили като колонизатори Милет, Атина, Лампсак, Персия, Македония, Рим, България на Симеон І, Турция до Мехмед ІІ и наследниците му, България на Батемберг, Гърция в края на ХІХ и началото на ХХ в. и др. Велики и Местни сили, през всички епохи.

В средата на VІ в.пр.н.е. само западният наследник на великата хетска държава, Лидия, е била съюзник на тракийската държава на долонките към времето на известния с богатството си Крез, и се противопоставяла на колонизационния натиск на гръцките градове. Според Херодот в “История”(VІ, 34, 1-2) траките долонки, които владеели Херсонес, изпратили базилевсите си в Делфи, за да получат предсказание от тамошния оракул за войната (с апсинтиите – б.м. Н. Н.). Предсказателката, старицата Пития, им отговорила да доведат в страната като създател на колония този, който ги покани пръв на гости, когато напуснат светилището. След дълъг преход през Беотия и Атика в Средна Гърция пратениците на долонките били приети едва в Атина от Милтиадес, син на Кипсел от рода на Филаидите, който бил знатен аристократ и политически опонент на тиранията и на атинския тиранин Пизистрат.

Преходният период към политическо общество до създаването на държавата на долонките не е бил предмет на сериозни изследвания. Приема се, че тракийската или атинската държава-княжество възниква с появата на достойни и мъдри управители, или че държавата е продукт на местна, самостоятелна политическа традиция с произход в далечната микенска древност, но не се допуска, че предхождащото я политическо наследство е било военно или родово-демократично. Затова Ал. Фол вижда в мисията на долонките за търсене на тиран само религиозно-политически ход, като противопоставя мнението си на буквалното интерпретиране на текста на Херодот за желанието на траките да си намерят владетел чужденец. Противопоставянето, в което се обръща внимание на местната традиция, е удачно, но датировката на явлението е подчинена на класово-съсловни представи, според които само действителни политически владетели, а не племенни вождове биха могли да са равностойни опоненти на държавните и политически дейци на съседните държави – полиси и монархии. В тази теза представата за слаби тракийски владетели не съществува, но акцентът само върху силните монарси не се потвърждава в нито една генеалогична линия от историята на човечеството. Привеждането на примери от района на Балканския югоизток, за да се покаже принадлежност към “зона” с микенски или от времето на Троянската война държави, няма стойност на доказателство. Аналогичен е и стремежът като реални исторически фигури от Троянската война да се определят героите на епос или приказка. Спорна е и историческата интерпретация на тези образи на хора от митопоетичната древност. Така например, според Омир, в Одисея, ІХ, 197-198 Марон е само жрец: ”Марон, син на Евант, жрец на Аполон”, но според Д. Попов, в “Тракология”, 1999, с. 68: ”Според Омир, на тази територия се издига техният [на киконите - б.м. Н. Н.] град Исмар, ръководен от прочутия цар-жрец Марон”. По аналогичен начин, като цар и жрец, е определен Финей. Вождовете Полтис, Сарпедон и др. са обявени за предводители на “политически организации със стабилен военен потенциал и възможности”, изброени са и мито-поетични царе като Ликурк, който прогонил бог Дионис от царството си, и когото по волята на бога наследяват Харопс и детето от брака на сина му Ойагър с музата Калиопа, Орфей. Опитът военно-племенните предводители на вождества, старогръцките “базилеи”, или децата на богини и полубожества да бъдат обявявани за царе или политически ръководители, е определено неуспешен без въвеждане на исторически обосновани доказателства. Двете копия като знаци на царска власт определено не могат да бъдат защитавана хипотеза – възможно е едното копие да служи за хвърляне, а другото за ръкопашен бой. Ксенофонт съобщава за тояги, с които били чупени копията при тините, което вероятно предполага необходимо резервно оръжие, а не царска инсигния.

Опитът родовоплеменните вождове да бъдат превръщани в царе, за да се преодолее елино-центризмът или римо-центризмът при интерпретацията на древните текстове, на свой ред води до отклоняване от обективността. При това родовоплеменните вождове и представяните от тях общества съвсем не са толкова изостанали и примитивни. Известни са множество примери за предводители на родово-племенни общества, които далеч преди да се насочат към действителна царска власт са били добри пълководци и дипломати. Ирокезите, противниците на французите и съюзниците на англичаните, в определени периоди от време са били наричани “горските римляни”, а един от техните вождове, Канасатего, в Олбани съветва англичаните от тринадесетте английски колонии в Америка да създадат съюз, подобен на техния – бъдещите САЩ!

По съобщението на Херодот (VІ, 36,1), Милтиад(ес), известен като Стария, отпътувал начело на всички, които желаели да го съпроводят, за Тракийския Херсонес и тук “заел” страната на тези, които го били довели – базилевсите на долонките, които го назначили за тиран. Назначаването на тиран означава, че властта не е била узурпирана и че новата за долонките държавна длъжност на изборен и назначаван тиран била с изпълнителен характер. От разказа на Херодот се вижда, че базилевсите на долонките управлявали заедно страната си и имали правомощия да назначат някого за тиран. Завземането или “поемането” на страната означава нейното освобождаване от властта на противници на траките, и те не били враговете им, апсинтите, защото били в самата страна, а могли да бъдат само гърците от градовете в полуострова - от Сестос, Кардиа, Пактия, Елеус и др. От разказа на Херодот се вижда, че по времето на Милтиадес Стария негов враг бил срещулежащият малоазийски гръцки град Лампсак, а съпротивата на местните гърци от Херсонес не била видна. Идването на власт на Милтиадес било през 559 г. пр.н.е. Мидия е завладяна от персите през 546 г.пр.н.е. Във времето между тези две години гърците от малоазийския Лампсак обявили война на Милтиадес, вероятно в подкрепа на съюзниците си от Тракийския Херсонес скоро след “заемането на страната” След като Могъщата Лидия, предвождана от Крез, скоро след създаването на държавата на долонките през 559 г.пр.н.е. поискала от Лампсакийците да освободят пленения от тях Милтиадес, съпротивата на гръцките градове временно замряла.

Съобщението на Херодот за препоръка да бъде доведен създател на колония, или ойкист, е свидетелство за времето на конкретното създаване на държавата на долонките, за обявяване на политическото общество на траките.

След смъртта на Милтиадес Стария наследникът му Стесагор, не много преди персийския поход срещу скитите през 513 г. пр.н.е., отново от рода на Филаидите, също дошъл от Атина. Вероятно след кратко управление той бил убит с брадва според разказа на Херодот от грък, който се представял за политически емигрант, а всъщност бил негов яростен враг. Следователно убиецът не бил емигрант, а от местните гърци. Убийството било извършено според Херодот по време на нова война между долонките и Лампсак и това показва поне едностранна съгласуваност на действията, или очаквания на местните гърци, които не надхвърляли личната разправа.

Докато продължавала войната, траките-долонки повикали трети представител на рода на Филаидите – отново Милтиадес, бъдещия победител на персите при Маратон. Новият изборен тиран имал отряд от наемници, 500 човека. Държавата на долонките устояла на натиска на външните и вътрешни удари, вече без подкрепата на унищожения си малоазийски съюзник, преустановила настъплението на Лампсак към най-ранната тракийска държава, известна досега.

Племето на апсинтите, които се представят като основни врагове на долонките, се среща само в съчинението на Херодот, и то само като мотив за създаването на държавата, но затова пък противоречията между долонките и Лампсак са постоянни. Освен това близостта между името апсинти и името на града противник Лампсак е несъмнена и е възможна грешка на преписвача на Херодотовия текст. Възможно е и авторът на най-ранната история на старогръцки да не е желаел да обяснява започналия конфликт в областта на Проливите с гръцко участие, поради това, че в съчинението му в борбата между “елини” и “варвари” гърците са винаги на страната на справедливостта и под закрилата на богинята със същото име “Дике”. Справедливостта гръцките автори, и конкретно Херодот, приписват и на траките, но ги делят на по-малко справедливи и на “най-справедливи”. Най-справедливи са гетите, “които безумно се противопоставили на персите”, т.е. на завоевателите, които искали да отнемат родовоплеменната им свобода и да ги включат в държавата си. В този случай борбата за Проливите ще се окаже най-ранният известен конфликт между гърци и траки, към времето на 559 г. пр.н.е., който има стратегическо значение за целия регион на Източното Средиземноморие. Този конфликт продължава и в следващите десетилетия с активното участие на Атина, която е жизнено зависима от доставките на зърно от Черноморска Тракия. Военното противопоставяне и периодичните войни между две държави, едната в Азия, другата в Европа, от двете страни на разделящ ги Пролив, може да бъде само с военноморски сили и на лемпсакийците, и на траките долонки.

За да се справи с местните гърци, врагове на тракийската държава, в която били включени, Милтиадес според Херодот се престорил на много болен и поискал прощално да види управителите на градовете, за които Херодот не съобщава, че са били гръцки. Когато те пристигнали да го видят, той ги оковал във вериги и ги изпратил в затвор. След този политически ход третият тиран от Филаидите сключил брак с Хегесипила, дъщерята на базилевса на долонките Олор.

Обществено-политическото устройство на държавата на долонките било тъждествено на обществено-политическото устройство на атинския полис до тиранията на Пизистрат. Херодот съобщава понятията пританейа и Агора във връзка с държавата на долонките. Тези понятия, които са свързвани с атинския политически модел на полиса, отклоняваха вниманието на изследователите от историята на най-ранната известна тракийска държава и от нейния републиканско-полисен модел, който по своята конфедералност напомня политическото устройство на Ранната Римска република. Но тъй като в държавата на долонките на гръцките градове е отредено мястото на зависими от политическата воля на траките конфедерати и изборният тиран бил не на територията на враждебните градове, а на територията на траките, то институцията на народното събрание, на агората, пританея, е била на тракийска територия. Пританеята е постоянно действащ секретариат на Народното събрание и на институцията Буле, която е неин представителен съвет.

Мястото, където била столицата на държавата на долонките, не се посочва. Но мястото, от което управлявали изборните тирани, като при това имали и обществени срещи в сградите на Народното събрание, и това, че Милтиадес ІІ изпратил да извикат управителите на гръцките градове, означава, че столицата на държавата е била на територията не на гръцките градове, а на територията на долонките. Новият избран от траките тиран пристигнал заедно с 500 колонисти-клерухи. Като негова лична гвардия, или като негови сподвижници, те биха създали сериозни имуществени и битови проблеми във всеки град колония, тъй като гръцките градове-колонии не са били многобройни, не е била обширна и владяната от тях територия с обработваеми площи, поради което за разпределената вече земя биха възникнали конфликти при ново преразпределение.

На отредена му от долонките територия бил и домът на изборния тиран, като представител на изпълнителната власт, а най-вероятно и логично е тук да са били и домовете на неговите спътници-клерухи. Това предполага, че на територията на долонките е съществувала отредена за изпълнителната власт територия, намираща се в непосредствена близост до законодателните и административните центрове на държавата.

От “История” на Херодот не става ясно какво е участието на базилевсите на траките във вътрешната и външната политика на страната по време на управляващия изборен тиран, но при всички случаи (на смърт или друга форма на отстраняване от власт), именно траките го връщали обратно, а не гръцките градове, или техни представителни институции. Затова, когато през 513 г. пр.н.е. армията на персийския владетел Дарий І преминала през Тракия, покрай Черно море, на път за земите на отвъддунавските скити, а след това била преследвана от скитите от днешните южноруски степи, Милтиадес ІІ, който участвал в персийския поход, избягал от земята на долонките. В действителност това било напускане на властта и затова Херодот съобщава, че траките долонки го върнали отново.

Обществената структура на държавата на долонките била характерна за републиканските общества, които наследили институциите на родово-племенното общество и ги превърнали в държавни. Родово-племенните, военнодемократични общества, имали следните институции: Изборен вожд, Съвет на старейшините и Народно събрание. В държавата на долонките изборният вожд бил заменен с изборен тиран, съветът на старейшините - от базилевси, които го избирали и назначавали, а народното събрание е представено от траките като множество.

Това множество траки, според Херодот, възстановило Милтиадес ІІ във власт като изборен тиран след персийско-скитската война от 513 г. пр. н.е. Войната започнала с поход на персите срещу скитите, в който като съюзник на Дарий І се включил и Милтиад. Той с трако-гръцките си военни сили охранявал персийския понтонен мост на р. Дунав, а след контранастъплението на скитите, които преследвали персите до Проливите, избягал от държавата и от държавния си пост. Едва след отминаването на опасността от скитско нашествие в страната им, долонките извикали отново Милтиадес за свой управител като изборен и назначаван тиран.

За разлика от управителя си траките долонки имали повече основания да бъдат персийски съюзници, и когато през 490 г. пр.н.е., по време на Втория поход на персите срещу гръцките градове-държави, Милтиадес ІІ се върнал в родината си, за да стане един от гръцките пълководци на Атина, траките преминали на страната на персите. Според Христо Данов те направили това, за да се противопоставят на гърците и да осигурят независимата си политика. Следователно, около времето на първите персийски походи през 492 и 490 г. пр. н. е. Във вътрешната история на държавата на долонките настъпили противоречия, които довели до отстраняването на изборния тиран, отново от съвета на базилевсите, и най-вероятно от самите траки като множество, като народно събрание.

По време на гръко-персийските войни траките долонки били персийски съюзници, а това означава, че получили независимост под покровителството на великата империя. Синът на Милтиадес, Кимон, големият гръцки пълководец, няколкократно атакувал с малки военни сили Тракийския Херсонес и траките, живеещи на полуострова, според Плутарх, което свидетелства за отсъствието на монархически принцип на наследяване на властта при управителите на т.нар. “Княжество на Атина и на Филаидите”.

Към времето на Пелопонеската война отношенията между долонките и Атина остават неясни, но могъщата република, ръководител на Първия атински морски съюз, очевидно усилила позициите си, тъй като племенникът на Перикъл, Алкивиад, вече имал имение в Тракийския Херсонес. Към времето на войната могъщото Одриско царство включило Тракийския Югоизток в своите граници. Това се вижда от описанието на държавата на одрисите от Тукидид, ІІ, 97,1:“Одриското царство се простирало покрай морето от град Абдера към Евксинския понт до устието на р. Истър.” Отново Тукидид (ІІ, 29, 2) съобщава, че много от траките в държавата на Терес запазвали независимостта си: “но голяма част от траките са независими”, т.е. със запазена вътрешна автономия. Включването на долонките в държавата на одрисите и поражението на Атина в Пелопонеската война осигурили на траките свободно развитие през V и първата половина на ІV в. пр.н.е.

СЪЗДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОДРИСКОТО ЦАРСТВО

доц. д-р Н. Неделчев

Одрисите били едно от най-големите и най-силни племена сред траките. Военнополитическите им възможности били значителни, затова персите по време на похода си срещу скитите, през 513 г. пр.н.е., само ги предупредили символично, че ще превърнат страната им в каменни погребални могили или в развалини. Според Херодот, в “История”, ІV, 92,1:”Дарий достигнал друга река, която се наричала Артеск”, която тече през земята на одрисите. Като дошъл при нея, направил следното: показал едно място на войската си и заповядал всеки войник, като мине от там, да хвърли камък. След като армията изпълнила това, оставил там големи хълмове от камъни и продължил с войската си по-нататък”. В това персийско съобщение смъртната заплаха била изразена с многобройността на войската на персите.

Използването на множествено число при посочването на скитите, траките, одрисите и други племена, без споменаването на владетели, е свидетелство за отсъствие на царска или владетелска държавна институция. Към началото на V в. пр.н.е. обществено-политическото развитие на одрисите било достатъчно високо – различията между бедните и богатите, между знатните и обикновените свободни хора били достатъчно ясно изразени, за да може да съществува без противоречия родовоплеменното общество. За това общество, стоящо в началото на съзнателното човешко развитие, т.е. първобитно, било характерно отсъствието на класови, политически и имуществени противоречия, но те били даденост в края на родово-племенното общество. Само създаването на държавата, която признавала тези противоречия, можело да предотврати социалните сблъсъци и кризи.

Времето на създаване на тракийската одриска държава е предмет на полемика и на различни мнения, които отново се определят от тезата за Микенска или Орфическа Тракия и традиционните мнения, които се основават на сведенията на конкретните исторически извори. Според мненията на Ал. Фол и Д. Попов, Одриската държава възниква преди с организацията й да се заеме Терес, около 480 г. пр. н.е. В тезата, която е подчинена на подхода “Тракийска интерпретация” и има за цел да преодолее негативните позиции на привържениците на елиноцентризма и на римоцентризма, съществуват противоречия, които се дължат на невъзможност за конкретно обяснение на известните факти в светлината на теорията за продължаващата тракийска микенска древност. Затова едновременно се настоява, че династическата линия на одрисите започнала с Терес, а от друга страна се твърди, че племенната общост е имала свои владетели и до Терес :”Анализът не е труден и показва, че и до Терес племенната общност има свои владетели. Откритият намек за тяхното присъствие и в предходните времена е абсолютно сигурно долавяне на процеса на държавообразуване – нещо напълно закономерно на фона на общотракийското развитие до този момент.” [Д. П. Тракология, 96]. Теоретично идеята за племенни държави е защитена от Ал. Фол в “Политическа история на траките”, С. 1972, с. 113-114, но очевидно авторът греши – племето е не категория, която показва отсъствието на градове, а отсъствието на узаконени имуществени и политически противоречия. В противен случай трябва да се коригира и историята на Древна Гърция - например Спарта вместо полис, трябва да се нарича племенна държава тъй като няма град столица, а пет обединени села. Идеята за владетели преди Терес, които не са династични, означава не държавни царе, а военно племенни вождове, подвластни на изборност, следователно не може да се говори нито за държава, нито за владетели преди Терес.

Втората, хипотеза традиционната се основава на сведението на Тукидид от “История на Пелопонеската война”, ІІ, 29,3, за създаването на Одриското царство. То е със следното съдържание:”А Терес, който нямал същото име, станал цар, пръв във власт над одрисите”. По-ранните преводи се основават на превода на Г. Кацаров и В. Бешевлиев, който гласи: ”А пък Терес, който нямал дори същото име, бил първият мощен цар на одрисите”, и се привеждат при обосновката на “държавни импулси от микенската древност”. Но при тези интерпретации се изпуска мнението на Г. Кацаров, което не оставя съмнение кой е основоположника на одриското царство според текста на Тукидид: “Основа на одриското царство турил Терес, който разширил властта си до Черно море и Хелеспонта”.

Създаването на държавата било процес, протекъл еднократно при установяването на властта на политическия ръководител-монарх или републикански управител, независимо от продължителността на държавнообразователните процеси и от продължаващото развитие на вече класовото общество. Първоначално политическото противопоставяне било на подчинените на държавната власт срещу независимите от такава власт свободни племена. Като описва този процес в Тракия, Тукидид прави следното наблюдение в ІІ, 29, 2:“Терес, бащата на Ситалк, пръв създал обширното царство на одрисите, което заело по-голямата част от останалата Тракия, но голяма част от траките са независими”. Уточнението, че голяма част от траките са автономни, т.е. независими, независимо от това, дали се отнася за останалите извън държавата, или вътре в нея, показва основното противоречие между държавност и додържавност – зависимостта от чужда политическа воля и правото на проява на собствена. Тези различия се определят от подчинението на волята на цар, или на волята на вожд, контролиран от народното събрание на военноплеменния съюз и от съюзите на аристократите. Несъмнено е, че това наблюдение на гръцкия автор е направено по материал от цяла Тракия - и държавна, и додържавна. То показва, че не са защитими идеите за суверенни царе, управляващи в традициите на микенската древност или в условията на държавообразуващи процеси, в които вероятно носителят на държавността (царят), трябва да я разпространи като власт и всеобщо убеждение. И в рамките на държавата, и извън нея траките били свободни, а само в границите на Одриското царство били и свободни, и несвободни във вътрешните си политически отношения.

Към времето на Херодот и Тукидид, - същинска Гърция включвала и тракийски области на север от централна Елада, които според автора на “История на Пелопонеската война”, ІІ, 29,3, били заселени с траки в древността. Тази Тракия била различна от останалата тракийска Тракия, която към VІ-V в.пр.н.е. била заселена с траки. Тукидид описва това разделение на Тракия така: “Този Терес няма нищо общо с Терей, който бил женен за Прокна, дъщеря на Пандион, нито произхождали от една и съща Тракия. Единият от тях живял в Давлия, в земята, която сега се нарича Фокида...А Терес, който дори няма същото име, станал цар, пръв във власт над одрисите”. Разказът за Терей очевидно цели да предпази гръцкия читател от приравняване на историческа действителност от далечното историческо и митологично минало и съвременността към V в.пр.н.е.

Политическата организация на Одриското царство запазвала чертите на по-ранния военноплеменен съюз: 1. Начело на държавата стоял цар-базилевс, който е светски владетел и притежава върховна власт над управителите на отделните области. Въпреки вижданията на привържениците на идеите за Микенска или Орфическа Тракия, не съществува нито едно сведение от античен автор, в което владетелите от одриското царство да са посочени като “царе-жреци, които можели и да се обожествяват”.

2. Идеите за Микенска или Орфическа Тракия, която била с организирано в царска икономика стопанство, остават незащитими, тъй като сведенията за контрол на траките над техните земи са несъмнени. Тацит съобщава в “Анали”, ІІІ, 46, за траки, които водели суров живот по планините и се подчинявали на царете си само по желание, като при това имали собствени крепости и военни части със собствени предводители. Сведение, което показва, че царят не е имал нито върховна собственост върху цялата земя, нито че поданиците му са били зависими и несобственици.

3. На царя са подчинени странични управители или парадинасти, които притежават право на вътрешна автономия и на самостоятелна външна политика спрямо недържавните си съседи – свободните тракийски племена.

4. В страната съществуват независими тракийски формации – племена или държави, със собствени вождове или управители. Въпреки вижданията на привържениците на идеята за предшестваща монархично-теократична държавност, няма сведения за поставянето в несвободно положение на цялото тракийско население и за лишаването им от право на граждани.

5. Гръцките градове – колонии по бреговете на Черно, Мраморно и Егейско или Тракийско море, с изключение на по-силните – Византион, Перинт, Олинт и др., били включени като данници (плащащи данък) на държавата, за правото да ползват нейна територия .

6. Формите на демократично управление – народното събрание на одрисите и народните събрания на отделните градове и общности, възстановявали законодателната и политическата си дейност при криза на политическата власт на царя или при невъзможност тя да бъде осъществявана.

7. Тракийското общество било разделено на родовити, според определението на Тукидид, или знатни хора, чиито родове очевидно били запазени по-добре, и на обикновенни траки, които живеели в условията на вече разкъсани родови връзки, по семейства, обединени в селски или градски общности.

При Терес, който се обявил за действителен държавен глава около 480 г.пр.н.е., сблъсъкът между Персийската империя и гръцките й противници на Балканите и по Източно-средиземноморските острови позволил военно-политическа инициатива. Вероятно това станало, когато през 479 г.пр.н.е. Спарта се отказала от активни военни действия срещу персите, тъй като се страхувала от въстание на собствените си илоти, а освен това се страхувала, че във вече победоносната война Атина става все по-могъща. Оттеглянето на спартанците намалило силата на сухопътната армия на елините и това позволило на одрисите да окажат военно-политическо надмощие в тракийските приморски райони на изток от Халкидическия полуостров. Военните съединения на гърците напуснали тази част на тракийските земи и те били заети от одрисите. В границите на държавата били включени и териториите на долонките на юг, и териториите на покорените от персите гети между р. Истрос и Хемус. Разширяването на Одриското царство било съпроводено с отнемане на независимостта на местните тракийски племена. Едно от тях, тините, нанесло сериозно поражение на одриската армия. Ксенофонт съобщава в “Анабазис”VІІ, 2, за тините, които се сражавали с дядо му Терес. Въпреки че имал в страната им много войски, той загубил много от хората си и обоза си, което означава, че преди окупацията на земите им траките тини нанесли сериозни поражения на царя-създател.

На север съседи на траките на юг от р. Дунав били скитите, с които първият тракийски цар сключил мирен договор, скрепен с династичен брак. Терес дал своя дъщеря за жена на един от скитските царе - Ариапит, земите под чиято власт достигали до делтата на реката. Гетските земи, на запад от скитите и на север от държавата на одрисите, запазили своята независимост. На запад, южно от р. Дунав, на територията на днешна северозападна България и Източна Сърбия запазвали военнодемократичното си обществено устройство обединените в могъщ съюз племена на трибалите. На запад и южно от тях първобитната периферия на политическото тракийско общество включвала по-големи и по-малки тракийски племенни общности, част от недържавна Тракия. Сред тях били областите на западните мизи на р. Дунав, на дентелетите в земите над Македония, както и на медите, мигдоните, крестоните, одомантите, бизалтите и пеоните в поречието на древната Стримон (Струма) и Аксиус (Вардар). С траки били заселени и областите Ематия и Амфакситида на запад от поречието Струма-Вардар. Държавнообразователните процеси сред тези тракийски племена не достигнали до политическо и класово разделение, което да завърши със създаване на царства или републики. След VІ в. пр. н. е. Древната македонска държава поставила значителна част от тези земи под свой контрол като покорени или съюзнически области. Походът на одрисите на запад, предвождани от царя-обединител Ситалк, имал за цел да доведе до освобождаване от македонска окупация на тракийските земи не само по егейското крайбрежие, но и във вътрешността на Балканския полуостров. Вероятно в Атина се страхували, че царят на одрисите ще отхвърли и гръцката окупация на Халкидическия полуостров, поради което не спазили съюзническите си задължения. Това направило опитите на одрисите в хода на Пелопонеската война да обединят тракийските земи неуспешни. По средното течение на р. Вардар било в процес на държавообразуване обществото на пеоните, които античните автори определят като “базилея” или вождество в преход към царство. Обяснението на Тукидид, че атиняните не изпратили обещаните войски и средства на съюзника си, защото не вярвали, че ще дойде, очевидно цели да оправдае гърците и двуличната им политика спрямо най-силния им съюзник.

Прекият наследник на Терес е Ситалк.Напоследък историци и нумизмати допускат, че пряк наследник на Терес е бил Спараток, но Тукидит няколкократно съобщава, че Ситалк е син на Терес. Когато говори за одриския цар, той споменава името на Спараток само като баща на Севт, който е следващият одриски цар и племенник на Ситалк. Вероятно наследствеността в управляващата династия при траките се определяла от закони, сходни с атинските и законите на останалите гръцки полиси. Тъй като съпругата на тракийския цар била знатна гъркиня от Абдера, вероятно неговите деца нямали право на управление на страната, тъй както синът на Перикъл получил гражданство едва след молба на баща му пред народното събрание. Това, че Атина била република, а Одриското царство монархия, не променя действието на законите, тъй като и при полисите, и при царствата контролните органи, съставени или от граждани, или от аристократични съвети, не допускали действия, които противоречали на техните граждански или съсловни интереси.

Около 450 г. пр.н.е., скоро след възцаряването си, Ситалк препотвърдил мира със скитите, сключен от неговия баща със скитския базилевс Ариапейтес, и сключил мир със сина на сестра си, скитския цар Октамасад. Уреждането на отношенията със скитите било осъществено след размяната на политически емигранти, претенденти за престола. Претендент за скитския престол е бил предишният им базилевс Скилес, който бил прогонен от поданиците си, след като бил обвинен в ревностното почитане на елински вярвания, в гръцка среда. Претендентът за тракийския престол бил един от синовете на Терес.

Размяната на претендентите показва, че дълго време преди преподновяването на мира между двете съседни страни са съществували усложнени политически и дипломатически отношения, пряко свързани с намеси в борбите за престолонаследие. Ситалк успял да стабилизира държавата, като установил дружески отношения с могъщия си северен съсед и роднина. Това му позволило да насочи усилията си на юг, където интересите на Атина и водения от нея първи Атински морски съюз и интересите на оглавяващата Пелопонеския съюз Спарта били насочени към колонизация на тракийското Егейско крайбрежие и Проливите. Одриското царство поставило под свой контрол тези земи, и като съюзник на атиняните, през 429 г. пр.н.е. се намесило в Пелопонеската война, като обявило война на Македония, силния съюзник на спартанците на север от елинските земи. Атина обаче не считала за необходимо да изпълни съюзническите си задължения към одрисите, като им изпрати тежка пехота и обсадни съоръжения. Това позволило на македонците да устоят на натиска на 150 000-та армия на Ситалк, като използвали преимуществото си в тежко въоръжени конници и силно укрепените си крепости. Одрисите били принудени да отстъпят и да се откажат от завоюването на македонски територии. Одриският цар продължил обединителната си политика, като след присъединяването на южните, югоизточните и част от югозападните тракийски земи, източно от Македония, насочил усилията си към присъединяването на земите на Северозападна Тракия. В хода на Пелопонеската война Одриската държава подновила опита си да победи Македония, като насочила войските си към племената на север от границите й. Тракийските и пеонско-илирийските племена, северни съседи на Македония, вероятно се съюзили със силния военно-племенен съюз на трибалите. Армията на одрисите се насочила към земите на запад от днешната планина Витоша и по време на военните действия великият цар Ситалк, според съобщение на Тукидид, умрял през 424 г. пр. н. е. Смъртта на владетеля довела до отказ от настъпателна и обединителна политика и до възцаряването на сина на Спараток, Севт І, който бил привърженик на идеята за сближаване с Македония. Възникнал нов съюз, който бил скрепен с династически брак.Севт І се оженил за сестрата на македонския цар Пердика, Береника. Така на Балканите се оформила силна антиатинска коалиция и това предопределило края на Пелопонеската война. За Атина били загубени житните пазари на Тракия и възможността да търси благоприятен изход от войната на север.

Одриското царство преустановило обединителната си политика, независимо от финансовата подкрепа на Македония, обстоятелство, което показва, че поставянето под негова власт на северозападните и югозападните земи било неизгодно както за македонците, така и за спартанците.