Одрисите били едно от най-големите и най-силни племена сред траките. Военнополитическите им възможности били значителни, затова персите по време на похода си срещу скитите, през 513 г. пр.н.е., само ги предупредили символично, че ще превърнат страната им в каменни погребални могили или в развалини. Според Херодот, в “История”, ІV, 92,1:”Дарий достигнал друга река, която се наричала Артеск”, която тече през земята на одрисите. Като дошъл при нея, направил следното: показал едно място на войската си и заповядал всеки войник, като мине от там, да хвърли камък. След като армията изпълнила това, оставил там големи хълмове от камъни и продължил с войската си по-нататък”. В това персийско съобщение смъртната заплаха била изразена с многобройността на войската на персите.
Използването на множествено число при посочването на скитите, траките, одрисите и други племена, без споменаването на владетели, е свидетелство за отсъствие на царска или владетелска държавна институция. Към началото на V в. пр.н.е. обществено-политическото развитие на одрисите било достатъчно високо – различията между бедните и богатите, между знатните и обикновените свободни хора били достатъчно ясно изразени, за да може да съществува без противоречия родовоплеменното общество. За това общество, стоящо в началото на съзнателното човешко развитие, т.е. първобитно, било характерно отсъствието на класови, политически и имуществени противоречия, но те били даденост в края на родово-племенното общество. Само създаването на държавата, която признавала тези противоречия, можело да предотврати социалните сблъсъци и кризи.
Времето на създаване на тракийската одриска държава е предмет на полемика и на различни мнения, които отново се определят от тезата за Микенска или Орфическа Тракия и традиционните мнения, които се основават на сведенията на конкретните исторически извори. Според мненията на Ал. Фол и Д. Попов, Одриската държава възниква преди с организацията й да се заеме Терес, около 480 г. пр. н.е. В тезата, която е подчинена на подхода “Тракийска интерпретация” и има за цел да преодолее негативните позиции на привържениците на елиноцентризма и на римоцентризма, съществуват противоречия, които се дължат на невъзможност за конкретно обяснение на известните факти в светлината на теорията за продължаващата тракийска микенска древност. Затова едновременно се настоява, че династическата линия на одрисите започнала с Терес, а от друга страна се твърди, че племенната общост е имала свои владетели и до Терес :”Анализът не е труден и показва, че и до Терес племенната общност има свои владетели. Откритият намек за тяхното присъствие и в предходните времена е абсолютно сигурно долавяне на процеса на държавообразуване – нещо напълно закономерно на фона на общотракийското развитие до този момент.” [Д. П. Тракология, 96]. Теоретично идеята за племенни държави е защитена от Ал. Фол в “Политическа история на траките”, С. 1972, с. 113-114, но очевидно авторът греши – племето е не категория, която показва отсъствието на градове, а отсъствието на узаконени имуществени и политически противоречия. В противен случай трябва да се коригира и историята на Древна Гърция - например Спарта вместо полис, трябва да се нарича племенна държава тъй като няма град столица, а пет обединени села. Идеята за владетели преди Терес, които не са династични, означава не държавни царе, а военно племенни вождове, подвластни на изборност, следователно не може да се говори нито за държава, нито за владетели преди Терес.
Втората, хипотеза традиционната се основава на сведението на Тукидид от “История на Пелопонеската война”, ІІ, 29,3, за създаването на Одриското царство. То е със следното съдържание:”А Терес, който нямал същото име, станал цар, пръв във власт над одрисите”. По-ранните преводи се основават на превода на Г. Кацаров и В. Бешевлиев, който гласи: ”А пък Терес, който нямал дори същото име, бил първият мощен цар на одрисите”, и се привеждат при обосновката на “държавни импулси от микенската древност”. Но при тези интерпретации се изпуска мнението на Г. Кацаров, което не оставя съмнение кой е основоположника на одриското царство според текста на Тукидид: “Основа на одриското царство турил Терес, който разширил властта си до Черно море и Хелеспонта”.
Създаването на държавата било процес, протекъл еднократно при установяването на властта на политическия ръководител-монарх или републикански управител, независимо от продължителността на държавнообразователните процеси и от продължаващото развитие на вече класовото общество. Първоначално политическото противопоставяне било на подчинените на държавната власт срещу независимите от такава власт свободни племена. Като описва този процес в Тракия, Тукидид прави следното наблюдение в ІІ, 29, 2:“Терес, бащата на Ситалк, пръв създал обширното царство на одрисите, което заело по-голямата част от останалата Тракия, но голяма част от траките са независими”. Уточнението, че голяма част от траките са автономни, т.е. независими, независимо от това, дали се отнася за останалите извън държавата, или вътре в нея, показва основното противоречие между държавност и додържавност – зависимостта от чужда политическа воля и правото на проява на собствена. Тези различия се определят от подчинението на волята на цар, или на волята на вожд, контролиран от народното събрание на военноплеменния съюз и от съюзите на аристократите. Несъмнено е, че това наблюдение на гръцкия автор е направено по материал от цяла Тракия - и държавна, и додържавна. То показва, че не са защитими идеите за суверенни царе, управляващи в традициите на микенската древност или в условията на държавообразуващи процеси, в които вероятно носителят на държавността (царят), трябва да я разпространи като власт и всеобщо убеждение. И в рамките на държавата, и извън нея траките били свободни, а само в границите на Одриското царство били и свободни, и несвободни във вътрешните си политически отношения.
Към времето на Херодот и Тукидид, - същинска Гърция включвала и тракийски области на север от централна Елада, които според автора на “История на Пелопонеската война”, ІІ, 29,3, били заселени с траки в древността. Тази Тракия била различна от останалата тракийска Тракия, която към VІ-V в.пр.н.е. била заселена с траки. Тукидид описва това разделение на Тракия така: “Този Терес няма нищо общо с Терей, който бил женен за Прокна, дъщеря на Пандион, нито произхождали от една и съща Тракия. Единият от тях живял в Давлия, в земята, която сега се нарича Фокида...А Терес, който дори няма същото име, станал цар, пръв във власт над одрисите”. Разказът за Терей очевидно цели да предпази гръцкия читател от приравняване на историческа действителност от далечното историческо и митологично минало и съвременността към V в.пр.н.е.
Политическата организация на Одриското царство запазвала чертите на по-ранния военноплеменен съюз: 1. Начело на държавата стоял цар-базилевс, който е светски владетел и притежава върховна власт над управителите на отделните области. Въпреки вижданията на привържениците на идеите за Микенска или Орфическа Тракия, не съществува нито едно сведение от античен автор, в което владетелите от одриското царство да са посочени като “царе-жреци, които можели и да се обожествяват”.
2. Идеите за Микенска или Орфическа Тракия, която била с организирано в царска икономика стопанство, остават незащитими, тъй като сведенията за контрол на траките над техните земи са несъмнени. Тацит съобщава в “Анали”, ІІІ, 46, за траки, които водели суров живот по планините и се подчинявали на царете си само по желание, като при това имали собствени крепости и военни части със собствени предводители. Сведение, което показва, че царят не е имал нито върховна собственост върху цялата земя, нито че поданиците му са били зависими и несобственици.
3. На царя са подчинени странични управители или парадинасти, които притежават право на вътрешна автономия и на самостоятелна външна политика спрямо недържавните си съседи – свободните тракийски племена.
4. В страната съществуват независими тракийски формации – племена или държави, със собствени вождове или управители. Въпреки вижданията на привържениците на идеята за предшестваща монархично-теократична държавност, няма сведения за поставянето в несвободно положение на цялото тракийско население и за лишаването им от право на граждани.
5. Гръцките градове – колонии по бреговете на Черно, Мраморно и Егейско или Тракийско море, с изключение на по-силните – Византион, Перинт, Олинт и др., били включени като данници (плащащи данък) на държавата, за правото да ползват нейна територия .
6. Формите на демократично управление – народното събрание на одрисите и народните събрания на отделните градове и общности, възстановявали законодателната и политическата си дейност при криза на политическата власт на царя или при невъзможност тя да бъде осъществявана.
7. Тракийското общество било разделено на родовити, според определението на Тукидид, или знатни хора, чиито родове очевидно били запазени по-добре, и на обикновенни траки, които живеели в условията на вече разкъсани родови връзки, по семейства, обединени в селски или градски общности.
При Терес, който се обявил за действителен държавен глава около 480 г.пр.н.е., сблъсъкът между Персийската империя и гръцките й противници на Балканите и по Източно-средиземноморските острови позволил военно-политическа инициатива. Вероятно това станало, когато през 479 г.пр.н.е. Спарта се отказала от активни военни действия срещу персите, тъй като се страхувала от въстание на собствените си илоти, а освен това се страхувала, че във вече победоносната война Атина става все по-могъща. Оттеглянето на спартанците намалило силата на сухопътната армия на елините и това позволило на одрисите да окажат военно-политическо надмощие в тракийските приморски райони на изток от Халкидическия полуостров. Военните съединения на гърците напуснали тази част на тракийските земи и те били заети от одрисите. В границите на държавата били включени и териториите на долонките на юг, и териториите на покорените от персите гети между р. Истрос и Хемус. Разширяването на Одриското царство било съпроводено с отнемане на независимостта на местните тракийски племена. Едно от тях, тините, нанесло сериозно поражение на одриската армия. Ксенофонт съобщава в “Анабазис”VІІ, 2, за тините, които се сражавали с дядо му Терес. Въпреки че имал в страната им много войски, той загубил много от хората си и обоза си, което означава, че преди окупацията на земите им траките тини нанесли сериозни поражения на царя-създател.
На север съседи на траките на юг от р. Дунав били скитите, с които първият тракийски цар сключил мирен договор, скрепен с династичен брак. Терес дал своя дъщеря за жена на един от скитските царе - Ариапит, земите под чиято власт достигали до делтата на реката. Гетските земи, на запад от скитите и на север от държавата на одрисите, запазили своята независимост. На запад, южно от р. Дунав, на територията на днешна северозападна България и Източна Сърбия запазвали военнодемократичното си обществено устройство обединените в могъщ съюз племена на трибалите. На запад и южно от тях първобитната периферия на политическото тракийско общество включвала по-големи и по-малки тракийски племенни общности, част от недържавна Тракия. Сред тях били областите на западните мизи на р. Дунав, на дентелетите в земите над Македония, както и на медите, мигдоните, крестоните, одомантите, бизалтите и пеоните в поречието на древната Стримон (Струма) и Аксиус (Вардар). С траки били заселени и областите Ематия и Амфакситида на запад от поречието Струма-Вардар. Държавнообразователните процеси сред тези тракийски племена не достигнали до политическо и класово разделение, което да завърши със създаване на царства или републики. След VІ в. пр. н. е. Древната македонска държава поставила значителна част от тези земи под свой контрол като покорени или съюзнически области. Походът на одрисите на запад, предвождани от царя-обединител Ситалк, имал за цел да доведе до освобождаване от македонска окупация на тракийските земи не само по егейското крайбрежие, но и във вътрешността на Балканския полуостров. Вероятно в Атина се страхували, че царят на одрисите ще отхвърли и гръцката окупация на Халкидическия полуостров, поради което не спазили съюзническите си задължения. Това направило опитите на одрисите в хода на Пелопонеската война да обединят тракийските земи неуспешни. По средното течение на р. Вардар било в процес на държавообразуване обществото на пеоните, които античните автори определят като “базилея” или вождество в преход към царство. Обяснението на Тукидид, че атиняните не изпратили обещаните войски и средства на съюзника си, защото не вярвали, че ще дойде, очевидно цели да оправдае гърците и двуличната им политика спрямо най-силния им съюзник.
Прекият наследник на Терес е Ситалк.Напоследък историци и нумизмати допускат, че пряк наследник на Терес е бил Спараток, но Тукидит няколкократно съобщава, че Ситалк е син на Терес. Когато говори за одриския цар, той споменава името на Спараток само като баща на Севт, който е следващият одриски цар и племенник на Ситалк. Вероятно наследствеността в управляващата династия при траките се определяла от закони, сходни с атинските и законите на останалите гръцки полиси. Тъй като съпругата на тракийския цар била знатна гъркиня от Абдера, вероятно неговите деца нямали право на управление на страната, тъй както синът на Перикъл получил гражданство едва след молба на баща му пред народното събрание. Това, че Атина била република, а Одриското царство монархия, не променя действието на законите, тъй като и при полисите, и при царствата контролните органи, съставени или от граждани, или от аристократични съвети, не допускали действия, които противоречали на техните граждански или съсловни интереси.
Около 450 г. пр.н.е., скоро след възцаряването си, Ситалк препотвърдил мира със скитите, сключен от неговия баща със скитския базилевс Ариапейтес, и сключил мир със сина на сестра си, скитския цар Октамасад. Уреждането на отношенията със скитите било осъществено след размяната на политически емигранти, претенденти за престола. Претендент за скитския престол е бил предишният им базилевс Скилес, който бил прогонен от поданиците си, след като бил обвинен в ревностното почитане на елински вярвания, в гръцка среда. Претендентът за тракийския престол бил един от синовете на Терес.
Размяната на претендентите показва, че дълго време преди преподновяването на мира между двете съседни страни са съществували усложнени политически и дипломатически отношения, пряко свързани с намеси в борбите за престолонаследие. Ситалк успял да стабилизира държавата, като установил дружески отношения с могъщия си северен съсед и роднина. Това му позволило да насочи усилията си на юг, където интересите на Атина и водения от нея първи Атински морски съюз и интересите на оглавяващата Пелопонеския съюз Спарта били насочени към колонизация на тракийското Егейско крайбрежие и Проливите. Одриското царство поставило под свой контрол тези земи, и като съюзник на атиняните, през 429 г. пр.н.е. се намесило в Пелопонеската война, като обявило война на Македония, силния съюзник на спартанците на север от елинските земи. Атина обаче не считала за необходимо да изпълни съюзническите си задължения към одрисите, като им изпрати тежка пехота и обсадни съоръжения. Това позволило на македонците да устоят на натиска на 150 000-та армия на Ситалк, като използвали преимуществото си в тежко въоръжени конници и силно укрепените си крепости. Одрисите били принудени да отстъпят и да се откажат от завоюването на македонски територии. Одриският цар продължил обединителната си политика, като след присъединяването на южните, югоизточните и част от югозападните тракийски земи, източно от Македония, насочил усилията си към присъединяването на земите на Северозападна Тракия. В хода на Пелопонеската война Одриската държава подновила опита си да победи Македония, като насочила войските си към племената на север от границите й. Тракийските и пеонско-илирийските племена, северни съседи на Македония, вероятно се съюзили със силния военно-племенен съюз на трибалите. Армията на одрисите се насочила към земите на запад от днешната планина Витоша и по време на военните действия великият цар Ситалк, според съобщение на Тукидид, умрял през 424 г. пр. н. е. Смъртта на владетеля довела до отказ от настъпателна и обединителна политика и до възцаряването на сина на Спараток, Севт І, който бил привърженик на идеята за сближаване с Македония. Възникнал нов съюз, който бил скрепен с династически брак.Севт І се оженил за сестрата на македонския цар Пердика, Береника. Така на Балканите се оформила силна антиатинска коалиция и това предопределило края на Пелопонеската война. За Атина били загубени житните пазари на Тракия и възможността да търси благоприятен изход от войната на север.
Одриското царство преустановило обединителната си политика, независимо от финансовата подкрепа на Македония, обстоятелство, което показва, че поставянето под негова власт на северозападните и югозападните земи било неизгодно както за македонците, така и за спартанците.
Няма коментари:
Публикуване на коментар