Най-ярки и забележителни паметници на първите земеделци в Предния Изток имаме от прочутото неолитно селище Чатал Хююк (Çatalhöyük) в Южна Анатолия сред равнината Кония, която се счита за житница на Мала Азия. Голяма част от находките от този неолитен обект могат да се видят в Музея на анатолийските цивилизации в Анкара. В литературата това неолитно поселение се нарича “Градът на храмовете”.
Областта Кония, в която се намира Чатал Хююк е богата на водоизточници, плодородна е и затова е станала център на хилядолетни цивилизации. В ранното средновековие тук е процъфтявало царството на селджуците Руми – държавата Икония. Византийци, римляни, перси и много други народи са използвали просторните равнини за земеделие. Но до средата на ХХ век за древните периоди на Кония нищо не се знаеше и това личи от по-старата литература, където нищо на праисторическа тема не може да се прочете. Едва в 1958 г. след многочислени систематични изследвания на младия английски археолог Джеймс Мелаарт бяха направени сензациозни открития.
Джеймс Мелаарт направил разкопки на около 40 км югоизточно от град Кония на брега на бързата пълноводна река Уаршамбачай. Селяните наричали това място Чатал Хююк, т. ест. Двойният хълм. Тук един до друг се намирали два необикновено големи хълма от земни натрупвания, които скривали останките от поселението, съществувало преди няколко хилядолетия. Тези селищни могили били с различна големина. По-старият от тях имал дължина 300 м и широчина пак 300 м. Той се издигал над естествения терен на равнината на височина 17.5 м. Другия, по-късен западен хълм бил малко по-малък.
Още първото оглеждане на тези селищни могили събудило големи надежди у Мелаарт. Находките от западния хълм се датирали от V-тото хил. пр. Хр. Значителна дебелина от културните слоеве обаче показвала, че могилата обхваща и по-стари периоди. Изследването на източния хълм събуждало още по-големи очаквания. Намерената непосредствено на повърхността керамика се отнасяла към много стар тип, който дотогава бил откриван само в пещери и малки поселения. Оказало се, че културните напластявания на източната селищна могила достигат до 20 м. дебелина. В същото време, през 50-те години на ХХ век бил открит и предкерамичния Йерихон, но новите находки от Чатал Хююкс превъзхождал Йерихон по площ три – четири пъти и обещавал да затъмни града крепост в Палестина. Очевидно източната селищна могила Чатал Хююк криел най-голямото от известните поселения от началото на VІ хил. пр. Хр., а към какъв период възхожда анатолийския неолитен “град” никой не смеел да гадае.
Метални или каменни скулптори оттук нямало оцелели и други големи художествени произведения до този момент не били откривани тук.
Още при отнемането на първия културен слой обаче Меларт се натъкнал на очертания на стени.
Световната научна общественост не повярвала на първите фоторепортажи от Чатал Хююк. То не било и за вярване. Джеймс Мелаарт открил великолепен храм с фрески, оцветени релефи и скулпторни изображения. Открил също така останки от тъкани, дървени съдове и даже нишки, на които нанизвали бисери. Имало дори случаи в откритите черепи на погребани покойници да е запазен мозък. Всичко това се струвало невероятно на хората и освен това публикуваните от Мелаарт датировки още повече смутили, направо шашнали специалистите. Сред разкопаните от него находки много съдържали въглерод и той с помощта на радиовъглеродния анализ създал система на датиране. Находките се отнасяли към периода между 6 800 години и 5 800 години. Едни колеги археолози мислели, че Мелаарт прави фалшификации, други, че прави грешки е дори започнали да мислят, че радиовъглеродния метод на датиране съвсем се компрометира като ненадежден.
Едновременно с това обаче археолозите от много страни посещавали Чатал Хююк изучавали намерените предмети и на място се убеждавали в тяхната автентичност. Наложило се да признаят, че Йерихон, който преди това се считал за най-първия етап на развитие през VІІІ-то и VІІ хил. пр. Хр., още в началото на VІІ-то хилядолетие всъщност се оказал в периферията на развитието на земеделката неолитна култура.
Сега вече датировката на поселението Чатал Хююк е всепризната. Някои проблеми обаче и до днес предизвикват оживени спорове вследствие напредването на разкопките. До 70-те години на ХХ в. в Чатал Хююк вече била разкрита от 1/5 до 1/10 от пространството на горните четири – пет слоя и се е стигнало до слой ХІІ, който вече бил под нивото на околното поле. За съжаление точно в тази местност има интензивно поливно земеделие и близките напоителни канали предизвикват просмукване на вода и наводняват най-долните културни пластове на този изключителен археологически обект.
Най-стария пласт ХІІ е датиран 6 800 години пр. Хр., а най-късния слой ІІ има дата 5 797 ±79. Между тях са уточнени още цяла редица дати. Така например пласт VІ, който има важно значение за историята на изкуството е датиран 6 000 – 5 900 години пр. Хр., а началото на пласт Х е отнесено 6 500±100 години пр. Хр.
Смята се, че селищата, съответстващи на периода 6 800 – 5 800 години пр. Хр. от източната селищна могила на Чатал Хююк са били наистина процъфтяващи. Този период съвпада със съществуването на крепостта Йерихон и по-точно съответства на втория йерихонски период, характерен с портретните черепи с гипсова облицовка. Мелаарт приема, че 12 – 13 жилищни нива от този период в Чатал Хююг са приемствени и могат да се приемата като едно компактно развитие на тази земеделска неолитно култура. Според него материалите откривани в тези жилищни хоризонти не свидетелствуват нито за времена на упадък, нито за времена на открияващ се възход. При правенето на исторически заключения обаче трябва да се има предвид, че по времето на Мелаарт Чатал Хююк е бил само частично разкопан и далеч не всички находки дълго не са били публикувани. Новите резултати, надявам се, вече са достъпни в подробности за вашито поколение.
Все пак два частично разкрити комплекса още преди 70-те години на ХХ век в Чатал Хююк поразяват с блясъка на своите съкровища. Строежите, където се откриват те са в различни слоеве и не си съответстват един на друг в своите детайли, но по план в основата си са еднакви.. Най-ярко тези особености личат в плана на културния слой VІВ. От плана се вижда, че цялото поселение е планирано като едно цяло и жилищата са построени с обединени сили. Правоъгълните къщи се допират една до друга и имат общи стени, така че няма място за улици и кръстовища. В къщите, разположени вътре в кварталите, е можело да се попадне само през покрива. Обитателите се качвали в жилищата си по стълби и няколко от тях са запазени. Къщите обикновено се състояли от едно главно помещение и едно или две предверия. Те имали дължина 8 – 10 м. и били широки 4 до 6 м.
Мелаарт предполага, че тази застроителна гъстота е била осъществена от съображения за сигурност и по-лесна отбрана при нужда. Основание за това му дава и обстоятелството, че външните стени на жилищните квартали очевидно са служели като обединена защитна стена. Този отбранителен способ е характерен за много поселения в Анатолия. То обаче не може да се сравни с мощната отбранителна система на Йерихон.
Жилищата в Чатал Хююк се различавали по големина и разположение на помещенията т. ест по план. Тези различия обаче не дават повод да се направят изводи за някакво социално разслоение на обитателите им. Някои богато украсени помещения привличат вниманието ни, но в тях липсват признаци за всекидневен живот. Всеки трети или четвърти дом е украсен с релефи, скулптори и стенописи. Затова тези помещения могат да се възприемат като места на култа или храмове. До средата на 70-те години на ХХ век са били открити 48 храма. Мелаарт смята, че при самото начало на своите археологически проучвания в Чатал Хююк той е попаднал на храмовия квартал или комплекс. Към това предположение тласка обстоятелството, че липсват производителни ателиета, а против него е обстоятелството, че храмовете били включени в жилищни комплекси. Очевидно било обаче, че всеки храм принадлежал на определена група жилища.
В по-късни времена храмът обикновено се отделял от жилищните квартали и даже се вземали мерки да бъде защитен от тях и това се обяснява от маркс-ленинците с настъпването на класовото разслоение.
Що се касае за Чатал Хююк, че всеки дом е бил обиталище на едно голямо семейство, то три или четири жилища могат да се възприемат като родов съюз и може да се заключи, че всеки храм е принадлежал на един род.
Погребенията в храмовете, свидетелствуват за съществуването на жреци през този период.
По чаталхююкско правило покойниците ги погребвали в жилищните помещения под местата, където спели живите. В някои храмове обаче са открити погребения на жени с богати украшения. Така в слой ХІІІ, в храм № 3 са се запазили фрески с изображения на фантастично променени фигури и под малка площадка са погребани жена в седяща поза. Около нея са намерени много украшения и един жезъл, който се възприема като свидетелство за особения статус на погребаната.Тя е със сигурност жрица и владетелка.
Под стенописа в храм № 14 от VІ културен слой с изобразено изригване на вулкан също е открито женско погребения. Мъжки погребения в храмовете до средата на 70-те години не са били открити.
В храмовете са разкопани общо 17 погребения на жени. Археолозите обаче не успели да фиксират към кой културен слой се отнасят те. Във всички погребения се наблюдавало посипване с охра на покойната, което се свързва с предварителна подготовка за възкресение.
Ясно е, че през неолита в Чатал Хююк главна роля в култа са изпълнявали жените. Разкопките обаче не свидетелстват на коя богиня са служели тези жрици. Съществува възможност самите те да са били обожествявани и почитани като богини. Етнографски паралели и изследвания на древноизточните религии позволяват предположението, че отделянето на жреците от божествата е могло да стане в по-късно време. Сибирските шамани, които считали жените за надарени с особена чудотворна сила, били за хората едновременно и хора и божества. Защото боговете завладявали шаманите, когато са се намирали в религиозен транс. Подобна роля биха могли да изпълняват и откритите в храмовете погребани жени от Чатал Хююк.
Уредбата на храмовете в Чатал Хююк дава още по-пълна представа за духовния мир на раннонеолитния човек.
В центъра на религиозните представи през тази епоха стояла обожествената жена като източник на живота и смъртта. При погребването на жрицата от храмовото погребение в слой VІІІ били поставени предмети, символизиращи смърт и болест. Между рогозките, покриващи тялото имало много скелети на мишки, между които имало землеройки (къртици), които източната традиция свързва се епидемии и ги свързва с преизподнята – ада. В някои от ръкописите на древноегипетската Книга на мъртвите една богиня с миша глава представлява страшният образ на преизподнята. В І-то хилядолетие пр. Хр. филистимците принасяли в жертва златни мишки, за да предпазят страната си от чума .(Кн. Царства1 1, 6-4) .
Единството на живота и смъртта най-ярко е въплътено в глинената статуетка от слой ІІС от около 5 800 година. Гола дебела жена с две животни от двете й страни седи на трон. Ходилата й се опират на череп, а между краката й се подава главата на новородено. Родилката черпи сили от черепа на предците, владее над животните от двете й страни и е длъжна да предизвика плодородие на растенията. Глинената богиня, първата Кибела е открита в яма за съхранение на зърнени храни между предназначените за семена зърна. Явно в представите на древните силата на женската плодовитост е толкова голяма, че може да стимулира всякакво плодородие – и при животните и при растенията.
Представата за връзка между раждането при хората и плодородието при растенията е нов фактор в сравнение с представите от палеолита и мезолита. Тази връзка е духовно отражение на възникналото земеделие. Изображение на родилка е открито преди това във Френските пещери, например на релефа от Лос. Оплождането на животни е възпроизведено на глинен релеф от пещерата Тю д’Одубера. На него се представени зубри в момент на чифтосване. По време на посветителния обряд около този релеф танцували. Той се третира не толкова като опит да се възбуди сексуалната сила на животните, но тя да се пренесе върху хората. Едва у земеделските племена жената станала не само прародителка и основа на рода по линия на майката., но и глава на семейството, защото тя обработвала земята. На нея именно се подчинявали животните и вегетационните сили на растенията. Като родоначалница и носителка на жизнената сила, от която зависи ежегодния цъфтеж и умирането на растенията, жената въплътила в себе си целият кръг от представи за живота и смъртта, които от наша гледна точка се намират в непримирими противоречия.
Областта Кония, в която се намира Чатал Хююк е богата на водоизточници, плодородна е и затова е станала център на хилядолетни цивилизации. В ранното средновековие тук е процъфтявало царството на селджуците Руми – държавата Икония. Византийци, римляни, перси и много други народи са използвали просторните равнини за земеделие. Но до средата на ХХ век за древните периоди на Кония нищо не се знаеше и това личи от по-старата литература, където нищо на праисторическа тема не може да се прочете. Едва в 1958 г. след многочислени систематични изследвания на младия английски археолог Джеймс Мелаарт бяха направени сензациозни открития.
Джеймс Мелаарт направил разкопки на около 40 км югоизточно от град Кония на брега на бързата пълноводна река Уаршамбачай. Селяните наричали това място Чатал Хююк, т. ест. Двойният хълм. Тук един до друг се намирали два необикновено големи хълма от земни натрупвания, които скривали останките от поселението, съществувало преди няколко хилядолетия. Тези селищни могили били с различна големина. По-старият от тях имал дължина 300 м и широчина пак 300 м. Той се издигал над естествения терен на равнината на височина 17.5 м. Другия, по-късен западен хълм бил малко по-малък.
Още първото оглеждане на тези селищни могили събудило големи надежди у Мелаарт. Находките от западния хълм се датирали от V-тото хил. пр. Хр. Значителна дебелина от културните слоеве обаче показвала, че могилата обхваща и по-стари периоди. Изследването на източния хълм събуждало още по-големи очаквания. Намерената непосредствено на повърхността керамика се отнасяла към много стар тип, който дотогава бил откриван само в пещери и малки поселения. Оказало се, че културните напластявания на източната селищна могила достигат до 20 м. дебелина. В същото време, през 50-те години на ХХ век бил открит и предкерамичния Йерихон, но новите находки от Чатал Хююкс превъзхождал Йерихон по площ три – четири пъти и обещавал да затъмни града крепост в Палестина. Очевидно източната селищна могила Чатал Хююк криел най-голямото от известните поселения от началото на VІ хил. пр. Хр., а към какъв период възхожда анатолийския неолитен “град” никой не смеел да гадае.
Метални или каменни скулптори оттук нямало оцелели и други големи художествени произведения до този момент не били откривани тук.
Още при отнемането на първия културен слой обаче Меларт се натъкнал на очертания на стени.
Световната научна общественост не повярвала на първите фоторепортажи от Чатал Хююк. То не било и за вярване. Джеймс Мелаарт открил великолепен храм с фрески, оцветени релефи и скулпторни изображения. Открил също така останки от тъкани, дървени съдове и даже нишки, на които нанизвали бисери. Имало дори случаи в откритите черепи на погребани покойници да е запазен мозък. Всичко това се струвало невероятно на хората и освен това публикуваните от Мелаарт датировки още повече смутили, направо шашнали специалистите. Сред разкопаните от него находки много съдържали въглерод и той с помощта на радиовъглеродния анализ създал система на датиране. Находките се отнасяли към периода между 6 800 години и 5 800 години. Едни колеги археолози мислели, че Мелаарт прави фалшификации, други, че прави грешки е дори започнали да мислят, че радиовъглеродния метод на датиране съвсем се компрометира като ненадежден.
Едновременно с това обаче археолозите от много страни посещавали Чатал Хююк изучавали намерените предмети и на място се убеждавали в тяхната автентичност. Наложило се да признаят, че Йерихон, който преди това се считал за най-първия етап на развитие през VІІІ-то и VІІ хил. пр. Хр., още в началото на VІІ-то хилядолетие всъщност се оказал в периферията на развитието на земеделката неолитна култура.
Сега вече датировката на поселението Чатал Хююк е всепризната. Някои проблеми обаче и до днес предизвикват оживени спорове вследствие напредването на разкопките. До 70-те години на ХХ в. в Чатал Хююк вече била разкрита от 1/5 до 1/10 от пространството на горните четири – пет слоя и се е стигнало до слой ХІІ, който вече бил под нивото на околното поле. За съжаление точно в тази местност има интензивно поливно земеделие и близките напоителни канали предизвикват просмукване на вода и наводняват най-долните културни пластове на този изключителен археологически обект.
Най-стария пласт ХІІ е датиран 6 800 години пр. Хр., а най-късния слой ІІ има дата 5 797 ±79. Между тях са уточнени още цяла редица дати. Така например пласт VІ, който има важно значение за историята на изкуството е датиран 6 000 – 5 900 години пр. Хр., а началото на пласт Х е отнесено 6 500±100 години пр. Хр.
Смята се, че селищата, съответстващи на периода 6 800 – 5 800 години пр. Хр. от източната селищна могила на Чатал Хююк са били наистина процъфтяващи. Този период съвпада със съществуването на крепостта Йерихон и по-точно съответства на втория йерихонски период, характерен с портретните черепи с гипсова облицовка. Мелаарт приема, че 12 – 13 жилищни нива от този период в Чатал Хююг са приемствени и могат да се приемата като едно компактно развитие на тази земеделска неолитно култура. Според него материалите откривани в тези жилищни хоризонти не свидетелствуват нито за времена на упадък, нито за времена на открияващ се възход. При правенето на исторически заключения обаче трябва да се има предвид, че по времето на Мелаарт Чатал Хююк е бил само частично разкопан и далеч не всички находки дълго не са били публикувани. Новите резултати, надявам се, вече са достъпни в подробности за вашито поколение.
Все пак два частично разкрити комплекса още преди 70-те години на ХХ век в Чатал Хююк поразяват с блясъка на своите съкровища. Строежите, където се откриват те са в различни слоеве и не си съответстват един на друг в своите детайли, но по план в основата си са еднакви.. Най-ярко тези особености личат в плана на културния слой VІВ. От плана се вижда, че цялото поселение е планирано като едно цяло и жилищата са построени с обединени сили. Правоъгълните къщи се допират една до друга и имат общи стени, така че няма място за улици и кръстовища. В къщите, разположени вътре в кварталите, е можело да се попадне само през покрива. Обитателите се качвали в жилищата си по стълби и няколко от тях са запазени. Къщите обикновено се състояли от едно главно помещение и едно или две предверия. Те имали дължина 8 – 10 м. и били широки 4 до 6 м.
Мелаарт предполага, че тази застроителна гъстота е била осъществена от съображения за сигурност и по-лесна отбрана при нужда. Основание за това му дава и обстоятелството, че външните стени на жилищните квартали очевидно са служели като обединена защитна стена. Този отбранителен способ е характерен за много поселения в Анатолия. То обаче не може да се сравни с мощната отбранителна система на Йерихон.
Жилищата в Чатал Хююк се различавали по големина и разположение на помещенията т. ест по план. Тези различия обаче не дават повод да се направят изводи за някакво социално разслоение на обитателите им. Някои богато украсени помещения привличат вниманието ни, но в тях липсват признаци за всекидневен живот. Всеки трети или четвърти дом е украсен с релефи, скулптори и стенописи. Затова тези помещения могат да се възприемат като места на култа или храмове. До средата на 70-те години на ХХ век са били открити 48 храма. Мелаарт смята, че при самото начало на своите археологически проучвания в Чатал Хююк той е попаднал на храмовия квартал или комплекс. Към това предположение тласка обстоятелството, че липсват производителни ателиета, а против него е обстоятелството, че храмовете били включени в жилищни комплекси. Очевидно било обаче, че всеки храм принадлежал на определена група жилища.
В по-късни времена храмът обикновено се отделял от жилищните квартали и даже се вземали мерки да бъде защитен от тях и това се обяснява от маркс-ленинците с настъпването на класовото разслоение.
Що се касае за Чатал Хююк, че всеки дом е бил обиталище на едно голямо семейство, то три или четири жилища могат да се възприемат като родов съюз и може да се заключи, че всеки храм е принадлежал на един род.
Погребенията в храмовете, свидетелствуват за съществуването на жреци през този период.
По чаталхююкско правило покойниците ги погребвали в жилищните помещения под местата, където спели живите. В някои храмове обаче са открити погребения на жени с богати украшения. Така в слой ХІІІ, в храм № 3 са се запазили фрески с изображения на фантастично променени фигури и под малка площадка са погребани жена в седяща поза. Около нея са намерени много украшения и един жезъл, който се възприема като свидетелство за особения статус на погребаната.Тя е със сигурност жрица и владетелка.
Под стенописа в храм № 14 от VІ културен слой с изобразено изригване на вулкан също е открито женско погребения. Мъжки погребения в храмовете до средата на 70-те години не са били открити.
В храмовете са разкопани общо 17 погребения на жени. Археолозите обаче не успели да фиксират към кой културен слой се отнасят те. Във всички погребения се наблюдавало посипване с охра на покойната, което се свързва с предварителна подготовка за възкресение.
Ясно е, че през неолита в Чатал Хююк главна роля в култа са изпълнявали жените. Разкопките обаче не свидетелстват на коя богиня са служели тези жрици. Съществува възможност самите те да са били обожествявани и почитани като богини. Етнографски паралели и изследвания на древноизточните религии позволяват предположението, че отделянето на жреците от божествата е могло да стане в по-късно време. Сибирските шамани, които считали жените за надарени с особена чудотворна сила, били за хората едновременно и хора и божества. Защото боговете завладявали шаманите, когато са се намирали в религиозен транс. Подобна роля биха могли да изпълняват и откритите в храмовете погребани жени от Чатал Хююк.
Уредбата на храмовете в Чатал Хююк дава още по-пълна представа за духовния мир на раннонеолитния човек.
В центъра на религиозните представи през тази епоха стояла обожествената жена като източник на живота и смъртта. При погребването на жрицата от храмовото погребение в слой VІІІ били поставени предмети, символизиращи смърт и болест. Между рогозките, покриващи тялото имало много скелети на мишки, между които имало землеройки (къртици), които източната традиция свързва се епидемии и ги свързва с преизподнята – ада. В някои от ръкописите на древноегипетската Книга на мъртвите една богиня с миша глава представлява страшният образ на преизподнята. В І-то хилядолетие пр. Хр. филистимците принасяли в жертва златни мишки, за да предпазят страната си от чума .(Кн. Царства1 1, 6-4) .
Единството на живота и смъртта най-ярко е въплътено в глинената статуетка от слой ІІС от около 5 800 година. Гола дебела жена с две животни от двете й страни седи на трон. Ходилата й се опират на череп, а между краката й се подава главата на новородено. Родилката черпи сили от черепа на предците, владее над животните от двете й страни и е длъжна да предизвика плодородие на растенията. Глинената богиня, първата Кибела е открита в яма за съхранение на зърнени храни между предназначените за семена зърна. Явно в представите на древните силата на женската плодовитост е толкова голяма, че може да стимулира всякакво плодородие – и при животните и при растенията.
Представата за връзка между раждането при хората и плодородието при растенията е нов фактор в сравнение с представите от палеолита и мезолита. Тази връзка е духовно отражение на възникналото земеделие. Изображение на родилка е открито преди това във Френските пещери, например на релефа от Лос. Оплождането на животни е възпроизведено на глинен релеф от пещерата Тю д’Одубера. На него се представени зубри в момент на чифтосване. По време на посветителния обряд около този релеф танцували. Той се третира не толкова като опит да се възбуди сексуалната сила на животните, но тя да се пренесе върху хората. Едва у земеделските племена жената станала не само прародителка и основа на рода по линия на майката., но и глава на семейството, защото тя обработвала земята. На нея именно се подчинявали животните и вегетационните сили на растенията. Като родоначалница и носителка на жизнената сила, от която зависи ежегодния цъфтеж и умирането на растенията, жената въплътила в себе си целият кръг от представи за живота и смъртта, които от наша гледна точка се намират в непримирими противоречия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар