Неолитният човек не възприемал връзката между живота и смъртта като нещо ужасно. Черепите на което е стъпила първата Кибела от Чатал Хююк обозначавали очевидно предците, които и в Палестина били почитани чрез култ към черепите. За култа към черепите свидетелстват фреските в редица храмове. В културен слой VІІ е открит храм с фрески и релефи, отразяващи култа към покойните предци. Стенописът представя мощни ястреби, наведени над обезглавени трупове. Пред тези изображения имало глинени пейки и върху тях черепи. Основните скулптори в храма са моделирани от глина глави на едър рогат добитък с големи рога, като тези, които някога са украсявали гигантските диви животни. Някои от ястребите имат човешки крака. Възможно е те да представят маскирани като ястреби танцьори, които играели голяма роля в култа към мъртвите.
Друга стенопис допълва представите с изображение на обезглавени трупове. На нея е представена фасада с остроъгълен фронтон, пред който са поставени многобройни черепи. Съдейки по аналогични примери трябва да приемем, че тук се е намирал “Домът на черепите”.
Погребалните обичаи в Чатал Хююк се отличават от тези в Палестина. Останките на покойниците се откриват в различна степен на съхраненост. Вадейки ги от гробовете, разположени под местата за спане в домовете, археолозите установили, че останките от мъже се полагали отделно от женските и детските. Понякога били погребвани само големите кости и черепът, поставени в кошница или чувал. Понякога са се запазвали мускули и сухожилия и дори мозък. Положението на костите доказва, че труповете не са били повреждани, когато ги полагали в гроба. Вследствие на пожари, унищожили селището труповете се овъглили, защото са били на дълбочина само 20 – 25 см от повърхността на лежанката. В същото време, както показват стенописите, някои трупове, били обезглавени и хвърлени да ги ядат ястребите. След известно време костите били събирани и ги погребвали заедно с черепа.. Причините за различното третиране на покойниците не са ясни. Възможно е едно наблюдение на Мелаарт да разреши тази загадка.
Изследователите не открили следи от почистване на лежанките, извършвани непосредствено преди погребението. Те били обмазвани и боядисвани понякога заедно с целия под на дома. Въз основа и на други наблюдения станало ясно, че обмазването се е правело само един път в годината. Смята се, че това е ставало през пролетта в навечерието на Нова година. Нашето начало на годината, попадащо в средата на зимата, не съвпада с древното. За древноизточните народи годината се определяла от вегетационния цикъл на растенията и родилния период на животните. Тръгвало се от раждането към гибелта и разпада. Краят на годината се съпровождал от жални песнопения за умиращата плодоностност на природата, а нейното начало идвало с шумни празненства в чест на възраждащия се живот.
Обитателите на Чатал Хююк по всяка вероятност са погребвали покойниците си в края на годината. Телата на тези, които умирали в началото на годината хвърляли на ястребите, а главите им подреждали в “Дома на черепите”. Починалите в края на годината поставяли под лежанката. И така между мъртвите и живите съществувала тясна връзка. Покойникът, погребан под лежанката си бил все едно в семейството и нямал нужда от допълнителна храна. Но дрехите, оръжието и украшенията му били погребвани заедно с него. Така в женските погребения се откривали огледала от гладък обсидиан. Поясите от плат завършвали с костни закопчалки. Остатъците от дрехи позволяват да се различат няколко вида тъкани. Следите от боя върху останките на покойниците свидетелстват за боядисване и рисуване върху труповете. Предполага се, че и живите са се боядисвали. Телата на жените са богато украсени с огърлици от камъни, раковини, кости, а също така и мед и олово. Наличието на мед било необичайно за археолозите. Каменна епоха и изведнъж мед.
Така както наречената от мене статуетка на “Кибела”, която ражда и е стъпила върху черепи, показва представите на древните за тясна връзка между живота и смъртта, така релефът от храм ІІ от културен слой VІ позволява да се направят още по-точни изводи.
Две глинени женски гърди обхващат главите на два ястреба с издадени напред клюнове. В полосата под гърдите лежат оглозгани от ястребите кости – символ на смъртта, възникваща от живота. Подобни на този релеф са глинените бюстове с черепи на мъжки лисици и невестулки, открити в други храмове, а също така и често срещаните изображения, на които мъжкия глиган е изобразен заедно с жена.
В Иран през по-късни епохи в образа на глиган понякога се явява смъртоносният бог на войната. В раннокерамични поселения като Тепе-Сараб, синхронни с Чатал Хююк основни култови изображения били жената и глиганът (sus scrofa). В Чатал-Хююк в погребенията от VІІ културен слой поставяли челюсти от глиган. На много глинени релефи са възпроизведени женски бюстове над глигански челюсти, а на глинен релеф в VІ слой в храм № 45 има глава на глиган, превишаваща естествената големина редом със стилизирано изображение на жена.
Почитаното на глигана изглежда е възникнало от страх пред него, но това не сложило край на ловуването на този представител на фауната и в култовете, свързани с лова той фигурира като плячка.. Ловният култ през този ранен неолитен период става единствената област в идеологията, в която главна рося се отреждала на мъжа. Това са култове, свързани с палеолитни реликти в идеологията на праисторическия човек. За това говорят някои статуетки на животни, които са обект на лов. Върху тях с миниатюрни оръжия са нанесени “рани”. Както видяхме върху много изображения в пещерите от ледниковия период в Южна Франция и Испания, тези фигурки, представящи едър рогат добитък, свини и елени “се убивали” символично преди лов по време на култови церемонии. След употреба те били закопавани в храма. Подобен обичай е достигнал до наши дни при пигмеити. Когато се готвят за лов, те правят магическо изображение на животното, а след лова го унищожават.
На култа на лова в Чатал-Хююк, ако се съди по фреските, са посветени два храма от ІІІ и V културен слой. Те са в характерния на Чатал-Хююк стил, в тях има много персонажи, усеща се движение, много хора танцуват около необикновено големи животни. Животните и по-простите детайли са изпълнени с бои от минерали. При изобразяването на хората се използват главно органични оцветяващи вещества, които са се съхранили по-лошо отколкото минералните бои.
Като грунд на картините е послужила бялата глинена мазилка на стените. Някои животни са нарисувани в естествена големина. Така биковете са дълги 2 – 2.4 м. Хората обратно са ниски и стройни.
В храма от ІІІ-ти културен слой при входа също има ловни сцени. Мъж-великан с превръзка от кожа на леопард опъва лък, изправен зад стадо благородни елени – три самци, самки и малки еленчета, изобразени с червена боя. Двама други, по-ниски ловци са се хвърлили към повален елен. Той е представен с изкривена назад глава и изображението му е най-сполучливото в този фриз. Зад стадото се виждат още няколко ловци. Още в тази ранна епоха в изкуството на Изтока социалният статус на хората се изразява с размера на фигурата. По-едри са хората, стоящи по високо в социалната иерархия. Изглежда товя явление за първи път в историята на Изтока се среща в Чатал-Хююк и споменатата голяма фигура с превръзка от кожа на леопард е първият подобен шедьовър, дошъл до нас.
Сред многобройните каменни и глинени фигури от Чатал-Хююк преобладават изображенията на жени. Две от малкото мъжки статуетки свидетелствуват за съществуването на домашни животни още през ранната фаза на неолита. Това са изображения на ездачи на бикове. Статуетките от Чатал-Хююк всъщност са най-древните изображения на ездачи. Те потвърждават една стара хипотеза, че ездата на коне е предшествана от езда на едър рогат добитък. В полза на тази хипотеза се изтъква факта, че конския впряг и седлото са произлезли от сбруята за рогат добитък.
Така находките, открити от Джеймс Мелаарт говорят красноречево, че биковете са били обяздвани и изображението на техните ездачи е станало култово, т. ест обект на преклонение.
Ездата на бикове би могла да послужи за праобраз и за изобразяване на персонажи върху леопорди. В източните култове от по-късно време върху бик стои или се придвижва върху него богът на гръмотевицата: Адат в Сирия, Тешуб у хетите, Аддад в Месопотамия. Той неизменно държи в ръце двойна брадва, която се счита за символ на мълнията. По същия начин у северните германци богът на гръмотевицата и плодородието Тор държи чук. Едва ли това е случайно. На една от фреските в Чатал-Хююк под остатъци от изображението на слънцето се вижда двойна брадва.
Двойната брадва е един от най-често срещаните мотиви в култовите изображения от Предна Азия, Иран и Крит. Тези изображения са в определена връзка с “Великата майка на боговете” и с култа на мъртвите, което се вижда от знаменития саркофаг от Атия Триада. В Кноссос двойните брадви, наред с кръста стояли в кулата на богинята-майка. На изображенията от Чатал-Хююк редом с двойната брадва и женските фигури се разполагали три кръста, двата от тях са съставени от двойни секири, съединени една с друга и единият от четири женски фигури. Затова именно археолозите свързват двойната брадва и кръста с култа към “Великата майка”.
Разположението на женски статуетки във формата на кръст е известно от неолита на остров Кипър и безспорно е дошло там от Мала Азия. Кръст на верига носели в знак на благочестие асирийските царе и касситските князе. Критските и кипърските жреци почитали кръста като символ на плодородието и пролетното възраждане. Това са най-древните представи за Нова година, за смъртта на бога на старата година. Затова някои археолози свързват тези неолитни семантични особености на изображението на кръста с много по-късното християнство.
Другите раннонеолитни сензации, открити в Чатал-Хююк са запазените дървени съдове и кутии. Това са плитки подноси, лъжици и др.
Наричат Чатал-Хююк храмов град. Друга сензация, открита тук това е, че съвремениците на ІХ –ти културен слой, значи хората от средата на VІІ-то хилядолетие умеели да топят рудата и да произвеждат мед и олово.и да коват необработената мед. Значи в Чатал-Хююк още ранния неолит се преплита с по-късната епоха на метала. Изследвания на австрийски специалисти по металургия са ги довели до извода, че медта се добивала от малахит, подгряван от дървени въглища.