проф. Иван Карайотов:
През неолита – новокаменната епоха човечеството направило голяма крачка в развитието си. През втората половина на ХХ век в Азия и в Югоизточна Европа бяха открити много неолитни поселения. Техните обитатели все още не са познавали керамиката. Те обаче вече практикували примитивно земеделие и скотовъдство.
От тази ранна неолитна епоха, която се нарича и “безкерамичен или докерамичен неолит” има културни напластявания в Шанидар (Иран), Джармо (Северен Ирак, Кюрдистан), Чайнютапеси (Югоизточна Турция), Йерихон (Палестина) и на други места в Предна Азия. Предкерамичен (доокерамичен) неолит (протонеолит) е открит също и в няколко селища в днешна Северна континентална Гърция в областта Тесалия. Тези културни останки от предкерамичния европейски неолит са влезли в литературата, както обикновено с имената на съвременните селища, близо до които се намират – Аргиса, Суфли магула и Гедики в околностите на Лариса, Сескло е в района на Волос (древният Йолк), Ахилеон е в околностите на Фарсала. Подобни находки има и от териториите на Югославия и Румъния, но те са спорни.
Откриватели на малоазийския протонеолит са Джон Гарсанг и Катлин Кениън (John Garstang и Kathhleen Kenyon), които са изследвали Йерихон (Jérico), Клод Шафер (Claude Schafer) разкопал Ras Shamra, финикийския Угарит близо до Латакия в днешна Сирия; Robert J. Braidwood разкопал Джармо (Jarmo), Тепе Азиап (Tepe Asiab) и Тепе Сараб (Tepe Sarab). Много големи заслуги за проучване на протонеолита и прехода към керамичния неолит има Джеймс Мелаалт (James Mellaart), който е разкопал Хачилар (Hacilar) и прочитиата селищна могила Чатал Хююк.
Откирването на сигурен безкереамичен неолит датира от 50-те години на ХХ век. Между 1956 и 1960 г. една американска експедиция, ръководена от Рудолф Солецки си поставила ца цел да изследва пещерите в Северен Ирак. Целта й била преди всичко да проучи палеолитни слоева в този район на света. В пещерата Шанидар на няколко метра дълбочина експедицията открила неандерталски погребения. По горните слоеве, над погребенията на неандерталци се отнасяли към късния палеолит. Това били останки от ловци и събиратели, живяли в среда, различна от сегашните природни условия в Иран. В пещерата все още нямало никакви белези за настъпили промени в живота на палеолитния човек.
През неолита – новокаменната епоха човечеството направило голяма крачка в развитието си. През втората половина на ХХ век в Азия и в Югоизточна Европа бяха открити много неолитни поселения. Техните обитатели все още не са познавали керамиката. Те обаче вече практикували примитивно земеделие и скотовъдство.
От тази ранна неолитна епоха, която се нарича и “безкерамичен или докерамичен неолит” има културни напластявания в Шанидар (Иран), Джармо (Северен Ирак, Кюрдистан), Чайнютапеси (Югоизточна Турция), Йерихон (Палестина) и на други места в Предна Азия. Предкерамичен (доокерамичен) неолит (протонеолит) е открит също и в няколко селища в днешна Северна континентална Гърция в областта Тесалия. Тези културни останки от предкерамичния европейски неолит са влезли в литературата, както обикновено с имената на съвременните селища, близо до които се намират – Аргиса, Суфли магула и Гедики в околностите на Лариса, Сескло е в района на Волос (древният Йолк), Ахилеон е в околностите на Фарсала. Подобни находки има и от териториите на Югославия и Румъния, но те са спорни.
Откриватели на малоазийския протонеолит са Джон Гарсанг и Катлин Кениън (John Garstang и Kathhleen Kenyon), които са изследвали Йерихон (Jérico), Клод Шафер (Claude Schafer) разкопал Ras Shamra, финикийския Угарит близо до Латакия в днешна Сирия; Robert J. Braidwood разкопал Джармо (Jarmo), Тепе Азиап (Tepe Asiab) и Тепе Сараб (Tepe Sarab). Много големи заслуги за проучване на протонеолита и прехода към керамичния неолит има Джеймс Мелаалт (James Mellaart), който е разкопал Хачилар (Hacilar) и прочитиата селищна могила Чатал Хююк.
Откирването на сигурен безкереамичен неолит датира от 50-те години на ХХ век. Между 1956 и 1960 г. една американска експедиция, ръководена от Рудолф Солецки си поставила ца цел да изследва пещерите в Северен Ирак. Целта й била преди всичко да проучи палеолитни слоева в този район на света. В пещерата Шанидар на няколко метра дълбочина експедицията открила неандерталски погребения. По горните слоеве, над погребенията на неандерталци се отнасяли към късния палеолит. Това били останки от ловци и събиратели, живяли в среда, различна от сегашните природни условия в Иран. В пещерата все още нямало никакви белези за настъпили промени в живота на палеолитния човек.
В долината, недалеч от входа на пещерата Шанидар археолозите открили селище, датирано приблизително преди около 9 200 години. Тук те се натъкнали на нови типове оръдия. Сензацията обаче дошла от изследването на костите. След като палеолитният човек в този район ловувал преди всичко диви кози, археолозите били изненадани, че в Зави-Чеми-Шанидар – така бил наречен новият обект, за да се отличи от пещерата – повечето от костите принадлежали на овце. Костите на дивите кози съставлявали само една шестнадесета от общото количество. Три пети от овцете били на възраст под година. Значи в случая се натъкваме на първите сериозни консуматори на агнишко месо. Няма никакво съмнение, ч в Зави-Чеми-Шанидар са били открити кости на домашни животни. Агнетата били колени не само за консумация на месото им. Освободените от кърмене овце вече ставали подойници и давали мляко на човека най-малко в ІХ-тото хилядолетие преди Хр.
Внимателното изследване на намерените оръдия довело до извода, че наред с примитивните каменни ръчни мелнички, тук в Зави-Чеми-Шанидар имало полирани, отлично оформени каменни брадви – оръдия, които ловците на познавали. Костени дръжки с малки апликирани кремъчета служели за жътва. Това са първите сърпове. Археолозите се натъкнали на облицовани с камъни ями, които били използвани за примитевни жилища. Наблизо, върху голямо пространство се открили складирани камъни и ями с отпадъци от живота на тези първи земедилци. Камъните се използвали, за да се правят ямни огнища за приготвяне на печената храна. Тези ями-огнища се обмазвали с глина. До тях и вътре се разпалвал огън, после се слагало приготвеното предварително сурово месо и ямата се покривала с нагорещени камъни. После ямата напълно се затваряла и се чакало печеното да се задуши. В България в някои райони все още съществува подобен начин на приготвянето на печено агнешко или ярешко. На територията на Иран са известни и други подобни на Зави-Чеми.Шанидар археологически обекти. Ще спомена само Карим-Шахир в долината Чемчемал пак в Северен Ирак.
Изследователите придават голямо значение на откритието на доказателства за одомашняването на овцата. По-голямо, отколкото това на кучето. Защото ако кучето може да служи преди всичко за пазач и за лов на ловците още от палеолита, то домашното отглеждане на овцата може вече да се свърже и с развитието на земеделието. Щом се събират запаси от храна за овцете, защо да не се отгледат и растения с цел да се добива храна за самия човек.
Първите «домашни» растения били все още дивите форми на ячемика и пшеницата, които и до днес виреят в планинските долини на Предна Азия. Див ечемик е открит в Мала Азия, Закавказието, Северен Иран, Сирия и Палестина. Дива пшеница е известна в Палестина, Сирия и Западен Иран. Тя има малки, твърди зърна. Тази пшеница е доста плодородна. Археологът и палеоботаникът Харлан направил опит, който дал поразителни резултати. Той с голи ръце за един час успял да събере от 144 до 2250 гр. Дива пшеница, а с помоща на кремъчен сърп резултатът бил с 2 450 г. повече. Зърната лесно се отделят от класовете, но по-трудно се освобождават от обвиката (ципата). И тогава те са били продукт за прехрана, който издържа много месеци.
През тази преходна фаза от мезолита към докерамичния неолит обитателите на пещерите и на откритите поселения са отправяли към пространствата обраснали с диви зърнени храни – ечемик и пшеница и се връщали с пълни кошници и чували от кожи. Сигурно за най-плододайните площи понякога са се развихряли борби. Поселенията били разполажени в близост до водоизточници или реки ипроявявали тенденцията да бъдат близо до диворастящите зърнени храни. И в края на краищате те установили, че сами могат да приближат плодородното поле като засеят и отгледат растението колкото се може по близо до поселението си. Предполага се, че е имало стотици напразни опити, но на тях съответствали и стотици сполучливи. Хората постепено се научили да почистват земните участъци от камъни и да разбират значението на влагата за плодородието. Ставало все по лесно да се поддържа съществуването и земеделското производсво все повече се усъвршенствало.
Но това още в началото на земеделската фаза създало и усложнение. Посевите станали ценност не само за тези, които започнали да ги отглеждат. Те привличали дивите животни и обитателите от съседните поселения. Затова се наложило те да бъдат охранявани. Така се поставило началото на съсловието на стражарите, което по-късно ще създаде военната прослойка на по-развитите общество. Когато част от обитателите на едно селище ставали пазачи, те не можели вече да ходят на лов. Те обаче също като другите имали нужда от прехрана и охранителната дейност трябвало да бъде «субсидирана» от производителната. Но прехраната на охранителите създавала и други проблеми. Тогава нямало хладилници и ловците не можели да им оставят месо от убити животни в изобилие. Наложило се някои млади животни да бъдат улавяни и започнало тяхното домашно отглеждане. Така пазачите, които сигурно са изпълнявали вече и ролята на пастири, пазачи на опитомените животни започнали да чувстват все по малко недостиг и от месна храна.
Приема се, че опитомяването на животните е настъпило още преди 10 и 9 хиляди години пр. Хр. В северен Ирак се специализирали да отглеждат овце, в Анатолия и Сирия – кози, в Палестина и Иран – газели и антилопи. Газелите и антилопите обаче били много по-чувствителни към промяната на външните условия, отколкото козите и овцете. Изглежда че поради трудното отглеждане в по-късните доисторически периоди те не придобили стопанското значение, на което се радват овцете и козите.
Развитието на земеделието и скотовъдството дало тласък на по-нататъшното усъвршенстване на уседналия поселищен живот. Времените ловни лагери вече оставали в тъмното палеолитно минало.
Големите промени, станали при прехода към неолита още през втората половина започнаха да се третират като един вид «неолитна революция». Това словосъчетание обаче не звучеше хармонично в ушите на тогавашните маркс-ленинци. Бъргаските археолози обаче Атанас Пейков и сегашният директор на Археологическия институт ст. Н. С. І степен д.и.н. Васил Николов в отпечатаните си статии с списание «Археология» си позволиха да го употребят в кавички. Все пак чест прави на тези български учени, че още през 70-те години на ХХ век, въпреки зоркия контрол, се осмелиха да изразят личното си отношение към един от най-важните проблеми в нашата праистория. Сега вече ние можем спокойно да употребяваме термина «неолитна революция» без да го слагаме в каички.
Неолитната ревалюця произтича от големите, революционни промени, настъпили в икономика с укрепването и развитието на земеделието и скотовъдството. Постепено те стават основни начини за произвадство на храна, това е друг modus vivendi” за праисторическия човек. За него ловът и риболовът минават на втори план. Естествено този процес най-напред настъпва в Малоазийските области, в Палестина и Египет. Това е т. н. “плодороден полумесец”, който се възприема като древна люлка на човечеството. Към тези области обаче твърде скоро се приобщава и Балканският полуостров и Междуречието между реките Волга и Урал на територията на Русия.
Изследователите придават голямо значение на откритието на доказателства за одомашняването на овцата. По-голямо, отколкото това на кучето. Защото ако кучето може да служи преди всичко за пазач и за лов на ловците още от палеолита, то домашното отглеждане на овцата може вече да се свърже и с развитието на земеделието. Щом се събират запаси от храна за овцете, защо да не се отгледат и растения с цел да се добива храна за самия човек.
Първите «домашни» растения били все още дивите форми на ячемика и пшеницата, които и до днес виреят в планинските долини на Предна Азия. Див ечемик е открит в Мала Азия, Закавказието, Северен Иран, Сирия и Палестина. Дива пшеница е известна в Палестина, Сирия и Западен Иран. Тя има малки, твърди зърна. Тази пшеница е доста плодородна. Археологът и палеоботаникът Харлан направил опит, който дал поразителни резултати. Той с голи ръце за един час успял да събере от 144 до 2250 гр. Дива пшеница, а с помоща на кремъчен сърп резултатът бил с 2 450 г. повече. Зърната лесно се отделят от класовете, но по-трудно се освобождават от обвиката (ципата). И тогава те са били продукт за прехрана, който издържа много месеци.
През тази преходна фаза от мезолита към докерамичния неолит обитателите на пещерите и на откритите поселения са отправяли към пространствата обраснали с диви зърнени храни – ечемик и пшеница и се връщали с пълни кошници и чували от кожи. Сигурно за най-плододайните площи понякога са се развихряли борби. Поселенията били разполажени в близост до водоизточници или реки ипроявявали тенденцията да бъдат близо до диворастящите зърнени храни. И в края на краищате те установили, че сами могат да приближат плодородното поле като засеят и отгледат растението колкото се може по близо до поселението си. Предполага се, че е имало стотици напразни опити, но на тях съответствали и стотици сполучливи. Хората постепено се научили да почистват земните участъци от камъни и да разбират значението на влагата за плодородието. Ставало все по лесно да се поддържа съществуването и земеделското производсво все повече се усъвршенствало.
Но това още в началото на земеделската фаза създало и усложнение. Посевите станали ценност не само за тези, които започнали да ги отглеждат. Те привличали дивите животни и обитателите от съседните поселения. Затова се наложило те да бъдат охранявани. Така се поставило началото на съсловието на стражарите, което по-късно ще създаде военната прослойка на по-развитите общество. Когато част от обитателите на едно селище ставали пазачи, те не можели вече да ходят на лов. Те обаче също като другите имали нужда от прехрана и охранителната дейност трябвало да бъде «субсидирана» от производителната. Но прехраната на охранителите създавала и други проблеми. Тогава нямало хладилници и ловците не можели да им оставят месо от убити животни в изобилие. Наложило се някои млади животни да бъдат улавяни и започнало тяхното домашно отглеждане. Така пазачите, които сигурно са изпълнявали вече и ролята на пастири, пазачи на опитомените животни започнали да чувстват все по малко недостиг и от месна храна.
Приема се, че опитомяването на животните е настъпило още преди 10 и 9 хиляди години пр. Хр. В северен Ирак се специализирали да отглеждат овце, в Анатолия и Сирия – кози, в Палестина и Иран – газели и антилопи. Газелите и антилопите обаче били много по-чувствителни към промяната на външните условия, отколкото козите и овцете. Изглежда че поради трудното отглеждане в по-късните доисторически периоди те не придобили стопанското значение, на което се радват овцете и козите.
Развитието на земеделието и скотовъдството дало тласък на по-нататъшното усъвршенстване на уседналия поселищен живот. Времените ловни лагери вече оставали в тъмното палеолитно минало.
Големите промени, станали при прехода към неолита още през втората половина започнаха да се третират като един вид «неолитна революция». Това словосъчетание обаче не звучеше хармонично в ушите на тогавашните маркс-ленинци. Бъргаските археолози обаче Атанас Пейков и сегашният директор на Археологическия институт ст. Н. С. І степен д.и.н. Васил Николов в отпечатаните си статии с списание «Археология» си позволиха да го употребят в кавички. Все пак чест прави на тези български учени, че още през 70-те години на ХХ век, въпреки зоркия контрол, се осмелиха да изразят личното си отношение към един от най-важните проблеми в нашата праистория. Сега вече ние можем спокойно да употребяваме термина «неолитна революция» без да го слагаме в каички.
Неолитната ревалюця произтича от големите, революционни промени, настъпили в икономика с укрепването и развитието на земеделието и скотовъдството. Постепено те стават основни начини за произвадство на храна, това е друг modus vivendi” за праисторическия човек. За него ловът и риболовът минават на втори план. Естествено този процес най-напред настъпва в Малоазийските области, в Палестина и Египет. Това е т. н. “плодороден полумесец”, който се възприема като древна люлка на човечеството. Към тези области обаче твърде скоро се приобщава и Балканският полуостров и Междуречието между реките Волга и Урал на територията на Русия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар