Ранната архаика е време на постепено изживяване и преодоляване на по-старите художествени форми, зрялата архаика белижи утвърждаване на неповторимото своеобразие на културата на полиса на ранния стадий на неговото развитие. Едновремено с това архаиката е време на натрупване на тенденции, които ще доведат до пълната кристализация на класическия идеал в идкуството. Погрешно би било обаче да третираме този плодоносен епох в развитието на Древна Гърция само като предхождащ в класиката. Сам по себе си той има самостоятелни постижения. Чрез неговите творби гръцката архаиката има и самостоятелното си място, и свой собствен дял в развитието на европейската култура. Ще изтъкнем само това, че ако класиката е абсолютно оригинална и характеризира преобладаващо Древна Гръция, то архаиката предоставя много по-широки възможнисти за анализа и оценката на стилови особености, присъщи и на други европейски и малоазийски народи – траки, келти и многобройните народи от пределите на Мала Азия малко преди средата на І-то хил. пр. Хр.
Най-важния проблем решен от гърците през архаиката това е осъществяването на синтеза между архитектурата и скулпторната украса на култовите сгради. Първоначално това решение се основавало на хармонията на пластическия образ с многоцветните (полихромните) декоративни плоскости. По-късно в средата на 6 век архаичните майстори започват да създават скулпторни групи, проникнати от сурова енергия. В тях структурата на човешкото тяло е изявена с лапидарна сила и образът не се губи в архаичната среда. Характерно е това, че за разлика от ваятелите през следващия класически период, майсторите през архаиката строго подчиняват скулпторния образ на ритъма и мащабите на архитектурата. Това най добре се осезава, ако сравним метопите от храма в Селинунт и метопите от Партенона ( Ил. 126 и 242). В областта на кръглата пластика през архаиката се формира определен репертоар статуарни мотиви: курос (т.ест юноша) – обикновено това е статуя на бог, победител на олимпийските игри или надгробен паметник и кора (т. ест девойка – обичайно изображение на богиня.
През периода на архаиката образът на човека-герой и неговото въплъщаване в пластични паметници представлява най-голямото постижение на ранното гръцко изкуство. Майсторите съумяват да предадат на творбите си напрежение на силуета, могъща яснота на обобщените форми и отчетливо противопоставяне на околната среда. Така до нас са достигнали архаични творби заредени с неимоверна естетическа активност, която не е изгубила силата си до днес и едва ли докато има мислещи същества ще я изгуби.
Архаичните фигури са изваяни като една по строеж конструкция. Като ги гледа чаовек осезава твърдостта на краката и бедрата им, стабилно носещи тялото, което се състои от могъщата маса на гръдта, колоната на шията и главата, която овенчава архитектурата на тялото. Голяма роля за това внушение има самият материал – камъкът, който сам по себе си въздейства за този начин на възприемане.
В архаичната скулптора при създаването на по-богатите на ритмичност женски тела започва да играе огромна роля изтънченото използване на гънките на дрехите и тяхната драпировка. За подсилване на въздействието майсторите оцветяват скулпторите. Магията на въздействието обаче произлиза от тънкото умение тялото с изящните си форми да прозира под каменното одеяние.
Макар и бедна мимиката на лицето през този период, епохата все пак ни е завещала т. нар “архаично усмивка” станала основен белег на най-древната гръцка пластиката.
Впоследствие класиката преодолява архаичната неподвижност на фигурата. Тя създава много по-богати и по-хармонични форми. Усложнявайки образа обаче класическите ваятели се отдалечават от строгостта и могъщата целенасоченост на архаичната скулптора и особено от ясния й декоративен характер.
Няма коментари:
Публикуване на коментар