ИМПЕРИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР ІІІ ВЕЛИКИ

След смъртта на Филип ІІ Македонски властта в царството поел синът му Александър, третият с това име владетел в страната. Като научили за смъртта на царя, пеоните, одрисите и илирите вдигнали въстание, което било подкрепено и от независимите траки и от останалите родствени им племенни общности, начело с трибалите и обкръжаващите ги тракийски племена. Александър предприел поход в Тракия в подкрепа на съюзниците си, гетите, които охранявали далечния северозапад и отвъддунавските земи от възможните набези на скитите, келтите и отвъддунавските траки. След неуспешния завоевателен поход на север на Александър той превърнал неуспеха си в триумф на политико-дипломатическата си подготовка, като сключил съюзни отношения с отвъддунавските гети, трибали и с живеещите пò на запад келти. Личността и качествата на Александър ІІІ впечатлявали съвременниците му, но и той трябвало да оцени тяхната военна сила, недосегаемост и да ги признае за съюзници и приятели. Едновременно с това двете страни изчаквали резултатите от предприетата от Александър политика, която предвещавала разнопосочни събития при успех или неуспех. Политика, която с пресметнато умение да изчакват, проявили келтите, живеещи в земите на венетите на Адриатическо море, които Ал. Македонски не подценявал, нито като потенциал, нито като умели политици и дипломати.

След сключения мир на север Александър насочил войските си срещу отметналите се от властта му пеони и илири и само с атрактивни военни демонстрации и предизвикателни походи ги наплашил дотолкова, че те отново признали властта му. Значително по-сериозен противник била многодържавната Елада и главно град Тива, блестящият победител на непобедимите спартанци и мястото на заложничество на бащата на Александър, Филип ІІ Македонски. Град Тива бил получил обещание за подкрепа от Атина, същият град, който вдъхновявал и Александър ІІІ и бил за него не военен, а културно-исторически символ на възможностите на човека. Едновременно с това царят отчитал натрупания от предшествениците му, древноизточните царе, опит да воюват с мощните градски общини на Вавилон Ашур и примирението им с колективната гражданска воля на градове като Тива, Персеполис, Ектабана и др. Затова, след като през лятото и есента на 335 г. се завърнал от Тракия, която не покорил, и след като предизвикал покорството на пеоните и илирите, царят се насочил към вдигналата се на борба Гърция и превзел град Тива, като препоръчал на останалите му гръцки съюзници да го продадат в робство. Като роби били предадени около 30 000 тиванци, и то от собствените си сънародници, които дотогава били техни съмишленици. Предателството на гърците, и нещастието, което сполетяло град Тива, направило ужасяващо впечатление на цяла Гърция, която признала изцяло върховенството на Македония като политически фактор Двуличието на елините достигнало апогея си в поздравленията, които изпратили атиняните на Александър по повод победата му над Тива и заради продаването на тиванските свободни граждани, пълнолетни и непълнолетни, в робство. Същите тези атиняни, които поискали от тиванците помощ при съвместни военни действия срещу Македония.

В този период от развитието си Гърция се намирала във време на криза на държавно-политическите й институции. Полисът изчерпал възможностите си за обществено-политическо развитие, тъй като не можел да обедини страната на всички гърци. Причина за това били не само природо-географските условия, които позволявали на всеки град да сключва съюз срещу най-силните си съседи, за разлика например от Египет, където градовете били разположени по течението на р. Нил и нямали възможни съседи встрани, които да повикат на помощ. Завземането на вероятните пазари на гръцките стоки от персите на изток и от техните съюзници, а от картагенците на запад било с характер на икономическа блокада. Градовете на Велика Гърция и Сицилия задоволявали италийския пазар, при това със стоки, които конкурирали тези на Атина, Мегара, Коринт, Делос и Родос. При това скоро след Пелопонеската война Гърция притежавала огромен потенциал от мъже, които били воювали в течение на целия си съзнателен живот, имали великолепна военна подготовка и не можели да правят професионално нищо друго освен военното дело и съставлявали огромен потенциал от безработни, отлично подготвени войници, за които обществото, държавите, за които те се сражавали, не можело да се погрижи.

В разорената от войната Гърция през ІV в. пр. н. е. пазарите за продажба на роби съжителствали с пазари за продажба на наемни войници. Елините масово се наемали на служба при неотдавнашните си врагове персите, в Картаген и в гръцките градове в Италия и Сицилия. Наемните войници на Елада, заедно с наемниците от Тракия и Илирия, съставлявали отделни военни съединения, извън македонската фаланга, които били натоварени със спомагателни и гарнизонни функции по време на успешната военна кампания на Александър ІІІ на изток.

Военните действия на македонците срещу Персия започнали през 333 г. пр. н. е. със сражения в М. Азия. Армията на Александър ІІІ разгромила след стремителна атака при р. Граник персийските войски на високо укрепения от тях бряг на реката. Докато персите очаквали обходни действия, Александър ІІІ вдигнал войските си в пряка атака срещу високия укрепен бряг, където били разположени основните сили на Дарий ІІІ, и го превзел, преди 20 000 гръцки наемници на персите да успеят да влязат в битката. Македонският цар се възползвал от победата с най-голяма бързина и демонстрирал военна сила по цялото средиземноморско крайбрежие на М. Азия, като помагал на гръцките градове да се освобождават от персийско владичество. Идеите за покоряване от македонците на северните траки и гетите, както и за “пълното обединение на гръко-македонския свят”, както това допуска след немски, гръцки и английски изследователи Ив. Пастухов, и за народностно противопоставяне на македонците, както допуска Хр. Данов, са в противоречие с конкретните факти. Гърция на Балканите остава незавзета от македонците, а под контрол са поставени само някои нейни стратегически крепости. Траките на север от Хемус остават неподчинени и са обявени за съюзници и приятели на македонския цар. Гърците от Мала Азия са включени в македонската държава като освободени от персийско поробване, също както и египтяните ще бъдат освободени, без това да означава, че е извършено сливане на македонския и египетския народи. Хипотезата за героичното противопоставяне на траките на македонските завоеватели подменя отношението към личността с отношението към народностното и в този случай предполага незащитимата позиция за гръко-македонско обединение, насочено срещу Тракия като цяло. Три години по-късно, през 331 г. пр.н.е., стратегът на Тракия Мемнон ще вдигне траките на въстание, но то ще затихне, тъй като Антипатър, наместникът на Македония, повел войските си към вдигналата се на борба срещу нея Спарта и траките на юг от Хемус се задоволили с вътрешната си автономия като македонска стратегия. Александър намалил данъците от поставените под негова власт области Тракия и Илирия и с това си осигурил първоначално спокойствие в тила на настъпващата на изток армия и между нея и Македония. Идването на македонците в Мала Азия, в Анатолия, било свързано с отнемане на част от политическите права на гръцките градове и техните граждани. Най-мощните градове на полуострова, Милет и Халикарнас, се съпротивлявали не само срещу персите, но и срещу поставянето им под властта на Александър, след като големи полиси си били извоювали политическа автономия, подобно на финикийците. Превземането на тези два града станало след продължителни напрегнати сражения и обсади, но тези големи градове и свободни пристанища на персийската империя се сражавали изоставени от съседите си, които преценили, че нямат сили да се съпротивляват на новите си освободители.

През следващата 333 г. армиите на Александър ІІІ и Дарий ІІІ се срещнали във второ голямо сражение при гр. Иса в югозападна Мала Азия. Персийската армия претърпяла съкрушително поражение, а в ръцете на Александър освен огромния обоз на армията, попаднала и дъщерята на Дарий ІІІ. Младият македонски цар, който неприкрито се стремял към световна империя, като бил подтикван към това и от учителя си Аристотел, и от политици като Исократ и Лисий, които разчитали да изведат Елада от кризата на полиса със силата на Македония и нейния монарх, сключил брак с персийската царкиня. Плановете на елините, на Дарий ІІІ и на Александър обаче били различни. Амбициозният владетел нямал намерение да дели властта си с никого, нито като зет на персийския цар, нито като погърчен спасител на Елада, нито като обединител на македонската и гръцките народности. Много по-късно, вече като победител на Персия, той ще се опита да създаде управляваща аристократична група от своята македонска армия, войниците на която масово жени за персийски аристократки, но не и за гърци или египтяни.

През 332 г. пр. н. е. македонците обсадили град Тир на финикийското крайбрежие и го превзели след седеммесечна обсада. Населението на града било продадено в робство заради съпротивата, която оказало на победителите си. Достъпът на Персия до морето бил прекъснат, Дарий бил лишен от възможностите да противодейства на противника си със средиземноморски флот, а македонците си открили път към Египет. Там местното население посрещнало като освободител от Персия Александър, а египетските жреци го обявили за бог и син на бог Амон. Тази египетска представа била необходима в Египет, за да бъде приет за египетски владетел и Александър и той я е приел, въпреки че за него, ученика на Аристотел и за “пешите му другари”, и за “конните му другари”, които познавали и собствените си традиции, и гръцката култура, и достиженията на целия античен европейски свят, обявяването му за бог било анекдотично. Идеите на съвременни учени като Ал. Фол, Д. Попов К. Йорданов за тракийските царе като царе-богове и жреци били реализирани действително в Египет и от Александър ІІІ Велики, но само за територията на отдавна свикналите с подобна архаична идеология египтяни. Опитите на Александър Велики да се превърне в източен деспот били посрещани със съпротива от неговите съратници и войници. А народите на Азия, Европа и Африка на запад от Египет след ІІ хил. пр. н. е. вече имали нова идеология и политическа система, които се нуждаели от по-малко вмешателство на храмовете в стопанския и политическия живот на страните им и от по-малко религиозно преклонение на народите им пред собствените им владетели. Вместо това нараснала политическата роля на свободните граждани като членове на народните и военните събрания в техните военни и мирни форми.

Тези форми с осъзната нараснала роля на гражданите били характерни и за новите присъединявани към Македония територии, и за териториите на същинската родина на Александър ІІІ Велики. С тях се съобразявал македонският владетел, когато облекчил данъците преди похода си, разширил гражданските и ограничил политическите права на новите си граждани и поданици на държавата. Границите на държавата осигурявали свободна безмитна търговия, мирни отношения и непрекъснат поток от желаещи военна наемна служба. Присъединените гръцки и други градове на изток, в Мала Азия, Финикия и Египет получавали статут на катойкии – общности с гражданско общество, но с ограничени политически права – някога свободните гръцки полиси по западното крайбрежие на Анатолия след лишаването им от политически права от персите били освободени от тяхна власт, но отново с лишаване от политически права. Основният принцип на монархичните управления към времето на кризата на полиса – пълният контрол на власта на царя над политическите права на обществото по въпросите за властта и престолонаследието, не позволявала независими граждански действия. Но тази власт не забранявала стоково-паричните, обменните и частнособственическите отношения на гражданите, за разлика от модерните модели на “поголовно робство”, характерни за ранните изследвания на К. Маркс и Ф. Енгелс, и за “източен деспотизъм” и закрепостени “общинници, несобственици на земя”, характерни за “немската феодална школа”, А. К. Фитфогел, Ал. Фол, Д. Попов и др. Напоследък К. Порожанов, без да отчита, че в българската наука съществуват противоположни мнения за формите на собственост, сред които се противопоставят идеята за върховна собственост на царя върху земята на траките владелци, и идеята за общинна и частна собственост на траките, стига до извода, че различните видове собственост в Тракия се разбирали от само себе си, за да бъде дискутиран този въпрос. Идеята за общинната собственост е представена така:”Това е най-старата форма на собственост. Тя е присъща на патриархалната родова и на териториалната съседска община във всички общества. Нейното съществуване в Орфическа и Антична Тракия е априорна истина”. Очевидно тук е неразбрана основна идея на автора на понятието “Орфическа Тракия” Ал. Фол, който пише тъкмо противоположното:”Така ако формално в Тракия може би селският колектив се е мислел за собственик на средствата за производство в негово разпореждане – факт, който се потвърждава от съпротивата, оказана на Севт ІІ от поданиците на баща му, на практика той не е бил нищо друго освен владелец”. Този коментар е за племето на тините, които прогонили бащата на Севт, а не за онези случаи от стопанската практика на балканските народи в древността, когато владетелят и съгражданите му живеели в една държава.

Създадената от Александър ІІІ империя включвала етнически общности с различно обществено устройство – племенни съюзи, полисни и териториални държави. Едни от тях имали по-голяма, а други по-ограничена самостоятелност. За разлика от племенните общности и племената, признати за приятели на Македония и Александър, подчинените на базилевса територии нямали право на самостоятелна външна политика, но имали дори освен вътрешна автономия и право на защита на интересите си с военна сила. В стремителния си поход на изток Александър позволявал по-голяма свобода на полуавтономните и федерирени области, като разчитал, че взаимните противоречия ще уравновесяват вероятните сепаратистични сили, и то не само тези на покорените народи, но и тези, на които били способни неговите наместници. В тази политическа ситуация вътре в империята станало възможно възстановяването на царството на Севт ІІІ. За разлика от някогашните полиси, които в империята на Александър ІІІ станали катойкии с ограничени политически права на гражданите, във вътрешните царства на империята, а също и в земите на независимите траки македонският държавен ред нямал сдържащ гражданските и политическите права на гражданите характер. Опитът на Спарта и предвожданата от нея коалиция на пелопонески държави през 331 г. пр.н.е. да отхвърли зависимостта на гърците, обединила враждуващите стратези на Македония и Тракия в общия им враг срещу тях. Това довело до затихване на въоръжения конфликт в служба на великия цар. При Мегаполис, столицата на Аркадия, обединените сили на Елада били разгромени от наместника на Елада Антипатър. Агис, като истински спартанец, загинал на бойното поле. Македонците наказали Атина, като поставили свой контролиращ гарнизон в Пирея. Спарта запазила относителна самостоятелност. Съдбата на въстанала Тракия под ръководството на Мемнон остава неясна, най-вероятно статуквото останало непроменено до идването на Зопирион към 328 г. пр.н.е

С навлизането на македонската армия във вътрешните територии на Персия, империята все повече се превръщала в източна деспотия. След битката при Иса младият цар се възползвал от обстоятелството, че пленил дъщерята на Дарий ІІІ Кодоман, а като я принудил да се омъжи за него, направил заявка за законно наследство на персийския престол. Това обаче не подобрило отношенията между него и персийския цар и през 331 г. пр. н. е. при северно-месопотамското асирийско селище Гавгамела се състояла третата голяма битка между персите и македонската армия. Дарий ІІІ имал превъзхождащи военни сили и добри възможности да спечели сражението, но проявил слабохарактерност и страх, като напуснал сражаващите се за него в решителния момент на битката. Тук персите загубили основните си въоръжени сили и страната вече не представлявала сериозна военна сили. Едва тогава персийските аристократи решили да отстранят неспособния си владетел и след неговото убийство, по заповед на сатрапа на Бактрия Бес, който се обявил за цар под името Артаксеркс ІV, започнал последният период от войната. Александър се обявил за отмъстител на убития цар и продължил настъплението си на изток, към Бактрия и Согдиана, като вече не криел претенциите си да бъде персийски цар. Това довело до промяна на отношението му към собствените му другари и сънародници. Царят се обградил със свита от знатни перси и разчитал на техните военни възможности.

След бляскавите победи Александър ІІІ все по-често се държал като източен владетел и постепенно отстранявал другарите си, като за това използвал силата на народното събрание в неговата военизирана форма. Младият македонски монарх използвал най-различни форми, за да постига целите си – в Египет бил обявен за бог, в М. Азия бил осиновен от владетелката на град-държава, представял се (както в Египет и по-късно във Вавилон и др. стари и градове) за освободител, потушавал въстанията и съпротивата срещу себе си с жестокост и сила, продавал в робство (или предоставял това като награда на бъдещите си съюзници), цели градове, използвал и противоречията между аристократите и редовите си войници, между македонците и гърците, между военачалниците си, между стратезите-наместници на отделните области, между тях и местните владетели и др. Превръщането на владетеля в източен деспот било следено с неприязън и възмущение от войската му, тъй като принципът на проскинезията или на колениченето с наведена глава /колянопреклонението/ пред царя отблъсквал хората, които били научени от самия него да се държат като негови равностойни приятели, а не като коленопреклонни поданици. Бунтовете против промяната на отношението на Александър към другарите си – хетайри обхванали не само военачалниците и приближените им, но и тежката конница, съставена от аристократите македонци. Техният бунт бил смазан със сила. Против коленопреклонението се обявил и историкът на Александър, който описвал похода му - гъркът Калистен, и за това той също бил убит по заповед на царя. Същата участ постигнала и младите македонци, “пажове”, които се противопоставили на деспотичния му начин на обръщения и отношение към тях. Съратникът му Клит бил пронизан с копие от самия цар по време на пир, след като Клит му обърнал внимание, че се обгражда с перси и пренебрегва сънародниците си.

Войната на македонците с въоръжените сили на Бактрия и Согдиана получила неблагоприятен развой след загубата на 2 000 македонци в сражение със съратника на Бес-Артаксеркс ІV Спитамен. Александър намерил отново изход, като подкупил аристокрацията на двете сатрапии и сключил брак с бактрийската принцеса Роксана. Огромните финансови възможности на царя-завоевател, в резултат от заграбването на богатствата на персийския цар, му позволили да подкупва владетели, да набира наемни войници, да се разплати с армията си. Царят се чувствал всемогъщ и твърдо преследвал идеята си да завладее до края цивилизования свят. Тази идея, която му била внушена от Аристотел, обаче изглеждала неосъществима, когато след поражението, нанесено от македонците на могъщия цар на западна Индия Порос, пред войниците му вместо края на света се оказала огромната територия между Индия, Индокитай и Китай. След приближените на Александър, които му се противопоставяли след 330 г. пр. н.е., през 326 г. против продължаването на похода се обявили останалите му верни военачалници и войниците му. След тридневен престой в палатката си Александър дал заповед за връщане. Неговият адмирал, навархът Неарх, се спуснал с построените на р. Инд кораби по течението на реката и покрай непознатите брегове на Индийския океан достигнал до Вавилон. Тук довел и останалата част от армията си, след изтощителен и пагубен за голяма част от войниците му поход през пустинята Гедрозия, самият Александър.

Походът завършил през 325 г. пр.н.е. и царят-завоевател се опитал да укрепи огромната си държава. Предупрежденията, които му отправил през 332 г. пр. н. е. Парменион, че държавата трябва да се организира, били ненапразни. При това сам владетелят бил отстранил голяма част от хората, на които можел да разчита, и трябвало да създава държавен апарат с потенциала на завоюваната от него страна. Особено чувствителна загуба било отпращането на 10 000 македонци ветерани обратно в родината им. Независимо от това, че от Балканите му били изпращани нови военни съединения, царят започнал да подготвя създаването на мекедоно-персийска аристокрация. Той организирал масови сватби на своите военни със знатни персийски и бактрийско-согдиански благороднички, а самият вече имал (освен двете си съпруги) и харем. Около 30 000 персийски момчета били обучавани на македонско военно изкуство и на гръцки език, тъй като Александър имал планове след края на източния поход, да се насочи на запад, към Елада, велика Гърция и към Рим, където щели да му трябват обучени войници, които познавали международния език в Източното Средиземноморие.

През 323 г. пр. н. е. царят умрял, вероятно отровен от Йолас, син на Антипатър, наместника на Македония, или от малария, и огромната му империя се разпаднала. Наследникът му, пълководецът Пердика, се опитвал да съхрани единството на огромната държава, но бил отстранен от останалите военачалници-наследници /диадохи/. Те се обявили за царе в Египет, Сирия, Македония и Тракия.